Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (64)

Шестдесет и трета глава

Когато получи очакваната вест почти месец по-късно, Роуз реши, че трябва да се срещне със сестрите си. Попи долетя от Ел Ей, доволна да се откъсне за малко от приготовленията за сватбата, а Дейзи пристигна от Англия, където бе отишла да погостува на родителите си. Роуз бе изненадана колко се зарадва да види другите две момичета. Прегърнаха се с искрена топлота. „Почти като истински сестри“, помисли си тя с усмивка. Може би Дейзи бе права, че кръвната връзка най-сетне ще ги накара да се почувстват близки.

Разгледаха апартамента, от който Джейкъб тактично бе излязъл, и се настаниха на красивия диван, докато Роуз приготви кафе с канела.

— След малко ще дойде дон Салерни. А сега искам и двете да…

— Почакай. Какво каза? Той ще дойде тук? Мислех, че ни викаш само за да ни осведомиш докъде си стигнала.

— Настоява да ви види с очите си. От любопитство предполагам.

Попи потръпна.

— Господи. Не зная… хладнокръвен убиец…

Роуз пребледня.

— Хей, не знаем дали е убивал. Поне не със сигурност. Освен това имаме нужда от него, ако искаме да открием родителите си.

— Искаме — решително заяви Дейзи. — Това е единственото липсващо парче в живота ми, Попи. Трябва да се държим учтиво с него.

— Добре, добре — каза Попи и разпери ръце. — Ако се добере до нещо…

Сви рамене.

— Трябва да бъдеш много любезна — предупреди я Роуз. Когато забеляза изражението на сестра си, добави: — Е, добре, ако не можеш, просто си трай.

На вратата се позвъни. Роуз вдигна домофона.

— Като говорим за вълка… — промърмори Попи и Дейзи я срита в пищяла.

— Да — каза Роуз на портиера и предупредително изгледа Попи. — Може да се качи.

Роуз държеше вратата отворена, когато дон Салерни пристигна. Покани го в апартамента на годеника си.

— Не е зле — отбеляза той, след като огледа обстановката.

— Дон Салерни, позволете ми да ви представя сестрите си Дейзи Маркъм и Попи Алън.

Салерни остана с втренчен поглед.

— Porca miseria! Като тройно огледало — одобрително облиза тънките си устни с острия връх на езика си.

Роуз забеляза леката гримаса на Попи.

— Заповядайте, седнете — покани го тя и застана пред сестра си, за да скрие лицето й от погледа му. — Да ви донеса ли нещо? Минерална вода, кафе?

Салерни посочи към кристална гарафа.

— Скоч с лед.

Дейзи не можа да прикрие удивлението си и повдигна вежди. Беше девет часът сутринта.

— За история като вашата, красавици, е нужно малко настроение — каза Салерни и Дейзи изведнъж наостри слух.

— Значи сте открили нещо… дон Салерни.

— Може да се каже — отвърна той. Изчака, докато Роуз му поднесе чаша със златиста течност и кубчета лед, и едва тогава заговори. Гласът му бе тих и затова звучеше още по-страховито. Дори Попи се заслуша като хипнотизирана. Този човек определено притежаваше обаяние. — Първо, както вие двете вече знаете, момичета… — Попи настръхна при думата „момичета“, но Салерни не обърна внимание. — … със сестра ви имаме общ бизнес. Тя ме помоли за услуга… — разпери ръце като Попи преди малко — … а един добър домакин не може да откаже на клиент. Затова позвъних на няколко души. Ти — кимна към Дейзи — си се обърнала към „Дженъс“. Добър ход, но някой ги е накарал да се откажат, което ме заинтригува и се убедих, че наистина е станало така. Някакъв тип оставил съобщение на телефонните секретари на детектива, който е поел случая.

— Какво съобщение? — попита Дейзи.

— Шест изстрела с пистолет — каза Салерни. — На всичките му телефони: в дома му, във вилата и дори в тайния апартамент, нает под чуждо име, в който водел любовниците си. Решил да ви разкара и да не се забърква повече. Сдобих се с копие от сведенията му — предупреди ги с поглед да не любопитстват как. — Не е стигнал далеч, но е попаднал на две следи. Мъж, свързан с агенцията за осиновявания в Лондон, е починал в затвора, където е лежал за съучастничество в убийство. Убиецът бил от клана Фредеричи, фамилия от Неапол, която няма живи наследници. Свързах се с някои от старите си другари, които са въртели бизнес с този клан. Попитах за три осиновени момичета. Не знаеха много, но продължихме да разпитваме и да издирваме източници. Най-сетне се натъкнахме на нещо. Три бебета били оставени пред портите на манастир в Абруцо и били взети за осиновяване от семейство Фредеричи. Необичайно е фамилия като тях да се захване с нещо подобно. Но жената, на която монасите са дали момиченцата, не ги е отгледала.

— Попитахте ли я какво е направила с тях?

— Починала е.

— Какво пише в архивите на манастира?

— Срутил се е при земетресение.

— По дяволите! — промърмори Дейзи с гневно стиснати юмруци.

— Без проклятия, ако обичате — каза Салерни с лек укор.

— Извинявайте — промълви Дейзи, малко уплашена.

Погледът й го накара да изпита задоволство.

— Хората ми смятат, че жената е излъгала монасите. Не е искала да отгледа децата, а роднините й са ги изпратили в чужбина и са ги разделили. Въпросът е защо са си направили труда, Фредеричи не са били известна фамилия. Който ги е избрал, е бил умен, защото не е имало опасност да събуди любопитство. Не се е разчуло надалеч — презрително присви устни. — Изглежда, някой им е платил щедро, за да изпратят децата в чужбина.

— Човекът, който е починал в затвора… кого е убил?

— Добър въпрос — каза Салерни и намигна на Попи. — Бил е осъден за убийството на госпожа Харисън.

Дейзи позна името.

— Собственичката на изчезналата агенция, чрез която съм осиновена.

— Точно така. Заминала за Блекпул и там била застреляна. Заловили Фредеричи.

— Значи — замислено каза Роуз — някой е платил на фамилията Фредеричи да ни вземат от манастира и да ни изпратят в чужбина. Наемат хора, които основават фалшиви агенции за осиновявания, за да не проговори някой, после ги убиват. Единственият, когото не са успели да очистят, е починал в затвора. Той е бил единствената връзка.

— Именно.

— Тогава въпросът е кой е наел Фредеричи и защо?

Салерни отново взе думата.

— Точно това ми се стори интересно. Накарах хората си да продължат да тършуват. Защото… навярно сте били пречка за някого. Никой не би си създал главоболия заради три обикновени момичета. Преди да тръгнат онези програми за изкуствено оплождане, рядко се раждаха тризнаци. Стори ми се по-лесно, когато узнах датата.

И трите момичета изглеждаха заинтригувани.

— Около седемдесет и втора — осведоми ги Салерни. — Възможно е трите агенции да са фалшифицирали годината на раждането ви. Както и да е, малко вероятно е да сте момичета от простолюдието… кой би положил такива усилия заради три селянчета? Хрумна ми, че може да сте били изпратени зад граница, за да спре някаква вендета. Но и трите сте момичета. Никой не се тревожи твърде много заради момиче — усмихна се, когато видя гневното изражение на Попи. — Това е истината. Никой не предполага, че една жена може да потърси отмъщение.

— Сигурно — спокойно промълви Роуз.

Салерни я погледна с одобрение и кимна.

— Предположих, че сте родени в болница. Проверихме архивите. През онази година са се родили само четири тройки момичета. Първите са били седмачета и са починали скоро след раждането. Следващите две тройки са живи, но са отгледани от биологичните си родители. Последните също са починали.

Дейзи бе разочарована.

— Значи в болничните архиви няма…

— Не съм казал това. Зачеркнах първите бебета, защото смъртта им е настъпила в болницата. Но последните са загинали при пожар и телата им не са били открити — поклати глава. — Реших, че в това има нещо гнило, и направих проверка. Били са богати момичета, много богати. Дъщери на граф Луиджи Париджи, който малко преди пожара е бил прострелян при лов. Черепът му бил открит в гората и идентифициран само по зъболекарския картон. Ако вярвате, че това е съвпадение…

— Париджи — каза Дейзи. — Мисля, че съм попадала на това име в „Хелоу!“. Но не ставаше въпрос за граф, а за принц.

Салерни кимна.

— Принцът е първи братовчед на графа. Ваш чичо.

Сърцето на Роуз запрепуска. По дланите й изби пот.

— Откъде сте толкова сигурен? Нима можете да знаете?

— Просто е — отвърна Салерни тихо, но напълно уверено. — Кой има полза от гибелта на цялото семейство? Единствено той. Роберто работел при братовчед си. Той е наследник на по-големия брат, но парите са били в ръцете на по-малкия. Ако графът има деца, те наследяват компанията. Но ако той, а после и жена му, и дъщерите му загинат при „трагична злополука“… — сви рамене — … цялото наследство остава за принца.

— Но на колко е възлизало то? Щом е бил принц, не е ли бил достатъчно богат? Защо си е създал неприятности?

— Струвало си е — увери ги Салерни. — Фирмата е разполагала с милиарди. Вашите милиарди — повдигна чашата си към тях. — Salua, contesse.^[1]

— Това е лудост — промърмори Попи, но очите на Дейзи засияха.

— Можете ли да го докажете? — развълнувано попита тя.

— По никакъв начин — каза Салерни. — Можете да опитате, но едва ли ще постигнете нещо. Следите отдавна са заличени.

— Ще видим — тихо каза Роуз.