Луиз Бегшоу
Дяволът в теб (1)

Пролог

Слънцето прежуряше над хълмовете. Граф Козимо Париджи изтри потта от челото си и се загледа надолу в градчето Сан Стефано в Умбрия.

Познатите сиви каменни кули, останали от норманите, и червените керемиди на покривите се открояваха сред лятната мараня. Беше август и всички хора с капка здрав разум бяха напуснали града. Хладните води на лазурното Средиземно море и лекият полъх откъм езерата на Севера приканваха италианците да заминат на ежегодната си почивка. Тази година повече хора от всякога бяха напуснали града. Войната току-що бе свършила и разгромената Италия (или „освободената“, зависи чия пропаганда приемаха жителите й) се възраждаше от пепелта. Време бе да стъпи на крака и да започне да изгражда нов, нормален живот.

За разлика от повечето хора, Козимо не чувстваше летаргия и изтощение. Бе зареден с енергия и виждаше бъдещето. Огледа буйните гори по възвишенията и изпита желание да препусне през тях. Съвършено нови релси щяха да заблестят под парещото слънце. Мощна машина за Италия, която щеше да я измъкне от пепелищата на войната.

Той бе втори син и нямаше право на основната част от наследството. Занемареният стар замък на фамилията Париджи, построен на върха на един хълм над Сан Стефано, се полагаше на по-големия му брат Джузепе, принц Джузепе Париджи. Джузепе бе наследникът и това бе неоспоримо. Той щеше да получи фермата, чиято земя вече не носеше големи приходи, постройките, които се предлагаха срещу нищожен наем, и рушащия се замък. Козимо би трябвало да се задоволи да живее в някоя малка къща в имението, да помага в управлението на фермата и да не надига глава.

Но нямаше намерение да остане незапомнен, както много други втори и трети синове преди него. Искаше нещо повече и имаше идея как да го постигне. Родителите му и брат му бяха изразили неодобрение, когато им бе казал. Сега напрягаше сили тук, облечен в работни дрехи, рамо до рамо с надничарите си под августовското слънце. Оглеждаше земята, вземаше проби от почвата и си представяше новото, по-добро трасе на железопътната линия, превърната в куп безполезно желязо от Кралските военновъздушни сили. Когато изграждането й бъде завършено, той, Козимо, щеше да се залови с прокарване на асфалтирани пътища. Из цяла Италия все още имаше хора, които се придвижваха с магарешки каруци.

Това бе недопустимо през 1946 година. Идваше нов свят, към който Италия трябваше да се приобщи. Козимо вече разговаряше с банкери от опустошения град Милано. Чертаеше планове и бе готов да стори всичко, което зависеше от него.

Бъдещето му бе прекрасно, като панорамата, която се разкриваше пред него.

Козимо Париджи притежаваше хъс и интелигентност. Имаше и страхотна идея. Изпълнителните директори на железопътни компании и бюрократите го наричаха Тайфуна. Съвещанията, възраженията и законовите разпоредби не представляваха пречки за него. През 1950-а „Париджи Рейлуейс“ бе утвърдена и преуспяваща компания.

Родителите му починаха през 1951-ва. Никога не бяха одобрявали това, с което се бе заел по-малкият им син. Предприемачество! За един граф ди Париджи! Беше немислимо. Но вродената им ленивост и желанието им да се наслаждават на dolce vita^[1] през последните години от живота си ги бяха накарали да си траят. Старият принц искаше единствено да се грижи за своите лозя и пръв да опитва от плодовете на маслиновите дървета. Като всички млади хора, синът му вършеше щуротии, но скоро и той щеше да порасне.

Козимо плака за майка си, когато я загуби, и за баща си, който не можа да свикне да живее без нея и я последва в семейната крипта след по-малко от месец. Но той не потъна задълго в скръб, защото родителите му бяха доживели до преклонна възраст, компанията му процъфтяваше, а и имаше млада съпруга, на която щеше да завещае бързо натрупаното богатство. Доня Лучия ди Паренти произхождаше от друго благородническо семейство и бракът с нея бе единствената постъпка на Козимо, която Джузепе, новият принц, одобряваше.

— Поздравления, скъпи ми братко — каза той с предвзетия официален тон, който възприемаше, когато говореше като глава на семейството. Архиепископ Фанти току-що бе венчал граф Козимо за новата графиня в параклиса на замъка пред бюстовете на предците му и статуите на ангели, изваяни от великолепен мрамор през Ренесанса. Всъщност Козимо би предпочел някоя църква в Рим, може би дори „Сан Пиетро“ — нищо не бе достатъчно добро за Лучия, — но Джузепе бе настоял да се оженят в замъка и той бе отстъпил. Не си струваше да спорят за това. В семейните традиции нямаше нищо лошо.

— Благодаря, Джузепе — каза Козимо. Усмихна се на Мария, дребничката покорна съпруга на брат си, която люлееше на ръце Роберто, новия наследник. — Днес малкият кротува, навярно е добро предзнаменование.

Джузепе погледна спящия си син.

— И вие ще имате деца.

— Надяваме се.

— Дано първото е момче — тържествено заяви Джузепе.

— Благодаря — отвърна Козимо, но дълбоко в себе си смяташе, че понякога брат му говори твърде помпозно.

— Когато свърши меденият ви месец, ела в замъка. Трябва да обсъдим доста неща — каза Джузепе на брат си.

— Обещавам — увери го Козимо, въпреки че нямаше намерение да удържи на думата си. Скоро „Париджи Рейлуейс“ щеше да стане „Париджи Транспортейшън“. Възнамеряваше да закупи и компания за полагане на пътни настилки. Съществуваха планове за изграждане на нови магистрали из целия полуостров и Козимо щеше да бъде част от това. След медения си месец щеше да лети до Швейцария за преговори с консорциум от инвеститори…

Джузепе седеше замислен в прашните дупки на някога великолепния си дом. Годините се изнизваха почти както по-рано, някои с обилна реколта и достатъчно приходи от вино за ремонт на покривите, а други с болести по лозята и суша, която водеше до уволняване на работници и увеличаване на наемите. Откакто той стопанисваше имението, състоянието му бе същото като поколения наред преди него.

Дълбоко в себе си негодуваше.

Козимо, жалкото парвеню, бе основал фирма с неговото фамилно име. Печелеше милиарди италиански лири годишно. Имаше модерни коли, отделно имение и стара, но съвършено възстановена вила в покрайнините на Рим. Но нали той, Джузепе, бе първородният син? Парите трябваше да бъдат негови.

Не преставаше да говори за това пред принцесата.

— Принцът има право върху всичко, което принадлежи на фамилията Париджи, cara^[2] — казваше Джузепе.

Мария кимаше и продължаваше да бродира, което бе нейното хоби. Отдавна бе загубила навик да слуша съпруга си.

Все пак той имаше слушател. Четиригодишният Роберто играеше с дървеното си влакче, докато баща му говореше и думите се запечатваха в съзнанието му. Постепенно започна да презира преуспелия си чичо Козимо. Бащата често слагаше момчето на коленете си и му казваше какво ще наследи.

— Един ден ти ще бъдеш принцът на замъка Париджи — внушаваше Джузепе на сина си. — Всичко това е твое. Никога не бива да допуснеш да загубиш правата на фамилията.

Роберто мрачно кимаше. Боготвореше баща си. Така бе до един пролетен ден, когато той бе на шест години…

— Готов ли е графът? — попита Джузепе детегледачката.

Тя направи реверанс.

— Si, Principe.^[3]

— Много добре — отбеляза Джузепе и огледа сина си, докато жената го настаняваше на задната седалка на бугатито. Малкият граф Роберто бе увит в топли дрехи срещу лекия мартенски вятър. Като истински италианец той бе чувствителен към студа. Мария бе в болница със съмнения за туберкулоза, а сметките на Джузепе се трупаха. Нямаше достатъчно доверие на прислугата, за да остави сина си сам с тях и бе решил да го вземе със себе си на тази съдбоносна разходка.

Роберто заподскача от удоволствие на седалката, когато баща му включи на скорост, излезе от алеята пред замъка и се спусна по стария криволичещ път, който водеше до Сан Стефано. Оттам щяха да поемат по ново шосе, едно от онези, в чието построяване бе участвала компанията „Париджи Ентърпрайсиз“, както се наричаше сега.

— Къде отиваме, papa^[4]? — попита той.

— При чичо ти Козимо — отвърна Джузепе.

— Защо, papa?

— Имам важна работа, Роберто. Нали ще бъдеш добро момче, когато пристигнем? Ще си избереш играчки.

— Да — излъга Роберто. Нямаше намерение да пропусне това. Обожаваният му баща щеше да постави чичо Козимо на мястото му и Роберто нямаше търпение да чуе разговора им.

Малкият Роберто скочи от колата и огледа къщата на чичо си, когато баща му го хвана за ръка.

— Какво мислиш, Роберто? Много е хубава, нали? — попита Джузепе. — Но не колкото нашия замък, разбира се.

— Не, papa — съгласи се Роберто със сериозен тон, макар и да не мислеше така. Съзерцаваше вилата на чичо си и тя му се струваше най-красивото нещо, което е виждал в живота си.

Сградата бе стара, със стени, боядисани в прекрасен цвят охра, и розови храсти, бели и жълти. Не се рушеше като техния замък. Керемидите на покрива бяха нови и съвсем здрави, алеята отпред бе посипана с чакъл, а конюшните — съвършени, като от списанията, които четеше майка му. Роберто видя нови, по-хубави коли в гаража, фонтани, които работеха, а не бяха обрасли с мъх, и професионално поддържани градини със старателно окосени тревни площи.

Роберто бе малко момче, но инстинктивно разбра, че вилата струва пет пъти повече от развалината, в която живееха те. Беше доволен, че баща му е дошъл да отстоява правата си върху собствеността на фамилията. Той бе първородният син. Роберто замислено огледа вилата. Би искал да си играе тук. Баща му казваше, че един ден цялото имение ще бъде негово.

— Хайде — подкани го Джузепе и го изтръгна от мислите му. Тръгнаха към вратата, която бе отворена от иконом в униформа, но преди човекът да каже нещо, Козимо изтича да ги посрещне.

— Джузепе! Caro — сърдечно целуна брат си по двете бузи и го прегърна. — И Роберто. Колко си пораснал! — Роберто се притискаше към баща си, но чичо Козимо се наведе и енергично стисна ръката му, което се хареса на момчето. — Жаден ли си? Искаш ли лимонада? Имаме кока-кола и шоколадови бисквити.

От устата му едва не потекоха слюнки. В замъка никога не бяха пили американска кока-кола. Но вече бе започнал да изпитва негодувание срещу чичо си. Щеше да почака, докато татко му изпълнеше ролята си на глава на семейството, а после да пие кока-кола.

— Не, благодаря. Не съм жаден.

— Може би по-късно. Но влизайте, влизайте.

Козимо ги поведе по широк коридор с картини по стените и римски бюстове антики и ги покани в огромната кухня, пълна с модерни уреди.

— Можем да поговорим тук, Джузепе. Роберто, защо не отидеш да си поиграеш в детската стая?

Роберто погледна papa, който кимна.

— Добре, чичо Козимо.

— Ще изпратя да повикат детегледачката — каза Козимо. — Нашият Луиджи е само на две годинки, но имаме и играчки за по-големи момчета.

— Не искам с детегледачката, чичо Козимо — каза Роберто. — У дома си играя сам, без моята.

Козимо се засмя и разроши косите му.

— Вече е независим, Джузепе! Много добре, тя само ще те заведе в стаята за игри.

Появи се жена със синя престилка, която отведе Роберто. Той видя чичо си Козимо да затваря вратата след него.

Детската стая бе чудесна. Роберто я огледа със завист. Малкият му братовчед Луиджи спеше в една от другите стаи през няколко врати и Роберто бе доволен, защото нямаше желание да го вижда. Детегледачката му каза, че може да си играе спокойно, защото няма опасност да събуди братовчед си.

— Благодаря — мрачно отвърна Роберто. — Можете да си вървите.

Тя го изгледа учудено, но не каза нищо, преди да излезе и да затвори вратата. Роберто искаше да изтича обратно по коридора и да подслуша разговора през ключалката на кухнята, но реши да изчака няколко минути, за да бъде сигурен, че онази слугиня не се навърта наоколо…

— Но, Джузепе! — Козимо не можа да скрие удивлението си. Брат му бе старомоден и надменен и сляпо следваше порядките, заради които през последните сто години състоянието на фамилията Париджи се бе стопило, но той го обичаше и не желаеше да го нарани. Да му се изсмее би била най-ужасната постъпка. — Спечелих тези пари сам. Вие с татко не одобрявахте начинанията ми.

Принцът сви рамене.

— Не сме били прави, сега разбирам това. Но то не променя факта, че трябва да ми преотстъпиш контролния пакет акции на компанията. Така е редно. Аз съм…

От другата страна на вратата Роберто се усмихна със задоволство. Бе притиснал едното си ухо към ключалката, а с другото слухтеше за детегледачката или други натрапници. Най-сетне татко му казваше на чичо Козимо това, което трябваше да му каже.

— … глава на семейството? — търпението на Козимо се изчерпа. — Madonna! — поклати глава и се прекръсти, съжалявайки за изблика. — Ти имаш титла, скъпи ми братко, за която не давам пет пари и никога не съм я искал. Светът се променя. Аз не съм феодален васал! Не ти дължа нищо, нищо! Ти ме изумяваш. Не си помръднал пръста си, а изведнъж идваш и настояваш… да ти отстъпя имението си, наследството на сина си? Живеем в двадесети век! Полудял ли си?

Джузепе се намръщи.

— Значи отказваш да изпълниш дълга си?

— Като бездействаше, вместо да продадеш изсъхналата гора и да обновиш замъка, може би ти не си изпълнил своя — успя да го засегне и Козимо видя как на лицето на брат му се изписа болка. Притисна рамото му. — Хайде, стига. Не бива да се караме. Ти имаш свой начин на живот, а аз свой. От пари ли се нуждаеш?

— Не се нуждая от нищо. Полага ми се…

Козимо го прекъсна:

— Да приключим с това. Нямаш юридически основания, иначе досега да си завел дело.

Това бе истина. И двамата го знаеха. Лицето на Джузепе помръкна от отчаяние.

— Имам дълг към теб, разбира се — продължи Козимо. — Дългът на любовта… кажи ми от какво имаш нужда и ще ти осигуря издръжка.

Изненадан, Джузепе се поколеба.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се. Нима мислиш, че бих допуснал брат ми и племенникът ми да живеят в лишения? Да обновим замъка заедно. Но ще съставя бюджет — побърза да добави той, — ще хвърлям по един поглед на счетоводните ти книжа и ще изпращам издръжка на семейството ти.

Джузепе се бореше със себе си. Толкова много искаше парите, че усети вкуса им. Но гордостта му го възпираше.

— Не ще позволя някакъв непознат да се рови в документите за финансовото състояние на Париджи — заяви той.

Козимо въздъхна.

— Лично ще се заема с това, братко. Аз също съм от фамилията Париджи.

Джузепе бе сразен. Брат му го бе обезоръжил. Беше очаквал изнудване и срам, а не такава доброта. Макар и да бе властен и надменен по характер, дълбоко в себе си Джузепе Париджи бе мързелив. Искаше да има независими приходи, за предпочитане контролирани от него… но щом се налагаше, би се примирил и друг да ги контролира. Неочаквано пред него се разкри идилично бъдеще. Щеше да живее както подобава на италиански аристократ, без да работи, а замъкът щеше да бъде снабден с отоплителна инсталация, ремонтиран и вътре щеше да бъде топло като в тази вила, без течове от прогнилите греди на покрива, когато вали…

— Козимо — пристъпи напред и прегърна брат си. — Имаш добро сърце, fratello^[5]. Приемам…

Роберто вече тичаше по коридора към детската стая със сълзи в очите. Изтри ги и преглътна. Неговият татко не бе сторил нищо, беше се оставил чичо Козимо да го стъпче. Мразеше баща си, мразеше чичо Козимо…

Втурна се в детската стая и откри детегледачката, която го търсеше.

— Загуби ли се? Тоалетната ли се опита да намериш?

— Не — промърмори Роберто.

Тя носеше поднос с голяма запотена чаша с тъмна кока-кола, в която примамливо потракваха кубчета лед.

— Готов ли сте вече за това, млади графе?

Роберто погледна чашата. Не можа да устои. Взе я, но бузите му пламнаха от срам.

— Благодаря — промълви той.

— Искаш при татко си, а? Скоро ще дойде да те вземе — увери го жената.

Роберто се обърна към стената, за да скрие от нея зачервените си очи. Изпи кока-колата. Беше превъзходна.

— Оставете ме сам — настоя той.

Детегледачката излезе. Навярно го смяташе за капризен малък негодник, но не го бе грижа за нейните чувства. Тя бе просто една слугиня. Замисли се какво да каже на баща си на път за дома. Може би нищо.

Неговият татко! Презираше го…

 

 

Луиджи никога нямаше да забрави първия път, когато видя Мозел. Тя тичаше през площада в Кортона. Трудно бе човек да не я забележи. Бе облечена в зелено, черно и сребристо и широката й пола се вееше след нея като черна коса. Притискаше към себе си връзка наденички и препускаше към него, сипейки проклятия по адрес на преследвачите си.

Луиджи избухна в смях, когато ги зърна: дебел месар, който размахваше нож и ругаеше, следван от помощника си, трътлесто хлапе, което плачеше за баща си. Madonna, каква хубавица бе тя. Имаше високи и надменни скули, лъскави къдрави коси и невероятна фигура, която циганските дрипи не прикриваха напълно.

„Е — помисли си Луиджи, — аз съм изтъкнат гражданин на републиката и трябва да изпълня дълга си“. Пъргаво изскочи на пътя на жената и тя се блъсна в него, изпищя и се опита да се отскубне, но Луиджи я сграбчи за ръцете в силната си хватка. Беше седемнадесетгодишен и як като баща си.

— Grazie — задъхано каза месарят. — Благодаря, приятел. Хвана вещицата. Мръсна циганка! — изкрещя той срещу нея.

Тя се бореше като дива котка в ръцете на Луиджи, нареждаше нещо на своя език и оголваше зъби.

Месарят се отдръпна назад.

— Дръж я, приятел, а аз ще повикам полицията. След една нощ в килия ще миряса. Кражбата — заплашително каза той — е сериозно престъпление. Ще ти продам агнешко с отстъпка. Превъзходно е със сол и розмарин.

Луиджи заговори със сериозен тон:

— Хайде, няма причина да искате тази млада жена да бъде арестувана, нали?

Месарят се намръщи.

— Не видяхте ли наденичките? На магистратите им писна от циганска помия, кражби навсякъде и замърсяване на града… basta^[6].

— Тези наденички ли? Изглеждат доста апетитни — отбеляза Луиджи. Извади портфейла си и бавно издърпа банкнота от сто хиляди лири. — Това покрива ли цената им, как мислите? — месарят нетърпеливо протегна ръка да грабне парите, но Луиджи ги дръпна. — Ще забравим за инцидента, нали?

Мъжът се поколеба, раздвоен между алчността и презрението.

— Кой сте вие, Signore?

— Граф Луиджи Париджи — отвърна той.

Месарят изненадано примигна.

— Scusi^[7], дон Париджи — каза той, взе парите и се оттегли, а след него и хленчещото му дете.

Луиджи погледна пленницата си. Отблизо изглеждаше още по-изумително. Освен красиви скули и коси, имаше чувствени устни, малък правилен нос и светлосиви очи, почти като на вълчица, над които се спускаха дълги черни мигли. Хипнотизиран, леко отпусна ръце. Тя веднага се освободи и се отдръпна от него. Полата й изшумоля, а пендарите на шията й издрънчаха.

— Почакай — изръмжа Луиджи.

Циганката рязко се завъртя към него.

— Какво искаш, gajo, циганска благословия? В замяна на това, че ме спаси?

Тонът й не му хареса.

— Може би една целувка — отвърна Луиджи.

Жената завъртя очи.

— Въобразявате си, че всички се продаваме. Аз съм честна жена.

Луиджи се засмя.

— Месарят не мисли така, госпожице.

— Онзи дебел глупак — каза тя с презрение.

— Кажи ми името си — настоя той.

— Вече зная твоето — вълчите очи се присвиха. — Граф Луиджи Париджи. Римува се.

— Какво ли са си мислели родителите ми? — запита се сам на глас и за първи път я видя да се усмихва. Цялото й лице засия и той, граф Луиджи, единственият син и наследник на граф Козимо Париджи и един от най-богатите хора в Тоскана, безнадеждно и безвъзвратно се влюби в нея.

— Казвам се Мозел — отвърна тя.

— Странно име.

— Не и за моя народ — уверено заяви циганката. — Означава „касис“.

— Много си красива — отвърна Луиджи.

— Вярно е — съгласи се Мозел, отметна коси назад и се засмя.

— Нека те почерпя един обяд — предложи той.

Мозел прие. Баща й не би одобрил, разбира се, но той не можеше да я види. Освен това се бе отървала безнаказано за наденичките.

Роберто винаги щеше да помни мига, в който зърна Мозел.

Това бе върхът на неговото унижение. Баща му бе починал рано от сърдечен удар. Скръбта на Роберто не бе голяма. Бе презирал баща си още от онзи ден в детството си, когато го бе чул да приема подаянията на Козимо. Оттогава баща му бе живял от милостиня, подхвърляна от по-младата издънка на фамилията. Принцът и принцесата бяха имали тих, спокоен живот и всички съвременни удобства в обновения си замък, но според Роберто бяха живели като роби.

Беше се заклел да отмъсти. Но той бе по-умен от баща си. Роберто щеше да се изправи срещу враговете си едва когато бъде готов да ги разгроми.

На погребението прегърна разплакания си чичо Козимо.

— Съжалявам, caro — Козимо го притисна силно. — Никой не може да замести баща ти.

— Никой! — съгласи се Роберто през сълзи. — Но поне имам теб, чичо. Искам да започна работа в „Париджи Ентърпрайсиз“, за да бъда близо до роднините си.

— Момчето ми! — учудено се усмихна Козимо през сълзи. — Това е чудесно. Ще се радваме да бъдеш с нас.

 

 

Наистина бе успял да се сближи с тях. Роберто, последният принц на замъка Париджи, си бе поставил за цел да научи всичко за компанията. Не за бизнеса, не се интересуваше от него. Роберто бе проучил кои са най-кадърните мениджъри и консултанти. Назначаването на способни хора бе ключът към успеха. Интересуваше се кой е продажен, как действат подкупите, кой с кого е близък и на кого Козимо има най-голямо доверие. Роберто притежаваше обаяние и се бе превърнал в любимец на управителния съвет. Най-много се бе постарал да се сближи с братовчед си Луиджи.

Вярваше, че рискове трябва да се поемат само когато са неизбежни. Чичо му се бе разболял от хепатит след операция в занемарена планинска болница поради нараняване при ски злополука и здравето му бе крехко. Луиджи бе плейбой, буен младеж, който освен ските, обичаше да фучи с мотоциклета си по възвишенията и да лети с делтаплан като Шон Конъри в „Джеймс Бонд“. Дори веднъж бе скочил с парашут от самолет. Съпругата на Козимо не можеше да има повече деца… е, благодарение на това Роберто бе обожаваният племенник. Нямаше нужда да клати лодката.

Но в един майски ден всичко се бе променило. Отдавна жадуваното наследство бе измъкнато изпод носа му. Луиджи бе заговорил разпалено за жена, която не бе нито италианка с добро потекло, нито дори чужденка от добро семейство… а някаква си циганка. Тя дори не заслужаваше да се нарече човек. Циганките стояха по-ниско и от най-жалките италиански селянки, те бяха вещици и мръсни крадли.

Роберто здравата се бе посмял.

— Луиджи! Хубава шега.

Очите на братовчед му го пронизаха.

— Не се шегувам, Роберто.

— Не е възможно! Би било позор… твоята кръв…

— Кръвта ми кипи — засмя се Луиджи. — Единствено това има значение, не мислиш ли? Живеем в седемдесетте, братко. Освен това тя е различна. Остроумна… секси… само почакай да я видиш. Ще забравиш тези отживелици…

Роберто се ухили и през стиснати зъби отвърна:

— Разбира се.

Когато го запознаха с Мозел, той я намрази. Заради дивата й красота. Заради безстрашния й дух. Веднага започна да го нарича Роберто, не се обърна към него с титлата „принц“ дори първия път.

— Сигурно ще ти бъде трудно да свикнеш — ехидно подхвърли той, докато семейството седеше пред камината в приемната на къщата на Козимо в Рим.

— Не, Роберто. Хората от моя народ са свикнали да се приспособяват — отвърна тя. — Bi-lacio-raklo.

Начинът, по който завъртя очи, го накара да предположи, че последните й думи са някаква обида на нейния варварски език.

— Нали няма да бързате с децата?

— Напротив. Искам колкото може повече — замърка Мозел. — Луиджи трябва да има наследници.

Проницателните й очи втренчиха поглед в неговите. „Вещица — помисли си Роберто. — Проклета вещица!“ Накара го да побеснее от гняв. Богатството, което се полагаше на него, щеше да попадне в ръцете не просто на по-младия клон, а при наследници, които щяха да бъдат наполовина циганчета. Нямаше да допусне това. Той го заслужаваше далеч повече, отколкото малката уличница, за която обезумелият му братовчед се канеше да се ожени.

— Звучи чудесно — увери я Роберто. — Изтеглете датата на сватбата напред, за да започнете веднага.

Луиджи му намигна в знак на благодарност. Бе доволен, че братовчед му е променил мнението си. Бяха сплотено семейство и той не би искал нищо да промени това.

Сватбата бе ужасно изпитание. Роберто бе принуден да присъства в „Санта Мария“ на Ара Коели в Рим, традиционната романтична църква на върха на Камподолио, и да гледа как братовчед му, граф от династията Париджи, се венчава с една циганка. Едва не припадна от срам, докато стоеше с официалния си костюм с червена роза на ревера и осъзна, че до него са застанали нейните близки от варварското нечистоплътно племе. Графиня Мозел Париджи! Беше недопустимо, а чичо му Козимо като че ли напълно одобряваше брака. Този човек нямаше никаква чест. „Може би баба ми е изневерила на дядо ми“, помисли си Роберто и това предположение му донесе утеха. Ако бе вярно, значи Козимо и Луиджи изобщо не бяха Париджи.

Циганката бе облечена в червено. Червено! Беше му казала, че според тяхната традиция булката трябва да бъде в червено, което символизирало целомъдрието й. Сега стоеше там, в църквата, с огромна копринена рокля, пищна като маковете, с които бе осеян римският форум, държеше букет бели рози, а върху дългите й тъмни коси имаше венец от тях.

Беше красива. Беше секси. Той я желаеше.

Малката хитруша знаеше това и очите й му се усмихваха дяволито, докато жадно я поглъщаше с поглед при всяко семейно събиране. Тя го наричаше с разни имена на своя странен език и мърмореше на себе си, когато Роберто минаваше покрай нея. „Заклинания“, мислеше си той. Мразеше и нея, и Луиджи, който бе опетнил семейното име и чест. Но Роберто имаше лек за това. Плановете, които кроеше. Трябваше само да ги осъществи.

Козимо доживя да види Мозел бременна, но почина, преди да се роди внучето му. Луиджи бе неутешим и Роберто успя да убеди всички, че споделя скръбта на братовчед си, който вече бе негов шеф и единствен собственик на богатството на Париджи. Чичо Козимо бе завещал всичко на сина си и нищо на Роберто, принца. Дори малък дял. Вместо това завещанието съдържаше прочувствено писмо, в което той твърдеше, че е гледал на Роберто като на втори син. Роберто го бе изгорил.

Глупости. Ако бе втори син, щеше да получи наследство.

Козимо остави на Роберто нищожна сума, която едва му стигна да си купи нова вила и няколко непотребни вещи, например картини. Какво от това? Роберто не се интересуваше от тях. Единственото, от което се интересуваше, бе богатството на Париджи, но отново бе станал зависим от по-младата издънка.

— Трябва да се съвземеш — каза Роберто на Луиджи една вечер, когато братовчед му за пореден път избухна в плач. — Не бива да проявяваш слабост, баща ти не би искал това.

— Прав е, carissimo — съгласи се Мозел и погали косите на съпруга си. — Козимо не би искал да плачеш, когато детето се появи на бял свят.

За миг изражението на Луиджи стана по-ведро. Протегна ръка и докосна издутия корем на съпругата си.

— Кога ще се роди синът ми?

— Вчера ти казах. След месец — засмя се тя. — Всеки ден ме питаш! Но ще бъде дъщеря.

— Откъде знаеш?

— Сигурна съм. Чувствам го — загадъчно отвърна тя.

— Не бива да седиш в тази мрачна стая — настоя Роберто. — Освен това напоследък Рим е доста замърсен. Дим, вредни газове… Не влияят добре на бебетата. А и навсякъде фучат мотоциклети. Някой от тях може да блъсне Мозел.

Луиджи го изгледа тревожно и изтри сълзите си.

— Имаш право, Роберто.

— Детето ти трябва да се роди сред природата, сред горите.

Лицето на Мозел засия. Мразеше Роберто и му нямаше доверие. Знаеше точно какво мисли за нея. Но тя бе дъщеря на природата и горите.

— Прав е, Луиджи…

— Имам ловна хижа в Умбрия. Близо до Сан Клементе, където има чудесна болница, много модерна. Отлично родилно отделение с лекари от Америка — беше истина. Роберто знаеше, че това е първото нещо, което ще проучат. Беше една от най-добрите болници в Италия. — А хижата… всъщност е цяла къща. Много луксозна, с три спални, библиотека, зала за билярд и закрит плувен басейн с топла вода — хвърли поглед към графинята. — Плуването е подходящо упражнение за бъдещи майки, скъпа Мозел, знаеш какво каза докторът.

Тя сведе поглед. Бе доста наедряла и копнееше за движение, което не би навредило на бебето. Роберто знаеше това. Всъщност работниците му бяха завършили изграждането на басейна преди месец.

— Ако питаш мен, Луиджи, трябва да си вземеш три месеца отпуск. Един да прекараш с Мозел сред природата, докато превъзмогнеш скръбта, а след като се роди синът ти — още известно време.

— Дъщеря му — поправи го Мозел.

— Син или дъщеря, какво значение има? Само да се роди здраво, на чист въздух.

И двамата кимнаха одобрително. Глупаци.

— Но кой ще ръководи компанията? — възрази Луиджи. — Имаме договори, водим преговори за присъединяване…

— В това състояние не можеш да бъдеш от полза за „Париджи“ — разумно изтъкна Роберто. — А и веднъж ти се ражда първо дете. Нима ще пропуснеш първите месеци от живота му заради работата?

— Напълно е прав — потвърди Мозел.

— Аз мога да се погрижа за присъединяването на „Дулон“. Имаме способни управители, Луиджи. Ще се справим без теб няколко месеца.

Мозел замечтано погледна съпруга си и Луиджи веднага се съгласи. Не можеше да устои на умоляващия поглед на съсредоточените й светли очи.

Роберто бе хитър. Знаеше, че Мозел се отнася към него с подозрение, и се погрижи да разсее опасенията й. Покани приятели да им гостуват в ловната хижа и остана в Милано, докато двойката се наслаждаваше на чистия въздух и Луиджи практикуваше любимото си хоби — лов на диви свине.

Луиджи му бе безкрайно благодарен, но Роберто се преструваше на скромен.

— Това е най-малкото, което мога да направя за скъпия си братовчед — казваше той. — Все пак сме от едно семейство.

Мозел бе изненадана, когато откри, че болницата е точно такава, каквато я бе описал Роберто. Лекарите бяха американци, сестрите англичанки, а повечето пациентки — богати чужденки, които избягваха занемарените държавни болници. Влиятелният братовчед на съпруга й бе уредил и ежедневни домашни посещения на специалисти, за да бъде преглеждана на спокойствие. Скоро тя се успокои и престана да се бои от него, когато им гостуваше и дори когато придружаваше Луиджи в гората. Всяка вечер двамата се прибираха заедно, посещаваха я приятелки и се чувстваше в пълна безопасност.

Американските лекари й дадоха и друг повод за радост, който я накара да забрави за инстинктивната си предпазливост. Не очакваше едно дете, а три.

Роберто прие събитието с бурна радост. Организира прием в седалището на компанията в деня, когато се родиха децата на братовчед му — три момичета, ха! Три деца, сред които нямаше нито едно момче. Затвори цялата компания за един ден и удължи уикенда на всички служители. Напълни светлата болнична стая на Мозел с цветя, изпрати на братовчед си голяма бутилка шампанско и кутия кубински пури и предложи кръщенето да се състои в замъка.

— А кога ще наминеш да видиш бебетата? — попита Луиджи по телефона.

— Трябва да довърша някои неща тук и ще дойда в хижата — обеща Роберто. — Нямам търпение да ги подържа на ръце. Би било невероятно.

— Те са невероятни — каза сантименталният му братовчед и гласът му издаде глуповата гордост. — Най-красивите деца, които са се раждали на този свят!

— Не се и съмнявам — отвърна Роберто. — А майката?

— Мозел се чувства чудесно.

— Аз ще се погрижа за кръщенето, Луиджи. Остави на мен да уредя всичко.

— Едва ли ще мога да ти се отплатя за всичко, което правиш за нас. Сякаш съм станал нов човек — каза Луиджи с благодарност.

— Не бъди глупав — ласкаво промълви Роберто. — Ние сме от едно семейство.

Роберто се освободи за няколко дни, върна се в Сан Стефано и започна приготовленията за тържественото кръщене. Поръча торта, купи балони и банани и се уговори с архиепископа. Премина по улиците на града, раздаде куп пури, прие безброй поздравления и поръча доставки от колкото бе възможно повече места. Целият град забеляза необичайно веселото настроение на принца на замъка Париджи. Точно такава бе целта му. Най-сетне всичко бе готово.

Когато пристигна в хижата, Роберто бе усмихнат до уши. Мозел, вече възвърнала фигурата си три седмици след раждането, топло го поздрави, сякаш наистина бе брат на Луиджи. Бе облечена със синя рокля, която съвършено се съчетаваше с гарвановочерните й коси, и той си помисли колко е неустоима и каква наслада ще изпита, когато най-сетне бъде негова.

Бе убеден, че Мозел се чувства незадоволена с нещастник като Луиджи. Естествено, той никога не би се оженил за нея, но с удоволствие би я направил своя любовница. Представи си как страстта, която струи от цялото й тяло, го обгръща, преди да заличи нея и отрочетата й от лицето на земята.

Роберто полюля бебетата. Бяха малки грозни червеи със сини очи и тъмен мъх по главичките. Не изпита никакво угризение при мисълта за това, което възнамеряваше да стори с тях. Нямаше да разберат нищо. На тази възраст едва ли можеха да се нарекат хора. Великодушно реши да ги задуши с възглавница, преди пламъците да ги погълнат.

— Красавици — загука той и Мозел му се усмихна, когато се приближи да ги вземе. Едрите й гърди докоснаха ръката му през тънката й синя рокля и Роберто почувства възбуда при мисълта, че тя го желае.

Същата нощ, когато щастливите родители си легнаха, Роберто наля бензин и катализатор, които държеше в една пристройка, в специално изкопани канали. Жалко бе, че трябваше да жертва прекрасната си вила, но щом се добереше до парите, винаги би могъл да си построи друга…

На сутринта Роберто се погрижи да няма кой да му попречи. Изчака да дойде пощальонът, даде щедър бакшиш на прислужницата и я пусна да си тръгне по-рано. После, за негова радост, Луиджи сам предложи да отидат да пострелят по глигани, може би дори по елени…

„Фасулска работа“, каза си Роберто, когато застана на дванадесет метра зад Луиджи, прицели се внимателно в братовчед си и стреля.

Луиджи залитна и револверът падна от ръката му, а от главата му бликна струя кръв, преди да се строполи върху сухите клонки, които изпращяха под тежестта на тялото му.

Роберто дори не погледна назад, докато се отдалечаваше. Гората бе пълна с животни, най-вече диви свине, които щяха да се погрижат за останките на братовчед му. Много пъти бе ловувал там, сам или с Луиджи, и на графа никога не му бе хрумнало, че той е в опасност. По пътя обратно към хижата самодоволно си помисли, че Луиджи не бе усетил нищо. Сега бе в рая. Или в ада. На Роберто му бе все едно.

Усети възбуда, когато излезе от тъмния гъсталак и продължи към къщата. Какво ли щеше да изпита онази мръсница Мозел, чийто сексапил бе замъглил разсъдъка на братовчед му и целият свят бе видял един Париджи да се венчава с циганка? Щеше да се страхува и той с нетърпение очакваше това. Но дали щеше да бъде влажна и гореща, когато я обладае истински мъж? Въпреки волята си? Тази уличница… разбира се… щеше да й хареса…

Гневът и омразата на Роберто бяха примесени с неутолима страст. Мина покрай площадката и прекрачи прага на хола. Бе възбуден до пръсване. Прекоси кухнята и влезе във всекидневната, където очакваше да открие Мозел с децата й…

Наистина седеше там и кърмеше едното от бебетата. Едрите й гърди, сега още по-набъбнали от млякото, бяха неустоими. За секунда Роберто остана като вцепенен, с поглед, втренчен в нея, и с револвер в ръка.

Тя веднага разбра какво се е случило.

„Нищо чудно — тържествувайки, си помисли той. — Вещица“.

Мозел не каза нищо, а грабна телефона и понечи да позвъни за помощ.

— Няма сигнал — каза Роберто. — Кабелът е прекъснат.

— Защо? — изкрещя тя. — Защо?

Той сви рамене и се приближи.

— Аз съм принц Париджи, мръснице. Остави детето.

— Не! — извика Мозел и понечи да побегне.

Но Роберто вдигна оръжието и го насочи срещу другите бебета.

— Ако не искаш да пръсна мозъците им, ще правиш каквото ти кажа.

Мозел застина.

— Да — едва промълви тя. — Да, да.

Внимателно сложи детето си на дивана и то заплака, защото бяха прекъснали обяда му.

Звукът подразни Роберто.

— Влез в спалнята — нареди той — и се съблечи, кучко!

Разтреперана, покорно тръгна към спалнята. Щеше да се бори, може би щеше да успее да се измъкне. Мислеше единствено как да спаси децата си, децата на Луиджи. По-късно щеше да скърби за него…

Роберто застана пред нея с револвер, насочен към гърдите й. Тя бе крехко създание, тежеше не повече от четиридесет и пет килограма, а той имаше мускулесто тяло, издаващо забележителна самодисциплина.

— Бавно — каза Роберто със задоволство.

Мозел се подчини, разкопча роклята си и я остави да се свлече на пода. Гърдите й, вече освободени от сутиена, бяха великолепни. Ефирните бели бикини също се спуснаха в краката й и тя остана съвсем гола. Вече превъзбуден, грубо я повали на леглото, смъкна панталоните си и я възседна.

Мозел пищеше и се опитваше да се съпротивлява, но той бързо навлезе в плътта й и брутално я изнасили. Драскаше лицето му, впиваше нокти в кожата му и това го накара да я удари силно по главата.

Не биваше да го прави. Бе по-силен от нея, зашемети я и тя престана да се бори. Не бе забавно да прониква в неподвижно тяло. Изруга и я разтърси, за да се съвземе.

— Децата ми — простена Мозел. — Пощади бебетата ми!

— Не се и надявай — каза Роберто, ухили се и продължи да се слива с нея. — Да допусна някаква си циганка да наследи това, което е мое. И ти, и мръсните ти изчадия ще умрете тази нощ, вещице!

Сивите й вълчи очи приковаха поглед в него. Спря да се съпротивлява и започна да се поклаща в ритъм с него. Роберто бе смаян, но след миг самодоволно се усмихна. Тя се наслаждаваше, както бе очаквал. Не можеше да устои…

Изведнъж, гледайки го право в очите, Мозел изрече проклятие, което му се стори безконечно, на варварския си език. Не престана да реди думи, докато му се прииска да я убие. Обзе го уплаха, от която възбудата му внезапно изчезна. Отдели се от нея и вдигна ръка да я удари отново, този път смъртоносно…

— Почакай!

Гласът й бе учудващо спокоен. Въпреки волята си, Роберто Париджи се поколеба.

— Можеш да развалиш тази клетва — каза тя, — ако пощадиш децата ми, Роберто. Тогава злото няма да те сполети.

Обзе го нерешителност. „Магия… магия…“ Това никак не му харесваше.

— Невъзможно е — просъска той и посегна към гърлото й.

Мозел заговори бързо и несвързано:

— Не! Не е невъзможно. Дай ги на някоя църква, подхвърли ги пред нечий праг, кой ще разбере? Раздели ги. Никой не ще узнае. Те са италианчета…

— Имат твоите очи, кучко — изръмжа той. — Всеки би ги познал!

— Очите им са сини — умолително промълви тя, — сини!

Роберто усети как и последните следи от възбудата му се изпариха. В него се надигна ярост и изкрещя:

— Млъкни!

Сграбчи я за гърлото и не престана да я притиска, докато тя спря да диша и се отпусна безжизнена върху леглото. Вече не можеше да го измъчва с проклятия и заклинания.

Поседя задъхан няколко минути. Вече и Луиджи, и Мозел бяха мъртви. „Спокойствие, спокойствие, Роберто — каза си той. — Отпусни се… не допускай тази мръсница да те изплаши“.

Но бе успяла да му вземе страха.

Този път, когато мислено я нарече „вещица“, наистина вярваше, че е такава. Модерните времена не означаваха модерни убеждения, не и в една страна с дълга памет, в която суеверието бе начин на живот. Погледът на циганката, докато бе изрекла онова проклятие…

Чу приглушен плач от съседната стая. С тромава походка се върна там и в движение закопча панталоните си. Двете деца лежаха в кошчетата си, а третото — на дивана.

Любопитно се вгледа в очите на плачещото бебе. Да, уличницата бе казала истината. Изглеждаха като всички останали италиански бебета, с тъмни коси, сини очи, матова кожа…

Взе една възглавница от дивана и се надвеси над детето, което крещеше. Но се разколеба.

„Мамка му! — помисли си Роберто. — Никой няма да разбере, а аз ще се отърва от проклятието…“

Взе трите деца, отнесе ги до ролс-ройса си и ги сложи на задната седалка. После се върна, за да хвърли запалена клечка в първия канал с бензин.

След няколко секунди цялата къща бе в пламъци. Под нея имаше множество улеи, пълни с гориво, а постройката бе дървена. След час нямаше да остане нищо, освен новия плувен басейн.

Принц Роберто Париджи завъртя ключа и потегли по криволичещия път, който водеше до хълмовете. Бе принуден да слуша дразнещия плач на трите малки графини зад гърба си.

Роберто организира всичко идеално. Беше си създал връзки в Коза Ностра, с безскрупулни, алчни хора на ниско стъпало. Погрижи се да зачисли към персонала на „Париджи“ своя лична охрана. „От съображения за сигурност“, но не за компанията, а за самия себе си.

Вече се бе свързал с каналите за търговия с деца. Бебета се търсеха и в Европа, и в Америка и родителите бяха готови да платят за тях. Роберто бе предпазлив. Настоя всяко дете да бъде откарано в различен приют и да не бъде поискана такса за осиновяването му. Не желаеше да има никакви пречки, на всяка цена трябваше малките циганчета да бъдат разпръснати по света, далеч едно от друго и далеч от него.

Услугата бе извършена внимателно, без излишен шум. За едното момиченце бе намерено семейство в Англия, а за останалите две в Америка, в Бруклин и Лос Анджелис. Посредникът бе полулегална фирма, която поиска висока цена поради големите „разходи“, изпра известна сума пари и закри офиса си, когато започнаха да се навъртат полицаи.

Принцът настоя да бъде уведомен кой е избрал хлапетата и при кого са попаднали. Предполагаше, че ще почака доста. Все пак бяха момичета, а кой би се спрял на момиче, ако има избор? Но за негова изненада децата бяха взети бързо, от семейства, на каквито самият той бе настоял да бъдат дадени — скучни обикновени хора с достатъчен доход, за да отгледат дете, нито крайно бедни, нито изключително богати. Италиански имигранти в Ню Йорк, английско семейство от средната класа и адвокат от Лос Анджелис.

После напълно забрави за невръстните си племенници. Бяха отстранени от сцената, вече не представляваха заплаха и цялото наследство бе негово, както трябваше да бъде.

Бе извършил невероятно добро дело, с което се гордееше. Беше ги оставил живи, а децата на една вещица не заслужаваха да живеят.

Принц Роберто Париджи организира скъпа погребална церемония и се постара да изглежда съкрушен от скръб по трагично загиналото младо семейство, с което бе поддържал толкова близки отношения. Службата бе в катедралата в Сан Стефано и архиепископът изрази искрено съжаление, че вместо кръщенето, за което се е подготвял с толкова радост, трябва да проведе траурен ритуал…

Роберто, последният от династията Париджи, рида неудържимо и цяла година след това носи черен костюм и отказваше да излиза вечер. Дори плака, когато бе прочетено завещанието на братовчед му Луиджи, което го превърна в законен собственик на цялото богатство на фамилията Париджи: къщите, апартаментите, вилите, колите, частната моторница и, разбира се, всички акции на „Париджи Ентърпрайсиз“.

Първата му работа като изпълнителен директор бе да преименува компанията. Новото й название бе „Венда Инкорпорейтид“. Не желаеше древното име Париджи да бъде опетнявано с предприемачество. Роберто бе доволен да разполага с всички пари, но начинът на получаването им бе под достойнството му. Приемливо бе да извърши убийство, но не и да работи за прехраната си.

Хората се питаха откъде му е хрумнало това име.

— Просто ми харесва как звучи — отговаряше Роберто.

Всъщност идваше от вендета. Струваше му се забавно.

Роберто отново се настани в замъка, след като назначи много компетентни лица, които да ръководят бизнеса. Бе издирил най-изявените кадри от Америка и дори от Япония, където в бизнес живота настъпваше истинска революция. „Венда“ стана известна с това, че гарантира високи заплати и премии. Роберто знаеше, че една организация се крепи на лидерите си.

Подборът се оказа сполучлив. С течение на годините той ставаше все по-богат и влиятелен, без да помръдне пръста си. Като принц задълженията му бяха да присъства на приеми, да участва в баловете с маски във Венеция, да играе в казината на Монте Карло и да възвърне честта на фамилията Париджи, която чичо му и братовчед му бяха опетнили.

Циганчетата вече не представляваха опасност и образите им бързо избледняха в паметта му.