Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (61)

Шестдесета глава

Роуз не можеше да повярва, че се бе оставила да я придума.

Беше много късно. Бе стояла и до по-късно, но този ден определено й се струваше най-дългият в живота й. Нима щеше да прекара останалата част от него при Джейкъб Ротщайн?

„Навярно умората е отслабила волята ми — каза си тя, докато паркираше поршето си в подземния му гараж. Мислено отправи предупреждение към себе си: Помни само едно, няма да спиш с него. Стопроцентово, категорично не“.

— Хей! — Ротщайн стоеше пред нея, след като галантно бе отворил вратата, за да й помогне да слезе. — Помни едно, Фиорело, няма да спя с теб. Съжалявам, една добре опечена пържола и чаша вино не са достатъчни, за да спечелиш вниманието ми.

Роуз се засмя.

— Проклятие, отново ме изигра — каза тя.

— Да се качим горе и да поговорим за това — предложи той. — Имам собствен асансьор тук.

Роуз послушно тръгна след него.

— Не зная защо дойдох, Джейкъб.

— Защото искаш да бъдеш с мен.

Не обърна внимание на думите му.

— Нямам четка за зъби и нощница.

— Пазя комплект тоалетни принадлежности за гости. Имам резервна спалня със самостоятелна баня. Няма да те оставя да спиш с дрехите.

Роуз го погледна озадачено.

— Имам една копринена пижама, която пазя за дами — призна Ротщайн.

— Погрижил си се за всичко.

— Не живея като монах.

— Разбира се. Предполагам, че гостенките ти прекарват нощта в главната спалня, без пижама.

Ротщайн се усмихна широко.

— Чувстват се по-спокойни, когато знаят, че имат избор. Това ги предразполага и…

Разпери ръце.

— Истински Макиавели — отбеляза Роуз.

Той се поклони, явно приел думите й като комплимент.

— Оставям на тях да решат. За съжаление ти познаваш тази стратегия, така че ще се наложи да измисля друга.

Асансьорът със старомодна решетка от ковано желязо, тъмночервена кожа и замъглени огледала на стените изсъска и спря. Роуз почувства свиване в стомаха, но не бе сигурна дали е от движението нагоре, или е от близостта на Джейкъб.

Мъжка компания. Просто не бе свикнала с това.

Разбира се, не бе каква да е компания. Тези мускулести гърди под съвършено скроения костюм, тези строги черти, тъмни, късо подстригани коси и гъсти черни мигли. През тялото й премина тръпка на желание. Но рязко се обърна и слезе от асансьора.

Сега не бе моментът. Силите я напускаха.

Джейкъб удържа на думата си. Настани я в просторната спалня за гости. Банята бе с мраморни плочи и позлатена душ батерия. Имаше и малък балкон, на който се излизаше през двойна остъклена врата и се откриваше прекрасен изглед към Пето Авеню и кулата на „Сейнт Патрик“ на няколко преки. Извади копринената пижама, електрическа четка за зъби и предварително подготвена чантичка с шампоани, балсами, масла за вана и гел за душ, чифт марокански чехли със златиста бродерия и накрая прекрасен халат от мек бял кашмир.

— Ще те оставя да се преоблечеш и ще приготвя горещ шоколад.

Роуз бе впечатлена, но все още подозрителна.

— Ще се държиш ли почтено, когато изляза?

— Мога да бъда и повече от почтен, скъпа — каза той, — но няма да се убедиш в това тази вечер.

Предаде се. Затвори вратата и свали дрехите си. Приятно бе да вземе душ с ароматния лавандулов гел. Кърпите му бяха бели и пухкави и тя с наслада подсуши тялото си, нахлузи пижамата, чехлите и халата. Когато излезе, завари Джейкъб по панталони от екип за карате и тениска.

— Черен колан ли си?

— Трети дан — отвърна той. — С мен можеш да се чувстваш в безопасност.

Подаде й чаша димящ шоколад. Роуз отпи глътка. Беше чудесен.

Джейкъб замълча. Имаше нещо, което искаше да каже на Роуз, но не бе сигурен дали трябва. Все пак тя заслужаваше да го чуе.

— Слушай, не се опитвам да те накарам да полудееш…

Роуз се усмихна.

— Вече съм на ръба на лудостта, така че дори и да направиш подобен опит, ще бъде само последната капка.

— Не мислиш ли, че е малко странно днес в Ню Йорк да се появят две твои еднояйчни близначки?

— Разбира се, че е странно. Направо е невероятно, но се случи, аз бях там.

— Не вярвам в случайността — каза Джейкъб.

— Но тя съществува. Почти всяка седмица някой печели от лотарията. Шансът е едно на четиринадесет милиона, но късметът е на негова страна.

— Играеш ли на лотария?

— Не.

— Защо?

— Нямам късмет — засмя се Роуз.

— Добре. Да предположим, че онези две жени наистина са твои сестри.

— Каква друга вероятност има?

— Пластична операция, предполагам, но не виждам мотив за това. И двете са преуспели в своите области.

— Да.

— Съгласен съм с Магнус Сорен. Очевидно някой е направил така, че трите никога да не се срещнете.

Роуз кимна.

— Но това е минало.

Джейкъб сви рамене.

— Изненадан съм.

— От какво?

— Че не искаш да узнаеш истината. От години преследваш баща ми заради онова, което е причинил на семейството ти, а си готова да оставиш човека, който те е разделил със сестрите ти, да се отърве безнаказано.

Роуз помълча няколко мига.

— Не бях помислила от тази гледна точка.

Думите му се забиха право в сърцето й. Изведнъж почувства, че пребледнява, олюля се и се отпусна на едно от старинните му кресла.

На лицето му се изписа загриженост.

— Хей, не биваше да го казвам. Днес ти се събра твърде много.

— Не, не се безпокой. Прав си — Роуз вдигна поглед към него. — Говориш като човек, който държи на мен.

— Разбира се, че държа на теб — спокойно я увери той. — Родени сме един за друг.

Роуз усети внезапен прилив на желание. Приближи се към него. Чувствените й устни бяха леко разтворени и цялото й тяло гореше и тръпнеше. Целуна го, плъзна език между зъбите му и усети краткото му колебание, но след миг силните му ръце я обгърнаха и притиснаха. Грапавите върхове на пръстите му се плъзнаха по кожата й под кашмира и коприната, намериха гърдите й и ги милваха и притискаха, докато я доведоха почти до лудост…

— Не можем — каза Ротщайн. Отблъсна я и зарови пръсти в косите си. Бе плувнал в пот от желание.

— Можем да правим каквото искаме. Пълнолетни сме.

— Не мога да се възползвам от слабостта ти. Не днес.

— По дяволите, Ротщайн.

— Съжалявам — решително каза той. — Когато си с ясно съзнание. Твърде дълго те чаках и няма да те прелъстя така.