Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (42)

Четиридесет и първа глава

За шест месеца животът на Дейзи коренно се бе променил. Книгата й имаше голям успех. Приходите бяха значителни и „Артемис“ настояваха да продължат договора й. Тед Елиът водеше нови преговори за аванс. Хонорарите й вече бяха шестцифрени суми.

Реши да направи нещо специално с парите си.

— Имам подарък за вас — каза Дейзи. — Влизайте.

— Скъпа — възрази майка й, — глупаво е, няма нужда да ни правиш повече подаръци.

— Просто ми доставете това удоволствие — промълви тя с умоляващ тон.

— Добре — въздъхна баща й.

Дейзи сложи превръзки на очите им. Родителите й тромаво се качиха на задната седалка на колата й. Беше лъскаво зелено бентли и возеше гладко, сякаш гумите не докосваха пътя.

„Лимоновата горичка“ бързо се бе превърнала в бестселър. Вече бяха продадени близо милион копия. Около нея се бе събрала цяла свита съветници: счетоводител специалист, брокер, мениджър по финансовите въпроси. Беше си купила луксозен апартамент с модерни удобства, мансарда на нова сграда в Кемдън. Гардеробът й бе пълен с маркови тоалети и вече членуваше във всички престижни клубове в Лондон — „Грюшо“, „Сохо Хаус“ и кой ли не.

Дейзи се чувстваше на седмото небе. Вихрушката от промоции, срещи с читатели и пресконференции бе непрестанна и едва намираше време да работи върху продължението. Парите и успехът преобразяваха живота и това бе толкова приятно.

Тази сутрин щеше да изживее най-вълнуващите мигове.

Дейзи натисна газта и се понесе като Найджъл Менсъл по пътищата на Съсекс и тесните криволичещи алеи между дървета, чиито клони хвърляха шарена сянка върху асфалта. Бе замаяна от радост. Ако имаше нещо, което най-много би искала да направи за родителите си, то бе именно това.

— Колко остава, Дейзи? — попита баща й.

Тя завъртя волана и зави наляво по познатата чакълена пътека.

— Стигнахме. Не поглеждайте, преди да слезете от колата — изскочи навън, отвори задната врата, помогна им да застанат с лица към къщата и свали превръзките. — Изненада!

Стояха пред стария си дом. В гаража до ябълковото дърво бяха паркирани два мерцедеса, червен за баща й и сребрист за майка й.

— Не разбирам — колебливо каза госпожа Маркъм.

Но съпругът й се бе досетил.

— О, Дейзи! — каза той и се подпря на колата.

— Наложи се да платя с десет хиляди повече, за да я откупя — каза Дейзи. — Кабинетът ти е боядисан в оранжево и сам трябва да се погрижиш за това, но къщата отново е ваша. Всъщност е собственост на семеен тръст, така че и да искате, не можете да я дадете на банката.

Майка й избухна в плач.

„Беше един от най-щастливите моменти в живота ми“, каза си Дейзи, когато се прибра у дома. Играчките, славата, всичко бе опияняващо, но преходно. Единственото й значимо постижение бе това, че бе успяла да направи нещо за родителите си.

Тогава защо изведнъж се почувства толкова потисната?

Апартаментът й изглеждаше безупречно. Чистачката идваше всяка сряда. Дейзи бе избрала седефена цветова гама. Свали обувките си, пристъпи по мекия килим към светлия диван и се настани до единия от огромните прозорци с великолепен изглед към високите лондонски здания. Последните лъчи на залеза чезнеха от небето. Червеникавите жилки върху тъмносиния фон ставаха все по-тънки. „Здрачът навява тъга“, помисли си Дейзи. Имаше шумоизолация и бръмченето на автомобилите отвън не я смущаваше. Виждаше само неонови надписи, улични лампи и жълтеникави фарове, непрекъснат поток от изкуствена светлина. Имаше малка сребърна ваза с бели рози, които изпълваха апартамента й с ухание.

Обикновено по това време на деня Дейзи отваряше бутилка бяло вино, включваше компютъра и сядаше да попише. Вече бе съставила план за главите на „Портокаловият цвят“, така щеше да бъде озаглавена следващата й книга, но тази вечер нямаше настроение за работа.

Искаше й се да заплаче. Защо ли? Каква причина имаше? Всичко в живота й бе идеално. Струваше й се нелепо.

Взе брой на списание „Хелоу“ и го прелисти. Поредица клюкарски статии на първа страница не успяха да я разсеят.

А на втора бяха те. Естествено, нямаше подробности. Едуард не би позволил това. Бяха представени само като гости: сватбата на някакъв млад граф с американска манекенка, която бе имала късмета да се сдобие с благородническа титла.

„Господин и госпожа Пауърс“ гласеше надписът под снимката. Едуард изглеждаше внушително с официалния си костюм. Дали не е малко напълнял, запита се Дейзи. Дълго не можа да откъсне поглед от Едуина.

Слава богу, тя бе в Америка, когато се бяха оженили. Бе им изпратила картичка и подарък, чудесен комплект италианско спално бельо, и бе получила писмо от Едуард с покана им гостува в имението, но не го бе виждала, откакто бе напуснала Оксфорд.

По-важното бе, че досега не бе виждала Едуина. „Не се заблуждавай — каза си Дейзи с огорчение. — Тази жена съвсем няма вид на сухарка. Прелестна е“.

Едуина Пауърс имаше дълги руси коси, аристократичен нос сини очи и фигура на модел. Бе въплъщение на хладната, благородническа красота, далеч от неизисканите пищни форми Нат Дейзи. Приличаше на Гуинет Полтроу. Със също толкова слабия Едуард изглеждаха идеална двойка.

Сърцето на Дейзи се разтуптя. Зави й се свят и бе на път да изпадне в паника. Списанието падна от ръцете й на пода, а по бузата й се търкулна сълза.

Господи! Все още бе влюбена в него.

 

 

Събуди се рано, след неспокойна нощ, и залитайки, тръгна към банята. Бе огромна, като в луксозен хотел, със снежнобял мрамор на пода, парно отопление, джакузи и безброй ароматизирани свещи около ваната, но тази сутрин нищо не би могло да я ободри.

Чувстваше нужда да види Едуард. Макар и с венчална халка. Все пак, когато човек прекара дълго време далеч от някого, започваше да го идеализира. В мислите си бе издигнала Едуард Пауърс на пиедестал.

Дейзи влезе в душ кабината със сини плочки на златисти маргаритки, остроумно хрумване на специалиста по вътрешен дизайн. Душът бе троен и струите масажираха гърба й. Горещата вода отпусна напрегнатите й рамене. Старателно изми косите и тялото си със скъп шампоан и душ гел, подсуши ги с пухкава бяла хавлия, оформи прическата си с четка и сешоар и облече най-хубавия си тоалет, но и това не й помогна да се почувства по-добре.

Поне можеше да прикрие тъмните кръгове под очите си с фон дьо тен. Очите й бяха зачервени, а кожата изсъхнала от стреса, но това нямаше значение. На всяка цена трябваше да се види с Едуард.

Дейзи сложи слънчеви очила. Така бе по-добре. Бе избрала пола от тъмносиньо кадифе и бяла копринена риза и ги бе съчетала с огърлица от бледосини перли, която си бе купила в Манхатън, лек грим и парфюм „Амариж“.

Беше красива. По-красива от Едуина? Може би не. Определено й липсваше аристократичното потекло. Критично огледа извивките на тялото си. Ханшът й бе стегнат, но все още издуваше полата отзад… а гърдите й, е, поне вече не се опитваше да ги прикрива. Имаше тънка талия, силни бедра, но без тлъстини, а ръцете й бяха като изваяни. Съсредоточи се върху косите и кожата си. Матов оттенък, тъмни кичури… И вълчи очи, скрити зад тъмните стъкла…

Зададе си въпроса какви ли са биологичните й родители.

Но не размишлява дълго върху това. Истинското й семейство живееше в Съсекс. Все пак би се обзаложила, че родната й майка има интересни гени…

Дейзи отиде до телефона и набра домашния номер на Едуард. Не бе изненадана, че все още го помни наизуст.

Женски глас каза:

— Ало?

Сърцето на Дейзи щеше да изскочи. Едуина. Постара се говори спокойно.

— Добър ден, Едуина ли е на телефона?

— Да. Кой се обажда?

— Здравей, Едуина. Аз съм Дейзи Маркъм — каза тя, без да издаде смущение. — С Едуард бяхме приятели в Оксфорд.

— Дейзи Маркъм! Разбира се. Известната писателка, колко вълнуващо. Едуард е в градината, почакайте само момент, го повикам…

Дейзи стисна слушалката така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Струваше й се, че всеки момент ще я изтръгне. Едуина не се бе държала надменно, грубо или…

Едва не припадна от ревност.

— Дейзи! — гласът на Едуард издаде топлота. — Радвам се те чуя отново.

— Извинявай, че не се обадих по-рано — каза тя. — Бях твърде заета.

— Разбира се, животът ти е вълнуващ. Постигна страхотен успех.

— Ще се видим ли за по едно питие?

— С удоволствие. Кога?

— Днес?

Едуард извика:

— Скъпа… — закри слушалката. След миг отново заговори: — Уина не може днес, какво ще кажеш за утре?

— Утре заминавам на турне — излъга Дейзи. — Не може ли да се видим само ние двамата? Бих се радвала да ми разкажеш за себе си.

Последва пауза. Дейзи затаи дъх.

Едуард отново заговори:

— В три и половина устройва ли те? В клуба?

— Чудесно — Дейзи въздъхна с облекчение. — Зная къде е. До Чаринг Крос. Ще се видим там.

 

 

Обликът на „Джъглърс“ бе точно такъв, в каквато обстановка винаги си бе представяла Едуард. Изискан, дискретен, уединен и много, много луксозен. Помещаваше се в къща от времето на крал Джордж, в сърцето на Ковънт Гардън, и имаше двор, пълен с ролс-ройсове, пазач в кабина на портала и красива ограда от ковано желязо. До входа бе поставено керамично пано с издълбан надпис, който гласеше, че в тази къща е живял Дизраели. Когато влезе във фоайето, Дейзи видя каменен подиум и табло с имената на всички членове на клуба, загинали във Втората световна война.

— Мога ли да ви помогна, госпожо?

Униформеният администратор хладно й се усмихна.

Дейзи учтиво отвърна:

— Имам среща с господин Едуард Пауърс.

— А, да. Господин Пауърс. Разбира се, госпожо. Очаква ви в приемната. Третата врата вляво.

Стените на приемната бяха облицовани с тъмночервен плат, а покрай тях бяха подредени столове, кресла и дивани, вероятно антики от епохата на Регентството. Висяха портрети на мъже с костюми и няколко картини на дами, седнали до масички с чаши и пури в ръка, наведени една към друга, сякаш си шепнеха.

Дейзи огледа помещението. Най-сетне го видя, висок и елегантен, както винаги с костюм от три части. Беше се настанил на кресло с кожена тапицерия в бургундскочервено, на което без съмнение бяха седели стотици джентълмени като него.

Щом я зърна, Едуард скочи на крака. Приближи се с широка усмивка и я посрещна с топло ръкостискане.

— Безкрайно съм щастлив да те видя, Дейзи.

— Здравей, Едуард — каза тя и го целуна по бузата. Дали наистина го видя леко да се изчервява? През тъмните стъкла на очилата не би могла да каже.

— Ела и седни — Едуард се върна до тъмночервеното кресло, изчака, докато тя седна на махагонов стол от деветнадесети век с тапицерия от златиста коприна, и отново зае мястото си.

— Нещо за пиене, госпожо?

Безшумно се бе приближил сервитьор.

— Чаша чай, с удоволствие. „Лапсанг“, ако имате.

— Разбира се, госпожо.

— Толкова се радвам, че си тук — каза Едуард и я огледа от главата до петите. — Много си отслабнала, Дейзи. Следващия път, когато се къпеш, ще изтечеш в канализацията.

— Престани да ми се подиграваш — смъмри го тя и почувства как напрежението й отчасти се разсея. Сякаш се бяха видели вчера. В неговата компания се чувстваше спокойна и готова да води непринуден разговор с часове. Струваше й се, че им е писано да бъдат заедно и едно дребно неудобство като брака му не би могло да им попречи.

— Жалко, че заминаваш! Нямам търпение да те запозная с Уина. Ще ти хареса, много е мила.

— Наричаш я Уина? — глуповато попита Дейзи. Галени имена! Не можеше да го понесе.

— Едуард и Едуина звучи твърде странно — „така е“, помисли си Дейзи. — Но кажи ми как се чувстваш като богата и известна личност? Впрочем знаех си, че е само въпрос на време да постигнеш това — учтиво добави той.

— Фантастично — весело отвърна тя. — Харесва ми. Откупих старата къща на родителите си.

— Това е чудесно — каза Едуард с искрено въодушевление и топлота. — Радвам се, че си успяла.

Сервитьорът донесе чая й и го наля в чаша от фин порцелан. Цялата обстановка бе толкова изискана и официална. Дейзи изпита желание да запрати малкия съд към някое от мрачните лица на портретите и да разтърси костеливите рамене на Едуард. Нима той не разбираше? Бе направил грешка, убедена бе в това.

— И аз се радвам — каза тя. — Но стига толкова за мен. Книгите и книгоиздаването са скучни неща. Разкажи ми за вас с Уина. Много бързо се оженихте, Едуард. Бях изненадана.

— Всъщност и аз — сви рамене. — Но когато човек срещне половинката си, няма смисъл да отлага. Осмелявам се да кажа, че бих предложил на теб, ако ми бе дала и най-малко насърчение.

Весело се засмя.

Страните на Дейзи пламнаха.

— Е, не мислиш ли, че хората могат да се променят? Че не бива да се постъпва прибързано? Аз съм убедена, че съм се променила.

Не обърна внимание на намека й. Дали бе нарочно, или просто не го бе схванал?

— Според мен никак не си се променила, стара приятелко.

— Напротив — упорито възрази Дейзи.

— Да, станала си твърде слаба. Но с Уина просто си паснахме. Харесваме едни и същи неща, имаме еднакъв произход и амбиции, католичка е и е хубавица. Какво намира в кльощак като мен, не зная. Но сме невероятно щастливи. Предполагам, че с всички младоженци е така — каза той с чаровна свенливост.

— Разбирам — Дейзи се усмихна насила. — Е, това е страхотно. С какво се занимава Уина?

— С какво ли? Поддържа ред в къщата. Дава менюто на готвача. Нали знаеш. А, имаш предвид работа? Не, не работи. Не е необходимо, имаме достатъчно пари, а и предпочитам да бъде край мен.

— Не предполагах, че си от мъжете, които държат съпругите си в подчинение — каза Дейзи.

— Мили боже! Никой не би могъл да държи Уина в подчинение — Дейзи долови насмешка в начина, по който говореше за нея. — Ако поиска да се захване с нещо, не бих я спрял, но не е изразила подобно желание и не са ни нужни повече пари, така че, според мен, няма смисъл.

— Предполагам, че си прав.

Дейзи бе принудена да се съгласи. На гърлото й бе заседнала буца, но се опита да я разсее с глътка чай. „Смени темата, смени темата!“, каза си тя.

— Срещаш ли често някого от Оксфорд?

Двадесетина минути разговаряха за незначителни неща, докато Дейзи реши, че е време тактично да си тръгне.

— Е, беше ми приятно, че отново се видяхме — каза тя. Този път не го целуна, а само стисна ръката му.

— Аз също. За къде ще пътуваш?

За миг го изгледа с недоумение, но си спомни какво извинение бе измислила.

— А, за Ню Йорк. Ще обиколя магазините.

— Приятно прекарване. Скоро трябва да дойдеш да се запознаеш с Уина. Може би ще се наложи да ни гостуваш у дома, защото пътуването дотук не й е особено приятно.

— Защо? Повече й харесва в провинцията? — попита тя.

— Определено — отвърна Едуард. — Както и на мен.

Дейзи се гордееше със себе си. Успя да повика такси и да измине пътя до апартамента си в Северен Лондон, без да избухне в плач.

Едуард имаше щастлив брак и никога, никога нямаше да бъдат заедно.

Но не можеше да приеме това. За нищо на света. Нали той бе казал, че е искал да й направи предложение? Едуард бе единственият в Оксфорд, който я бе обичал заради самата нея и я бе карал да се чувства не като дебелата Дейзи, а като пълноценна личност. Едуард й бе опора, когато Брад се бе оженил, Едуард й бе помогнал, когато бе загубила апартамента си. Едуард бе нейният закрилник, нейният идеал, нейната съдба…

Всичко бе възможно. Трябваше да има начин нещата да се променят. Не биваше да остават така!

Не можеше да мисли нито за срещата с редакторката си утре, нито за родителите си, дори й се струваше непоносимо да бъде в една и съща държава с Едуард. Раната бе твърде прясна. Беше му казала, че заминава, нали? Ню Йорк? „Защо не, по дяволите? — помисли си Дейзи. — Работя и мога да си го позволя“.

Позвъни на туристическата си агенция. След десет минути имаше резервирано място за полет в първа класа до „Джей Еф Кей“ в осем часа следващата сутрин.