Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (36)

Тридесет и пета глава

Джейкъб Ротщайн се усмихна на себе си, докато набираше номера на Мери-Бет.

— Офисът на господин Уайт.

— Мери-Бет — гласът на Ротщайн бе плътен и предразполагащ. Разговаряше така с всички жени, правеше го машинално. — Обажда се Джейкъб.

— О, господин Ротщайн. Да, сър.

— Би ли ме свързала с Роуз?

— Роуз Фиорело? — Мери-Бет вече не говореше задъхано, с глас на глезено момиченце, а тържествувайки. — Сър, струва ми се, че не сте в течение за последните новини. Не знаете ли, че тя си тръгна?

— Вече? Едва десет часът е.

— Не, сър. Напусна. Вчера подаде оставката си.

— Защо?

— Наистина не зная, сър. Но ако ви трябва нещо, аз мога да ви помогна — добави Мери-Бет с надежда.

— Няма значение — каза Джейкъб. Затвори и остана замислен няколко мига.

 

 

В петък вечерта бе необичайно топло за сезона, задушно и влажно, без следа от вледеняващия студ, с който Роуз вече бе свикнала. Внимателно избра тоалета си. Беше секси, но не твърде. На тази среща трябваше да изиграе ролята си много внимателно.

Беше му позволила да я докосне.

„Бях принудена — казваше си Роуз. — А сега какво?“

Чувстваше се напрегната.

По-рано не бе имала време да мисли за мъже. Беше твърде заета. Единствената сила, която я движеше, бе обсебваща ярост. В „Кълъмбия“ почти не забелязваше момчетата, които си шушукаха в коридорите, хвърляха й похотливи погледи и подсвиркваха след нея.

Освен Джейкъб.

Беше го забелязала.

Опитваше се да убеди себе си, че причината за това е името му, Ротщайн. Нейният враг. Ключът към отмъщението. Но знаеше, че не е така. Никога не бе сънувала чичо му Уилям, въпреки че в нея все още гореше ненавист към този човек. „Аз съм италианка — казваше си тя. — Мога да очаквам часа на своята вендета и да я нося в сърцето си цяло поколение“. Но може би щеше да й бъде нужно далеч по-малко време.

Джейк я безпокоеше поради други причини. Естествено, едната от тях бе привлекателната му външност. „Безспорно е чаровен“, мислеше си тя с раздразнение. Ъгловата челюст, мускули, тъмни коси и очи и гъсти черни мигли. Но това бе само опаковката. Един мъж можеше да притежава тези неща и все пак вътрешно да бъде малодушен.

Не и Ротщайн.

Роуз бе твърде проницателна, за да повярва, че парите са единственото, което му дава самочувствие. Истина бе, че Джейк парадира с тях. Диаманти за приятелките, ферари и какво ли не. Предполагаше, че парите могат да вдъхват известна увереност, но Джейк имаше два други източника: властта си над жените и забележителния си интелект.

Принудена бе да признае, че колкото и старомодно да й се струва, намира и двете черти за привлекателни.

Ротщайн притежаваше ум, остър като бръснач. За разлика от други, които бе срещала, не се отказваше да се съревновава с нея. Може би… може би… мисълта бе непоносима, но… може би наистина бе по-умен. За сметка на това Роуз бе целенасочена и се стремеше да осъществи амбициите си с упоритост, която бе невъобразима за него. Умен или не, тя щеше да го унищожи.

Жените бяха негова слабост.

Репутацията му й бе добре известна. Всички момичета говореха за него. Шепнеха си или се хвалеха. Той я разсъбличаше с поглед, бе самоуверен и арогантен, не приемаше твърденията й, че не го желае, и демонстрираше мъжкарско превъзходство, дори без да се срамува от това.

Бог да й бе на помощ. Намираше го за удивително привлекателен.

Целувката му бе накарала коленете й да се подкосят.

„Спомни си кой е той — каза си Роуз и облече бледозелена копринена рокля, прилепнала на най-подходящите места. — Спомни си от кое семейство е. Ротщайн. Ротщайн. Ротщайн“.

 

 

Джейкъб бе създал идеална обстановка. Бе повикал доставчици и платил почти хиляда долара за една вечеря, но си струваше. Охлаждаше бутилка „Кристал“ в сребърна кофичка с лед до махагоновата маса в хола си, бе затъмнил полилеите и поставил свещи из цялата стая, които осветяваха портретите на чужди предци, купени от баща му. Сводестите прозорци в предвоенен стил гледаха към Пето Авеню и „Сейнт Патрикс“, а неоновите светлини на Манхатън допълваха въздействието на пламъците от масата. Чаши за шампанско от уотърфордски кристал, ирландски ленени салфетки, сребърни прибори и съдове от фин китайски порцелан. Беше му хрумнало да поръча суши, но бе твърде рисковано. Вместо това бе избрал за предястие хайвер от белуга със ситно нарязани яйца. Основното ястие бе фазан с кестенов сос, а десертът — цяла печена круша със сладолед. Около старинните му свещници на масата проблясваха сребърни купички с жълти късо отрязани рози, а навсякъде имаше вази със свежи пастелнорозови, бели, жълти, сини и дори зелени цветове. Беше посред зима, а апартаментът му бе изпълнен с летни ухания.

Надяваше се да й хареса. Естествено, важното бе не вечерята, а стремежът му да я впечатли.

В спалнята също бе пълно с цветя. Беше му хрумнало да помоли цветарката да разпръсне розови венчелистчета и по леглото, но се бе отказал. Нямаше смисъл да се престарава.

Ако случилото се през тази седмица означаваше нещо, Роуз Фиорело му бе в кърпа вързана.

Но нещо в тази история го смущаваше. Не това, че я бе докоснал. Имаше фантазии за нея, откакто я бе зърнал за първи път в коридора на университета. Може би изненадващото й напускане.

Дали бе засрамена заради онова, което му бе позволила? Или изплашена, защото Уайт я бе нахокал? Това бе необичайно за Фиорело.

През месеца, който бе прекарала в компанията, не бе получил нищо от нея. Никакви идеи, никакви доклади. Джейк почти бе убеден, че трябва да очаква нещо ново всеки ден. Не би се учудил, ако бе влязла в офиса му с папка с подробно описана и старателно напечатана главозамайваща идея. Например за цялостно преструктуриране на компанията или предложение за закупуване на нова сграда.

Винаги я бе смятал за безкрайно амбициозна и умна. И хладнокръвна.

А как се бе държала? Като незабележима стажантка, която до последния ден не бе блеснала с нищо. Знаеше, че секретарките не я харесват. Но тя бе красива, така че бе предвидил това.

Беше се качила в офиса му без бельо, за да го съблазни.

Целувката не бе изненада за него. Знаеше, че тя го желае. Щом попадне в прегръдката му, съпротивата й винаги би рухнала. Изгаряше от страст, но едно от нещата, които му се струваха най-пленителни, бе собствената й борба с нея. Какво бе станало сега, та презрението й към него и упорството й изведнъж бяха изчезнали? Една целувка, и бе готова да разкъса бикините си. Нещо не се връзваше.

Всъщност бе разочарован.

„Не се дръж като глупак — каза си Ротщайн. — Чакаш това от години“. Тази вечер тя щеше да дойде в дома му и да се предаде на ласките му. От какво се оплакваше?

На вратата се позвъни.

— Нека ти помогна — каза Джейкъб.

Роуз раздвижи рамене и се освободи от палтото. Беше от скъп кашмир, а прилепналата копринена рокля под него бе в нежен бледозелен цвят, който подхождаше на невероятните й очи. Момичето имаше заоблени форми и тънка талия. Ротщайн одобрително се усмихна.

— Харесва ли ти тук?

Погледът й се плъзна по фантастичните прозорци, изящните орнаменти, портретите, мраморната камина, старинните мебели, гледката…

— Виждала съм и по-приятни места — отвърна Роуз.

Той повдигна вежди.

— Къде?

— В Метрополитена — призна тя с усмивка.

Джейкъб бе омагьосан.

— Знаеш ли, прелестна си.

Роуз потръпна, въпреки че в камината пращеше огън и вътре бе тридесет градуса.

— Имам нужда от питие.

Наля й шампанско.

— „Кристал“ е, какво ще кажеш?

— А аз си мислех, че ще ми предложиш „Тъндърбърд“ — пошегува се Роуз.

— Онова, което струва три долара за литър? — засмя се той. Повечето жени се стараеха да го впечатлят със своята изтънченост, сякаш всяка среща бе кастинг за роля. — Може би трябваше да поръчам от него. За да се чувстваш по-спокойна.

Тя не смееше да го погледне. Бе облечен с черен смокинг. С мускулите, които се открояваха под него, приличаше на Джеймс Бонд.

Искаше да долови някакъв недостатък в държането му, но не виждаше и най-малък повод да го упрекне, освен това, че бе от фамилията Ротщайн. Може би… може би трябваше да го предизвика с нещо.

— Мисля, че трябва да поговорим…

Беше му забавно, че е толкова смутена.

— Преди вечеря? Би развалило апетита ми — посочи към трапезарията. — Заповядай.

— Ммм — Роуз отпи глътка от четвъртата си чаша шампанско. Вечерята бе чудесна. Разговаряха непринудено на незначителни теми, а Джейк бе добър в това изкуство. Умело отклоняваше любопитството й, гледаше я право в очите, докато сведе поглед, и се хранеше без следа от смущение.

Проклето самоуверено копеле.

Алкохолът й бе нужен. Въпреки че всичко бе невероятно вкусно, тя нямаше апетит. Разкъсваше се между влечението си към Ротщайн и ненавистта си към него. Всяка скъпа хапка й напомняше по какъв начин семейството му е натрупало огромното си състояние, за да може да си позволи всичко това.

Колко ли бяха хората като Пол Фиорело, които нямаха умни дъщери с италианска кръв, способни да отмъстят за тях? Навярно хиляди. А колко ли жени се бяха опитали да си проправят път в йерархията на „Ротщайн“ и бяха уволнени? В неговата компания дискриминацията бе начин на живот.

Освен това тя се чувстваше уязвима. Искаше всичко, което виждаше тук. Дъбовата ламперия на стените и мебелите като от каталог на „Сотбис“. Модерното и жилище в бившата фабрика бе уютно и представляваше добра инвестиция, но неговият апартамент би струвал двадесет пъти повече. Джейкъб не бе спечелил сам толкова, че да си го позволи. Беше му поднесен на тепсия, дори не бе сред най-скъпите имоти на фамилията. Просто малко кътче за игра, подарено на едно от момчетата в семейство Ротщайн. Роуз знаеше това, защото празноглавите секретарки непрекъснато обсъждаха богатството им и сънуваха мокри сънища за всеки неженен Ротщайн в компанията.

— Радвам се, че ти хареса — каза Джейк. — Нахрани ли се? Можех да повикам иконом да разчисти масата, но не исках да ни смущават. Остави нещата така. В приемната има кафе и ликьор.

Роуз кимна и влезе в съседната стая. Сърцето й започна да бие учестено. Господи. Още глътка алкохол и напълно щеше да загуби разсъдъка си.

— Ликьор? Май се опитваш да ме напиеш.

Джейкъб наля еспресо от сребърна каничка в изящна тъмносиня чаша от фин порцелан и й я подаде.

— Ако се напиеш, не би било забавно. Искам просто да се отпуснеш.

„Само да знаеше!“, помисли си тя.

— Винаги ли полагаш такива усилия?

Посочи към кристалните чаши и вазите с рози.

— Не. Обикновено не е необходимо. Жените идват при мен, без да ги каня.

Каза го равнодушно, като неоспорим факт. Роуз знаеше, че наистина е така.

— Преследват те заради парите ти — каза Роуз с презрение. Алкохолът й действаше като магия. Вече нямаше чувството, че той я превъзхожда.

— Да — съгласи се Джейк без злоба. — Доста сме богати. Това привлича повечето жени.

— И нямаш нищо против?

Той сви рамене.

— Така е, откакто свят светува. Когато хората са живеели в пещерите, жените са харесвали онзи, който има най-богат улов. Това е инстинктивно заложено в жените. Защо да се съпротивлявам?

На страните й се появиха малки кръгове руменина от гняв.

— Не би ли искал да те харесват заради самия теб?

— Аха. Но това тук… — показа с жест, че има предвид целия апартамент. — … съм аз. Произхождам от семейство, което е постигнало голям успех, и ще се постарая да увелича състоянието му.

— Това важи не само за жените. И мъжете преследват богати дами. Стремят се и към приятелство с мъже от заможни фамилии. Колко хора се увъртат около семейството ти заради парите му? Пълно е с угодници — каза Роуз.

— Вярно е, до известна степен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Роуз. Господи, колко бе арогантен!

— Че макар и да е вярно, че мнозина се увъртат около семейството ми, както се изрази ти, и че някои мъже се женят за пари, повече са случаите, в които жените преследват мъже заради богатството им. Защото за обществото е приемливо една жена да не работи, а когато мъжът се домогва до това, го заклеймява — Джейкъб отвори старинната кутия за пури пред себе си. — Обикновено пуша след вечеря, но ще се въздържа, ако димът те дразни.

— Не ми пречи — каза Роуз. Проклетата му пура не я интересуваше. Отново премина в нападение: — Струва ми се, че смяташ жените за по-низши.

Той се замисли за миг.

— Зависи в какво отношение.

— Въпросът е именно в какво отношение — каза Роуз.

— Мисля, че душите на мъжете и жените са равни пред Бога. Но ако ме питаш за земни постижения, определено мъжете имат превъзходство. Историята на света е изкована от мъже — сръчно отряза върха на пурата и я запали. — Честно казано, съвременните исторически учения ми се струват смешни. Жените, останали в историята… Мария Кюри и която и друга да посочат… са единици и не могат да опровергаят факта, че всичко значимо във всяка област е постигнато, създадено или открито от мъже.

В нея напираше гняв.

— Защото са имали физическо превъзходство, което им е давало власт. С напредъка на технологиите силите се изравняват.

— Тогава днес би трябвало да сме свидетели на равенство между половете. А не е така. Защото много жени предпочитат да бъдат издържани от съпрузите си.

— Някои жени гледат на майчинството като на пълна трудова заетост.

— А ти?

Роуз поклати глава.

— За мен то е връзка между хора, а не длъжност.

Джейкъб се усмихна.

— Ти си от типа хора, които искат да имат всичко.

— Да. Възнамерявам да нося бебетата си на гръб, за да не прекъсвам работа. Ще инсталирам кошарка в офиса си. Бих направила всичко, за да не пренебрегвам нито кариерата, нито децата си.

— Кой работодател би ти позволил това?

Роуз поклати глава.

— Би трябвало всяка компания да има добра, собствена детска градина. Служителят е продуктивен тогава, когато е доволен. Но няма да бъда една от бедните жени, които обикалят улиците в търсене на работодател, готов да прояви разбиране, защото възнамерявам да работя за себе си — изгледа го гневно. — Не зная как си способен да говориш такива неща.

— Просто не се боя от истината — Ротщайн се приближи към нея толкова, че коленете им почти се докоснаха. Роуз едва не се сви на кълбо на фотьойла си. — Не всички жени са като теб.

— И не всички мъже са като теб.

— Жените не търсят равни на тях, а такива, които ги превъзхождат.

— Тогава предполагам, че не би трябвало да проявявам интерес към теб.

— Тази седмица, изглежда, започна да проявяваш. След като те целунах.

— Може би съм се преструвала.

Джейкъб поклати глава.

— Отчасти може би, но не изцяло, Роуз.

Кожата й настръхна. „Отчасти…“ Нима го бе подценила? Може би не се бе хванал на номера й.

— Не изцяло — призна Роуз.

— Какво ще кажеш да проведем малък полеви експеримент?

Джейкъб седна още по-близо, докосна коленете й с двете си силни длани, наведе се и я целуна.

В нея отново пламна пожар! По кожата й плъзнаха огнени езици, които обхванаха корема й, продължиха нагоре по гърдите й и я замаяха. Допирът на устните му до нейните бе нежен, но безмилостен, зъбите му леко ги одраскаха, а езикът му бавно ги разтвори и проникна между тях. Тя наведе глава назад и почувства тялото си напълно завладяно, докато костите й сякаш омекнаха и всеки момент щеше да се разтопи…

Джейкъб изпита наслада от бавното й покоряване. Не впиваше нокти в него, както бе свикнал. Обикновено едната ръка на момичето посягаше към панталона му, а другата заравяше пръсти в косите му, ако бе от скромните, Фиорело бе смутена, напрегната, старомодна. Дори неопитна. Това бе удивително. И неустоимо.

Обичаше да показва пред жените колко е вещ в любовното изкуство. Колкото по-дълго ги възбуждаше, толкова по-добре. Понякога сексът го караше да чувства празнота и отегчение. Дълго бе чакал Роуз и сега най-сетне щеше да бъде негова. Това правеше изживяването още по-сладостно.

Навярно тя вече гореше от възбуда. Бе нетърпелив.

— Престани!

Усети как малката й ръка с остър маникюр докосна гърдите му и го побутна назад.

— Защо? — Ротщайн учудено примигна. — Какво има, по дяволите?

— Не мога да го направя — каза Роуз.

— Какво? Не можеш? Ти дойде гола в офиса ми. Беше свалила онези бикини заради мен на обществено място — знаеше, че се държи жестоко, но бе разочарован и ядосан. — А сега искаш да се преструваш на срамежлива, да се държиш като дама? Малко е късно за това, не мислиш ли?

— Проклето копеле! Никой не би могъл да види.

Джейкъб скочи на крака.

— Що за жена си ти? Заклета девственица?

— Да — запелтечи Роуз. — Наистина.

— Глупости — хладно каза Ротщайн.

Роуз стана, излезе в коридора, грабна палтото и чантата си и побягна.