Нора Робъртс
Френска връзка (7)

Седма глава

Сиренити настоя да получи урока си по езда след обяда, като отхвърли предложението за дълга почивка и викането на лекар.

— Не ми трябва лекар, бабо, не се нуждая и от почивка. Съвсем добре съм — сви рамене тя. — Имам само няколко синини и драскотини. Казах ти, аз съм неразрушима.

— Ти си твърдоглава — поправи я контесата, а Сиренити само се усмихна и отново сви рамене.

— Преживяването бе наистина ужасяващо — намеси се Кристоф и я изгледа критично. — По-добре ще бъде да не се натоварваш допълнително.

— За Бога, недей и ти! — тя нетърпеливо бутна чашата си с кафе. — Не съм някоя викторианска примадона, страдаща от нервни припадъци, която има нужда да я глезят. Ако не искаш да ме заведеш на езда, ще се обадя на Ив и ще приема поканата му за разходка с кола, която ти отказа вместо мен — нежното й лице изразяваше твърда решимост, брадичката й бе предизвикателно вирната. — Няма да си легна по обяд като някое дете.

— Много добре — очите на Кристоф потъмняха. — Ще получиш урока си по езда, макар че може би няма да бъде толкова възбуждащ, колкото предложената от Ив разходка.

Тя недоумяващо се взря в него, сетне страните й силно поруменяха.

— О, как можеш да говориш такива нелепици.

— Ще те чакам при конюшнята след половин час.

Той прекъсна възраженията й, стана от масата и излезе от стаята, преди младата жена да успее да формулира подходящ отговор.

Сиренити възмутено се обърна към баба си.

— Защо е толкова непоносимо груб с мен?

Контесата само сви рамене.

— Мъжете са сложни създания, скъпа.

— Един ден — заплашително предсказа Сиренити, — един ден ще го накарам да ме изслуша, преди да излезе от стаята.

 

 

Сиренити се срещна с Кристоф в уречения час, решена да концентрира цялата си енергия в усвояването на правилната техника за езда. Тя уверено яхна кобилата, сетне последва мълчаливия си учител, който насочи коня си в посока, противоположна на онази, в която бяха поели при последното си излизане. Когато премина в лек галоп, тя препусна след него и изпита същото чувство на опияняваща свобода, което бе усетила и преди. Нямаше ги обаче вълнуващите усмивки, смеха, шеговитите забележки и тя си каза, че така е по-добре. От време на време мъжът й даваше указания, които Сиренити изпълняваше веднага, изпитваше нужда да докаже и на него, и на себе си, че е способна да се справи. И тъй, тя се задоволи с ездата, като от време на време хвърляше поглед към ястребовия му профил.

Господ да ми е на помощ, въздъхна примирено тя, откъсна очи от мъжа и се втренчи право пред себе си. Той ще ме преследва до края на живота ми. Ще свърша като капризна стара мома, която сравнява всеки мъж, който види с този, когото не е могла да има. Ще ми се никога да не го бях срещала.

— Моля? — гласът на Кристоф прекъсна размислите й и тя се стресна, осъзнала, че е промърморила нещо на глас.

— Нищо — заекна тя. — Няма нищо — пое дълбоко въздух и се намръщи. — Мога да се закълна, че усетих аромата на морето — той забави ход до раван и Сиренити се изравни с него, когато лек тътен наруши тишината. — Това гръм ли беше? — тя вдигна поглед към ясното небе, ала тътенът не утихна. — Наистина е морето! — възкликна младата жена, забравила напълно враждебността си. — Близо ли сме до него? Ще мога ли да го видя?

Мъжът само спря коня си и слезе.

— Кристоф, за Бога! — проследи го с поглед, докато той завързваше юздите за близкото дърво. — Кристоф! — повтори тя и се изхлузи бързо от седлото. Той я хвана за ръка, щом се приземи тромаво, завърза кобилата й до коня си и поведе младата жена надолу по пътеката. — Избери какъвто език искаш — подкани го великодушно тя, — но моля те, говори ми, преди да съм полудяла!

Мъжът спря, извърна се и я привлече към себе си, сетне я целуна леко по устните.

— Прекалено много говориш — заяви и продължи пътя си.

— Наистина ли? — започна тя, ала млъкна, щом Кристоф се извърна и отново я погледна.

Доволен от мълчанието й, той я поведе отново, далечният тътен приближаваше и ставаше все по-силен. Когато спряха отново, Сиренити ахна, възхитена от разкрилата се пред очите им картина.

Морето се простираше, докъдето стигаше погледът, слънчевите лъчи танцуваха по тъмнозелената водна повърхност. Вълните галеха скалите, пяната наподобяваше изящна дантела върху плътна кадифена рокля. Бавно се отдръпваше от брега само, за да се върне отново като кокетна любовница.

— Прекрасно е — въздъхна младата жена, опиянена от свежия солен въздух и ветрецът, който играеше в косите й. — Сигурно вече си свикнал с тази гледка; аз едва ли някога ще й се насладя до насита.

— Винаги ми е приятно да гледам морето — отвърна той, приковал поглед в далечния хоризонт, където ясното синьо небе целуваше тъмнозелената вода. — То има толкова различни настроения; вероятно за това рибарите го наричат жена. Днес е спокойна и нежна, но когато се разсърди, гневът й е великолепна гледка — ръката му се плъзна по рамото й и той притисна младата жена към себе си с интимност, която бе тъй неочаквана за нея, та сърцето й лудо запрепуска в гърдите. — Когато бях малко момче, исках да избягам в морето, да изживея живота си по водата и да плувам в унисон с настроенията й.

Палецът му нежно погали кожата на дланта й.

Младата жена преглътна мъчително, преди да заговори:

— Защо не го направи?

Мъжът сви рамене и Сиренити се зачуди дали не е забравил напълно присъствието й.

— Открих, че земята има своя собствена магия — яркозелена трева, плодородна почва, лилаво грозде и пасящи стада. Да яздиш из ширналите се ливади е не по-малко вълнуващо от плаването по морските вълни. Земята е мой дълг, моя наслада и моя съдба.

Той сведе поглед към кехлибарените очи, втренчени в лицето му и между двамата премина нещо, изригна в ослепителен блясък и изцяло подчини Сиренити на властта си. Сетне мъжът я притисна към себе си, а вятърът се завъртя около тях и ги обви с невидими панделки, за да ги свърже още по-здраво. Устните на Кристоф се впиха в нейните, изискващи пълно подчинение. Тя се притисна към него, а ревът на морето премина в оглушителен грохот.

Ако морето бе спокойно и нежно, то мъжът бе пълна негова противоположност. Безсилна срещу собственото си желание, Сиренити с наслада се отдаде на дивата страст на устните му, на трескавите ласки на ръцете му, които сякаш имаха законно право да я притежават. Трепереща, ала не от страх, а от копнеж да се отдаде изцяло, тя се притисна още по-силно.

Той се отдръпна за миг, ала Сиренити поклати глава и отново го привлече към себе си, устните й умоляваха да се слеят с неговите. Пръстите й се впиха в раменете му и тя потъна в прегръдките му, целувката им издаваше неутолима жажда. Ръката му се плъзна под копринената блуза и обхвана гърдата, която копнееше за ласката му, топлите пръсти прогаряха кожата като нажежени въглени, Сиренити мълвеше името му отново и отново, докато в съзнанието й не остана нищо друго.

Дъхът й секна, когато мъжът отново я притисна към себе си. Гърдите й срещнаха твърдите мускули, сърцата им биеха едно срещу друго и Сиренити осъзна, че е пристъпила в пропастта и никога вече няма да се върне на твърда земя.

Мъжът се отдръпна тъй внезапно, че тя щеше да падне, ако не я бе задържал.

— Трябва да се връщаме — заяви той, сякаш нищо не се бе случило. — Става късно.

Тя отметна разбърканите къдрици от лицето си и вдигна поглед към Кристоф, в очите й се четеше смутена молба.

— Кристоф… — прошепна, неспособна да издаде друг звук, а той сведе очи към нея, изражението му бе напълно непроницаемо.

— Става късно, Сиренити — повтори, а потиснатият гняв, който се долавяше в гласа му, я обърка още повече.

Внезапно усетила хлад, тя се обгърна с ръце.

— Кристоф, защо си ми ядосан? Не съм направила нищо нередно.

— Не си ли? — очите му се присвиха и потъмняха от гняв, а болката, която прониза Сиренити, задето бе отблъсната, предизвика също тъй яростен отклик.

— Не съм. Какво бих могла да ти сторя? Ти си толкова недостъпен там горе, на малкия си златен трон. Жена като мен, която е само наполовина аристократка, едва ли би могла да се издигне до твоето ниво, за да ти причини някакво неудобство.

— Непрестанно ще си навличаш неприятности с тоя език, освен ако не се научиш да го контролираш.

Гласът му бе напълно овладян, ала под застрашително надигащата се ярост, Сиренити долови известна предпазливост.

— Е, докато не реша да го сторя, ще го използвам, за да ти кажа точно какво мисля за твоето арогантно, деспотично, властно и вбесяващо отношение към живота като цяло и към мен в частност.

— На жена с твоя темперамент, малка ми братовчедке, непрекъснато трябва да й се показва, че има един-единствен господар — изрече той с копринено нежен глас. Хвана я за ръката и обърна гръб на морето. — Казах, че ще тръгваме.

— Вие, мосю — отвърна тя, без да помръдне от мястото си, — можете да вървите, където си искате.

Тя гневно се отдалечи от него, ала не бе изминала и няколко крачки, когато бе хваната за раменете и извърната, за да зърне ярост, в сравнение, с която нейното избухване граничеше със спокойствие.

— Караш ме да се съмнявам дали все пак не е по-разумно да набиеш една жена.

Устните му се впиха в нейните, твърди и по-отмъстителни от юмрук. Сиренити усети остра болка, доловила в целувката само гняв и нито капчица страст. Пръстите се забиха в раменете й, ала тя не се възпротиви, нито откликна, остана напълно безучастна, докато смелостта й премина в отчаяние.

Освободена, Сиренити се втренчи в мъжа, усетила предателска влага в замъглените си очи.

— Имаш предимство, Кристоф, и винаги ще печелиш битките, в които се изисква физическа сила — гласът й бе спокоен и грижливо овладян, тя зърна как веждите му се сключиха, сякаш реакцията й го озадачи. Посегна да избърше сълзата, търкулнала се по бузата й, ала младата жена рязко се отдръпна, изтри я сама и премига, за да спре останалите. — Предостатъчно унижения преживях за един ден и няма да потъна в сълзи заради теб — гласът й укрепна, тя си възвърна самообладанието и изправи рамене, докато Кристоф мълчаливо наблюдаваше преобразяването. — Както каза, става късно.

Тя се извърна и пое по пътеката, която щеше да ги отведе до конете.

 

 

Дните отминаваха спокойно, приятни летни дни, изпълнени със слънце и сладко ухание на цветя. Сиренити посвещаваше по-голямата част от дневните часове на рисуване, изобразявайки гордия непобедим замък върху платно. Бе забелязала, отначало с отчаяние, а сетне с нарастващ гняв, че Кристоф неизменно я отбягва. От следобеда, който бяха прекарали на скалата над морето, той рядко говореше с нея, и то винаги с хладна учтивост. Гордостта скоро покри болката като превръзка върху отворена рана, а рисуването се превърна в убежище срещу копнежа.

Контесата не спомена повече за картината на Рафаело, а Сиренити бе доволна, че времето отминава, тъй като искаше да заздрави връзката помежду им, преди да се разрови по-надълбоко около изчезването й и обвинението срещу баща й.

Бе се потопила напълно в работата си, облечена в избелели джинси и изцапана с бои широка риза, косата й бе разрошена от собствената й ръка, когато зърна Женевиев да приближава през моравата. Красива бретонска фея, помисли си Сиренити, изящна и красива в светлобежовото си сако за езда и тъмнокафявите бричове.

— Добър ден, Сиренити — извика тя, щом Сиренити вдигна ръка за поздрав. — Надявам се да не съм ти попречила.

— Не, разбира се. Радвам се да те видя — искрено рече тя, усмихна се и остави четката.

— О, но аз те накарах да спреш — започна да се извинява Женевиев.

— Даде ми чудесно оправдание да спра — поправи я Сиренити.

— Мога ли да видя? — помоли бретонката. — Или предпочиташ да не гледат картините ти, преди да са завършени?

— Разбира се, че можеш да я видиш. Кажи ми какво мислиш.

Гостенката застана до Сиренити. Фонът бе завършен: лазурно небе, сиво-кафяви облаци, яркозелена трева и величествени дървета. Самият замък се оформяше бавно: сивите стени, които излъчваха перлен блясък на слънчевата светлина, високите лъскави прозорци, тесните кули. Имаше още много за довършване, но дори на този етап, картината бе уловила приказното излъчване, което Сиренити долавяше.

— Винаги съм обичала замъка — рече Женевиев, без да отделя очи от платното. — Сега виждам, че и ти го обичаш — тя потърси погледа на Сиренити. — Уловила си едновременно и топлината, и арогантността му. Радвам се, че го виждаш по същия начин, както го виждам аз.

— Влюбих се в него в мига, в който го видях — призна Сиренити. — И колкото повече стоя, толкова по-безнадеждно се засилва любовта ми.

Тя въздъхна, защото знаеше, че думите описват чувствата й към мъжа, както и към неговия дом.

— Имаш късмет, че притежаваш такъв талант. Надявам се, няма да си развалиш мнението за мен, ако ти призная нещо.

— Не, разбира се — увери я Сиренити, едновременно изненадана и заинтригувана.

— Ужасно ти завиждам — бързо изрече Женевиев, сякаш се боеше, че смелостта може да я напусне.

Сиренити се втренчи недоумяващо в красивото лице насреща си.

— Завиждаш ми?

— Да — Женевиев се поколеба за момент, а сетне бързо заговори: — Не само заради таланта ти на художник, но и заради самоувереността и независимостта ти — Сиренити зяпна от удивление. — В теб има нещо, което привлича хората — откритост, топлота в очите, която кара човек да се довери, изпълнен с усещането, че ще успееш да го разбереш.

— Колко необичайно — промърмори изумено Сиренити. — Но, Женевиев, ти си толкова красива и сърдечна, как може да завиждаш на някого, а още по-малко на мен? Та в сравнение с теб аз приличам на амазонка.

— Мъжете се отнасят с теб като с жена — обясни тя с едва доловимо отчаяние. — Възхищават се не само от външността ти, а и от самата теб — тя смутено извърна поглед. — Какво би направила, ако си влюбена в един мъж, обичала си го през целия си живот, обичала си го със сърцето на жена, а той вижда в теб само едно чаровно дете?

Сиренити усети как острите нокти на отчаянието се забиват в сърцето й. Кристоф, заключи тя. Боже мой, тя иска от мен съвет за Кристоф. С мъка потисна изблика на истеричен смях. Трябва да й дам насоки за мъжа, когото обичам. Дали би ме потърсила за съвет, ако знаеше какво е мнението му за мен… за баща ми? Тя срещна очите на Женевиев, изпълнени с надежда и доверие. Въздъхна дълбоко.

— Ако бях влюбена в такъв мъж, щях да положа неимоверни усилия да му покажа, че съм жена и че искам да гледа на мен като на жена.

— Но как? — отчаяно махна с ръка Женевиев. — Аз съм такава страхливка. Може би ще загубя дори приятелството му.

— Ако наистина го обичаш, ще поемеш риска или ще се примириш да ти бъде приятел до края на живота ти. Следващия път, когато този мъж се отнесе към теб като с дете, трябва му кажеш, че си жена. Трябва да му го кажеш така, че у него да не остане никакво съмнение какво имаш предвид. После всичко зависи от него.

Женевиев пое дълбоко въздух и изправи рамене.

— Ще помисля над това, което ми каза — тя отново срещна погледа на Сиренити. — Благодаря ти, че ме изслуша, че си ми приятелка.

Сиренити проследи с поглед отдалечаването на дребната грациозна фигура през моравата.

Ти си истинска мъченица, Сиренити, каза си. Мислех, че саможертвата би трябвало да изпълни с топлина; аз се чувствам студена и нещастна.

Тя започна да събира боите си, вече не й бе приятно да стои на слънце. Мисля да се откажа от мъченичеството и да се заема с покровителство на вдовици и сирачета; едва ли ще се почувствам по-зле.

Сиренити унило се качи до стаята си да прибере платното и боите си. С херкулесовско усилие успя да се усмихне на прислужницата, която прибираше изпраните дрехи в шкафа.

— Добър ден, госпожице — поздрави я Бриджит с ослепителна усмивка.

— Добър ден, Бриджит. Изглеждаш в удивително добро настроение — тя погледна към струящите в стаята слънчеви лъчи, въздъхна и сви рамене. — Е, денят наистина е хубав.

— Да, госпожице. Прекрасен ден! — тя махна към небето. — Никога не съм виждала слънцето да се усмихва тъй сияйно.

Доброто настроение на Бриджит зарази и Сиренити. Тя се отпусна в стола и се усмихна на дребничката прислужница с грейнало лице.

— Ако не греша, май любовта се усмихва сияйно.

Силна червенина изби по страните на Бриджит и усмивката отново озари лицето й.

— Да, госпожице, наистина съм влюбена.

— А като те гледам — продължи Сиренити и потисна леката завист, — ти също си обичана.

— Да, госпожице — слънчевите лъчи и щастието блестяха като ореол около нея. — В събота ще се омъжа за Жан-Пол.

— Ще се омъжиш? — изумено повтори Сиренити и се вгледа в дребничкото момиче. — На колко години си, Бриджит?

— На седемнайсет — мъдро кимна тя от висотата на натрупаните години.

Седемнайсет, неволно въздъхна Сиренити.

— Изведнъж се почувствах на деветдесет и две.

— Ще ни венчаят в селото — продължи Бриджит. — После всички ще се върнем в замъка и в градината ще има песни и танци. Контът е много мил и щедър. Каза, че ще има шампанско.

Сиренити забеляза как радостта се превърна в страхопочитание.

— Мил — промърмори тя, прехвърляйки определението в съзнанието си. — Не бих приписала подобно качество на Кристоф — тя въздъхна и си спомни нежното му отношение към Женевиев. — Очевидно, аз просто не мога да го извадя на показ.

— Госпожицата има такива красиви неща.

Сиренити вдигна поглед и зърна Бриджит да сгъва широка бяла нощница. Очите на девойката бяха нежни и замечтани.

— Харесва ли ти? — тя стана и докосна дрехата, спомняйки си лекия допир на коприната до кожата си. — Твоя е — заяви импулсивно и прислужницата се ококори от изумление.

— Моля, госпожице?

— Твоя е — повтори с усмивка Сиренити. — Сватбен подарък.

— О, не, не бих могла… прекалено е красива — гласът й заглъхна в шепот, докато се взираше с копнеж в нощницата, сетне се обърна отново към Сиренити. — Госпожицата не би желала да се раздели с нея.

— Напротив — поправи я Сиренити. — Подарявам ти я и ще се радвам да я носиш — втренчена в бялата коприна, която Бриджит бе притиснала към гърдите си, тя въздъхна със смесица от завист и отчаяние. — Ушита е за младоженка и ти ще изглеждаш прекрасно в нея за твоя Жан-Пол.

— О, госпожице! — ахна Бриджит и в очите й проблеснаха сълзи на благодарност. — Ще я пазя като съкровище — след което изрече поредица радостни благодарности на бретонски, които повдигнаха духа на Сиренити. Тя остави бъдещата младоженка да се взира в огледалото, сложила нощницата върху престилката си, и да мечтае за първата си брачна нощ.

 

 

Слънцето се усмихваше сияйно и на сватбения ден на Бриджит, небето бе яркосиньо с няколко приятелски бели облачета.

С отминаването на дните, депресията на Сиренити се бе превърнала в студена неприязън. Хладното държание на Кристоф разпалваше пламъците на гнева, ала тя решително ги потуши със също тъй ледена надменност. В резултат на това разговорите им се свеждаха до няколко сковани, официално учтиви изречения.

Сиренити стоеше между Кристоф и контесата на малката морава пред селската църква и чакаше сватбеното шествие. Костюма от сурова коприна, който бе избрала умишлено, защото й придаваше хладен и недостъпен вид, бе категорично отхвърлен от баба й с царствен жест. Наместо това й бяха дадени дрехи на майка й, уханието на лавандула все още се усещаше, свежо, сякаш са били носени вчера. Наместо да изглежда изискана и резервирана, тя приличаше на девойка, която с нетърпение очаква празненство.

Набраната пола на ярки бели и червени ивици едва стигаше до прасците, а върху нея бе завързана къса бяла престилка. Селската блуза с висока яка бе прибрана в полата, късите буфан ръкави излагаха ръцете на слънцето. Черна жилетка без ръкави подчертаваше извивката на гърдите й, бледият ореол от къдрици бе скрит под сламена шапка, украсена с панделки.

Кристоф не бе изрекъл нито дума за тоалета й, само бе наклонил глава, когато Сиренити бе слязла по стълбите и сега тя продължаваше мълчаливата война, като разговаряше предимно с баба си.

— Ще дойдат от къщата на младоженката — осведоми я контесата. Сиренити си бе придала вид, че слуша внимателно, ала мислите й непрестанно се насочваха към мургавия мъж до нея. — Цялото й семейство ще я съпроводи по пътя, който ще измине за последен път като девойка. Сетне ще се срещне с младоженеца и ще влезе в църквата, за да стане съпруга.

— Толкова е млада — въздъхна Сиренити. — Почти дете.

— Достатъчно възрастна е, за да бъде жена, старице моя — засмя се контесата и потупа Сиренити по ръката. — Аз бях малко по-голяма от нея, когато се омъжих за дядо ти. Възрастта няма нищо общо с любовта, нали, Кристоф?

Сиренити по-скоро усети, отколкото видя свиването на раменете му.

— Така изглежда, бабо. Преди да навърши двайсет, нашата Бриджит ще има едно хлапе, увиснало на престилката й и още едно ще е на път.

— Уви! — въздъхна контесата с подозрителен копнеж и Сиренити я погледна с любопитство. — Изглежда никой от внуците ми не е готов да ме дари с хлапета, които да глезя — тя тъжно се усмихна на Сиренити. — Трудно е да си търпелив, когато остарееш.

— Но е по-лесно да си опърничав — сухо отбеляза Кристоф и Сиренити неволно вдигна поглед към него.

Той леко повдигна вежда, ала младата жена не отмести очи, твърдо решена да не се поддаде на магията му.

— Да си мъдър, Кристоф — невъзмутимо го поправи контесата с едва доловимо самодоволство. — Това е по-вярно. Ето ги! — обяви тя, преди някой да успее да отвърне. — Идват!

Начело вървяха няколко малки деца с плетени кошници и хвърляха нежни, току-що откъснати венчелистчета, които танцуваха във въздуха и по земята. Любовен килим под краката на булката. Венчелистчета от диви полски и горски цветя, които децата хвърляха с шепи във въздуха.

Заобиколена от семейството си, младоженката вървеше като малка изящна кукла. Роклята й бе традиционна и очевидно стара, а Сиренити си даде сметка, че никога не е виждала по-щастлива булка с по-прекрасна рокля.

Широката надиплена бяла пола танцуваше на сантиметър-два от покрития с венчелистчета път. Яката бе висока и обшита с дантела, а горната част бе плътно прилепнала към тялото и украсена с изящна бродерия. Девойката не носеше воал, а кръгла бяла шапчица с воалетка, която й придаваше екзотична и неувяхваща красота.

Младоженецът се присъедини към нея и Сиренити отбеляза с почти майчинско облекчение, че Жан-Пол изглежда мил и почти толкова невинен, колкото и самата Бриджит. Той също бе облечен традиционно: бял къс голф, втъкнат в меки ботуши и тъмносиньо двуредно сако върху украсена с бродерия бяла риза. Бретонската шапка с тясна периферия и кадифени панделки подчертаваше младостта му и Сиренити предположи, че не е много по-възрастен от булката.

И двамата излъчваха младежка любов, чиста и сладка като утринно небе. Сиренити бе обзета от силен копнеж, който я принуди да поеме дълбоко въздух и здраво да стисне ръце, за да потисне конвулсивната тръпка. Само веднъж, помисли си тя и преглътна мъчително, бих искала само веднъж Кристоф да ме погледне така и ще мога да живея с този спомен до края на живота си.

Стресна я лек допир по рамото. Тя вдигна очи и срещна погледа му, леко подигравателен и съвсем хладен. Младата жена вирна брадичка и го остави да я въведе в църквата.

 

 

Градината на замъка бе идеално място за сватбено тържество — ярка, свежа и оживена с ухания и нюанси. На терасата бяха подредени маси с бели покривки, отрупани с ястия и напитки. Замъкът бе в най-добрия си вид за селската сватба, сребро и кристал блестяха със старинна гордост под слънчевите лъчи. А селото, отбеляза Сиренити, приемаше замъка като свой. Както те принадлежаха на замъка, така и той им принадлежеше. Музиката заглуши гласовете и смеха: сладка нежна песен на цигулки и носовия зов на гайди.

Сиренити наблюдаваше от терасата как младоженците изпълниха първия си танц като съпрузи, народен танц, изпълнен с чар и знойни движения, а Бриджит флиртуваше със съпруга си, като отмяташе глава и го предизвикваше с очи за голямо задоволство на публиката. Танците продължиха, постепенно станаха по-оживени и Сиренити бе измъкната от тълпата от изпълнения с чаровна решимост Ив.

— Но аз не зная как — възрази тя, неспособна да сдържи смеха си пред неговата настойчивост.

— Аз ще те науча — отвърна Ив и я хвана за ръце. — Кристоф не е единственият, който притежава умения на учител — той забеляза намръщването й и наклони глава. — Ах-ха! Така си и мислех — тя се намръщи още повече заради намека, ала мъжът само се усмихна и продължи: — И тъй, първо пристъпваме надясно.

Погълната от урока, удоволствието от прекрасната музика и движенията, Сиренити усети как напрежението от изминалите дни изчезва. Ив бе внимателен и чаровен, учеше я на танцовите стъпки и носеше чаши с шампанско. Зърнала Кристоф да танцува с дребничката грациозна Женевиев, Сиренити усети, че облакът на отчаянието заплашва да закрие слънцето й, затова бързо отмести поглед. Не желаеше отново да потъне в кладенеца на депресията.

— Виждаш ли, скъпа, танците ти се удават — усмихна й се Ив, щом музиката спря за малко.

— Очевидно бретонските ми гени са излезли на преден план, за да ми помогнат.

— Значи учителят няма никаква заслуга, така ли? — с престорено недоволство отбеляза Ив.

— О, напротив — усмихна му се тя и направи реверанс. — Учителят ми е едновременно чаровен и способен.

— Вярно е — съгласи се той и очите му дяволито проблеснаха. — А ученичката ми е едновременно красива и пленителна.

— Вярно е — съгласи се на свой ред тя, засмя се и сплете пръсти с неговите.

— А, Кристоф — смехът й секна, когато погледът на Ив се вдигна над главата й. — Присвоих си ролята ти на учител.

— Изглежда и двамата сте доволни от промяната.

Доловила ледената учтивост в гласа му, Сиренити враждебно се извърна към него. Кристоф приличаше досущ на графа мореплавател от картинната галерия. Бялата копринена риза бе небрежно разкопчана на врата и бе в ярък контраст с черната мъжка жилетка. Черният панталон бе втъкнат в меки кожени ботуши и Сиренити реши, че изглежда по-скоро опасен, отколкото елегантен.

— Прекрасна ученичка, приятелю, уверен съм, че споделяш мнението ми — Ив сложи ръка на рамото на Сиренити и се усмихна на безизразното лице срещу себе си. — Може би ще пожелаеш сам да се увериш в способностите ми на учител.

— Добре — прие предложението Кристоф и с грациозен, доста старомоден жест протегна ръка с дланта нагоре с покана към Сиренити.

Тя се поколеба, изпълнена едновременно със страх и копнеж за допира на плътта. Сетне зърна предизвикателството в очите му и сложи длан върху неговата с аристократична грация.

Сирените се движеше в такт с музиката, стъпките на старинния танц, изпълнен с флирт, й се удаваха лесно. С полюляване, завъртане и леко докосване на телата танцът започваше като борба, състезание между мъж и жена. Очите им се срещнаха, неговите смели и уверени, нейните — изпълнени с предизвикателство, докато двамата описаха кръг на дансинга, допрели длани. Щом ръката му се плъзна леко около кръста й, Сиренити отметна глава, за да не прекъсне зрителния контакт, като потисна внезапното вълнение от докосването на хълбоците им.

Стъпките се ускориха с музиката, мелодията стана по-настойчива, старинната хореография стана по-съблазнителна, допирът на телата — по-продължителен. Сиренити държеше брадичката си дръзко вдигната, очите й гледаха все тъй предизвикателно, ала усети как горещината се усилва, щом ръката около кръста й стана по-настойчива, с всяко завъртане мъжът я привличаше все по-близо и по-близо до себе си.

Дуелът се бе превърнал в прелъстяване и Сиренити усети как мъжът завладява волята й така сигурно, сякаш устните му бяха покорили нейните. Събирайки последните остатъци от самоконтрол, тя отстъпи назад, търсейки спасение в разстоянието. Ръката му я привлече обратно към него, а очите й безпомощно потърсиха устните му, които бяха в опасна близост до нейните. Тя леко разтвори устни, отчасти в протест, отчасти в подкана, а неговите приближиха още повече, докато дъхът му докосна езика й.

Тишината, когато музиката спря, бе като гръмотевица. Сиренити проследи как мъжът оттегля обещанието за устните си с победоносна усмивка.

— Учителят ви заслужава похвала, госпожице — той отдръпна ръце от талията й, поклони се леко и се отдалечи.

 

 

Колкото по-сдържан и мълчалив ставаше Кристоф, толкова по-открита и нападателна ставаше контесата, сякаш усещаше настроението му и търсеше повод да го предизвика.

— Изглеждаш непрестанно замислен, Кристоф — подхвърли контесата непринудено, докато вечеряха на голямата дъбова маса. — Добитъкът ли ти създава проблеми или някоя любовна афера?

Сиренити решително задържа поглед върху виното в чашата си, пленена от смяната на нюансите.

— Просто се наслаждавам на отличната вечеря, бабо — отвърна Кристоф, без да клъвне стръвта. — В момента не ме тревожи нито добитъкът, нито някоя жена.

— Аха — красноречиво рече контесата. — Може би за теб те са в една група.

Широките рамене се свиха.

— И двете изискват внимание и силна ръка, нали?

Сиренити се опита да преглътне парченце от патицата с портокали, ала се задави.

— Много разбити сърца ли остави в Америка, Сиренити? — попита контесата, преди Сиренити да изрече на глас убийствените мисли, които се бяха оформили в съзнанието й.

— Десетки — отвърна тя и хвърли изпепеляващ поглед към Кристоф. — Стигнах до извода, че повечето мъже не притежават дори интелигентността на добитък, но много често имат ръце, а дори и ум, на октоподи.

— Може би си попадала на неподходящи мъже — предположи хладно Кристоф.

Този път Сиренити сви рамене.

— Мъжете са си мъже — рече нехайно, опитвайки да го раздразни с обобщението си. — Искат или топло тяло, което да натискат по ъглите, или парче дрезденски порцелан, което да поставят на полицата.

— А според теб как би искала една жена да се отнасят с нея? — попита той, а контесата се облегна назад, доволна от плодовете на подстрекателството си.

— Като човешко същество с интелект, чувства, права и потребности — красноречиво махна с ръце тя. — А не като щастливо средство за удоволствие на мъжа, което може да бъде прибрано, докато той се почувства в настроение да го използва, нито пък като дете, което трябва да бъде глезено и развличано.

— Изглежда имаш доста лошо мнение за мъжете, скъпа — подхвърли Кристоф. Никой от двамата не си даваше сметка, че дни наред не си бяха казали толкова много, колкото изрекоха в този разговор.

— Само за остарелите идеи и предразсъдъци — възрази тя. — Баща ми винаги се отнасяше към майка ми като към партньор; двамата споделяха всичко.

— Баща си ли търсиш в мъжете, с които се запознаваш, Сиренити? — внезапно попита той и очите й се разшириха от изненада и смущение.

— О, не, поне не мисля така — заекна тя, опитвайки се да надникне в сърцето си. — Може би търся неговата сила и доброта, но не и негово копие. Мисля, че търся мъж, който да ме обича така пълно, както той обичаше мама — някой, който би могъл да ме приеме с всичките ми недостатъци и несъвършенства и да ме обича такава, каквато съм, а не такава, каквато би искал да бъда.

— И когато намериш този мъж — попита Кристоф с непроницаем поглед, — какво ще направиш?

— Ще бъда удовлетворена — промърмори тя и направи опит да насочи вниманието си към храната в чинията си.

 

 

На следващия ден Сиренити продължи да рисува. Бе спала лошо, смутена от признанието, което бе направила след неочаквания въпрос на Кристоф. Бе заговорила спонтанно, думите бяха плод на чувство, каквото не знаеше, че изпитва. Сега, под топлината на слънцето по гърба й, четката и палитрата в ръце, тя полагаше усилия да забрави смущението, погълната от любовта към рисуването.

Трудно й беше да се съсредоточи, образът на Кристоф непрестанно нахлуваше в съзнанието й и замъгляваше ясните очертания на замъка. Тя разтри чело и най-сетне с отвращение захвърли четката, след което започна да събира нещата си, като проклинаше наум мъжа, който настойчиво се бе намесил и в работата, и в живота й. Шум от двигател на кола прекъсна красноречивите й ругатни, тя се извърна, засенчи с ръка очите си и проследи криволичещото по дългата алея превозно средство.

Автомобилът спря на няколко метра от мястото, където бе застанала и младата жена зяпна от изумление, когато от него слезе висок русокос мъж и тръгна към нея.

— Тони! — приятно изненадана извика тя и се втурна през тревата да го посрещне.

Той я прегърна през кръста и леко я целуна по устните.

— Какво правиш тук?

— Бих могъл да кажа, че минавам наблизо — ухили се той. — Но едва ли ще ми повярваш — той замълча и се вгледа в нея. — Изглеждаш прекрасно — подхвърли и се наведе да я целуне отново, ала тя му се изплъзна.

— Тони, не ми отговори.

— Фирмата трябваше да изпрати човек в Париж за няколко дни — обясни той. — Пристигнах аз и щом приключих със задачите, дойдох да те видя.

— С един куршум два заека — заключи тя, леко разочарована. Хубаво щеше да е, помисли си, ако бе зарязал бизнеса и бе прекосил Атлантическия океан, защото не е могъл да понесе раздялата с мен. Но не и Тони! Тя се вгледа в привлекателния мъж. Тони е прекалено методичен, за да действа импулсивно и това бе част от проблема.

Той леко я целуна по челото.

— Липсваше ми.

— Така ли?

Той изглеждаше леко изненадан.

— Разбира се, Сиренити — той я прегърна през раменете и тръгна с нея към статива й. — Надявам се, че ще се върнеш с мен.

— Още не съм готова да си тръгна, Тони. Имам ангажименти тук. Трябва да изясня някои неща, преди дори да си помисля за връщане.

— Какви неща? — намръщи се той.

— Не мога да ти обясня — избегна прекия отговор тя, тъй като нямаше желание да му довери всичко. — Едва-едва започнах да опознавам баба си; загубени са толкова много години, които трябва да се наваксат.

— Не можеш да останеш тук двайсет и пет години, за да наваксаш загубеното време — раздразнено възрази той. — Във Вашингтон имаш приятели, дом, кариера — той спря и я хвана за раменете. — Знаеш, че искам да се оженя за теб, Сиренити. Месеци наред измисляш причини да ми откажеш.

— Тони, никога нищо не съм ти обещавала.

— Зная — той я пусна и разсеяно се огледа.

Обзета от чувство за вина, тя направи нов опит да го накара да разбере:

— Тук открих част от себе си. Майка ми е израснала тук; нейната майка все още живее тук — тя се обърна към замъка и обхвана с жест всичко наоколо. — Само погледни, Тони. Виждал ли си някога нещо, което да може да се сравни с това?

Той проследи погледа й и намръщено се взря в огромната каменна постройка.

— Много внушително — заяви без въодушевление. — Освен това е огромен, несиметричен и най-вероятно вътре става голямо течение. Бих предпочел тухлена къща на „Пи Стрийт“.

Тя въздъхна отчаяно, сетне се обърна към спътника си и се усмихна.

— Да, прав си, ти нямаш чувство за принадлежност към това място.

— А ти имаш, така ли? — намръщи се той още повече.

— Не зная — промълви тя и плъзна поглед от островърхия покрив надолу към двора. — Просто не зная.

Той се взря за миг в профила й, сетне стратегически смени темата.

— Старият Баркли имаше някакви документи за теб — говореше за адвоката, който се грижеше за делата на родителите й и при когото той работеше като младши партньор. — И наместо да ги поверя на пощата, доставям ги лично.

— Документи?

— Да, много поверителни — той се ухили. — Не ми намекна дори за какво са; само каза, че е важно да ги получиш колкото е възможно по-бързо.

— Ще ги погледна по-късно — рече тя, бе се уморила от документи и формуляри след смъртта на родителите си. — Трябва да влезеш и да се запознаеш с баба ми.

Тони не бе впечатлен от замъка, ала контесата го заслепи. Сиренити с мъка прикри усмивката си, докато представяше Тони на баба си. Младият мъж ококори очи и прие протегната ръка. Баба е великолепна, отбеляза Сиренити с безмълвно задоволство. Контесата отведе Тони в салона, нареди да донесат закуски и разхладителни напитки, като в същото време по очарователен начин изцеждаше от Тони всичката информация, която можеше да получи за него. Сиренити се облегна назад да наблюдава маневрите, горда с непроницаемото си лице.

Той няма никакви шансове, реши тя и наля чай от елегантен сребърен чайник. Подаде порцелановата чашка на баба си и погледите им се срещнаха. Напуши я такъв смях, когато зърна неочакваните дяволите пламъчета в сините очи, та с мъка се овладя и се зае съсредоточено да налива още чай.

Старата интригантка! — помисли си тя, изненадана, задето не се чувстваше обидена. Сега определя дали Тони е достоен кандидат за ръката на внучката й, а бедният Тони е дотолкова заслепен от великолепието й, че изобщо не разбира какво става.

В края на едночасовия разговор, контесата бе научила историята на живота на Тони: произхода му, образованието, хобитата, кариерата, политиката, подробности, които дори самата Сиренити не знаеше. Разпитът бе проведен така умело и неуловимо, че Сиренити едва сдържа аплодисментите си, когато най-сетне приключи.

— Кога трябва да се връщаш? — попита тя, усетила, че трябва да спаси Тони и да му попречи да разкрие банковия си баланс.

— Трябва да си тръгна утре рано сутринта — отвърна той, спокоен и напълно несъзнаващ подробния разпит, на който бе подложен. — Иска ми се да можех да остана по-дълго, но… — той сви рамене.

— Разбира се, работата е на първо място — довърши вместо него контесата, придавайки си вид на преизпълнена с разбиране. — Трябва да вечеряте с нас довечера, господин Ролинс и да пренощувате тук.

— Не бих искал да се натрапвам, госпожо — малко вяло възрази той.

— Да се натрапвате? Глупости! — възражението му бе отхвърлено с царствен жест. — Приятел на Сиренити от толкова далеч… ще ме обидите дълбоко, ако откажете да останете.

— Много сте мила. Благодаря.

— За мен е удоволствие — заяви контесата и стана. — Разведи приятеля си из парка, а аз ще се погрижа да му приготвят стая — тя се обърна към Тони и отново протегна ръка. — Коктейлите се сервират в седем и половина, господин Ролинс. С нетърпение очаквам да се видим тогава.