Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (49)

Четиридесет и осма глава

Отначало пазеха връзката си в тайна. Попи летеше из цялата страна. Не бе толкова трудно да отскача до Вашингтон, Ню Йорк или Ню Орлийнс. Леклерк набираше средства за кампанията си по Западното крайбрежие. Хората от екипа му бяха доволни, че привлича все повече богати симпатизанти в Ел Ей, Ригън Репъбликън и Сан Франциско. Дори демократите плащаха, за да присъстват на срещите с него. Бе обаятелен и изглеждаше добре на телевизионния екран. Беше звезда.

Попи изпитваше мъчителен копнеж. Бе вълнуващо, опияняващо, но толкова изнервящо, че й се струваше, че ще полудее. Опитните ласки на Леклерк я наелектризираха, а когато бе надвесен над нея, я обземаше такава страст, че забравяше за всичко на света, освен силните му ръце, чаровната му усмивка и безмилостното му проникване в тялото й.

Изживяваше безгранична наслада.

Но срещите им бяха твърде кратки.

Той се измъкваше и се качваше в стаята си с асансьора за багаж, за да избегне любопитните журналисти, или хващаше такси до някое летище. Свързваха се по телефона с пароли. Понякога Попи се чувстваше като героиня от шпионски роман.

Не бе достатъчно. Всяка страстна нощ, еротичен разговор по телефона или букет екзотични цветя с анонимна картичка още повече разпалваха желанието й. Понякога копнееше за него толкова силно, че започваше да й липсва още преди телата им да се разделят.

Струваше й се, че е оставила управлението на фирмата си на автопилот. Бизнесът се разрастваше, назначаваше все повече хора, даваше на Дани нови правомощия и полагаше усилия да се съсредоточи, но не можеше и това я безпокоеше. Не бе в състояние да мисли за друго, освен за Леклерк и това, което означаваше той за нея.

Едва след шест месеца осъзна причината за своята неудовлетвореност. Всъщност би трябвало отдавна да я е разбрала. Какво искаше? Както винаги, нещо повече.

— Е, каква е програмата ти за следващата седмица? — попита Попи. Отпусна се по корем на леглото и раздвижи крака във въздуха, за да свали обувките си. До нея имаше списък за телефонни обаждания, който досега не бе докоснала. Намираше се в Интерлакен, Швейцария, и лежеше върху безупречно чистата масленозелена покривка в „Холидей Ин“. Стаята й имаше малък балкон с прекрасен изглед към заснежените планини. По-важно бе, че разполагаше с телефон и можеше да поддържа връзка с Хенри Леклерк.

Дрезгавият му глас отвърна:

— Ще бъда в Ел Ей. Можем да се видим. Имам среща с кмета във връзка с някакъв проект за метро. Трябва да посетя още една предизборна фондация и да произнеса няколко мъдри речи. Както обикновено.

— А обсъждането на закони?

— В година на избори то е на заден план — засмя се той. — За съжаление не е главното занимание на политиците.

— Искам да дойда с теб — импулсивно каза Попи.

— На тържествената вечеря ли?

— Защо не, по дяволите? — гневно попита тя.

— Знаеш защо, скъпа. Как мислиш, че биха реагирали онези сноби, ако се появя под ръка с Джанис Джоплин?

— Не зная. Но трябва да разберем.

— След изборите.

Попи прехапа долната си устна.

— Не, Хенри. Когато влезеш в Сената, ще се кандидатираш за губернатор или бог знае какво. Винаги ще намираш причина да отлагаш представянето ми, да ме криеш. Няма да се примиря с това.

— Не би ти харесало да носиш дълги рокли и перлени огърлици и да кимаш, каквото и да кажа.

— Прав си, не би ми харесало, ако възнамерявах да се държа така — въздъхна Попи. — Трябва да бъда такава, каквато съм, и да не се срамуваш от мен, защото не ми допада ролята на тайна любовница, която стои в сянка. Просто не мога да бъда малката ти сладка женичка.

Леклерк замълча.

— Може би ще спечеля уважение, ако бъда честен с избирателите си — каза той.

— Не е ли по-важно да бъдеш честен пред себе си? — попита Попи. Усети как по бузите й потекоха топли солени сълзи. Добре че той не можеше да я види, защото знаеше, че е права. Обичаше Леклерк твърде много, за да бъде само негова любовница или тайна държанка, когато се ожени за друга, по-подходяща дама…

Ако бе истински мъж, не би продал душата си за гласове на изборите. Попи потръпна от страх, че ще прояви слабост и ще я предаде.

Отново настъпи мълчание.

— Имаш право — почти я накара да си представи как гордо изправя широките си рамене. — Това е нещо, свързано с мен, което трябва да приемат — засмя се той. — Ще бъде забавно.

 

 

Лимузината с лекота се придвижваше сред потока от коли в централната част на Ел Ей на път за „Пиер“. Хенри седеше на задната седалка с Попи и суховатия началник на предизборния щаб Саймън Харви, който учтиво й се усмихваше, но не успяваше да прикрие враждебността си към нея. Изглеждаше така, сякаш има нервен тик.

Бе изчакала в приемната на огромния апартамент на Хенри в „Бел Еър“, докато траеше кавгата. Саймън и останалите от свитата му й се бяха усмихнали, а след това бяха затръшнали вратата, готови да нахокат Хенри. Отначало шумът бе приглушен, но след малко спорът се бе разразил с пълна сила и се бе стигнало до викове.

— Насаждате ме на пачи яйца, господин конгресмен! — бе изкрещял Саймън в един момент.

Попи тайно се подсмихваше. Може би не трябваше да отива облечена с онази скъсана фланелка на „Айрън Мейдън“, черните каубойски ботуши и джинси, изрисувани със спрей, но се намираха в хотелската си стая, където не би трябвало никой да ги смущава. Нямаше значение какво мисли Саймън. Едва бе устояла на изкушението да запрати някоя чаша към стената.

— Всички политици се правят на такива, каквито не са. Никой не пие, не пуши, не играе комар и не смърка кокаин… никой не е гей, никой не изневерява, имаме съвършен имидж — нейният любим говореше уверено, като строг родител, който не приема възражения. — Аз съм различен. Избирателите имат право да искат от мен да оправдая очакванията им. Но не могат да ми държат сметка с кого споделям леглото си.

— Спи с нея колкото искаш. Чукай я колкото искаш. Но…

— Внимавай, Саймън! — заплашителният тон на Леклерк я накара да настръхне. Радваше се, че не е на мястото на Саймън Харви. — Говориш за жената, в която съм влюбен.

— Хенри! — прозвуча като отчаян хленч. — Това момиче е мениджър на хевиметъл банди и до вчера е ходила с пелени!

— Сама е спечелила милиони. Нали Републиканската партия отстоява интересите на хора като нея? Що се отнася до възрастта й, дамата е пълнолетна. Нищо друго не би трябвало да ви интересува.

Тогава Попи се бе затворила в банята. Не искаше съветниците му да я видят разплакана.

Тази вечер щеше да бъде тежко изпитание. Цял ден бе избирала тоалет. Беше се спряла на дълга бледосива рокля „Армани“, шифонов шал, огърлица и обици със сребристи перли. Черните й коси бяха усукани на френска прическа, парфюмът й бе „Шанел“, а обувките „Диор“. Бе сложила неутрален грим, само гланц за устни, малко руж и сиви сенки.

Изглеждаше елегантна, изискана, но не по-възрастна, отколкото беше. Хенри бе облечен с идеално скроен смокинг и й се струваше неустоим. Завиваше й се свят само при вида на късо подстриганите му посивели коси. Увереността, която излъчваше, я караше да затаи дъх. Държеше се така, както тя по време на концерт. Това бе неговият свят, неговата сцена.

Бе запазил пълно самообладание. Дори за миг не издаваше напрежение.

— Вероятно когато пристигнем, ще има журналисти — предупреди ги Саймън Харви, облиза устни и плахо погледна Попи. — Може би е най-добре вие да…

— Ще слезе заедно с мен! — отсече Хенри.

— Добре — кимна Харви. — Хм.

Колата безшумно спря пред хотела. Бе постлан червен килим, а зад златистите въжета се тълпяха папараци, които веднага започнаха да щракат с фотоапарати и да протягат ръце към тях. „Почти както когато придружих Травис за връчването на наградите за кънтри музика в Нешвил“. Попи си каза това, за да потисне паниката, която изведнъж се бе надигнала в нея.

— Господин конгресмен — за последен път промълви Харви с умоляващ тон, — напълно ли сте сигурен, че тази стратегия е добра?

— Не е стратегия, Саймън — Леклерк подаде ръка на Попи, която деликатно я пое, щом шофьорът отвори вратата и изведнъж ги заслепиха безброй светкавици. — Това е животът ми.

Пристъпиха заедно по червения килим.