Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (11)

Десета глава

— Престанете да живеете от заплата до заплата!

Героите от образователното предаване гледаха Роуз със сияещи лица. На екрана се появи мъж малко над двадесетте, който спря с жълто порше пред красива къща в предградията с грижливо поддържана градина.

— Да! — каза плътният глас. — И вие можете да постигнете мечтите си с недвижими имоти! Няма смисъл да живеете под наем! Можете да закупите жилище без много усилия! Започнете от нулата! Заделяйте пари всеки месец!

Роуз стана и угаси телевизора.

— Мамо, колко е кредитът ти? — попита тя.

Майка й се засмя, докато разбъркваше макароните.

— Какъв кредит? — отвърна тя.

След вечеря Роуз каза на майка си, че отива в библиотеката.

— Добре, скъпа — госпожа Фиорело се усмихна с гордост, доволна, че Роуз най-сетне е решила да се залови сериозно с ученето. Успехът й се бе влошил, но родителите й приписваха това на стреса. Роуз имаше чувство за отговорност, знаеха, че ще влезе във форма.

Тръгна към неприветливата сграда на три преки от дома й. Носеше празна раница. Влезе първо в отдела за инвестиране в недвижими имоти, а после в отдела за управление на личните финанси. Десет минути по-късно се прибра с цял товар книги.

— Ще дойда по-късно — каза тя на родителите си. — Уча за нещо специално.

— Какво е, скъпа?

Роуз се замисли.

— Индивидуална задача.

Затвори се в новата си спалня и сложи взетите от библиотеката книги на бюрото, което Пол й бе купил на старо от оказион. Стаята бе оскъдно обзаведена. Връстниците й окачваха по стените си плакати на „Деф Лепард“ и „Мотли Крю“ или на Мадона и „Бийсти Бойс“, а Роуз Фиорело предпочиташе черно-бели снимки на небостъргачи, които купуваше с намаление, за петдесет цента. Живееше в мръсния Бронкс с ниски сгради и ниски наеми, но мечтаеше за огромни здания от лъскав гранит и огледално стъкло, издигащи се до небето.

Тези книги щяха да бъдат началото. Роуз наведе красивата си глава и лъскавите й гарвановочерни коси се разпиляха по дървения плот пред нея, когато започна да чете.

След по-малко от час й стана ясно, че изразът „от нулата“ е подвеждащ. Главите, озаглавени „От нулата“, разглеждаха въпроса за получаването на кредит.

„Депозирайте хиляда долара в банка, помолете за гарантиран заем и…“

Откъде би могла да намери хиляда долара?

„Вземете назаем от свои близки“, съветваха авторите.

Да, разбира се. Много отчаяни хора биха платили по триста долара за този курс по бързо забогатяване, за да разберат, че голямата тайна е да вземат пари назаем от близки. Ако човек имаше богати роднини, които биха могли да му дадат хиляда долара назаем, нима би имал нужда от тези книги?

Роуз не се отчая. Знаеше, че ако можеше да се купи недвижим имот със заем, без да има гаранции, никой не би живял в наето жилище. Родителите й плащаха наема си всеки месец и никога вече не виждаха тези пари. Никой не би постъпвал така, ако не бе принуден.

Все пак трябваше да има начин.

Замисли се за парите, които упорито бе спестявала, докато работеше в счетоводната къща. Над две хиляди долара просто си стояха в банката. Кредитът на родителите й бе нищожен. Роуз поразмишлява върху това и отново се върна към книгите.

Струваше й се просто. Трябваше да събере достатъчно пари за двуфамилна къща, да дава единия етаж под наем и да живее на другия… с наема щеше да плаща месечните вноски по ипотеката.

Разбира се, трябваше да намери подходящ имот на достатъчно ниска цена. След това да сключи изгоден договор за заем, да се присъедини към кредитно сдружение и да търси наематели. Имотът трябваше да се намира в район с голямо търсене на жилища под наем и тенденция за развитие…

Роуз чете, докато се стъмни, а после включи настолната си лампа и продължи.

Стресна се, когато вратата се отвори и баща й застана на прага по износен халат, с ръка над очите.

— Какво, по… Знаеш ли колко е часът, Роуз?

— Не.

Тя потърка очи. Пареха, но досега не бе обърнала внимание на това.

— Два сутринта е. Лягай си! Утре си на училище.

Пъхна се в леглото и се опита да заспи, но бе твърде развълнувана. Дълго се мята, изпълнена с адреналин. Със сигурност имаше по-добър начин за навлизане в света на недвижимите имоти от този, който се предлагаше в книгите за бързо забогатяване. Роуз не бе наивна и разбра, че всичко е заблуда. „Шофиране за пари“. „Раздаване на брошури“. „Провеждане на семинар за недвижимите имоти“… Празни приказки. Как се постъпваше в реалния свят? Тя нямаше да започне изграждането на империята си по този начин.

Какво правеха професионалистите?

Най-сетне успя да поспи няколко часа, преди зората да я събуди. Никога не спускаше пердетата си. Естествената светлина бе най-надеждният будилник. Щом отвори очи, почувства прилив на вълнение, въпреки умората си.

Във всички книги се говореше за оценка на имоти. Независим експерт трябваше да оцени жилището за банката. Без това не можеше да се закупи къща. В книгите за бързо забогатяване се предлагаха главно начини да се избегне заплащане на такса за оценка, която бе над сто долара. Но щом експертите знаеха истинската стойност на едно жилище, нима те не бяха хората в най-изгодно положение на света? Възможно бе дори да знаят къде може да се сключи най-добра сделка. За нищо на света не биха се оставили да бъдат изиграни. Как биха могли, щом работата им бе да знаят цената на всичко?

Роуз реши, че има на разположение две години, за да научи достатъчно. Докато стане на осемнадесет. Закле се на осемнадесетия си рожден ден да бъде собственик на къща.

Прибра книгите за недвижимите имоти в раницата си и облече ученическата си униформа, готова да се качи на автобуса за Манхатън, където бе продължила да учи. Родителите й бяха твърдо решени да запазят тази последна връзка с предишния си живот и Роуз бе съгласна. Искаше да бъде в Манхатън.

Там бе тръпката.

В този ден Роуз внимаваше в час само когато се налага, а в междучасията четеше книгите си. По обяд отскочи до телефонната кабина в коридора, в която имаше указател, прикрепен с верижка към стената. Извади химикалка и бележник, отвори на раздел „Имоти“ и започна да преписва имена и цифри.

— Хей! — Майк Частейн, звездата на училищния футболен отбор, почука на стъклото. Роуз му даде знак да се разкара. — Излез оттам, Фиорело!

— Когато свърша — троснато отвърна тя. Случайните срещи с Майк бяха най-неприятното нещо в това училище. Той бе най-харесваното момче, любимец на дългокраките руси клакьорки с бели три четвърти чорапи.

— Кучка! — изръмжа Майк и се обърна встрани.

Роуз два пъти му бе отказала да излезе с него, въпреки че, както всички знаеха, семейството й бе ужасно бедно, а той караше БМВ. Майк и приятелите му се бяха обзаложили кой ще хапне тази черешка и не можеше, да се примири, че все още не е спечелил.

Сега реши, че е крайно време да даде на Роуз добър урок. Вече не я смятаха за супермозък. Оценките й ставаха все по-ниски и бе сред най-често изпращаните в кабинета на сестра Елоиз. Учителите не биха се застъпили за нея така горещо, както когато бе перспективна кандидатка за стипендия в колеж.

Роуз излезе от кабината с бележника в ръка. Майк го грабна.

— Върни ми го! — изкрещя тя и посегна към него.

Майк се засмя и го дръпна.

— Плати си — каза той. — С целувка.

— При вонящия ти дъх? — отвърна Роуз. — Не се и надявай.

Тайфа хлапета се спряха да ги позяпат. Някои от тях се захилиха.

Изражението на Майк Частейн стана мрачно.

— Вдигам цената — каза той. — Искам да пипна циците ти.

— Мръсник! — просъска Роуз.

— Да видим какво има тук — Майк отново отдалечи бележника от ръцете й, за да я подразни. — „Оценка на недвижими имоти в Манхатън“. „Апрейзълс^[1] Инкорпорейтид“ Охо — продължи да чете записките й с напевен тон: — „Норман Хъбърд Апрейзълс“. Мисля, че долавям нещо общо, Фиорело. На какво искаш оценка? На къща? Почакай, ти нямаш такава. Изритали са ви.

— Я се скрий някъде.

— С теб с удоволствие, малката — хвърли бележника към нея. Към тях се приближаваше учителка. — Колко тъп трябва да е човек, за да го изгонят от жилище с държавно контролиран наем? Бива си ги родителите ти, Роуз. Хей, имам петдесетачка, обади ми се, когато решиш да подпомогнеш семейния бюджет. И приятелите ми биха проявили интерес.

Роуз се нахвърли върху него и впи нокти в бузите му така дълбоко, че потече кръв.

Майк затаи дъх и повдигна ръце към лицето си. Хлапетата се разпръснаха и Роуз усети как нечия тежка ръка се стовари върху рамото й.

— Име?

— Роуз Фиорело — промълви тя.

Учителката бе с костюм от туид и намръщено изражение.

— Физическото насилие се наказва с изключване, госпожице Фиорело. Освен ако е при самозащита.

— Не съм я докоснал! — оправда се Майк.

— Не ме е ударил — каза Роуз.

— Вървете в кабинета на сестра Елоиз, госпожице Фиорело. Веднага.

— Сигурно обстановката тук те привлича — суховато отбеляза сестра Елоиз. — Доста често посещаваш този кабинет.

Роуз промърмори нещо, но монахинята не я остави да се измъкне. На челото на старицата, под бялата забрадка с тъмносиньо покривало, се появиха по-дълбоки бръчки и очите й, зелени и влажни, я пронизаха с поглед.

— Вдигни глава, момиче. Ще ти изложа своята теория — монахинята повдигна лист хартия пред очите й. — Беше пълна отличничка допреди осем месеца, когато баща ти загуби бизнеса си и се изнесохте от апартамента си в този квартал.

— Принудиха ни да напуснем.

— Да, зная — увери я сестрата, явно убедена, че няма за какво да се извинява. — Това е училище. Учителите ти се питат защо успехът ти се понижава, станала си недисциплинирана и не внимаваш в часовете. Но са чули какво говорят децата — Роуз едва сдържа усмивката си, когато я чу да нарича съучениците й „деца“. — Но — строго продължи сестра Елоиз, — както се казва на вашия жаргон, не на мен тези номера. Може да си упорита и своенравна, Роуз, но не си мързелива. Освен това не си податлива на стрес. Не вярвам, че си травматизирана заради финансовите проблеми на семейството си. Има някаква друга причина за поведението ти. Е, каква е?

Роуз потръпна, докато седеше на тъмночервеното кожено кресло. Би предпочела обичайната назидателна лекция и задържане след часовете…

— Причината да ударя Майк Частейн беше, че той… каза нещо лошо за баща ми…

— Не си нито глупава, нито петгодишна — укорително отбеляза сестрата. — Обидил е баща ти. Ако предпочиташ да се преструваш на наивна, твоя си работа, но не в този кабинет.

— Добре, сестра Елоиз — отвърна Роуз, поразена от резкия тон. — Обиди го. Освен това каза, че мога да изкарам пари като… като…

Погледна забрадката на монахинята и се изчерви.

— Разбирам — каза старицата. — Явно си го е заслужил, но насилието не е решение.

Роуз не бе сигурна дали е съгласна с това. Определено се бе почувствала по-добре, след като бе наранила онзи нахалник.

— Защо престана да се стремиш към висок успех?

— Не съм престанала.

— Уверявам ви, млада госпожице, не съм глупава.

Роуз отново се изчерви и запелтечи:

— Мисля… мисля, че училището не е толкова важно, колкото…

— Колкото какво?

— Печеленето на пари — довърши Роуз.

Сестра Елоиз въздъхна.

— Първо, някой беше казал, че само с хляб не се живее. Но разбирам, че тази гледна точка днес не е на мода. Второ, може и да не държиш на високите академични постижения, но спечелването на стипендия в университет от веригата „Айви“ би било добро начало за теб дори от материална гледна точка — очите й светнаха закачливо. — Ако следваш единия възможен път, ще започнеш от най-ниското стъпало в някоя компания и ще ти бъде нужен голям късмет, за да се издигнеш до средния ръководен персонал. Ако тръгнеш по другия, някой ден ще станеш изпълнителен директор.

— Има и трети път.

Роуз бе заела по-решителна поза и възрастната монахиня с облекчение забеляза, че разговаря с нея като с равна.

— И какъв е той?

— Да си намеря работа и да натрупам опит в някоя област, а после, когато усвоя тънкостите на занаята, да стана предприемач.

— Предполагам, че имаш нещо конкретно наум.

— Недвижими имоти — гордо отвърна Роуз.

Сестра Елоиз повдигна вежди.

— Струваш ми се твърдо решена.

— Така е.

— Предлагам ти сделка — каза монахинята. — Можеш да си намериш почасова работа, а аз ще се погрижа да не бъдеш претоварвана с домашни. Но не и напълно да ги елиминираш, вероятно ще се наложи да учиш през уикенда. Очаквам успехът ти да се повиши още от утре и да влезеш в колеж. Ако не полагаш повече усилия и не получаваш високи оценки, ще повикам родителите ти и ще им кажа всичко, преди да бъдеш изключена. Мисля, че мъката, която би им причинила, е достатъчна мотивация да избегнеш това.

Роуз се усмихна.

— Благодаря, сестра Елоиз. Още довечера ще се явя на интервюта.

— Не, тази вечер ще бъдеш наказана — каза сестрата. — Не толерираме физическото насилие. Това е всичко, госпожице Фиорело.

Роуз се яви на шест интервюта, докато най-сетне избра работно място. Намираше се в Бруклин и задълженията й се състояха в машинопис по два часа на вечер, почистване на офиси и заместване на администраторката в събота.

Постара се да извлече максимална полза от работата. Всяка седмица внасяше част от скромната си заплата в банка и се справяше с лекота. Изпълняваше досадните задачи възможно най-бързо и след две седмици пръстите й препускаха по клавишите светкавично, сякаш летяха, и можеше да открие мястото на всяка папка само с един поглед. Така й оставаше време да разговаря с експертите.

— Това ли е амбицията ти? — питаха те.

Роуз искрено отговаряше:

— Да.

Не бе трудно за вярване. Най-изявените специалисти по оценка на недвижими имоти носеха скъпи костюми и караха лъскави коли. Работата нямаше край, в трите щата бе пълно с имоти за оценяване. Много от най-добрите работеха дори нощем на бюрата си, за да имат повече време през деня за огледи. Роуз дори видя един амбициозен тридесетгодишен оценител да спи в офиса си.

Но осемдесетте бяха години на високи постижения. Никой не се колебаеше дали усилията си струват.

— Как го постигате? — не преставаше да пита Роуз.

— Ще ти кажа, когато имам време — със смях отговаряше Кийт Хардинг, тридесетгодишният експерт. — Това означава на куково лято.

Най-сетне Роуз започна да научава как се процедира. Първо получаваш адреса и квадратурата, а после отиваш на мястото, правиш измервания и снимки. Следва проучване за цените, на които са били продадени имоти от подобен тип в същия район, с приблизителна големина през последните шест месеца. Оценителите си бяха създали връзки с търговци на имоти и брокери на ипотеки, които им предоставяха нужната информация.

От значение бе не каква е реалната стойност на една къща, а колко би платил някой за нея. Работата на експерта бе да докаже това.

Всичко се свеждаше до избор на съпоставими имоти.

Естествено, брокерите на ипотеки и търговците на недвижими имоти винаги отчаяно се стремяха да осъществят сделката. Обаждаха се всеки ден и молеха за „пикантна хитрина“. „Вдигнете цената, кажете, че имотът струва повече, или губите партньорството си с нас“.

Това бе незаконно. Но беше и стандартна практика.

Ако оценителят се съгласеше, поемаше риск с банката. Можеше да бъде заведено дело за завишена оценка. Загубата на лиценз бе най-леката последица. Осъденият носеше отговорност за милиони.

Всичко това за сто и петдесет долара.

Добрите оценители правеха не само измервания и съпоставки, а и проучвания за цели квартали. Добиваха представа за жилищата, наемите, цените и адвокатските машинации.

Роуз усвояваше бързо.

Получи повишение. След известно време започнаха да й позволяват да прави снимки в събота. Обикаляше къщи с разтракан нисан втора употреба, собственост на шефа, фотографираше и получаваше повече пари. Експертите свикнаха с досаждането и въпросите й.

В събота вечер Роуз често оставаше в офиса, четеше доклади на вечерно осветление и запаметяваше всичко.

— Защо не си купиш нещо? — попита тя Кийт един ден, когато събра повече кураж.

Той нехайно махна с ръка.

— Кредитът ми не е голям. Вноските по ипотеките са високи, а наемателите създават само проблеми. За какво са ми излишни главоболия?

Всеки, когото попита, отговаряше по същия начин: на кого му били нужни подобни разправии? „На мен“, помисли си Роуз.

Щом свършеше работа в „Ричмънд Апрейзинг“, Роуз залягаше над учебниците. Най-много й допадаше историята и отново започна да й обръща внимание. Налагаше се. Сестра Елоиз я наблюдаваше зорко като орлица. Успехът й стана висок, както по-рано. Представи се блестящо на изпита CAT.

Родителите й преливаха от радост. И те, и учителите от „Лейди ъв Ейнджълс“ очакваха да получи стипендия. Единственият проблем бе, че Роуз заспиваше права.

След неделната литургия прекарваше целия ден в сън.

Веднъж Кийт дойде при нея с поредния адрес: „Мейпъл Лийф Драйв“ 22.