Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (31)

Тридесета глава

— Е — Фенела прелисти бележките си и погледна Дейзи със светнало лице. — Няма да бъде толкова трудно, нали?

Седяха в кухнята на великолепната й старинна къща. В ъгъла имаше лъскава червена печка, от тавана висяха сушени билки и очукани медни тигани, а на гвоздеи, забити в една греда, бяха окачени керамични чаши. Имаше плътни стъкла на прозорците и каменни подове, които носеха прохлада през лятото. Откриваше се изглед към градина с широки пътеки, край които растеше лавандула, а около дървена решетка се виеха диви рози. Дейзи не знаеше как Фенела успява да ги поддържа.

— Предполагам, че няма — унило отвърна тя. Току-що бе изслушала всички редакторски забележки за книгата си „Лимоновата горичка“. Бяха толкова много, че я накараха да се запита защо изобщо „Артемис“ бяха закупили авторските права.

— Не гледай толкова мрачно — усмихна се Фенела. — Казах ти, имаш страхотен талант, а героите ти са забележителни. Само сюжетът се нуждае от доизглаждане.

— Доизглаждане! — възрази Дейзи. — Искаш напълно да се откажа от Карл и да променя дейността на фирмата от търговия с конфекция на козметика.

— Щом единият конкурент притежава магазин, дрехите не дават възможност за толкова голямо разнообразие, а Карл просто е безличен герой. Излишен е. Помисли си.

Макар и с известно негодувание, Дейзи поразмишлява и реши, че може би Фенела е права.

— Това означава пренаписване отначало докрай.

— Зная. Ето тук идва твоята част от работата — Фенела й поднесе чаша кафе и разбърка захарта. — Това е началото за теб, а ние изстрелваме писател напред само веднъж, така че нека направим всичко както трябва.

Дейзи въздъхна.

— Ще те послушам.

У дома, в наетия апартамент, имаше своя стая, в която можеше да се уединява. Дейзи гледаше майка си в градината през малкия си двукрилен прозорец, докато засаждаше, косеше и превръщаше малкото парче земя в нещо интересно. Би се стремяла към успех заради родителите си, дори ако писането не бе най-съкровената й мечта.

Дейзи горещо се молеше книгата й да се продава. Искаше да зърне името си на корицата, да разгръща свои творби в книжарниците и може би дори да вижда хора, които ги четат в автобуса. Мечтаеше да избави родителите си от необходимостта да живеят под наем, но те не желаеха да чуят и дума за това.

— Скъпа, приходите ти от тази книга са само тридесет хиляди.

— Не са малко, а и ще получа четиридесет за следващата.

— Това са много пари за човек на двадесет и две години, но трябва да ги запазиш. Купи къща за себе си. Ние с баща ти ще се оправим. Назначиха го на работа в банката.

— Но ще дава всичките си извънредни на проклетите „Лойдс“ — гневно каза Дейзи.

Баща й бе твърде добър и благороден, от което не печелеше нищо.

— Това е дълг, скъпа — каза майка й, сякаш с гордост.

Дейзи се изпълваше със смесица от ярост и гордост всеки път, когато си помислеше за това. Знаеше, че баща й държи да постъпва почтено, но бе непоносимо да гледа колко му е тежко.

Чувстваше се отговорна, което бе странно опияняващо. Знаеше, че точно сега възможността чука на вратата й. За нищо на света нямаше да пропусне мига.

Работеше неуморно. Отначало възникнаха проблеми. Когато предаде няколко глави, последваха обезпокояващи обаждания от Фенела.

— Не се получава, Дейзи. Няма го онзи хъс, който долових, когато прочетох първата версия.

Уплахата започна да стяга сърцето й като примка. Не можеше да загуби всичко, просто не можеше. А ако заявяха, че книгата не е сполучлива, и откажеха да й платят, да я издадат?

Нима щеше да се наложи отново да работи като сервитьорка? При тази мисъл почувства гадене.

— Нека ти дам един съвет — каза Фенела. — Твърде много размишляваш. Отиди в някоя книжарница, купи си книги, каквито обичаш да четеш, и си почини с тях около седмица.

— Седмица — ужасено промълви Дейзи. — Пиша по три хиляди думи на ден, така ще изостана с шест глави…

— Трябва да си припомниш какво харесваш самата ти. Довери ми се.

Макар и все още изплашена, Дейзи послушно посети книжарница. Този път етажерките с лъскави издания не я накараха да изпита приятно вълнение, а й се сториха някак страховити. Сякаш й се присмиваха.

Решително пристъпи към раздел „Популярна художествена литература“ и избра книги на любимите си автори. Щом трябваше да се учи, най-добре бе да се учи от майсторите. „Каин и Авел“. Най-вълнуващият булеварден роман на всички времена. „Ездачи“. На второ място. „Дантела“. Трето. Грабна куп творби с великолепни сюжети, класики в жанра. „Скрупули“ на Джудит Кранц, „Съдба“ на Сали Бауман, „Стари грехове“ на Пен Винченци. Хм! Започна да й се струва забавно. Кен Фолет. Добави и това и накрая, естествено, любимеца си Ричард Уестън. Със сладостно нетърпение взе „Жестока развръзка“.

Струпа покупките си на плота пред отегчената продавачка, която престана да прави балончета с дъвката си и примигна.

— Мъчителна скука, а? — попита тя. — Да не би да летите до Австралия или нещо подобно?

— Нещо подобно — любезно отвърна Дейзи.

На много места се предлагаха курсове по писателско майсторство, дори в университети. Но Фенела бе права, по-добре бе да се потопи в типа книги, каквито искаше да пише. Ако човек прочете цялото творчество на един автор, обикновено започваше да му подражава. Особено ако писателят бе някой като Джили Купър. Трябваше да се внимава. Но Дейзи бе убедена, че най-сигурният начин е да попие най-доброто от най-добрите. Обичаше да се вглъбява в истории за мрачно съперничество, силни мъже и прелестни хитри жени, да чете за слънцето на Ел Ей, сибирския студ, Втората световна война и поло мачовете в Аржентина…

Прекара следващите две седмици на дивана в хола в четене на роман след роман. Майка й често й носеше чай и бисквити. Когато свърши, Дейзи бе напълняла с осем килограма. Но вече бе заредена с идеи.

Нямаше търпение отново да започне да пише. Всеки път, когато включеше компютъра, въображението й заработваше и сякаш пръстите й сами се плъзгаха по клавиатурата.

Изпрати новите си страници на Фенела и зачака да чуе мнението и със затаен дъх.

— Страхотно е, Дейзи. Точно така. Продължавай.

Дейзи продължи. Сутрин нахлузваше чифт стари шорти и излизаше да потича. Нямаше намерение отново да затлъстява. Едуард вече не бе част от живота й, но това нямаше значение.

Точно сега не мислеше за мъже. Дори за Едуард Пауърс. Нямаше време да тъгува за него. Единственото важно нещо бе кариерата й. Ако чувстваше нужда от романтика, създаваше я върху страниците на романа си. Не се стараеше да изглежда добре, за да се харесва на мъжете, а заради себе си.

Беше забавно лято.

Всичко в живота й се подреждаше. Всеки ден Дейзи чувстваше, че е постигнала нещо, и когато се прибираше от сутрешния си крос, и при последния преглед на написаното за деня. Може би нямаше да получи желаната слава, но влагаше всичко от себе си. Макар и да не изискваше физически усилия, работата й бе изтощителна. Посвещаваше й цялата си енергия.

— Ето така ще изглежда корицата. Или кориците — каза й Тони Морис. Тони ръководеше отдела за художествено оформление на „Артемис“ и бе известен като един от най-добрите в Лондон.

— Хм, доста провокиращо — колебливо промълви Дейзи.

„Лимоновата горичка“ бе оформена в два варианта, в крещящи цветове: резедаво и искрящо розово. И на двете заглавието бе изписано със сребристи печатни букви. Сребристият надпис й хареса, бе като на кориците на най-нашумелите романи, но резедаво?

— Трябва да бъде провокиращо — самодоволно отбеляза Тони. — Зная какво си мислиш, скъпа, но погледни това — взе двете книги и ги сложи на етажерката до отсрещната стена. — Сега се отдръпни крачка назад — придърпа я да застане до прозореца. — Виждаш ли?

Дейзи разбра замисъла му. Въпреки ярките цветове на кориците на другите книги, „Лимоновата горичка“ се открояваше сред тях. Сияеше като огън. Двата искрящи цвята бяха още по-очевидни в контраст един с друг.

— Аха — развълнувано каза Дейзи. — Аз бих ги взела.

— Това е половината от продажбата — осведоми я Тони.