Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (56)

Петдесет и пета глава

— Съжалявам — любезно каза момичето по телефона, — но не можем да предаваме съобщения на авторите.

— Тогава ми кажете името на литературния й агент.

— И това не можем да направим, съжалявам. Дейзи Маркъм е много популярна писателка, така че, ако желаете, можете да пишете на електронния адрес за почитатели, но имайте предвид, че е възможно да е твърде заета, за да ви отговори, защото получава много писма.

— Слушайте. Прочетох, че Дейзи Маркъм е осиновена и търси информация за семейството си.

— О, и вие ли сте някоя отдавна забравена роднина?

Роуз се изчерви.

— Всъщност, да. Аз съм нейна сестра.

— За тази сутрин сте едва третата…

— Свържете ме с редакторите й — сопна се Роуз, загубила самообладание.

Чу щракване и сигнал „свободно“.

— Проклятие! — изкрещя тя и стовари обратно слушалката. Бе загубила два часа в напразни опити да се свърже с някого от „Андрюс Пъблишинг“, американските издатели на Дейзи Маркъм, който да я изслуша. Беше й се сторило лесно, защото хората, на които писателката благодареше в началото на книгата, бяха доста, но секретарката на редактора бе отказала да я свърже, както и ръководителите на отделите за връзки с обществеността, маркетинг и авторски права върху издания в чужбина. Най-сетне се бе добрала до тази глупава сътрудничка от „Връзки с обществеността“, а сега и тя й бе затворила.

Закрачи из апартамента си. „По дяволите!“ Всъщност коя бе тази Дейзи Маркъм? Писателка, за която Роуз дори не бе чувала. „В интерес на истината — призна тя пред себе си — може би това е, защото никога не чета книги“. Но определено не бе известна колкото Мадона. Защо бе толкова недостижима?

Роуз взе „Портокаловият цвят“ и отново се загледа в собственото си лице, което се взираше в нея от черно-бялата снимка с нейната усмивка…

„Разбира се!“ Нямаше нужда да оставя съобщение, за да стигне до Дейзи Маркъм. Тя беше Дейзи Маркъм.

„Андрюс Пъблишинг“ се помещаваше в лъскав черен небостъргач на Медисън Авеню, където заемаше четири етажа. Роуз знаеше, че редакторката е в офиса си, защото секретарката бе отказала да я свърже, а не бе казала, че е излязла. Влезе във фоайето, усмихна се на охраната и взе химикалката, за да се запише в регистъра на посетителите.

— Коя компания, госпожице?

— „Андрюс“ — отвърна Роуз, опитвайки се да имитира британски акцент. — Казвам се Дейзи Маркъм и отивам при Джулия Файн, редактора ми в Америка.

— За колко часа е уговорката ви?

— О, нямам уговорка. Кажете на Джулия, че съм наминала да я видя.

— Добре. Почакайте — униформеният пазач вдигна слушалката на телефона и набра вътрешен номер. Тихо изрече няколко думи и отново се обърна към нея. — Каза да се качите. Знаете на кой етаж е, нали?

— Да, на шестнадесетия.

— Нейният офис е на петнадесетия.

Роуз щракна с пръсти.

— Все забравям.

Чаровно му се усмихна и го накара да се изчерви и да замълчи.

Асансьорът бе модерен и бърз и за секунди я издигна до петнадесетия етаж. Въпреки че външно изглеждаше самоуверена, Роуз бе напрегната, когато влезе в преддверието на „Андрюс“. Със сигурност говорът й бе различен, а и не знаеше в какъв стил се облича Дейзи Маркъм. Тя бе с костюм „Шанел“, копринена чантичка и огърлица от едри перли, а може би двойницата й носеше джинси и тениски…

„Не размишлявай твърде много, Роуз. Щом си дошла тук, действай“.

Приближи се към рецепцията, уверено, колкото можеше. Момичето я изгледа странно, но след миг се усмихна.

— Тук съм за…

— Да, Джулия ще дойде веднага — приветливо каза администраторката. — Изненадани сме да ви видим тук след вчера… Но е чудесно… очевидно… искам да кажа, радваме се…

Роуз забеляза, че е развълнувана и не може да намери думи. Явно Дейзи бе уважавана личност тук. Най-добре бе да не говори, за да не я издаде гласът й. Просто отвърна на усмивката на момичето и се настани на дивана.

След минута през вратите от матово стъкло, зад които бяха офисите на редакцията, излезе жена с шикозен черен тоалет и фризирани бели коси, която развълнувано забърза към нея и й подаде ръце.

— Дейзи! Скъпа, каква приятна изненада. Не очаквах да те видя отново толкова скоро. Изглеждаш невероятно. Днес си се издокарала като принцеса Даяна…

Роуз се изправи и изчака Джулия Файн да дойде съвсем близо и да я прегърне и целуне по двете бузи.

— Ела в офиса ми. По какъв повод се отбиваш? Не че винаги не се радваме да те видим…

Роуз се отдръпна крачка назад и погледна Джулия Файн право в очите.

— Не съм Дейзи Маркъм.

Джулия примигна.

— Какво говориш и какъв е този акцент?

Роуз извади шофьорската си книжка и й я подаде.

— Както цяла сутрин се опитвам да обясня на секретарките ви, аз съм нейна сестра. Убедена съм. Изглеждаме напълно еднакво. Разбрах, че тя издирва семейството си. Е, просто й съобщете, че го е намерила.

— Господи! — промълви Джулия и отмести поглед от книжката обратно към лицето на Роуз. — Боже мой!

 

 

В три следобед Джейкъб Ротщайн бе с три милиона и тридесет хиляди по-беден и притежаваше запуснат небостъргач в Алфабет Сити. Подписа договора за покупко-продажба и представителят на бившия собственик сподели, че това е най-бързо сключената сделка, в която е участвал.

— Успех, сър — каза той и стисна ръката му. Джейкъб се усмихна. Знаеше, че всеки, който може да подписва чекове за милиони, е любимец на агентите.

— Има ли още нещо, с което мога да ви бъда полезен, господин Ротщайн? — попита Джон Робинсън с мазна усмивка.

Джейкъб прикри презрението си.

— Всъщност има.

— Кажете — подкани го Робинсън с умоляващ тон.

— Дайте ми номера на Роуз Фиорело.

— За съжаление не е тук — каза секретарката й. — Взе си почивен ден.

— Нима? Това не е онази Роуз Фиорело, която познавам — изтъкна Джейкъб.

— Да предам ли нещо? — любезно попита секретарката.

— Да. Че се е обадил Джейкъб Ротщайн. Номерът ми е 555–2092.

Мигът мълчание издаде, че името му й е познато.

— Разбира се, господине — обеща тя със същия любезен тон. Бе възхитен от умението на Роуз да подбира персонал. Тази жена наистина тежеше на мястото си. — Знае ли в каква връзка, или да й съобщя?

— Гарантирам, че няма представа за какво става дума — каза Джейкъб. — Но със сигурност би искала да узнае.

— Благодаря, господине. Приятен ден.

— Благодаря — отвърна Ротщайн и затвори. Очакваше Роуз да му се обади, но тя не позвъни нито през следващите пет минути, нито през следващите два часа. „Ще ме разиграва, а? Добре“, помисли си Ротщайн. Свърза се със строителни предприемачи и се уговори с тях за работата, която трябваше да бъде свършена. Имаше безброй неща за планиране и съзнанието му щеше да бъде твърде заето с тях, за да мисли за Роуз Фиорело. Скоро щеше да го потърси.

 

 

В първия миг Дейзи не разбра нищо. Гласът на Джулия Файн прозвуча истерично.

— Успокой се, Джулия.

— Дейзи. Жената тук е твоя сестра. Трябва да дойдеш в редакцията. Или да я изпратя у господин Сорен?

— Магнус Сорен? — попита Роуз, която се бе настанила в един ъгъл в офиса на Джулия. Нима Дейзи имаше връзка с Магнус? Той бе доста богат. Надяваше се новооткритата й сестра да не се окаже златотърсачка…

Джулия не обърна внимание на въпроса й и разпалено продължи телефонния си разговор.

— Дейзи, трябва да дойдеш на всяка цена. Не се шегувам. Толкова си приличате, че я взех за теб.

— Джулия — търпеливо каза Дейзи. — Нямам сестра. Единствено дете съм и съм осиновена. Поне доколкото зная.

— Но…

— Дайте ми телефона — настоя Роуз. Джулия й хвърли убийствен поглед, но тя не трепна. Властно протегна ръка и раздвижи пръсти. — Казах да ми дадете проклетия телефон. И вие, и аз знаем, че наистина съм нейна сестра.

— Дейзи — промълви Джулия Файн. — Тя настоява да говори с теб.

Роуз грабна слушалката от ръката й.

— Дейзи Маркъм ли е на телефона?

— С кого разговарям? — попита Дейзи с раздразнение. — Която и да сте, нямам представа как сте се добрали до редакторите ми, но не приемам това като шега.

— Нито пък аз. Казвам се Роуз Фиорело. Притежавам жилищни сгради в Ню Йорк. Също съм осиновена и с вас сме двойнички.

— Двойнички, как така?

— Еднояйчни близначки. Тази сутрин видях снимката ви на първа страница на „Файненшъл Таймс“. Имате моето лице. Купих си книгата ви и се убедих, че няма съмнение.

Роуз говореше толкова въодушевено, че Дейзи се заслуша с интерес. Гласът й звучеше… познато. Много познато, макар и с нюйоркски акцент.

— Издателите ви не пожелаха да се свържат с мен, така че дойдох тук и се представих за вас.

— Много хитро — тихо каза Дейзи.

— Редакторката ви госпожа Файн ме взе за вас. Нарече ме „Дейзи“. Помисли, че се шегувате с нея — Роуз натисна бутон и включи на режим „свободни ръце“. — Кажете й, госпожо Файн…

— Вярно е, Дейзи, истина е — задъхано я увери Джулия Файн. — Не бих се шегувала…

— Изпрати я тук — промълви Дейзи. — Искам да я видя.