Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (48)

Четиридесет и седма глава

— О, господин Джаксън! — задъхано каза блондинката. — Беше невероятно шоу.

Попи гледаше отегчено от ъгъла на стаята. Травис се забавляваше, както обикновено. Тази вечер звездата щеше да разтърси град Далас до основи. Бе последната вечер от турнето. Нямаше съмнение.

Край на пътуването за певеца и групата му „Блуджийнс Блуграс“, но не и за нея. Щеше да си почине само един уикенд, преди да замине за Швеция с дългокосите си банди.

При тази мисъл й се зави свят. Имаше нужда от помощ.

— Ще ми дадете ли автограф? — глезено попита блондинката.

— Разбира се, красавице — усмихна се Травис. — Къде?

— Тук — отвърна мацето, разтвори предниците на якето си и показа напомпани гърди, стегнати в черен дантелен сутиен.

— Ммм — каза Травис и извади вълшебния си маркер, докато другите момичета с вид на мажоретки бързаха да разкопчаят блузите си.

Попи извърна глава. Тази вечер трябваше да се обади на Ар Си Ей. Искаха да поговорят за „Савана“. Бяха бесни, че тя поема групата. Един добър мениджър можеше да ги направи преуспяващи звезди, но това означаваше, че вече никой няма да може да се възползва от тяхната неопитност.

— Добър вечер, госпожице Алън — каза нечий глас.

Попи изскочи от кожата си. Би го познала навсякъде.

— Няма ли поне да ме поздравите?

Тя вдигна поглед и изпита гняв към себе си, защото се изчерви. Сърцето й запрепуска и по дланите й изби пот. Беше той. Хенри Леклерк.

Попи със задоволство забеляза, че не се старае да се впише в обстановката. Бе облечен с безупречно ушит тъмносив костюм, с копчета за ръкавели „Роял Аскът“ и стоманен „Ролекс“. Около него цареше упадък. Басистът разкъсваше сутиените на няколко страстни груупита, а момичетата пищяха и се кикотеха, сякаш не забелязваха, че е влязъл някой.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Търся те — откровено каза той. — Тъпанчетата ми не биха издържали отново онази врява, която кънтеше от мощните усилватели на „Дикси“.

— Няма какво да си кажем — промърмори Попи.

— Не е така — възрази той с чаровна усмивка. — Да вечеряме заедно.

Попи се поколеба и хвърли поглед към своята звезда, която протягаше ръце към още няколко полуголи момичета.

— Не е ли редно да се разкараш от терена в такъв момент? — мрачно попита Леклерк.

Попи неволно се усмихна.

— Може би — съгласи се тя.

Една от майките се втурна към тях, бягайки от Роуди, който размахваше бутилка бира зад нея, блъсна се в Леклерк и неволно притисна леко увисналите си гърди в костюма му.

Хенри учтиво се отдръпна крачка назад.

— Извинявайте, госпожице — каза той.

Попи не се сдържа и тихо се засмя.

— Добре, печелиш. Да се махнем оттук.

Лимузината на Леклерк го очакваше.

— Служебна ли е?

— Сигурно се шегуваш, сладурче. Нима мислиш, че бих искал цял Вашингтон да разбере, че преследвам Травис Джаксън на турнето му?

— Пази боже, биха те взели за откачен фен.

Спряха пред луксозен ресторант на Екс Стрийт. Нямаше тераса, а името бе гравирано на месингова табела, вградена във фасадата на красивата стара къща. Отпред стоеше портиер с фрак, който свали шапка на Попи, когато й отвори вратата.

— Откъде знаеш, че тук ще ми хареса? Дори не си ме попитал каква храна предпочитам. Обикновено на подобни места се изисква официално облекло — просъска Попи.

— Има храна за всеки вкус, а относно облеклото, правилата не важат за моите гости — хладно отвърна Леклерк.

Приближи се оберкелнерът с черна вратовръзка и изискани маниери.

— Добър вечер, господин конгресмен, добър вечер, госпожо. Можете да оставите якето си на гардероба — изведнъж отнякъде изникна гардеробиер, който й помогна да свали черното кожено яке на „Слейър“ така внимателно, сякаш бе самурено палто. — Същата маса, както обикновено ли, господин конгресмен?

Хенри поклати глава.

— На някое по-тихо място, Анри.

— Разбира се, сър.

Отведе ги до сепаре в най-отдалечения ъгъл, под сенник от бледожълта коприна със златисти нишки. Имаше кристална ваза с жълти рози и бели лилии, сребърни прибори и позлатени свещници.

— Избери си място — каза Хенри.

— Извинете, господин конгресмен.

Появи се друг сервитьор с бутилка шампанско и купа с лед.

— Ти ли го поръча? — попита Попи.

— Подарък от заведението, госпожице.

Хвърли поглед към Леклерк. Беше доста скъп подарък, дори за ресторант от такава класа. Попи бе любопитна докъде се простира влиянието му.

— Какво ще поръчате? Предлагаме чудесен „Шатобриан“. Всичко тук е вкусно.

— Суфле със сирене — избра тя. — Вегетарианка съм.

Усмивката на Хенри я вбеси.

— Откога?

— От миналата седмица — предизвикателно каза Попи.

— За мен „Шатобриан“, не твърде препечен.

— Много добре, сър.

Сервитьорът безшумно се оттегли.

— Имаш куче, нали?

Попи кимна.

— Ако си като онези холивудски откачалки, които измъчват домашните си любимци с вегетарианска храна, ще се обадя на организацията за правата на животните.

— Храня го с „Пурина“ — каза Попи. — Онези консерви вонят, а и са направени от заразено конско месо.

— Разумно — Леклерк умело отвори шампанското и напълни високата й кристална чаша. — Тук персоналът проявява тактичност и никой няма да ни безпокои. Не мога да говоря спокойно, когато зад гърба ми стои някакъв тип с черен костюм и чака да долее чашата ми.

— Предполагам, че другите жени, които водиш тук, са доволни — язвително отбеляза Попи.

— Да, госпожице — невъзмутимо потвърди той. — Определено.

— Не ми се обади нито веднъж — хладно просъска тя. — А сега изведнъж на вашингтонския играч му хрумва да изпрати бележка и букет цветя и си въобразява, че така ще уреди всичко. Нима мислиш, че с една скъпа вечеря ще успееш отново да вкараш малката глупачка в леглото си? Излязох с теб, за да не стане скандал. Бъди сигурен, че никога вече няма да спим заедно.

Усмихна му се и отпи глътка шампанско, леденостудено, като израза на бледосините й очи. В главата й нахлу адреналин. Искаше да убеди този самонадеян негодник, че не ще успее отново да я омае.

Наивността, която бе част от изтънчения му, съвършено подреден малък свят, я изпълваше със злорадство. Събуждаше бунтарския й дух. Щеше да даде на уважавания джентълмен от Юга добър урок.

— Жалко, че си решила така — спокойно отбеляза Леклерк. Попи се опита да не обръща внимание на красивите му строги черти, посребрелите му коси и хипнотизиращи очи под тъмни мигли. — Защото, доколкото си спомням, между нас имаше нещо специално.

Тези думи я накараха да затаи дъх.

— Значи ме смяташ за по-специална от другите си завоевания? — злобно подхвърли тя.

— Да — погледна я право в очите. — Бих те нарекъл неотразима. Ако си очаквала да чуеш, че всичко, което преживяхме заедно, не е било по-вълнуващо за мен от броенето на бюлетини, ще те разочаровам. Но не за това съм тук.

— Явно не е означавало нищо. След случилото се в Ню Йорк телефонът ми не подпуши.

— Защото смятах, че връзката ни няма бъдеще — Леклерк размаха ръката си, този път загрубяла и с неоформени нокти. — Ти си буйна, войнствена и опасна и си толкова млада, че би могла да ми бъдеш дъщеря.

— Но съм достатъчно зряла, за да вземам решения.

Той кимна в знак на съгласие.

— Ти си огън и плам. Знаеш ли с какви жени се срещам обикновено? Красиви, изтънчени и страхотни в леглото.

— Да, благодаря, това е фантастично, но…

— Но… — продължи той, без да обърне внимание на репликата й — … всичките до една са… скучни. Правят каквото им кажа. Не желаят да работят. Нямат мечти, освен може би за пръстен с огромен диамант, който да носят до края на живота си, и да бъдат част от вашингтонския елит. Мога да завъртя главата на такова момиче за три секунди — бавно плъзна поглед по тялото на Попи и зърната на гърдите й изтръпнаха под черната тениска. — Не е никак забавно.

— Аз не съм кукла за забавление — сопна се тя. — Не си толкова ценен трофей, за колкото се мислиш, господин Леклерк. Не се интересувам от теб.

— Но съм те впечатлил толкова, че да се вслушаш в съвета ми — повдигна кристалната си чаша към нея. — Следих кариерата ти.

— Но не се обади.

— Защото нямаше смисъл. Ти си млада и пълна с енергия. Същество от друг свят. Не си подходяща за моя съпруга. Имаш либералнодемократични възгледи и си против всичко, което отстоявам. Не се интересуваш от политика, а аз никак не си падам по какофонията, която лансира твоята индустрия, за да трови живота на невинните американски граждани. Както казах, би било пълна лудост ние с теб да имаме сериозна връзка. Затова реших да те забравя.

— Тогава защо си тук? — полюбопитства Попи.

— Не можах. Това е. Опитах се да те забравя, но ти все се връщаше в мислите ми.

Сърцето й биеше учестено.

— Сигурно си имал други връзки…

— Безброй — безсрамно призна Леклерк. — Но не помогнаха, защото си представях теб.

— Тогава какво предлагаш? — попита тя.

— Да бъдем заедно — прикова поглед в очите й и дълго се взира в тях. — Наистина няма смисъл да упорстваш, Попи.

Понечи да възрази, но гласът й затрепери.

— Искаш да кажеш, че вярваш в предопределението? — промълви тя с ирония.

— Искам да кажа, че възнамерявам да взема съдбата си в свои ръце.