Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (19)

Осемнадесета глава

— Обажда се Кейт.

— Здрасти, Попи е на телефона. Къде си?

— До един автомат на Уилшър. Радвам се, че се обади. Имахме съвещание. Страхотна си, всички те харесваме…

Тонът й накара Попи да очаква думата „но“.

— Бихме искали да знаем какви връзки имаш с големите компании и прочие.

— Познавам хора в едно колежанско радио и в юридическите среди. Мога да ви уредя страхотни връзки с…

— Хм — гласът на Кейт издаде недоверие. — Така си и помислихме, но съвсем не е достатъчно…

— О, това не е всичко — засмя се Попи. — Ще ви се обадя утре. Имам няколко срещи. Просто искам да поддържаме връзка, за да знам, че с вас всичко е наред.

— Добре сме, но…

— Ще поговорим утре — решително заяви Попи. — Чао — затвори.

„Проклятие!“ Е, добре, бе очаквала това. Беше по-малка от тях и недоверието им бе обяснимо.

Пъхна ръка в джоба на якето си. Там беше демо касетата, която Кейт й бе дала вечерта. Разполагаше точно с двадесет и четири часа, за да направи нещо с нея или да се откаже от цялата идея.

Макар и да бяха гладуващи музикантки, момичетата не бяха наивни. Вероятно свиреха заедно от няколко години и се бяха изявявали в клубове, но досега никой не ги бе открил. Попи знаеше към какво се стремят: договор с утвърдена компания, пари за звукозаписно време, професионален продуцент и спонсор за голямо турне. Както обикновено. Мечтата на всички от „Сънсет Стрип“.

Трябваше да им осигури това, иначе щяха да я разкарат, преди да е започнала.

Попи нямаше никакви връзки. Предишната вечер се бе сетила за познатите на баща си, но сред клиентите му имаше само филмови и телевизионни звезди, нито един от музикалния бизнес. За нея бе загадка как Фиона е успяла да придума Джоел Стейн да дойде да ги чуе. Вече не можеше да я попита.

„Джоел Стейн“.

Разбира се. Това бе ключът. Инстинктът винаги й подсказваше верния път. „Жалко, че Джоел Стейн не ги чу“, беше си помислила тя в първия момент.

„Дрийм Мениджмънт“. Голямата сграда на булевард Уилшър, до „Уиски“ и „Рейнбоу“, точно в сърцето на музикалната сцена. На паркинга отпред винаги спираха мерцедеси и поршета. Имаха договори с безброй големи звезди, познаваха всички от рекламния бранш, MTV, „Монстърс ъв Рок“ и утвърдените компании.

„Мога да ги свържа с него. И да работя за него“.

Попи набра номер 411.

— „Дрийм Мениджмънт“, Холивуд, ако обичате.

Седалището на компанията се оказа точно каквото бе очаквала. Всичко в него говореше за много пари. Имаше лъскав мрамор на подовете, огромно копие на обложката на „Сърджънт Пепър“ на стената, извит плот на рецепцията, администраторка със скъп тоалет и навсякъде златни и платинени дискове в рамки. Масичките във фоайето бяха отрупани с броеве на „Билборд“, „Мюзик Уийк“ от Великобритания, „Варайъти“ и други списания за музика.

— Не виждам името ви в регистъра, госпожице — каза администраторката.

— Проверете отново — Попи бе с най-скъпия си елегантен черен костюм, обувки „Калвин Клайн“ и златен часовник, който бе получила като подарък за рождения си ден. — Попи Алън от „Реклес Рекърдс“. Уговорката ми е отпреди най-малко две седмици.

Отвори дамската си чанта и подаде на момичето визитна картичка. На нея върху черен фон бе написано: „Попи Алън, административен директор на «Реклес Рекърдс»“. Попи се гордееше с името, което бе измислила преди десетина минути.

— Ще видя какво мога да направя — отегчено каза администраторката. Натисна бутон на телефона пред себе си и проведе неколкоминутен разговор.

— Каза, че можете да влезете. В дъното на коридора.

— Благодаря — отвърна Попи и едва успя да скрие, че прелива от радост. Обърна се и побутна двойната остъклена врата. Влезе в дълъг коридор с офиси от двете страни. В някои от тях имаше по двама-трима души, които крещяха в телефонни слушалки. Тракаха факс апарати и звучеше музика на електрически китари.

Дланите на Попи започнаха да се потят.

„Това е рокендрол — каза си тя. — Просто действай“.

Офисът на Стейн бе в далечния край на коридора и вратата му бе отворена, както на останалите. Имаше огромни прозорци и персийски килим на пода, а по стените блестяха хиляда дискове като мултиплатинени тапети. Бе седнал зад бюро антика.

— Здравей — не стана, но й махна с ръка. — Заповядай. Попи, нали?

Тя се настани на кресло от епохата на Луи XIV, вероятно имитация. Стейн я изгледа любопитно, със същата проницателност, която бе забелязала вечерта в клуба.

— Не си спомням Сузи да е записала тази уговорка. В момента е в обедна почивка. Е, за какво става дума?

Попи изведнъж взе решение да бъде откровена.

— За това — извади демо касетата и я сложи на бюрото му. Припряно заговори: — Мениджър съм на тази група. Млади са, изглеждат добре и песните им са върхът. Но аз не мога да ги отведа по-далеч, а трябва да направят крачка напред. Излъгах, че съм от звукозаписна компания. Нямах уговорка. Но не е нужно да викате охраната, господин Стейн, защото веднага си тръгвам. Написах телефонния си номер на касетата. Ако проявявате интерес, обадете ми се — Попи стана.

— И защо да слушам някаква детска група? Знаеш ли колко записи получавам всеки ден?

Не натисна бутон и не вдигна телефонната слушалка.

Попи се спря за секунда.

— Може би защото сте впечатлен от хитрия начин, по който се промъкнах в офиса ви.

— Наистина съм впечатлен — засмя се той и леко присви очи. — Да не би да се познаваме отнякъде, хлапе?

— Всъщност запознахме се снощи. Бях в групата, която дойдохте да чуете, „Снегълтуут“.

Изражението му се промени.

— На тази банда ли е записът?

— Не, не се безпокойте. Напуснах. Бяхме ужасно некадърни, а аз не обичам да се излагам.

Стейн отново избухна в смях.

— Ти си интересно момиче.

— Тази група също е дамска, но никак не приличат на нас. Добри са. Пънк поп. Нищо не ви коства да ги чуете.

— Ти не си им мениджър, нали?

— Все още не — призна Попи. — Но вие не знаете кои са и как да се свържете с тях, а аз знам.

Стейн бе широко усмихнат.

— Знаеш ли какво означава чуцпа^[1]?

Попи отвърна на усмивката му и посочи малката еврейска звезда, която носеше на синджирче на врата си.

— Аха. Трябваше да се досетя. Е, добре, сладурано, ще им отделя малко време.

— Благодаря, господин Стейн.

— Помня те — неочаквано каза той. — Ти си онази, която не друсаше циците си срещу мен.

— Ммм, да.

— Не се тревожи, това никога не ми действа. Аз съм гей.

— Аха.

„Горката Фиона“, помисли си Попи.

— Е, добре, ще чуя твоята група, сладурано. Но щом държиш на откровеността, ще ти кажа, че е възможно да се окажат скапани. Деветдесет процента от всичко, което прослушвам, е боклук. Това е правило номер едно.

— Добре — отвърна Попи.

— Благодаря, че намина — каза той на раздяла.

— Аз ви благодаря, господин Стейн — повтори тя и излезе, малко разочарована. Бе очаквала веднага да пусне касетата, да бъде възхитен и да й предложи съдружие. „Деветдесет процента от всичко, което прослушвам, е боклук“. Е, поне бе прям. Но това не я накара да се почувства по-добре. Когато се прибра у дома, бе обзета от отчаяние. Планът й бе пълна лудост, нямаше да постигне нищо.

— Здравей, скъпа.

Майка й я посрещна с целувка.

— Здрасти, мамо.

— Ще вечеряш сама, ние с баща ти ще ходим на опера.

— Няма проблем — отвърна Попи.

— Кончита занесе дрехите ти на химическо чистене.

— Добре.

Чувстваше се все по-потисната. Телефонът не звънеше. Реши да вземе гореща вана, а после да се обади на Кейт и да й каже, че не може да й помогне с нищо. „По дяволите!“

— А, обади се някой си господин Стейн. Остави номер.

— Шегуваш ли се?

— Не, защо?

— Кога се обади?

— Преди десет минути. Ето номера…

Майка й я изгледа с недоумение, когато грабна хартийката от ръката й и се втурна към телефона.

„Тийнейджърска любов“, предположи тя.