Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (25)

Двадесет и четвърта глава

— Стая ли търсите? Тук предлагаме само апартаменти.

Роуз погледна администраторката. Изглеждаше на нейната възраст и мляскаше дъвка, докато говореше. Имаше твърде силен грим и нокти на заклета пушачка.

Поне бе облечена с униформа. Състоеше се от грозна жилетка на зелени райета върху масленозелена риза. Роуз забеляза гънки и петна.

Изпита презрение. Бедността не бе извинение за занемарена външност. Роуз бе израснала в бедност, но и двете с майка й винаги се бяха обличали добре.

— Каква е цената? — попита тя.

Днес бе облечена с изтъркани джинси и семпла бяла тениска. Излишно бе да привлича внимание. Перлената огърлица и златният часовник бяха скрити в сейф в апартамента й.

— Петдесет долара. Ако останете и утре, ще се възползвате от специалната ни оферта за уикенда.

— Каква е тя?

— Тридесет и пет.

Момичето направи розов балон с дъвката си и го спука.

— Добре, но ми трябва стая за тази вечер.

— Пушачка ли сте или не?

— Не пуша — отвърна Роуз.

— Как ще платите? Ако е в брой, няма да получите ключ от минибара и телефонна връзка. За това е необходима кредитна карта. Устройва ли ви?

— Разбира се — увери я Роуз и подаде картата си.

— Добре — каза момичето. — Ето ви ключа за минибара, подпишете се тук — сложи пред нея два ключа. — Този е за стаята, номер шестдесет и осем на шестия етаж, асансьорите са ето там. Имате ли нужда от помощ за багажа?

Роуз извърна глава към портиера, който я гледаше похотливо.

— Не, благодаря.

— Приятно прекарване — машинално пожела администраторката и продължи да чете списанието си.

— Не се и съмнявам, че ще бъде приятно — промърмори Роуз на себе си.

Отнесе лекия си сак до асансьорите. Бяха три. Фоайето бе тясно и малко мрачно. Подът бе застлан с овехтял безвкусен килим. Защо някои хора смятаха кафявото и оранжевото за добра цветова комбинация? Стените бяха бели, но с грозни цокли в това съчетание. Много потискащо.

Роуз бе заинтригувана. Имаше големи прозорци. Представи си помещението с изцяло бели стени и семпъл бежов килим. Може би и водоскок. Поддръжката на тези неща бе евтина, а изглеждаха фантастично. Погледна към асансьора, когато пристигна. Беше в цвят металик.

На шестия етаж обстановката бе почти същата. Коридорът й се стори малко тесен. Е, не можеше всичко да бъде съвършено. Застана до прозореца със замърсени стъкла в единия край. Жилищна зона, натоварено движение. Никакъв проблем за това, с което бе решила да се залови. Имаше паркинг, което бе много важно, а отпред — поувехнала трева. Никога нямаше да заприлича на Парк Авеню.

Ключът бе да проучи какво биха искали да видят хората в графа „Цена“. Чистотата и безопасността щяха да бъдат предимство. Не би струвало много да бъде поставена триметрова ограда и портал с охрана.

Ню Йорк бе опасен град. Сигурността бе важна за купувачите на имоти.

Роуз отключи стаята си и затвори вратата след себе си. Беше масивна, с двойна заключалка, верига и шпионка. Тези неща щяха да останат.

Огледа се, затаила дъх от вълнение.

Господи, беше идеално.

Върху издигнат подиум бе поставено огромно легло. Имаше просторен хол с малък бокс. Бе занемарено, както бе очаквала. Боята се лющеше и се въргаляха остатъци от храна, около които навярно пълзяха хлебарки. До прозореца безпомощно бръмчеше голяма муха, а нощното шкафче бе покрито с прах.

Но всичко най-важно бе налице. Седемдесет и пет квадрата, голяма баня, вградени гардероби и светлина от големите прозорци.

Роуз вдигна слушалката на телефона и натисна нула.

— Да?

— Тази стая е малко прашна — каза тя. — Имате ли други свободни?

Усети как администраторката настръхна.

— Почистиха я тази сутрин.

— Искам да се преместя в друга стая — настоя Роуз.

— Не зная дали имаме свободни.

Долови известна враждебност в тона на момичето.

— Не ми се струвате толкова заети. Освен това предпочитам нещо по-голямо.

— Всички стаи са еднакви. Абсолютно — сопна се администраторката. — Освен на последния етаж. Там са по-големи, но са апартаменти за младоженци и нощувките струват няколкостотин долара. Ако желаете, мога да ви настаня в един от тях. Искате ли апартамент за неколкостотин долара?

— Не, благодаря — отвърна Роуз.

— Добре — каза момичето с нескрита досада.

Роуз продължи да оглежда стаята. Пусна чешмата, за да провери налягането на водата. Бе задоволително.

Инстинктът й подсказваше кой имот е ценен. Този бе такъв. Пет минути по-късно грабна чантата си и се върна с асансьора във фоайето.

— Заповядайте.

Остави ключовете на рецепцията.

— Не можете просто да се откажете — сърдито промърмори момичето и хвърли поглед към портиера, за да види дали обвинява нея за това.

— Обслужването е под всякаква критика, а стаите ви са мръсни — каза Роуз. Погледна значката с името й. — Трейси. Никой не е почистил и сменил чаршафите на леглото ми. Завинаги ли искаш да останеш обикновена администраторка?

Трейси я изгледа втренчено.

— Моля?

— Ако не искаш, би могла да дадеш някоя добра идея на шефа си. Например хотелът да се почиства и униформите на персонала да се перат. Така може би ще имате повече клиенти, а ти ще получиш повишение.

— Ще ви таксувам. Не ме предупредихте.

— Няма проблем — намигна й Роуз. — Струваше си.

Обърна се и излезе.

Администраторката я проследи с поглед.

— Чудачка — извика тя.

Роуз се усмихна широко.

На следващия ден се обади на Джордж Бенъм.

— Обмислихте ли идеята за хотела? Тази индустрия процъфтява…

— Не се интересувам от хотелиерство. Можеш ли да уредиш среща със собствениците?

Последва мълчание.

— Достатъчно е да подготвите оферта.

Роуз примигна. Откога Джордж Бенъм се осмеляваше да изразява несъгласие с нея?

— Държа да я направя лично, Джордж.

— Но… но, госпожице Фиорело…

Накара я да изпита раздразнение.

— Не ти плащам да задаваш въпроси, Джордж. Просто ми уреди среща.

Обади й се петнадесет минути по-късно.

— Срещата е на Парк Слоун в Бруклин след половин час.

— Половин час! Не мога да се подготвя толкова бързо. Ще трябва…

— Единствено тогава може да ви приеме. На ваше място бих се чувствал доволен. Освен това, госпожице Фиорело, постарайте се да бъдете изключително учтива.

Спря до кафеникава кооперация само с две минути по-рано. Кварталът бе мизерен, с изпочупени стъкла на някои къщи и боклуци край бордюрите. Сградата, чийто адрес й бе дал Бенъм, бе като остров, с напълно здрави прозорци и преметени стъпала, а колата, паркирана отпред, бе кадилак.

На първия етаж имаше ресторант, италианска гостилница. Роуз потърси входа за стълбището, но не го видя.

Бенъм се бе изразил толкова загадъчно. Не искаше да закъснее.

Блъсна вратата на ресторанта. Звънна някаква камбанка. Вътре бе идеално чисто, но малко мрачно заради тъмните ламперии. Масите бяха застлани с покривки на червени карета, а върху тях бяха поставени свещи и бутилки „Кианти“ в сламени панери.

Беше четири и половина. Твърде късно за обяд, твърде рано за вечеря. Но на някои от масите седяха мъже, които пиеха вино или кафе.

Роуз почувства, че привлича вниманието им.

— Извинете — обърна се тя към бармана, — имам среща в тази сграда, но не мога да открия входа за…

Той не вдигна поглед от чашата, която забърсваше.

— Кого търсите?

— Винсънт Салерни — отвърна Роуз.

Мъжът рязко вдигна глава и я изгледа любопитно.

— Почакайте само момент — каза той.

Роуз остана до бара, когато барманът повдигна преградата, отиде при групата клиенти, почтително се наведе и прошепна нещо в ухото на единия от тях.

Всички извърнаха глави към нея. Роуз чу смях. След това един дребничък мъж сви рамене.

Барманът изправи гръб и й махна да се приближи.

Докато вървеше през ресторанта, Роуз метна коси назад.

— Това е господин Салерни — каза барманът.

Роуз изведнъж разбра всичко. През цялото й тяло премина адреналин и ръцете й изтръпнаха. Почувства, че по дланите й избива пот. Благодари на Бога, че в ресторанта бе тъмно.

— Вие сте Роуз Фиорело?

Очите на мъжа я пронизаха с поглед. Бе нисък и набит, със страховито изражение. Едрите му спътници не я изплашиха и наполовина толкова, колкото самият Винсънт Салерни.

Огледа младото й стройно тяло с обичайния мъжки интерес. Всички мъже гледаха Роуз по начин, който я караше да осъзнава въздействието си.

— Да — отвърна тя. — Piacere, Don Salerni^[1]

— Познавате ли ме?

Роуз положи усилие да овладее пулса си и да изглежда спокойна.

— Не — каза тя. — Досетих се.

Салерни се засмя, а след него и верните му кучета.

— Италианка ли сте?

— Да, дон Салерни.

— И ви изпраща вашият съпруг? Или приятел?

В малките проницателни очи се изписа интерес.

— Не, дон Салерни. Идвам от свое име. Бих искала да сключа сделка с вас.

— Така ми казаха — заговори на един от хората си, без да извърне глава: — Дай стол на младата дама.

Дебеловрат мъж издърпа един от столовете до масата за Роуз. Седна и се почувства неловко сама сред тези мъже. Баща й за нищо на света не би искал да я види в тяхната компания, а майка й би се ужасила.

Но Роуз бе дошла. Вече бе твърде късно. Трябваше да бъде много внимателна. Сведе поглед.

— Моите почитания, дон Салерни. Извинете ме за неподходящото облекло.

Салерни одобрително изсумтя, явно изненадан.

— Не исках да привличам внимание в хотела ви, а когато казах на помощника си да ми уреди среща със собственика…

— Помощник? — засмя се Салерни.

Роуз сви рамене, както бе виждала да правят мъжете.

— Доста намазва от сделките ми.

Очите на Салерни затанцуваха.

— Каза ми, че не бива да закъснявам, така че нямах време да се преоблека.

— Искате да купите хотела?

— Така е. Едва ли е важна инвестиция за вас, дон Салерни. Няма голяма печалба…

— Всичко, което притежавам, е от значение за мен. През хотел „Рего Парк“ преминават големи суми — искаше да каже, че пере пари. — Освен това е удобно място за мъж, който няма желание да се прибере у дома.

Любовно гнезденце за мафиоти и държанките им?

Роуз примигна.

— Простете, дон Салерни, но „Рего Парк“ не ми се струва на ниво за второто.

— Не сте видели луксозните апартаменти — учтиво каза Салерни. — Защо задавате тези въпроси? Вие сте младо момиче. Не можете да въртите бизнес с нас. Нямате представа за какво става дума.

— С ваше позволение… — каза Роуз и извади от куфарчето си тънка папка. — Инвестирам от осемнадесетгодишна. Притежавам девет сгради, тридесет и един имота…

— Вие?

— Да, господине — отвърна Роуз с уважение.

— Семейството ви се занимава с недвижими имоти?

— Не, само аз.

— Хм — Салерни погледна ръцете й. — Доста сте постигнали.

— Бих искала да стигна малко по-далеч. Хотелът може да ми бъде по-полезен, отколкото на вас, дон Салерни. Разбрах, че бизнесът ви се продава, но не го искам. Искам сградата.

— И какво ще правите с нея?

— Ще предлагам гарсониери под наем — отвърна Роуз. Това бе истина. Ако се опиташе да излъже Салерни, би могла да плати с живота си. — Разбира се, мога да наема ваши хора за ремонта. Като част от сделката мога да ви осигуря още едно печелившо перо — помисли върху това. — Бенъм има китайски ресторант за продан. Що се отнася до луксозните апартаменти, съгласна съм да запазите етажа изцяло на свое разположение, дон Салерни. Без заплащане. Само ми дайте един месец да ги приведа в съответствие със стандартите.

Всички бяха приковали погледи в нея.

— Как ще покриете разходите по ремонта?

— Ще продам нещо, което притежавам, и ще поискам данъчна отсрочка — отвърна Роуз. — Естествено, не мога да ви предложа поисканата от вас цена.

Назова сума с тридесет процента по-малка от цитираната от Бенъм.

Салерни дълго се смя гръмогласно.

— Наздраве — каза той, след като изтри сълзите си от смях. Повдигна чашата си с мастика към Роуз. — Вие сте смело момиче. Трябвало е да бъдете мъж.

— Нямаше да имам това — закачливо каза Роуз и развя дългите си тъмни коси.

Той отново се засмя.

— Вярно, bellissima^[2]. Но наистина сте смела. Все пак никой не се пазари с дон Винсънт Салерни — проницателните очи заблестяха. — Не съм сърдит.

Макар и неизречени, думите „за твое щастие“ витаеха във въздуха.

Над веждите на Роуз изби пот.

— Не искам да ви губя времето, господине.

— Добре — ръката му сграбчи коляното й като лапа на хищник. Тя напрегна цялата си воля, за да не се сгърчи при допира й. Салерни надушваше страха като животно. — Тогава ще си тръгнете оттук невредима.

— Но… — заговори Роуз с плах глас, но не можеше да спре. — Мога да компенсирам загубата ви, като възложа работата на вашата фирма. После с печалбата ще закупя още сгради в целия град. И естествено, ще работя изключително с хората на дон Салерни — той не отвърна и Роуз припряно стана, за да си тръгне. — Дон Салерни, на двадесет и една години вече имам повече от милион долара. Естествено, за вас това е нищо, но ако все пак ми направите тази услуга, ще ви се отплатя щедро в бъдеще — вече почти шепнеше. — С многократно повече.

Един от здравеняците се изправи и скръсти ръце пред гърдите си. Бицепсите му изпъкнаха под скъпия костюм. Ръце на касапин.

— Довиждане, дон Салерни — промълви Роуз и забърза към вратата.

Щом излезе, извади носна кърпичка и попи потта от челото си, докато вървеше към колата си. Сърцето й биеше неудържимо. Господи, каква глупост бе проявила. Да си въобрази, че може да преговаря с един мафиотски бос. Помоли се на Бога да не го е засегнала.

Роуз паркира пред дома си. Бе успяла да се успокои. Може би бе ядосала Салерни, но се бе държала смирено, като просяк пред принц. Всъщност положението й не бе много по-различно.

Струваше й се страховито, но се постара да помисли логично. Той нямаше да й навреди, ако не го безпокои повече. Бе загубила единствено „Рего Парк“.

Беше се прицелила твърде високо. Нямаше дори тридесет години, коя бе тя да води преговори за толкова мащабни сделки? Доналд Тръмп в пола? Трябваше да забави темпото, да купи още няколко четириетажни кооперации…

Напълни ваната и сипа малко лавандулово масло. Надигна се облак ароматна пара, който изпълни банята. Тя свали дрехите си и се потопи в успокояващата топла вода.

Телефонът запиука.

— По дяволите — промърмори Роуз. Изскочи, загърна се с хавлия и изтича до хола. — Да?

— Търся Роуз Фиорело — надменно каза непознат глас.

Роуз стисна юмруци. Да! Щяха да я свържат с дон Салерни! Бе решил да сключи сделката! Все пак бе успяла!

— Роуз е на телефона — каза тя.

— Обажда се Ела Браун от офиса на Джейкъб Ротщайн — обясни гласът.

— Здравейте — промълви Роуз и не можа да прикрие нотката на разочарование.

— Разбрахме, че кандидатствате за стажантско място в „Ротщайн Риълти“. Имам удоволствието да ви съобщя, че молбата ви е удовлетворена. Ще бъдете назначена за сътрудник на господин Ричард Уайт. Очакваме ви на рецепцията в понеделник точно в осем и тридесет. Стажантите не се ползват с привилегии за паркиране. Официалното облекло е задължително. При неявяване навреме или в неподходящ вид губите правото на стаж в компанията. Ясно ли е всичко?

Роуз потръпна от негодувание.

— Напълно.

— Добре. Тогава до понеделник в осем и тридесет — Ела затвори без повече любезности.

Роуз се дотътри обратно до ваната. Водата все още бе топла и приятна, но тя не можа да й се наслади. Запита се дали Джейк е чул разговора. Навярно бе страшно доволен, че ще бъде негова подчинена.

Е, добре. Но не задълго.

Бе направила втората крачка към отмъщението. Първата бе да се утвърди и натрупа малко състояние. Сега трябваше да се придвижи нагоре в йерархията и да научи достатъчно, за да разори фамилията Ротщайн.

Не й бе провървяло с „Рего Парк“, но това не бе единствената сделка на света. За да попада на подобни възможности, трябваше да бъде в центъра на събитията.

В „Ротщайн Риълти“.

Роуз се сети за баща си. Трябваше да му се обади, да гостува на родителите си за вечеря и да си спомни защо прави всичко това. За да не бъде замаяна от Джейкъб. Хищнически поглед, ъгловата челюст и мускулести гърди… не биваше да допуска това да я отклони от верния път.

Той бе арогантно копеле. Щеше да го съсипе.