Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (45)

Четиридесет и четвърта глава

— Донеси ми досието на Роуз Фиорело — каза Джейкъб.

— Досието й?

Ела стоеше на прага и нервно пристъпваше от крак на крак. Джейкъб бе връхлетял в офиса, бе преметнал палтото си върху един стол и веднага бе започнал да крещи нареждания. Никога не го бе виждала такъв. Гневен. Искаше й се да побегне.

— Да. Всички сведения, с които разполагаме. Направи проучване за нея. Поговори със секретарката на Дик Уайт. Искам подробности.

— Нещо нередно ли има, сър?

— Не знам — мрачно отвърна Джейкъб. — Но ще разбера.

 

 

Зимният вятър брулеше сградите в Куийнс. Краткото затопляне бе отминало и отново се бе възцарил обичайният за Ню Йорк безмилостен студ. Роуз стоеше с вкочанени ходила строителния обект. Нищо не можеше да я предпази от мраз в лютото време, нито скъпата кашмирена пелерина, нито пухкавата лента за уши или красивите кожени ръкавици. Не чувстваше пръстите на краката си.

Не помнеше друг толкова щастлив миг в живота си.

— Няма време за губене.

Бе избрала строителната фирма с конкурс и старателно проучване. Шефът се казваше Пол Игорски.

— Искам работата да бъде свършена за четири месеца.

— Това е почти невъзможно.

— Няма невъзможни неща, господин Игорски. Основна част от сградата ще остане непокътната. Трябва само да вдигнете ограда и портал и да направите козметичен ремонт. Фирмата ви има добра репутация.

Около петдесетгодишният Игорски погледна младата жена с недоверие. Нима бе възможно тази хлапачка да знае с какво се е захванала?

— Това е, защото строим качествено, госпожице Фиорело. Ако искате сградата да добие наистина приличен вид, ще отнеме време.

— Да. Четири месеца. Ще има премия за вас, ако приключите по-рано.

Той въздъхна. „Бог да ме пази от невежи!“

— Всички ни предлагат премии при по-ранно приключване. Това е стандартна практика. Но четири месеца…

— Не говоря за цялата бригада, а лично за вас — каза Роуз. — Погледнете през прозореца.

Той извърна глава натам и видя лъскаво червено ферари на паркинга. Завъртя очи.

— Ще видя какво мога да направя.

— Така си и помислих — отбеляза Роуз.

Камионите с инструменти вече бяха пристигнали и районът бе пълен с отпадъци от изпокъсани килими и счупени мебели. Непрекъснато влизаха и излизаха работници, като мравки в мравуняк. Електротехници, бояджии и дърводелци. Бе толкова въодушевена, че едва се сдържа да не грабне телена четка и да се включи в остъргването на чернилката, напластена върху ценния паркет.

Но имаше по-сериозни задачи. Качи се в колата си и тръгна за Манхатън. Можеше да остане тук цял ден, но ако човек заспеше на лаврите си, те биха могли да се превърнат в погребални венци.

 

 

— Заповядайте, господин Ротщайн — каза Ела. Наведе се над бюрото му, както винаги с разкопчани горни копчета на блузата. Сега бе големият й шанс.

Но за нейно огромно разочарование Джейк отново не я забеляза.

— Ето проектите, по които е работила Роуз. А това е цялото й досие.

Джейк прерови купчината.

— Какво има тук?

— А, някой друг с фамилия Фиорело. Просто въведох името във фирмената мрежа, за по-сигурно. Появи се всичко, което го съдържа. Предполагам, че има още някой…

— Благодаря. Свободна си — каза Джейк.

Дълго се взира в кратката бележка пред себе си и по гърба му пробягна хладна тръпка, която нямаше нищо общо със снежинките навън.

Посегна към телефона и набра личния номер на баща си.

— Здравей, татко, аз съм. Мисля, че имаме проблем.

 

 

— Разбира се, че я помня.

Уилям Ротщайн седеше в офиса на брат си и тлъстото му тяло почти изпълваше креслото, на което се бе настанил. Фред Ротщайн изглеждаше леко раздразнен. Племенникът на Уилям — Джейкъб, имаше мрачно изражение.

Много шум за нищо. Джейкъб бе млад и отдаваше твърде голямо значение на всичко. Уилям знаеше, че племенникът му го ненавижда, но това не го безпокоеше. Той бе просто разглезен хлапак, който се смяташе за нещо повече от хората, които му осигуряваха охолен живот.

— Трябваше да я видиш, Фред. Страхотен задник.

— В този град е пълно с такива.

— Зная, но тази… — Уилям навлажни месестите си устни с език — … съвсем млада, на около шестнадесет. Изглеждаше като модел, но с готини гърди. Беше готова на всичко, за да спаси мизерната дупка на баща си. Вбеси ме, защото се опита да ме изнудва.

— Трябваше да я напляскаш. Или да предприемем по-крайна мярка.

Джейкъб се бореше със себе си. Искаше да каже на баща си да престане да говори така за Роуз. Но все пак тя бе враг.

— Трябваше — Уилям сви рамене. — Добре, но щеше да ни създаде проблеми. Заплаши, че ще се обърне към пресата. Щеше да стане скандал заради някакво маце.

— Тогава какво направи? — попита Джейкъб.

— Какво мислиш? Накарах я да си тръгне с подвита опашка. Изгонихме баща й без обезщетение — Уилям всмука от пурата си и изпусна дим на кръгове. — Трябваше да се примири. Проклети наематели! Въобразяват си, че могат да попречат на проекти за милиони долари. Да оставим жалките им магазинчета за цветя и кафе на партерите и да ремонтираме останалата част от сградите — Фред кимна на брат си. — И аз бих постъпил така.

— Мисля, че оттогава е таила в себе си жажда за мъст. Затова се държеше толкова студено с мен в университета, а после се промъкна тук като стажантка. Предполагам, че се е опитала да копира информация.

Лицето на Фред Ротщайн издаде тревога, но само за миг.

— Вероятно. Но какво от това, синко? Какво може да ни стори една хлапачка на двадесет и няколко години? Все пак следващия път, когато искаш да свалиш някоя мацка, не я води в компанията. Ясно ли е?

— Да, сър.

Фред изпита задоволство, когато видя сина си виновно да навежда глава. Господин Всезнайко-младши бе хванат в крачка.

— Тя не представлява заплаха за нас, Джейк. Жените не могат да ни създадат други неприятности, освен дело за бащинство. Баща й е неудачник — сви рамене. — Негов проблем.

Джейкъб се изправи.

— Ще проверя до какво се е докопала.

— Не се тревожи прекалено много — каза Фред Ротщайн. — Стегни се.

Джейкъб не бе убеден, че няма за какво да се безпокои. Върна се в офиса си и позвъни на Ела.

— Да, сър.

— Поискай от някого справка за собствениците на имоти. Всичко, до което се добереш. Искам да разбера какво притежава Роуз Фиорело и къде. Някой да ми съобщи това най-късно след половин час.

— Да, сър.

Джейкъб внимателно изслуша отговора. Това, което чу, никак не му хареса.

„Как съм могъл да проявя такава глупост?“

Личната му лимузина го откара до „Рего Парк“. За няколко минути шофьорът откри хотела на картата. Обикновено Ротщайн не ходеше на подобни места.

Джейк слезе и огледа занемарената сграда. Цяла армия работници сновяха насам-натам, копаеха, измерваха или бутаха колички. Бяха повече, отколкото на строителните обекти на Ротщайн. Бе впечатлен от оживлението, което цареше тук. Никой не седеше и не дъвчеше дъвка, ядеше сандвич или пиеше от термос. Момчетата наистина вършеха работата си.

За няколко минути успя да открие майстора.

— За Роуз Фиорело ли работите?

— Кой се интересува? — попита той.

— Казвам се Джейкъб Ротщайн. Неин приятел.

— Тогава можете да й се обадите, нали? Имате ли пропуск? Това е частна собственост.

Джейк се усмихна.

— Няма проблем. Тръгвам си.

Върна се обратно в затопления си „Линкълн Таун Кар“ и отвори папката със сведенията за Роуз. Живееше в Трибека. Даде адреса на шофьора.

Роуз седеше на масата в кухнята с голям жълт бележник и химикалка. Имаше империи, чието начало бе поставено дори с по-малко. Десет варианта на обявата бяха дебело зачеркнати с черно мастило. Бе твърдо решена да съчини най-добрия.

Някой позвъни.

— Да?

— Джейкъб Ротщайн е.

В първия миг Роуз се запита какво да прави. Отвори му входната врата, изтича да отключи сейфа и пъхна листовете при копията от документите на Ротщайн. Там бяха на сигурно място. Взе мобилния си телефон в случай, че той се опита да стори нещо безразсъдно. Знаеше, че Джейкъб не е способен на насилие. И все пак подскочи при почукването на вратата.

— Влез…

Изглеждаше неотразим с тъмния си костюм, но леденият израз на очите му и заплашително смръщените вежди издаваха, че вече е разбрал.

— „Рего Парк“, а?

— Ходил си на обекта?

Роуз се постара да не изглежда изненадана.

— Защо не? Тършувала си в архива ни. Онова с бикините е било евтин женски номер, за да отвлечеш вниманието ми.

— Не воювам срещу теб — каза Роуз след миг.

Джейкъб се засмя.

— Нима? Ще ти кажа нещо, Фиорело. Дойдох да те предупредя, че аз съм един от собствениците на „Ротщайн“. Ако се опиташ да навредиш на компанията, ще си имаш работа с мен.

— Имам сметки за уреждане с баща ти…

— Баща ми? Чичо ми Уилям! О, не гледай толкова учудено. Мислиш, че си единствената, която може да се рови тук-там? Знам за баща ти, магазинчето му и хитростта, до която си прибягнала като ученичка. От години храниш наивни надежди за отмъщение. Предупреждавам те да се откажеш, Роуз. Отнасяхме се добре с теб.

— А с баща ми? Принудихте го да се откаже от напълно законния си лизинг.

— Били са му предложени пари. Щедро обезщетение.

— С петдесет хиляди не може да се започне нова кариера.

— Той е решил да се прави на горд и да не приеме парите, а твоето изнудване е влошило положението му. Би трябвало да виниш себе си, а не нас.

— Баща ми — заговори Роуз със смразяващ тон — имаше законен договор. Не искаше пари. Искаше да запази лизинга си. Семейството ти нямаше право да постъпва така. Що се отнася до доброто ви отношение към мен, всички в компанията са мръсници. Съветвам те да стоиш настрана от това.

— Няма да позволя на когото и да било да застрашава наследството ми. Ако воюваш срещу „Ротщайн Риълти“, воюваш срещу мен.

— Така да бъде.

Джейкъб леко се поклони.

— Лека нощ, Роуз. Скоро ще се срещнем отново — след тези думи излезе.

„Разбира се“, помисли си тя.

Мисълта, че все още е рано да се бори с „Ротщайн Риълти“, не й даваше покой. Бяха твърде големи, за да ги атакува сега.

Първо трябваше да се утвърди. Но Роуз нямаше да губи време. Най-сетне състави приемлив текст на обявата, която щеше да бъде отпечатана на следващия ден.

„Станете собственик на част от американската мечта. Гарсониери в район близо до центъра на града. Охрана, портиер и съвсем нови кухни. Просторни спални, мраморно фоайе. Побързайте, броят е ограничен“.

Роуз приложи служебния телефон на Джордж Бенъм и подаде обявата в „Таймс“, „Нюз“, „Поуст“ и „Вилидж Войс“.

Не се наложи да чака дълго.

— Госпожице Фиорело — заговори пискливият глас на Джордж Бенъм, — трябва да инсталирате нова линия. Тази цял ден е заета от кандидат-наематели за „Рего Парк“… Не мога да свърша нищо друго.

— Нали сега нямаш друга работа, Джордж?

Роуз изчака, докато отговорът достигна до нея, прекъснат от пращене.

— Мисля, че не, госпожице Фиорело.

— Казвай на кандидатите, че след две седмици ще има един готов апартамент за оглед. Проверявай финансовото им състояние. Искам само предварително одобрени купувачи.

— Да, госпожице Фиорело.

— И вече няма да се нарича „Рего Парк“ — импулсивно каза Роуз. — Ще променя името… Ще се казва „Цветето на Куийнс“.

— „Цветето на Куийнс“. Добре, госпожице.

Роуз бързо го написа на лист за себе си. Следващата сутрин се обади на архитекта. Бе добавен нов детайл в облика на сградата — роза, изсечена от червен мрамор, над входа.

Нейният подпис.

Джейкъб Ротщайн не дръзна да й се обади повече. „Слава богу!“ Започна да изпитва облекчение.

Отиде на гости у родителите си в уютната къща, която им бе купила. Даниела бе състарена, прегърбена и с посивели коси. Баща й с мъка се придвижваше из къщата.

— Подаграта отново ме мъчи — Пол целуна дъщеря си. — Радвам се да те видя, скъпа.

Роуз бе поразена. Не ги посещаваше често. Реши да наеме домашна помощница и болногледачка за баща си.

— Е, как си? Намери ли си симпатичен приятел? — Даниела Фиорело й сипа допълнително. Детето й бе кожа и кости, въпреки че изглеждаше добре.

— Не, но се сдобих с хотел.

Искреното вълнение на Роуз трогна сърцето на Пол. Неговото малко момиче винаги преливаше от енергия и желание за живот.

— Намерила си работа в хотелиерския бизнес?

Опита се да прикрие разочарованието си. Бе очаквал по-добро бъдеще за дъщеря си, след като бе получила университетско образование.

— Не, татко. Купих хотел. Аз съм собственикът.

— Хотел?! Не разбирам.

— Мамо, продадох другите неща, които притежавах, и вложих парите в този хотел.

— „Рего Парк“ е лош район — тихо промълви Даниела.

— Следващия месец ще ви заведа да разгледате апартаментите. Вече се обаждат кандидат-купувачи за тях. Ще ви харесат.

Роуз изпълни обещанието си. Веднага щом апартаментите бяха готови, изпрати лимузина да докара родителите й до строителния обект.

— Вижте. Това е кабината на портиера. Всеки ще трябва да съобщи името си, за да го пуснат. Ще има денонощна охрана и триметрова ограда. Пълна сигурност. Харесва ли ти розата, татко? Ще нарека сградата „Цветето на Куийнс“. Нашето име. Твоето име — бе опиянена от щастие. Даниела не се осмели да попита дъщеря си дали е намерила с кого да сподели всичко това. — Елате, елате…

— Добро утро, госпожице Фиорело — каза майсторът.

Пол примигна. Не можеше да повярва на очите си. Тук се отнасяха към дъщеря му със страхопочитание, а тя все още бе почти дете.

— Здравей — каза Роуз, без да обърне внимание. — Виждате ли? Всички гарсониери ще бъдат такива… с нови плочки, нови печки и хладилници, предпоследен модел. Ще има мокет, а поддръжката ще бъде евтина…

— Сигурно ипотеката за такава сграда е доста голяма.

— Така е — призна Роуз и се засмя на изражението на баща си. — О, не се тревожи, татко. Вече съм я изплатила наполовина, а ремонтът ще трае няколко месеца. Със сигурност ще успея да продам всички апартаменти още преди работниците да свършат.

Явно й повярва.

— Толкова се гордея с теб, скъпа.

— Направих го за теб — каза тя.

Баща и я целуна и прегърна и Роуз бе истински щастлива, както не се бе чувствала от години.

Покани родителите си на вечеря в ресторант „Бърнис“, любимото заведение на баща й преди време. Би искала да ги заведе в „Лютис“ или „Ривър Кафе“, но знаеше, че разкошната обстановка няма да им допадне. Представата на Пол Фиорело за лукс бе голяма, добре опечена пържола. Надпреварваха се да изразяват възхищение от това, което бе постигнала, и тя им позволи да говорят колкото искат. Когато таксито ги откара у дома, бе убедена, че си е струвало.

Събуди се в три през нощта.

Майка й плачеше така неудържимо, че Роуз не можа да различи думите, които изричаше, но не бе необходимо. Просто знаеше какво се е случило и то разби света й на парчета.

Баща й бе починал от сърдечен удар.

За първи път от години Роуз напълно забрави за работата си. Премести се при майка си за цял месец, за да й помогне да преодолее първоначалния шок от загубата.

— Той имаше чудесен живот, мамо.

Роуз каза това машинално. Надяваше се подобни думи да донесат известна утеха на майка й, макар и да знаеше, че едва ли има нещо, което би могло да я утеши.

— Да, разбира се. Толкова се гордееше с теб. Беше готов да те пази като зеницата на окото си. Отегчаваше всички с хвалбите си за теб.

— Дано тази къща му е харесвала.

— Обожаваше я — с мъка промълви Даниела.

— Какво има, мамо?

Роуз се втурна към майка си, но тя махна с ръка.

— О, нищо, за бога! Просто…

— Продължавай.

— Беше много привързан към онова магазинче. Съжалявам, че го загуби.

Роуз сви ръцете си в юмруци, но ги скри от майка си. Повика сестрата на Даниела от Флорида да поживее при нея. Щом уреди това, веднага се върна в офиса на Джордж Бенъм. Посрещна я, разтапяйки се от любезност. „Подмазвач“, помисли си Роуз.

— Всички жилища в „Цветето на Куийнс“ са продадени. Имахме списък от чакащи. Може би трябваше да вдигна цената…

— Не — каза Роуз. — Беше реалната им стойност.

— Спечелихте много пари. Два милиона! Не мога да повярвам.

— Два милиона са нищо. Искам да купя небостъргач — Бенъм се засмя. Роуз го погледна със смразяваща ярост. — Ако още веднъж ми се присмееш, Джордж, ще те уволня.

— Съ… съжалявам, госпожице Фиорело. Просто имотният пазар бележи спад, трудно се намират наематели… банките отказват заеми…

— Зная — отвърна Роуз. Сети се за „Ротщайн Риълти“ и техните наематели. — Моментът е идеален за инвестиране, Джордж. Нима мислиш, че трябва да купувам, когато пазарът процъфтява, и да продавам, когато е в застой?

— Не, но…

— Никакво „но“! Намери сграда с мотивиран собственик.

— Ще видя какво мога да направя — каза Бенъм с нетърпение.

След седмица й предложи няколко имота.

— Цената на този е твърде завишена… Тук има нарушения на закона, не искам да вляза в затвора за десет години… Този е твърде малък.

Бенъм наведе глава, изплашен, че е разочаровал шефката.

— Какъв е този? Харесва ми.

Роуз издърпа снимка на доста занемарен тухлен небостъргач, шестдесететажен, с изглед към реката.

— Намира се отвъд Манхатън, в Алфабет Сити.

— Има ли удобен транспорт?

Бенъм кимна.

— Съвсем наблизо има метростанция.

— Чий е?

— Проблемът е, че е фирмен имот, не е добре поддържан, а и банките ще бъдат скептично настроени, защото районът не е от най-престижните. Трудно ще получите заем.

— Трудностите не са от значение — каза Роуз. — Щом не е невъзможно, всичко е наред. Уреди ми среща със собственика.

Очите й сияеха. Бенъм се залови за работа. Не знаеше какво е намислила, но нямаше да си прави труда да разбере.

Роуз не виждаше занемарения небостъргач, а първия гвоздей в ковчега на „Ротщайн Риълти“. Крайно време бе да изпрати послание на онези момчета.

Щеше да го изрази с езика на цветята.