Нора Робъртс
Френска връзка (8)

Осма глава

Сиренити стоеше пред голямото огледало, без да вижда отражението си. Високата стройна жена в бледолилава рокля, чиито меки дипли обвиваха тялото като лек ветрец, се взираше в нея от бляскавото стъкло. Сиренити прехвърляше в съзнанието си събитията от следобеда, обзета от противоречиви чувства.

След като контесата ги бе оставила сами, Сиренити поведе Тони на кратка разходка из парка. Той остана очарован от градината, възприемайки само външната й красота, логичният му практичен ум не бе в състояние да оцени романтиката на нюансите и уханията, виждаше единствено розите и здравеца. Появяването на стария градинар го развесели, а необятната гледка, разкриваща се от тераса леко го смути. По неговите думи той предпочиташе няколко къщи или поне светофар. Сиренити леко поклати глава, внезапно осъзнала колко малко неща я свързват с мъжа, с когото бе прекарала толкова много месеци.

Тони обаче бе преизпълнен с благоговение пред господарката на замъка. Никога не бил срещал жена като баба й, сподели той с огромно уважение. Тя била невероятна, каза той и Сиренити безмълвно се съгласи, макар може би по различни причини. Изглеждала достойна за трон, откъдето снизходително да дава аудиенции, била толкова изискана, слушала с такъв интерес всичко, което казвал. О, да, мълчаливо се съгласи Сиренити. Да, скъпи ми наивен Тони, тя прояви огромен интерес. Ала каква бе целта на играта, която бе подхванала?

Когато Тони се настани в стаята си, стратегически избрана, както забеляза Сиренити, възможно най-далече от нейната, тя потърси баба си с оправданието, че иска да й благодари, задето бе поканила Тони да остане.

Седнала зад елегантното писалище в стаята си и заета с кореспонденцията си, контесата посрещна Сиренити с невинна усмивка, която й напомни за котка, току-що погълнала канарчето.

— Заповядай — тя остави химикалката си и я покани да седне на ниското, тапицирано с брокат канапе. — Надявам се приятелят ти да е харесал стаята си.

— Да, бабо, много ти благодаря, че покани Тони да остане да пренощува.

— Но това е естествено, скъпа моя — махна с ръка контесата. — Замъкът е твой дом, както и мой.

— Благодаря, бабо — скромно рече Сиренити, предоставяйки следващия ход на възрастната жена.

— Изключително благовъзпитан младеж.

— Да, наистина.

— Доста привлекателен… — лека пауза — … и твърде обикновен.

— Да, така е — сговорчиво се съгласи Сиренити, връщайки топката на баба си.

— Винаги съм предпочитала мъжете с по-необичайна външност, излъчващи повече сила и жизненост. Може би… — устните й се извиха в лека усмивка — напомнящи на морски разбойници, ако разбираш какво имам предвид.

— О, да, бабо — кимна Сиренити, вперила наивен поглед в контесата. — Разбирам много добре.

— Добре — сви рамене старицата. — Някои предпочитат по-опитомени мъже.

— Така изглежда.

— Господин Ролинс е много интелигентен и вежлив младеж, изключително логичен и сериозен.

И скучен, безмълвно отбеляза Сиренити, преди да подхвърли раздразнено:

— Два пъти на ден помага на старици да пресичат улицата.

— А, получил е добро възпитание — реши контесата, без да обърне внимание на насмешката. — Уверена съм, че Кристоф много ще се радва да се запознае с него.

— Да, сигурно — с почти недоловимо смущение отбеляза Сиренити.

— Но, разбира се — усмихна се контесата. — Кристоф ще прояви голям интерес към един тъй близък твой приятел — контесата умишлено подчерта „близък“ и смущението на Сиренити нарасна.

— Не разбирам защо Кристоф ще бъде преизпълнен с интерес към Тони, бабо.

— А, скъпа моя, сигурна съм, че Кристоф ще остане очарован от твоя господин Ролинс.

— Тони не е моят господин Ролинс — поправи я Сиренити, стана от канапето и приближи към баба си. — И наистина не разбирам какво общо биха могли да имат двамата.

— Не разбираш ли? — невинният въпрос на контесата развесели Сиренити.

— Ти си дяволски хитра, бабо. Какво си намислила?

Сините очи излъчваха детска невинност.

— Сиренити, скъпа моя, нямам представа за какво говориш — Сиренити понечи да отвърне, ала контесата отново надяна царствената си недостъпност. — Трябва да довърша писмата си. Ще се видим довечера.

Заповедта бе кристално ясна и Сиренити бе принудена да напусне стаята с незадоволено любопитство. Необичайно силното затваряне на вратата бе единственият израз на нарастващия й гняв.

 

 

Мислите на Сиренити се върнаха към настоящето. Стройната й фигура в бледолилавата дреха постепенно изплува на фокус в огледалото. Тя разсеяно приглади русите си къдрици и прогони намръщеното си изражение. Ще играем много спокойно, каза си тя и си сложи перлени обеци. Ако не се лъжа, аристократичната ми баба ще иска да запали фойерверки тази вечер, ала при мен няма да проблесне и искра.

Тя почука на вратата на Тони.

— Тони, Сиренити е. Ако си готов, ще слезем долу — Тони й извика да влезе и щом отвори вратата, тя зърна високия русокос мъж да се бори с копчетата за ръкавели. — Проблем ли има? — попита тя с широка усмивка.

— Много смешно — намръщи се той. — Не мога да се справя с лявата ръка.

— И баща ми не можеше — рече тя, стоплена от спомена. — Но пък умееше хубавичко да ругае. Удивително е колко много епитети използваше за чифт малки копчета за ръкавели — тя приближи до него и хвана китката му. — Дай на мен — тя сръчно прокара копчето през ръкавела. — Макар да не знам какво щеше да правиш, ако не бях дошла — поклати глава Сиренити и наведе над ръката му.

— Щях да прекарам вечерта с едната ръка в джоба — отвърна той. — Много вежлива континентална поза.

— О, Тони — тя вдигна очи със сияйна усмивка. — Понякога си много сладък.

Вниманието й привлече лек шум пред вратата и тя извърна глава. Зърна Кристоф, който минаваше по коридора, ала спря за миг при интимната гледка на усмихнатата жена, която закопчаваше ръкавела на мъжа, двете руси глави бяха сведени близо една до друга. Кристоф повдигна вежда и с лек поклон продължи пътя си, а Сиренити смутено се изчерви.

— Кой беше това? — любопитно попита Тони, а тя сведе глава да скрие пламналите си бузи.

— Конт дьо Кергален — отвърна с пресилено равнодушие.

— Съпругът на баба ти?! — изумлението му бе тъй искрено, че Сиренити се разсмя и смущението й се разсея.

— О, Тони, наистина си много сладък — тя го потупа по китката, ръкавелът бе най-сетне закопчан, сетне вдигна към него искрящите си очи. — Кристоф е настоящият конт и е неин внук.

— О — Тони се намръщи замислено. — Значи е твой братовчед.

— Е… Не съвсем — бавно изрече тя. Обясни му заплетената семейна история и своята роднинска връзка с бретонския конт. — Както виждаш — заключи тя, хвана Тони за ръката и го поведе по коридора, — по един заобиколен начин можем да бъдем смятани за братовчеди.

— Целуващи се братовчеди — отбеляза намръщено Тони.

— Не ставай глупав — твърде бързо възрази тя, смутена от спомена за твърдите настойчиви устни върху своите.

И да бе забелязал припрения отказ и поруменелите бузи, Тони не каза нищо.

Двамата влязоха в салона, хванати за ръце и Сиренити усети, че се изчервява още по-силно, зърнала беглия преценяващ поглед на Кристоф. Лицето му бе напълно непроницаемо и младата жена бе обзета от трескаво желание да разгадае мислите зад хладната маска.

Сиренити проследи как погледът му се премести към мъжа до нея, ала остана равнодушен и спокоен.

— А, Сиренити, господин Ролинс — контесата седеше на стол с висока облегалка и богата тапицерия от брокат на фона на огромната камина, олицетворение на кралица, която приема поданиците си. Зачуди се дали мястото е избрано умишлено или случайно. — Кристоф, позволи ми да ти представя господин Антъни Ролинс от Америка, гост на Сиренити — младата жена с ирония отбеляза, че контесата определи Тони като нейна лична собственост. — Господин Ролинс, — продължи старицата, без да нарушава ритъма, — позволете да ви представя вашият домакин конт дьо Кергален.

Титлата бе деликатно подчертана и Кристоф недвусмислено бе определен като господар на замъка. Сиренити хвърли многозначителен поглед към баба си.

Двамата мъже размениха любезности, а Сиренити забеляза извечната рутинна преценка, когато две мъжки кучета претеглят силите на съперника, преди да влязат в битка.

Кристоф поднесе аперитива на баба си, сетне попита какво ще желае Сиренити, преди да се обърне към Тони. Адвокатът поиска вермут като Сиренити, а тя потисна усмивката си, спомнила си, че вкусът на Тони се ограничава до сухо мартини и бренди.

Разговорът течеше гладко, контесата вмъкваше някои факти от миналото на Тони, които той така любезно бе споделил с нея следобед.

— За мен е голямо успокоение да науча, че Сиренити е в такива добри ръце в Америка — отбеляза контесата с блага усмивка и продължи, без да обръща внимание на мрачния поглед, който й хвърли Сиренити. — Вие сте приятели отдавна, нали? — лекото, едва доловимо колебание при думата „приятели“ накара Сиренити да се намръщи още повече.

— Да — отвърна Тони и с обич потупа ръката на Сиренити. — Срещнахме се преди година на едно парти. Помниш ли, скъпа? — усмихна й се той и младата жена бързо изтри намръщеното си изражение.

— Разбира се. На партито у семейство Карсън.

— А сега сте дошли толкова далеч за тъй кратко посещение — усмихна се контесата. — Колко мило, нали, Кристоф?

— Много мило — кимна той и вдигна чашата си.

Ах ти, изкусна хитрушо, непочтително си помисли Сиренити. Знаеш много добре, че Тони е дошъл по работа. Какво си намислила?

— Колко жалко, че не можете да останете по-дълго, господин Ролинс. На Сиренити й е толкова приятно да има компания от Америка. Яздите ли?

— Дали яздя? — удивено повтори той. — Не, боя се, че не.

— Жалко. Кристоф учи Сиренити. Как напредва ученичката ти, Кристоф?

— Много добре, бабо — нехайно отвърна той и премести поглед от баба си към Сиренити. — Тя има вродена наклонност към ездата и след като първоначалната скованост премина — беглата усмивка накара Сиренити да се изчерви при спомена, — напредваме бързо, нали, скъпа?

— Да — съгласи се тя, смутена от ласкавото обръщение след толкова дни на хладна учтивост. — Радвам се, че ме убеди да се науча.

— За мен е удоволствие — загадъчната му усмивка само засили смущението й.

— Може би ти на свой ред ще научиш господин Ролинс, Сиренити, когато ти се удаде възможност — привлече вниманието й контесата и кехлибарените очи се присвиха при невинната забележка.

Нахалница! — кипна вътрешно младата жена. Настройва ги един срещу друг, а мен размахва помежду им като парче месо. Раздразнението се стопи, щом зърна дяволитите пламъчета в сините очи на възрастната жена.

— Може би, бабо, макар че едва ли ще мога толкова бързо да се превърна от ученичка в учителка. С два кратки урока не бих могла да овладея умението до такова съвършенство.

— Но нали ще има и други? — подхвърли контесата и се изправи с неподражаема грация. — Господин Ролинс, ще бъдете ли така добър да ме съпроводите за вечеря?

Тони се усмихна, силно поласкан и пое ръката на контесата, макар че за Сиренити бе напълно ясно кой кого изведе от стаята.

— Е, скъпа — Кристоф приближи до нея и протегна ръка, за да й помогне да се изправи. — Изглежда ще трябва да се задоволите с мен.

— Предполагам, ще мога да го понеса — отвърна Сиренити, без да обръща вниманието на бесните удари на сърцето си, когато ръката му обхвана нейната.

— Твоят американец явно е доста бавен — сговорчиво започна мъжът, като задържа ръката й и смущаващо се извиси над нея. — Познава те повече от година, а още не е станал твой любовник.

Лицето й пламна и тя го изгледа гневно, полагайки усилия да запази достойнството си.

— Наистина, Кристоф, изненадваш ме. Каква непоносимо груба забележка.

— Но вярна — невъзмутимо отвърна мъжът.

— Не всички мъже мислят единствено за секс. Тони е много сърдечен и мил човек, а не надменен като някои други, които бих могла да назова.

Той само се усмихна с влудяваща самоувереност.

— Твоят Тони кара ли пулса ти да препуска както в момента? — палецът му погали китката и. — Или сърцето ти да бие така? — ръката му покри сърцето й, което галопираше като подивял кон, а устните му докоснаха нейните с нежна, продължителна целувка, толкова различна от всички целувки досега, че младата жена замаяно се олюля.

Устните му нежно погалиха лицето й, докоснаха ъгълчето на устата й, задържаха обещанието за прелъстяване. Зъбите нежно захапаха ухото й и тя въздъхна от сладостната болка, разливаща неизразима наслада по кожата й, опияняваща я с наслада и бавно разпалваща се страст. Пръстите му леко се плъзнаха по голия й гръб, докато тя се отпусна в обятията му, устните й търсеха удовлетворение. Той й позволи да вкуси съвсем за кратко устните му, сетне ги притисна към шията й, а ръцете му бавно погалиха гърдите й, сетне се плъзнаха надолу по бедрата.

Тя прошепна името му, чувствайки се напълно безпомощна в прегръдките му, неспособна да удовлетвори копнежа си, жадна за устните, които той й отказваше. Изпълнена единствено с желанието да бъде притежавана, разкъсвана от нужда, която единствено той можеше да удовлетвори, тя го привлече към себе си с безмълвна молба.

— Кажи ми — промълви Кристоф и през мъглата на отмалата, тя долови леката насмешка в гласа му. — Чувал ли те е Тони да мълвиш името му, усещал ли е как костите ти се топят, докато те е притискал в обятията си?

Смаяна, тя рязко се освободи от прегръдката му, гневът и унижението се бореха със страстта й.

— Прекалено сте самоуверен, мосю — промълви задавено. — Не е твоя работа какво изпитвам с Тони.

— Така ли мислиш? — учтиво попита той. — Ще обсъдим това по-късно, хубава ми братовчедке. А сега мисля, че е по-добре да се присъединим към баба и нашия гост — ухили й се той. — Иначе ще се зачудят какво ли ни се е случило.

Изобщо не бяха се разтревожили, забеляза Сиренити, щом влезе в трапезарията заедно с Кристоф. Контесата чудесно забавляваше Тони, като в момента обсъждаха колекцията старинни кутийки на Фаберже, подредена в голям бюфет с огледални стени.

Вечерята започна с крем супа, студена и освежителна, разговорът се водеше на английски от учтивост към Тони. Разговаряха на общи теми и Сиренити постепенно се отпусна, щом супата бе отнесена и бяха сервирани печените омари. Омарът бе самото съвършенство и Сиренити мислено отбеляза, че ако готвачката наистина бе дракон, както се бе пошегувал Кристоф в деня на пристигането й, то бе изключително изкусна кулинарка.

— Предполагам, че майка ти лесно е свикнала с къщата ви Джорджтаун след живота си в замъка — внезапно отбеляза Тони и Сиренити го погледна озадачено.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Има толкова много основни прилики — тъй като тя продължаваше да го гледа с недоумение, мъжът обясни: — Разбира се тук всичко е много по-мащабно, но високите тавани, камините във всяка стая, стила на мебелите. Дори парапетите на стълбищата са подобни. Не може да не си забелязала.

— О, да, сигурно съм забелязала — бавно отвърна тя, — макар да не го бях осъзнала досега — може би, помисли си тя, татко е избрал къщата в Джорджтаун, защото и той е забелязал приликите, а мама е подбрала мебелите по спомените си от детството. Мисълта бе някак успокоителна. — Да, дори парапетите — усмихна се тя. — Толкова обичах да се пързалям по тях от ателието на третия етаж, удрях се в колоната, сетне се плъзгах до първия и се удрях в следващата колона — тя весело се разсмя. — Мама обичаше да казва, че явно и друга част от анатомията ми е толкова твърда като главата ми, за да може да понесе такова наказание.

— Същото казваше и на мен — внезапно отбеляза Кристоф и Сиренити го изгледа изненадано. — О, да, така беше — той отвърна на изненадата й с едно от редките си очарователни усмивки. — Какъв смисъл има да ходиш, когато можеш да се пързаляш?

В съзнанието на Сиренити изплува картината на малкото тъмнокосо момче, което лети надолу по перилата, а майка й, млада и красива, го наблюдава със смях. Тя бавно откликна на усмивката на Кристоф.

Сиренити похапна от суфлето със стафиди, придружено от искрящо шампанско. Усети, че бавно се оттегля от вечерята в топло приятно сияние, без да се включва в непринудения разговор.

Когато се преместиха в салона след вечерята, тя реши да откаже предложението за ликьор или бренди. Сиянието продължи да я обгръща и тя предположи, че поне част от него (бе твърдо решена да не мисли за другата част и бързата опияняваща прегръдка преди вечеря) се дължеше на виното, сервирано с всяко ястие. Никой като че ли не забелязваше замайването й, поруменелите бузи и почти машиналните й отговори. Усети, че сетивата й са почти непоносимо изострени, докато се вслушваше в музиката на гласовете, плътните ниски тонове на мъжете и по-високите тонове на баба й. Тя вдъхна с чувствено удоволствие дима от пурата на Кристоф, който се носеше към нея, изисканите парфюми на жените, погълнати от сладкия аромат на розите, подредени във всички порцеланови вази. Приятно съотношение, реши тя, художничката в нея откликваше и се наслаждаваше на хармонията, на меката завършеност на сцената. Приглушената светлина, вечерният вятър, който леко повдигаше завесите, тихия звън на чашите, оставяни върху масата — всичко се сля в импресионистична картина, запечатана в съзнанието й.

Контесата, великолепна на брокатения си трон, бе централната фигура. Бавно отпиваше ментов ликьор от изящна чаша със златен ръб. Тони и Кристоф, седнали един срещу друг, бяха като ден и нощ, ангел и дявол. Последното сравнение я накара да дойде на себе си. Ангел и дявол? — повтори безмълвно тя и огледа двамата мъже.

Тони — приятния, надежден, предсказуем Тони, който прилагаше възможно най-нежен натиск. Тони с безкрайното търпение и внимателно премислените планове. Какво изпитваше към него? Привързаност, лоялност, благодарност, задето я бе подкрепил, когато имаше нужда от него. Спокойна, удобна любов.

Погледът й се насочи към Кристоф. Арогантен, властен, вбесяващ, вълнуващ. Той изискваше удовлетворение на желанията си и го получаваше. Надянал бе внезапната си неочаквана усмивка и бе откраднал сърцето й като разбойник в нощта. Той бе непостоянен, а на Тони можеше да се разчита; властен, докато Тони бе покорен. Ала ако целувките на Тони бяха приятни и трогателни, то тези на Кристоф бяха диво опияняващи, разпалваха кръвта й и я отвеждаха в непознат свят на чувственост и страст. А любовта, която изпитваше към него, не бе спокойна и удобна, а бурна и опустошителна.

— Колко жалко, че не свириш на пиано, Сиренити — гласът на контесата я накара да подскочи виновно и я върна в настоящето.

— О, Сиренити свири, госпожо — осведоми я Тони с широка усмивка. — Ужасно, но свири.

— Предател! — весело се усмихна Сиренити.

— Не свириш ли добре? — удивено попита контесата.

— Съжалявам, че отново посрамвам семейството, бабо — извини се Сиренити. — Но не само, че не свиря добре, а свиря непоносимо зле. Дори Тони не може да ме изтърпи, макар да няма никакъв слух.

— И труп не би изтърпял свиренето ти, скъпа — той нежно отметна кичур коса от челото й.

— Съвсем вярно — усмихна се Сиренити, преди да се обърне към баба си. — О, бабо, не гледай тъй изумено — усмивката й угасна, щом срещна хладния втренчен поглед на Кристоф.

— Но Гейл свиреше прекрасно — с недоумяващ жест рече баба й.

Сиренити насочи отново вниманието си към нея и опита да се отърси от ледения взор на Кристоф.

— И тя не можеше да си обясни начина, по който осакатявам музиката, но въпреки безкрайното си търпение, накрая се отказа и ме остави на боите и статива.

— Невероятно! — поклати глава контесата, а Сиренити сви рамене и отпи от кафето си. — След като не можеш да ни посвириш, господин Ролинс вероятно с удоволствие би се разходил из градината — внезапно предложи тя и се усмихна дяволито. — Сиренити обича да се разхожда из градината на лунна светлина, нали?

— Звучи изкушаващо — съгласи се Тони, преди Сиренити да успее да отвърне.

Младата жена стрелна баба си с многозначителен поглед и се остави да бъде изведена навън.