Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (34)

Тридесет и трета глава

Беше мразовито.

В Ню Йорк всичко бе голямо, включително и студът. Зимата бе сковала Манхатън и върху сивите купчини сняг и почернелия лед се сипеха нови снежинки. Общинските опесъчаващи машини едва смогваха. Студеният вятър свиреше в стъклените каньони на Трибека, а на изток се пропукваше слаба и бледа зора.

Това никак не безпокоеше Роуз Фиорело.

Облече се с нарастващо вълнение. Днес избра елегантен, но семпъл тоалет — тъмносив костюм с класическа кройка, огърлица от бледосиви перли и парфюм „Шанел“. Обувките й бяха с платформи й релефни шарки, имитиращи крокодилска кожа. Разбира се, бе твърде студено, за да излезе само по костюм, но Роуз имаше плътно вълнено палто с копринен хастар, дълго до земята и много удобно, кашмирен шал и ръкавици. Повечето нюйоркчани не излизаха от домовете си без нахлупени шапки или ленти за уши, но тя не желаеше да жертва стилния си вид само за да й бъде топло. Сложи подходяща тъмносива барета в стил двадесетте. Малката й екстравагантна чанта бе твърде шикозна за една стажантка, но тя бе уверена, че Ричард Уайт няма да я забележи.

Мислено го наричаше накратко „Дик“ и добавяше обидни прякори. Беше толкова себичен, че не обръщаше внимание на нищо, свързано с другите. Особено с жените естествено. Мери-Бет флиртуваше с него всеки ден и той зяпаше гърдите й, когато покорно му поднасяше кафе и съзнателно се навеждаше над бюрото така, че да ги доближи до лицето му. Роуз бе сигурна, че се чукат в някой килер. Вече се бе убедила, че това е част от работата на повечето секретарки в „Ротщайн“. Но Роуз бе забранена територия за Уайт, така че я смяташе за безполезна.

Важното бе, че той можеше да й бъде полезен.

Проникването в „Ротщайн Риълти“ бе голяма крачка напред към целта й. Толкова се вълнуваше, че всяка сутрин се будеше, преди да звънне часовникът. Докато се обличаше, се чувстваше като Джеймс Бонд, когато се готви за посещение в „Кю“, за да получи екипировката си. Тя бе шпионка във вражеския лагер.

Попиваше всичко като гъба. През последния месец при всяко копиране на документи бе изваждала по един екземпляр за себе си. Ден след ден картината й ставаше все по-ясна. Отначало просто разбра как процедира „Ротщайн Риълти“, как принципите, които бе прилагала при своите сделки за малки фамилни имоти, действат на корпоративния пазар при лизинги за милиони долари. Пазарната стойност тук се изразяваше в астрономически цифри.

Жалко, че нямаше достъп и до отдела за закупувания. Но засега щеше да се задоволи с лизингите. Това бяха двата отдела, на които се крепеше „Ротщайн Риълти“: закупуване на небостъргачи и предлагането им под наем.

Роуз се радваше на всяка информация, до която се добере.

Светът на недвижимите имоти бе вълнуващ. Зад сухите цифри и доклади за сключени сделки се криеше голямо приключение. Сърцето й замираше, когато обявяваха резултатите от финансови операции, и си представяше как господарите на империята за милиард долара се обливат в студена пот всеки ден, щом получат сведение, че етаж от някоя скъпа кула се освобождава.

Трябваше да се внимава при закупуването. При тези цени никой не можеше да си позволи да греши. Както и при строенето. Всяка зона прецизно се обозначаваше, защото една малка грешка можеше да доведе до загуба на разрешително и до пълен провал. В действителност това означаваше подкупи. „О, не, почакайте — усмихваше се Роуз на себе си. — Принос за кампанията“. „Ротщайн“ изпращаха дарения на кого ли не. Демократи, републиканци, полиция, всички. Това бе цената на успеха в бизнеса. На последно място, трябваше да се внимава и с лизингите.

Компаниите в Манхатън искаха всичко, което можеха да получат за парите си, и трябваше да им бъде дадено, преди да се обърнат към конкуренцията.

Роуз научаваше за лизингите, за големите клиенти на „Ротщайн“, онези, които им създаваха проблеми, и парцелите за застрояване, които не се продаваха. Роуз търсеше начин да се добере и до отдела за закупувания и фискалните сведения.

Надушваше тези неща. Големите цифри не я плашеха, а й се струваха вълнуващи. Понякога за събирането на информация бе необходимо и друго, освен да чете доклади. Понякога бе полезно да слуша разговорите на изпълнителните директори.

Напоследък Дик Уайт и се струваше уплашен.

Роуз придърпа ръкавиците си да прилепнат по-плътно, отпи последна глътка димящо кафе и излезе от дома си в хладното утро, очаквайки с нетърпение началото на първия работен ден от седмицата.

 

 

Ела Браун пристегна връзките на ризата над гърдите си и съблазнително примигна.

Джейк почти се възхищаваше на упоритостта й. Преследваше го от деня, в който я бяха назначили при него. Да, това бе напълно в стила на баща му. Да му изпрати лична секретарка, наблягайки на думата „лична“. Момиче с огромни силиконови гърди, тъмни коси — явно бе забелязал предпочитанието му към брюнетки, — дълги крака и покорно, раболепно държане.

Но той никога не си бе падал по жени, които раболепничат. Не събуждаха интереса му. Без да има предизвикателство, просто не бе забавно. При други обстоятелства навярно би се възползвал, но не и на работното си място. Тук бе пълно с жени, но добрите секретарки бяха малко. Неприятно му бе, че се налагаше да уволни жена. „Може да се разплаче“, помисли си той с раздразнение.

Бе прекратил договорите на няколко служители, но всичките бяха мъже. Някои хора бяха просто излишно бреме за компанията, приятели на семейството, които нямаха никакъв принос, а получаваха заплати. Един ден, когато компанията стане изцяло негова, щеше да се освободи от всички излишни хора и разходите за тях.

Баща му не го бе упрекнал за уволненията. Всъщност сякаш дори ги одобряваше. И двамата бяха безмилостни, това бе тяхна обща черта.

Затова всяка сутрин Джейк си даваше вид, че не забелязва отчаяните опити на Ела. Но днес го подразниха.

Проклетите лизинги. Той искаше да купува, да строи, а друг да се грижи за подробностите. Неприятно му бе, че трябва да стои прикован тук.

— Да не би нещо да ти е влязло в окото, Ела?

— Не, господин Ротщайн.

Не му харесваше секретарките да се обръщат към него със „сър“. Бе отегчен от угодническото държане на служителите си.

Ела изглеждаше съкрушена и Джейк леко се засрами. Тя бе просто празноглава кукла, не биваше да й се сопва.

— Добре. Донеси ми документите за „Фултън“ и чаша кафе, ако обичаш.

— Разбира се — отвърна Ела с най-чаровната си усмивка.

„Следващия път — помисли си Джейк — ще настоявам за по-възрастна секретарка, омъжена, с мустаци и безупречна квалификация“. Е, добре. Щеше да постои в офиса един месец, за да угоди на баща си. Но след това щеше да се върне в „Закупувания“. Или да напусне.

Имаше някои предимства в работата на този етаж. Можеше да държи Уайт под око. Никога не му бе имал пълно доверие. Освен това, естествено, щеше да наглежда Роуз Фиорело.

 

 

Роуз стоеше в архива. Мери-Бет мразеше тази стая, но за нея бе едно от любимите кътчета в „Ротщайн“. Ксерокс, никаква охрана и купища информация…

Повдигна се на пръсти на стълбата и извади папките, подредени на буква „Ф“. „Фолън“, „Фонг“, „Фоксли“… „Фултън“ се намираше някъде тук.

— Хей!

Гласът я стресна. Роуз загуби равновесие и залитна. Две силни ръце я хванаха, сякаш тежестта на тялото й бе нищожна.

— Джейкъб — гневно изръмжа тя. Изтръпна от прилив на адреналин, а по цялата й кожа изби пот. Почувства как няколко кичура коса залепнаха за челото й. — Изплаши ме, по дяволите! Пусни ме.

— Можеше поне да ме помолиш любезно — упрекна я той, без да повиши тон. Завъртя я така леко, че неусетно се озова с лице срещу него. Господи, колко бе красива. Вълчите очи се взираха в него с дива ярост, но бе толкова нежна, толкова женствена. Наслади се на допира на меките й гърди, докато тя правеше безполезни опити да се освободи от ръцете му. Джейк я задържа само още секунда, за да я убеди в превъзходството си. След това я пусна. Никога не позволяваше жените да му диктуват какво да прави.

— Може би трябва да те нарека „сър“?

— Може би.

Роуз напрегна волята си да не сведе поглед. Очите му не трепваха и имаха толкова властен израз. Не искаше да се поддаде на въздействието му. Не искаше и да загуби.

— Държиш се твърде опърничаво за човек, който ми дължи услуга — шеговито каза той.

След това проследи с пръст очертанията на устните й. Желанието нахлу в слабините й като електрически ток.

Роуз се отдръпна.

— Не желая да ме докосваш — просъска тя.

— Лъжеш — каза Джейк.

Изведнъж обгърна талията й, притегли я към себе си и я целуна. Обходи чувствените й устни със своите и ги всмука със зъби, сякаш искаше да я погълне. През тялото й преминаха вълни на страст. Роуз повдигна ръце, но те не го отблъснаха, а бавно се обвиха около врата му. Предателки. Сякаш времето забави хода си и я обгърна кървавочервена мъгла. Сърцето й биеше неудържимо до неговото, а по дланите й изби пот.

По дяволите, желаеше го толкова силно, че усещаше болка.

Здравият разум на Роуз се опита да овладее тялото й. Това бе малката частица от мозъка, която запазва контрол, когато човек е пиян. Не че някога се бе напивала. Сега този тих глас й казваше да се отскубне от прегръдката му. Но тя не го чуваше. Тялото и се притискаше към неговото така безпомощно, че чувстваше как кръвта й кипи, а пулсът й все повече се ускорява…

Джейк направи крачка назад. Едва успя. Бореше се със себе си. Искаше да разкъса дрехите й тук, в архива, но не биваше.

„Опомни се“, каза си Ротщайн.

Тя разпалваше страстта му. С наслада отвръщаше на ласките му, ударите на сърцето й бяха леки, бързи… струваше му се толкова крехка… едва се сдържаше да не я повали на пода. Но се намираха в сградата на компанията. На обществено място. В миг на лудост му хрумна да я отнесе у дома и задълго да се посвети на пълното и покоряване. Цял уикенд би се любил с нея. Необуздано, нежно, по стотици различни начини, докато се отпусне в ръцете му напълно изтощена и готова да го моли на колене отново да бъдат заедно.

Джейк се отърси от приятните фантазии и погледна Роуз. Бе задъхана и напрягаше сили да възвърне самообладанието си. Зениците й бяха разширени, а съблазнителните й устни съвсем леко разтворени.

— Знаеш ли откога очаквах това? — попита той.

— Мисля, че имам известна представа — отвърна Роуз.

Омагьоса го, когато се изчерви. Не си спомняше откога не е виждал жена да се изчервява.

— Каня те да вечеряме заедно — каза Джейк.

— Заета съм — веднага каза Роуз.

Той се засмя.

— Не, не си. Просто възнамеряваш отново да се преструваш, че не искаш да имаш нищо общо с мен. Знаеш ли, номерът няма да мине.

Роуз се поколеба. Проклятие. Беше прав. Ако го отблъсне сега, би изглеждало доста странно.

— Искам да кажа… тази вечер съм заета… може би друг път през седмицата.

— В петък — тъмните му очи я пронизаха. — Ела у дома.

— Страхотно — едва промълви Роуз.

Джейк протегна ръка, проследи извивката на брадичката й и накара краката й да се подкосят. След това каза:

— До петък — обърна се и излезе.

Роуз се подпря на шкафовете. Трябваше да се съвземе. Лудост бе да се увлича по Ротщайн, коронования принц. Бе дошла тук, за да го унищожи, а не да го целува.

„От друга страна, мога да му създам измамно чувство за сигурност“, каза си Роуз.

Желаеше го. Отчаяно.

Обзета от гняв към себе си, влезе в дамската тоалетна и наплиска врата си с вода.

Пейджърът й забръмча. Повдигна го и погледна номера. Не й бе познат.

Отиде в офиса на Мери-Бет. Теренът бе чист, навярно тя бе при Ричард Уайт, наведена над бюрото му, и му четеше графика за деня с предвзетия си тон, престорено задъхана. Роуз бързо вдигна слушалката и набра номера.

— Някой ми позвъни.

— Кой се обажда?

— Роуз Фиорело. С кого разговарям? — попита тя, макар и да се досещаше. Сърцето й отново запрепуска, но този път не от страст.

— Дон Салерни иска да се срещнете.

— Мога да дойда едва след пет и половина…

— Иска да се види с теб сега, маце.

— Добре — дълбоко си пое дъх. — Разбира се, ще дойда.

— Побързай — каза гласът и затвори.

Не бе забелязала вратата на Уайт да се отваря. На прага стоеше Мери-Бет с гневно изражение. Роуз осъзна, че все още държи слушалката.

— Не ти е позволено да вдигаш телефона вместо мен!

— Не беше входящо обаждане.

Мери-Бет доволно всмука устни.

— Искаш да кажеш, че си ползвала телефон на компанията за личен разговор? Това е достатъчно основание за уволнение на стажант. Ще кажа на господин Уайт.

Роуз се усмихна.

— На твое място не бих го направила.

— Не си на мое място.

— И аз бих могла да кажа някои неща за теб на Джейкъб Ротщайн. Покани ме на вечеря в петък.

Изражението на Мери-Бет се промени няколко пъти, като последователни кадри от филм. Първо издаде недоверие, после завист и накрая страх.

— До… добре, Роуз. Реагирах прибързано. Всичко е наред. Нямам лоши чувства към теб.

— И аз към теб — отвърна Роуз.

Мери-Бет все още я гледаше втренчено, сякаш й бе казала, че е спечелила от лотарията.

— Джейкъб никога не кани момичета от компанията на вечеря — каза тя. — Господи! Ти си късметлийка.

— Всъщност мисля, че късметлията е той — възрази Роуз. — Ще кажеш ли на господин Уайт, че имам остра мигрена? Ще се видим утре.

— Разбира се, Роуз, разбира се — обеща Мери-Бет, но не успя да прикрие яростта си. Джейкъб бил късметлията! Какво си въобразяваше тази арогантна хлапачка? Проследи я с гневен поглед до вратата. Просто не бе честно! Тя, Мери-Бет, от цяла вечност се опитваше да привлече вниманието му, както всяко друго момиче в компанията, а тази нагла вещица бе успяла да й го отмъкне.

Удари с токчетата си по пода. „Кучка!“ Навярно Джейкъб Ротщайн си бе загубил ума.

 

 

Таксито на Роуз спря пред кооперацията на Салерни след петнадесет минути. Надяваше се да е стигнала достатъчно бързо. Плати на шофьора и грабна от чантата си носна кърпичка, за да попие потта от дланите си.

Надяваше се да не й се случи нищо лошо.

Нямаше да й навредят. Би било лудост Салерни да избере такъв начин. Ако наистина бе полудял, би могъл да изпрати хората си по петите й по всяко време. Не се и съмняваше, че Джордж Бенъм би им казал всичко, което знае за нея. Всички лични подробности.

Ръката и затрепери върху дръжката на вратата. Може би трябваше да побегне.

„Няма смисъл“, каза си Роуз. Ако бяха решили да я затрият, щяха да я намерят където и да отиде. Вдигна глава. Тя бе дъщерята на Пол Фиорело, а не някаква страхливка.

Влезе в ресторанта. Както миналия път, Салерни седеше, заобиколен от горилите си, а на масата имаше чаши вино. Този път не отиде до бармана, а направо пристъпи уверено към тях. Изведнъж всички замълчаха.

— Дон Салерни — Роуз направи лек поклон, чувствайки се неловко. Поне днес не бе с тениска и джинси. — Повикахте ме.

— Точно така — потвърди той.

Извади пура от вътрешния си джоб и я запали. Въздухът се изпълни с ароматен дим, който се издигна на кръгове от устата му, докато я оглеждаше. Роуз се почувства като насекомо под лупа и изпита желание да се скрие от него в някоя тъмна дупка.

— Приемам предложението ви — каза Салерни.

— Вие…

Бяха й нужни няколко мига, за да разбере какво иска да каже. След това я обля вълна на радост.

— Ще ми продадете хотела?

— При известни условия, срещу които няма да възразите — заяви го така, сякаш бе сигурен.

— Разбира се — развълнувано каза Роуз. — Благодаря ви, ди Салерни… ще бъдете много доволен от резултата от тази сделка, гарантирам…

— Убеден съм — каза Салерни. Сякаш му бе забавно. Хората му се засмяха. — Събудихте любопитството ми. Искам сам видя колко сте добра.

— Добра съм — увери го Роуз. — Няма да съжалявате.

— Добре — Салерни изпусна дим срещу нея. — Ако ме подведете, и вие ще съжалявате. А сега, седнете… Луиз…

Направи леко движение с кутрето си и един от дебелаците пъргаво скочи и отстъпи стола си на Роуз. Тя смутено му благодари и седна, грациозно, колкото можеше.

— Разкажете ми за себе си — настоя Салерни и се наведе напред. — Искам да узная всичко. Абсолютно всичко.