Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Search for Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 45гласа)

Информация

Сканиране
savagejo(2009)
Разпознаване и корекция
Дани(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Нора Робъртс. Френска връзка

ИК „Коломбина прес“, София, 1999

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-064-3

История

  1. —Добавяне

Шеста глава

Сиренити много грижливо подбра тоалета си за вечеря, като използва времето, за да изясни чувствата си и да изготви план за действие. Никакви доводи и разумни основания не можеха да променят факта, че се бе влюбила безумно в мъж, когото познаваше едва от няколко дни, мъж, който я плашеше почти толкова, колкото и я вълнуваше.

Арогантен, властен, изключително твърдоглав мъж, добави тя и затвори ципа на гърба на роклята си. Който освен това бе заклеймил баща й като крадец. „Как позволих това да се случи? — остро се смъмри тя. Нима бих могла да го предотвратя? — помисли си с въздишка. Сърцето ми може и да ме предаде, но главата ми все още е на раменете и ще се наложи да я използвам. Няма да позволя на Кристоф да разбере, че съм влюбена в него и да стана жертва на подигравките му.“

Сиренити седна пред тоалетката от черешово дърво, разреса къдриците си и сложи лек грим. Бойна окраска, реши и се усмихна на отражението си. Определението е идеално; бих предпочела да съм във война с него, отколкото да съм влюбена. Освен това — усмивката бе заменена от намръщване — тази вечер ще трябва да се сражавам и с мадмоазел Дежо.

Тя се изправи и огледа отражението си в огледалото. Кехлибарената копринена рокля бе в тон с цвета на очите й и добавяше мек блясък на бялата й кожа. Тънките презрамки разкриваха гладки рамене, а дълбокото деколте загатваше меката извивка на гърдите. Плисираната пола падаше меко около глезените, тънката материя и приглушения цвят засилваха нежната й ефирна красота.

Тя се намръщи, зърнала нежност, след като бе желала да постигне самоувереност и изисканост. Часовникът показваше, че няма време да смени роклите, затова нахлузи обувките, пръсна ароматен парфюм около себе си и излезе от стаята.

Дочула приглушените гласове от главния салон, Сиренити с раздразнение си даде сметка, че гостите вече са пристигнали. С окото на художничка тя мигновено огледа обстановката: бляскавия под и матовата тапицерия, високите прозорци със скрепени с олово стъкла, огромната камина с орнаментирана полица — идеален декор за елегантните обитатели на салона на замъка, като контесата бе несъмнената кралица в царствените си червени копринени одежди.

Черният официален костюм на Кристоф контрастираше с белоснежната му риза и подчертаваше бронзовата му кожа. Ив Дежо също бе облечен в черно, кожата му бе по-скоро златиста, отколкото бронзова, косата му бе необичайно кестенява. Ала погледът и неохотното възхищение на Сиренити спечели жената между двамата тъмнокоси мъже. Ако баба й бе кралицата, тя без съмнение бе принцесата. Смолисточерна коса обрамчваше нежно, неземно красиво лице. Бадемовидните кафяви очи бяха пленителни, а светлозелената рокля подчертаваше златистата кожа.

Двамата мъже станаха при влизането на Сиренити, която насочи вниманието си към непознатия, усетила обичайния подробен оглед на Кристоф. Докато я представяха, тя се озова срещу кафяви очи в същия нюанс като косата, в които прочете неприкрито мъжко одобрение и дяволити пламъчета.

— Приятелю, ти не ми каза, че братовчедка ти е златна богиня — той се наведе над пръстите на Сиренити и ги докосна с устни. — Ще посещавам замъка по-често, докато сте тук, госпожице.

Тя се усмихна, искрено развеселена, определяйки Ив Дежо като очарователен и безобиден.

— Сигурна съм, че при тази перспектива посещението ми ще бъде много по-приятно, господине — отвърна тя в същия тон и бе възнаградена със сияйна усмивка.

Кристоф я представи и на гостенката, която стисна ръката й с леко колебание.

— Толкова се радвам, че най-после се запознахме, госпожице Смит — приветства я Женевиев с топла усмивка. — Толкова приличате на портрета на майка си, че все едно картината е оживяла.

Гласът беше искрен и Сиренити заключи, че колкото и упорито да се опитва, би било невъзможно да намрази малката ефирна фея, която се взираше в нея с влажните очи на кокер шпаньол.

Разговорът продължи леко и приятно по време на аперитива и вечерята, възхитителното предястие от стриди в шампанско подготви настроението за елегантно приготвеното и изискано сервирано основно ястие. Двамата Дежо проявиха любопитство към Америка и живота на Сиренити в столицата, затова тя се опита да опише града на контрастите, докато малката група похапваше телешки момици с „Шабли“.

Започна да рисува картина с думи на старите административни сгради, елегантните очертания и колоните на Белия дом.

— За беда, извършена е мащабна модернизация, огромни чудовищни сгради от метал и стъкло замениха някои от старите постройки. Спретнати, огромни и лишени от чар. Но има десетки театри, като се почне от „Фордс“, където е бил убит Линкълн и се стигне до Центъра „Кенеди“ — тя продължи като ги поведе от поразителната елегантност на Ембаси Роу до бедняшките квартали и евтините квартири извън федералната територия, през музеите и галериите, през оживлението на Капитолия. — Но ние живеехме в Джорджтаун, а той е доста далеч от останалата част на Вашингтон. Повечето къщи са подредени в редици или пък са долепени, двуетажни или триетажни с малки вътрешни дворове, оградени с азалии и цветни лехи. Някои от страничните улички все още са калдъръмени и притежават старинен чар.

— Какъв вълнуващ град — отбеляза Женевиев. — Сигурно животът тук ви се струва много спокоен. Липсва ли ви оживлението на родния ви град?

Сиренити се намръщи към чашата си с вино, сетне поклати глава.

— Не — отвърна, някак изненадана от собственото си признание. — Сигурно ви се струва странно — тя срещна кафявите очи срещу себе си. — Целият ми живот е преминал там и бях много щастлива, но никак не ми липсва. Усетих странна притегателна сила, когато за първи път пристъпих в замъка, сякаш открих стар познайник. Тук се чувствам напълно удовлетворена — тя отмести очи и срещна пронизващия замислен поглед на Кристоф. Изведнъж я обзе паника. — Разбира се, голямо облекчение е да не се налага да се състезаваш всеки ден за място за паркиране — добави с усмивка, опитвайки да се отърси от сериозното настроение. — Във Вашингтон местата за паркиране са по-ценни от златото, а когато застане зад волана, и най-кроткият, човечец е готов да извърши убийство и побой, за да се сдобие с малко свободно пространство.

— Ти прибягвала ли си до такива тактики, скъпа? — попита Кристоф. Вдигна чашата си, ала не откъсна поглед от младата жена.

— Тръпки ме побиват като се сетя за престъпленията си — отвърна тя, облекчена от лесната смяна на темата. — Не смея да призная докъде съм стигала, за да си осигуря метър-два празно пространство. Мога да бъда ужасно агресивна.

— Не мога да повярвам, че агресията е в природата на едно тъй нежно цвете — заяви Ив и я обгърна с чаровната си усмивка.

— Ще останеш изненадан, приятелю — отбеляза Кристоф. — Цветето притежава множество неочаквани качества.

Сиренити продължи да се мръщи към него, докато контесата умело смени темата.

Салонът бе слабо осветен, създавайки интимна атмосфера в огромното помещение. Щом бе сервирано кафето и чашите с бренди, Ив се настани до Сиренити и пусна в действие неизчерпаемия си галски чар. Тя забеляза с недоволство, което бе принудена да определи като чиста и искрена ревност, че Кристоф се посвети изцяло на Женевиев. Двамата разговаряха за родителите й, които бяха на пътешествие из гръцките острови, за общи познати и стари приятели. Той слушаше внимателно, докато Женевиев разказваше анекдот, ласкаеше я, смееше се, шегуваше се, бе преизпълнен с нежност, каквато Сиренити не бе забелязвала досега у него. Между двамата очевидно съществуваше особена близост, и то толкова отдавна, че Сиренити бе обзета от отчаяние.

Той се държи с нея, сякаш е направена от нежен фин кристал, рядък и ценен, а с мен се държи, сякаш съм направена от камък, груб, здрав и безличен.

Щеше да й бъде безкрайно по-лесно, ако бе намразила другата жена, ала вродената дружелюбност надделя над ревността и тя се улови, че все повече и повече харесва двамата Дежо.

По молба на контесата Женевиев се съгласи да изсвири няколко подбрани творби на пианото. Музиката изпълни стаята, приятна и нежна като изпълнителката.

Предполагам, тя е идеална за него, отчаяно заключи Сиренити. Двамата имат толкова общо помежду си, а тя събужда у него нежност, която няма да му позволи да я нарани. Тя се извърна към мястото, където седеше Кристоф, отпуснат сред възглавниците на канапето, тъмните му пленителни очи бяха насочени към жената до пианото. Сиренити усети да я връхлитат множество различни чувства — копнеж, отчаяние, неприязън. Накрая се потопи в безнадеждната мъгла на депресията, осъзнала, че никога няма да бъде в състояние да наблюдава с радост как Кристоф ухажва друга жена, колкото и идеална да е за него.

— Като художник, вие се нуждаете от вдъхновение, нали, госпожице? — попита Ив, щом музиката свърши и разговорът бе подновен.

— Под една или друга форма — съгласи се тя и му се усмихна.

— Градините на замъка са изключително вдъхновяващи на лунна светлина — изтъкна той и откликна на усмивката й.

— Настроена съм за вдъхновение — спонтанно реши тя. — Може би ще успея да ви прелъжа да ме придружите.

— Госпожице — щастливо отвърна мъжът, — за мен ще бъде чест.

Ив осведоми останалата част от групата за намерението им и Сиренити прие галантно предложената й ръка, без да забележи погледа, с който я проследи другия мъж.

Градината наистина бе вдъхновение, ярките цветове бяха приглушени от сребристото сияние на луната. Уханията се сливаха в опияняващ парфюм, превръщайки топлата лятна вечер в нощ за влюбени. Сиренити въздъхна, щом мислите й се върнаха към мъжа в салона на замъка.

— От удоволствие ли въздишате, госпожице? — попита Ив, докато се разхождаха по криволичещата пътека.

— Да, наистина — отвърна тя, отърси се от мрачното настроение и дари придружителя си с една от най-хубавите си усмивки. — Пленена съм от изумителната красота.

— О, госпожице — той вдигна ръката й към устните си и развълнувано я целуна. — Красотата на всяко цвете бледнее пред вашата. Коя роза би могла да се сравни с тези устни и коя гардения с тази кожа?

— Как французите се научават да любят с думи?

— Учим се още в люлката, госпожице — осведоми я той с подозрителна сериозност.

— Трудно е за една жена да устои на такъв мизансцен — Сиренити вдъхна дълбоко и с наслада. — Огряна от луната градина на бретонски замък, въздух, наситен с парфюм, привлекателен мъж, който говори като поет.

— Уви! — въздъхна тежко Ив. — Боя се, че ще намерите сили да устоите.

Тя поклати глава с престорена тъга.

— За беда, съм изключително силна, а вие — добави тя с усмивка, — вие сте очарователен бретонски женкар.

Смехът му наруши нощната тишина.

— А, вече ме опознахте прекалено добре. Ако не бе усещането, което изпитах, като се запознахме, че сме предопределени да бъдем приятели, а не любовници, бих ви ухажвал доста по-пламенно. Ала ние, бретонците, силно вярваме в съдбата.

— А е толкова трудно да си едновременно приятел и любовник.

— Да, наистина.

— Тогава да бъдем приятели — протегна ръка Сиренити. — Аз ще те наричам Ив, а ти ще ми викаш Сиренити.

Той пое ръката й и я задържа за момент.

— Толкова е необичайно да се задоволя с приятелство с жена като теб. Ти притежаваш неуловима красота, която се настанява в съзнанието на мъжете и ги кара непрестанно да мислят за теб — той сви рамене, жест, по-красноречив от тричасова реч. — Е, такъв е животът — отбеляза примирено.

Сиренити още се смееше, когато влязоха обратно в замъка.

 

 

На следващата сутрин Сиренити придружи баба си и Кристоф на литургията в селото, което бе зърнала от върха на хълма. Лек упорит дъждец бе започнал в предутринните часове, тихото му шумолене по прозореца бе събудило Сиренити, ала постоянният ритъм отново я бе приспал.

Дъждът продължи, докато пътуваха към селото. Листата на дърветата бяха подгизнали, а цветята бяха свели натежали от водата главички, напомняйки разноцветно молещо се паство. Сиренити бе озадачена от странното мълчание, в което Кристоф бе потънал от снощи. Братът и сестрата Дежо си бяха тръгнали скоро след като Сиренити и Ив се бяха присъединили отново към групата в салона, и макар сбогуването на Кристоф с гостите да бе безупречно вежливо, той избягваше прекия разговор със Сиренити. Бе я удостоил само с кратък — и както си бе въобразила — заплашителен поглед, прикрит твърде бързо.

Сега той разговаряше предимно с контесата, като от време на време подхвърляше по някоя забележка или отговаряше директно на Сиренити, учтиво, с едва доловима враждебност, на която тя реши да не обръща внимание.

Центърът на малкото селце бе църквичката, мъничка бяла постройка със спретнато поддържан парк, който бе в почти хумористичен контраст с порутения й вид. Покривът бе многократно ремонтиран, а дъбовата врата на входа бе очукана и издраскана от продължителната употреба.

— Кристоф предложи да бъде построена нова църква — подхвърли контесата. — Ала жителите на селото отказаха. В тази църква векове наред са се молили бащите и дядовците им и те ще продължат да се молят тук, докато се срути на главите им.

— Очарователна е — рече Сиренити. Порутеният вид на малката църквичка й придаваше достойнство, чувство на гордост, че поколения наред е била свидетел кръщенета, сватби и погребения.

Вратата извинително изскърца, щом Кристоф я отвори и направи път на двете жени да влязат. Вътре бе тъмно и тихо, високият таван създаваше илюзия за просторност. Контесата седна на първия ред пейки, заемайки мястото сред седалките, запазени за замъка Кергален вече почти три века. Забелязала Ив и Женевиев от другата страна на тясната пътека, Сиренити им се усмихна и бе възнаградена със същата усмивка от страна на Женевиев и леко намигване от Ив.

— Мястото не е особено подходящо за флиртове, Сиренити — прошепна Кристоф в ухото й, като й помогна да свали мокрия си шлифер.

Руменина заля страните й и тя се почувства като дете, хванато да се кикоти пред светите мощи, извърна се да му даде достоен отговор, ала в този момент до олтара приближи свещеникът, който изглеждаше стар колкото църквата и службата започна.

Чувство за покой я обгърна като мек пухен юрган. Дъждът изолираше паството от външния свят, нежният му шепот по покрива по-скоро правеше тишината още по-дълбока наместо да я нарушава. Тихият напевен говор на възрастния свещеник, лекото ответно ромолене, спорадичен плач на дете, приглушена кашлица, тъмните прозорци със стъклописи, по които се стичаха дъждовните капки — всичко се съчетаваше в спокойно безвремие. Седнала на очуканата пейка, Сиренити усети магията на църквата и разбра защо селяните са отказали да заменят порутената постройка с по-внушителна сграда, защото тук царяха спокойствие и тишина, на които бе кръстена. Приемственост с миналото и връзка с бъдещето.

Щом службата приключи, спря и дъждът, слабите слънчеви лъчи се процедиха през стъклописите, добавяйки неуловим блясък. Щом излязоха навън, въздухът бе свеж, искрящ от чистия аромат на дъжд. По мокрите листа все още имаше капчици, които блестяха като сълзи върху яркозелената повърхност.

Ив приветства Сиренити с лек поклон и продължителна целувка по ръката.

— Доведе слънцето, Сиренити.

— О, да — съгласи се тя и му се усмихна. — Наредила съм всичките ми дни в Бретан да бъдат ясни и слънчеви.

Тя издърпа ръката си и се усмихна на Женевиев, която приличаше на нежна иглика с бледожълтата си рокля и шапката с тясна периферия. Размениха поздрави и Ив се наведе към Сиренити като заговори:

— Може би ще се възползваш от слънцето, скъпа, и ще ме придружиш на разходка с колата. Околността е прекрасна след дъжд.

— Боя се, че днес Сиренити е заета — отвърна Кристоф, преди младата жена да успее да приеме или откаже и тя го стрелна с гневен поглед. — Вторият ти урок — спокойно рече той, без да обръща внимание на бойните пламъци в кехлибарените й очи.

— Урок? — повтори Ив с кисела усмивка. — И на какво учиш красивата си братовчедка, Кристоф?

— Езда — отвърна със същата усмивка Кристоф. — Засега.

— О, няма да намерите по-добър учител — отбеляза Женевиев и нежно докосна ръката на Кристоф. — Кристоф ме научи да яздя, когато Ив и баща ми ме бяха отписали като безнадеждно неспособна. Ти си толкова търпелив — очите й на кокер шпаньол се вдигнаха към стройния мъж и Сиренити с мъка потисна недоверчивия си смях.

Търпелив бе последната дума, която би използвала, за да опише Кристоф. Арогантен, взискателен, тираничен, прекалено самоуверен — започна да изброява наум качествата, които приписваше на мъжа до себе си. Циничен и надменен също така. Тя престана да следи разговора и погледът й спря на малко момиченце, седнало в тревата с игриво черно кученце. Животинчето обсипваше личицето на детето с енергични целувки и жизнерадостно подскачаше наоколо, а момиченцето се заливаше от смях. Картината бе тъй успокоителна и невинна, че на Сиренити й трябваха няколко допълнителни секунди, за да реагира на случилото се след това.

Кученцето внезапно се спусна през тревата към пътя, а детето хукна след него, като неодобрително го викаше по име. Сиренити безучастно наблюдаваше приближаването на колата. Изведнъж я обзе силен страх, докато гледаше как детето продължава да тича към пътя.

Без да се замисли, тя се втурна след момиченцето, като му извика на бретонски да спре, ала детето бе насочило цялото си внимание към любимото животно, прекоси тревата и излезе пред идващата кола.

Сиренити чу скърцане на спирачки в мига, в който грабна детето. Усети порив на вятъра и лек удар на бронята отстрани, когато се хвърли заедно с момиченцето през пътя и двете се стовариха на земята. За част от секундата настъпи пълна тишина, последвана от силна врява, когато кученцето, което Сиренити бе притиснала, запротестира яростно, а силния плач на детето за майка му се смеси с жалното скимтене на животното.

Изведнъж развълнувани гласове се смесиха с плача и скимтенето, като замаяха Сиренити още повече. Тя не можеше да намери сили да премести тежестта си от нещастното животно, а момиченцето се освободи от вече разхлабената й хватка и се втурна в обятията на пребледнялата си уплашена майка.

Силни твърди ръце изправиха Сиренити на крака, задържаха я за раменете и отметнаха главата й, така че да срещне тъмните гневни очи на Кристоф.

— Ранена ли си? — когато тя поклати глава, мъжът продължи напрегнато и ядосано: — Боже мой! Трябва да си луда! — той я разтърси леко и замайването й се засили. — Можеше да загинеш! По чудо избегна блъсването от колата.

— Те си играеха толкова сладко — припомни си тя тихо. — После глупавото кученце се втурна към улицата. О, чудя се дали го нараних; седнах право отгоре му. Мисля, че това никак не се понрави на бедното животно.

— Сиренити — яростта в гласа на Кристоф и енергичното разтърсване върнаха вниманието й към него. — Боже мой! Започнах да си мисля, че наистина си полудяла!

— Съжалявам — промърмори тя, чувствайки се празна и замаяна. — Глупаво е да мисля първо за кученцето, а после за детето? Тя добре ли е?

Мъжът изрече куп ругатни.

— Да, тя е с майка си. Ти беше бърза като пантера; в противен случай сега и двете нямаше да сте в състояние да бръщолевите.

— Адреналин — промърмори Сиренити и залитна. — Вече премина.

Кристоф стегна хватката върху раменете й и се взря в лицето й.

— Ще припаднеш ли? — въпросът бе придружен от смръщване.

— Не, разбира се — отвърна тя, като се постара гласът й да прозвучи уверено и с достойнство, ала се задоволи с доста пресеклив отказ.

— Сиренити — Женевиев приближи, хвана ръката й и изостави официалностите. — Колко смело от твоя страна — сълзи проблясваха в кафявите очи и тя целуна Сиренити по бледите бузи.

— Ранена ли си? — повтори Ив въпроса на Кристоф, ала очите в очите му се четеше по-скоро загриженост, отколкото гняв.

— Не, не, добре съм — увери го тя и несъзнателно се облегна на Кристоф, търсейки опора. — Кученцето пострада най-зле, като паднах върху него — „просто ми се иска да седна, помисли си уморено тя, докато всичко наоколо престане да се върти.“

Изведнъж срещу нея застана майката и заговори отсечено и през плач на бретонски. Думите бяха прочувствени, а диалектът бе толкова тежък, че на Сиренити й бе трудно да следва словоизлиянието. Жената непрестанно бършеше зачервените си очи със смачкана на топка носна кърпичка, а Сиренити се надяваше, че отговаря правилно, чувствайки се безкрайно уморена и леко притеснена, когато майката сграбчи ръцете й и ги целуна с благодарност. След тихата заповед на Кристоф, жената пусна Сиренити и се отдръпна, прибра детето си и се смеси с тълпата.

— Ела — той я прегърна през кръста и струпаните хора се отдръпнаха като водите на Червено море, когато я поведе към църквата. — Смятам, че и ти, и кученцето трябва да бъдете държани изкъсо.

— Колко мило от твоя страна да ни сложиш в една категория — промърмори тя, сетне зърна баба си, седнала на малка каменна пейка, пребледняла и някак внезапно остаряла.

— Помислих си, че ще загинеш — промълви контесата и Сиренити коленичи пред нея.

— Аз съм неразрушима, бабо — заяви тя с усмивка. — Наследила съм го и от двете страни на семейството си.

Нежната кокалеста ръка сграбчи здраво Сиренити.

— Ти си много дръзка и твърдоглава — заяви контесата с поукрепнал глас. — И аз много те обичам.

— Аз също те обичам — отвърна Сиренити.