Нора Робъртс
Френска връзка (5)

Пета глава

Сиренити и контесата обядваха на терасата, заобиколени от сладкия аромат на разцъфналите цветя. Сиренити отказа предложеното вино и помоли за кафе, без да обърне внимание на вдигнатата бяла вежда.

Предполагам, това без съмнение ме превръща в дивачка, заключи тя, като потисна усмивката си, докато се наслаждаваше на силната черна течност, поднесена й заедно с хубав сладолед.

— Вярвам, че ездата е била приятна — подхвърли контесата, след като бяха разменили няколко думи за храната и времето.

— За мое голямо изумление, госпожо, наистина ми беше приятна — призна Сиренити. — Ще ми се само да се бях научила по-рано. Околностите на Бретан са великолепни.

— Кристоф с право се гордее със земята си — отбеляза контесата, загледана във виното си. — Той я обича така, както един мъж обича жена, с голяма страст. И макар земята да е вечна, мъжът има нужда от съпруга. Земята е студена любовница.

Сиренити вдигна вежди, учудена от искреността на баба си, от внезапното изоставяне на официалностите. Нехайно сви рамене.

— Сигурна съм, че Кристоф няма проблеми с намирането на по-горещи — „той сигурно само щраква с пръсти и поне десетина се хвърлят в обятията му, добави наум Сиренити и почти трепна, пронизана от яростна ревност.“

— Естествено — съгласи се вдовицата и очите й весело проблеснаха. — Нима би могло да бъде другояче? — Сиренити преглътна това с намръщване, а възрастната жена вдигна чашата си. — Но след време мъжете като Кристоф имат нужда по-скоро от постоянство, отколкото от разнообразие. А, той толкова прилича на дядо си — Сиренити вдигна поглед и забеляза как нежността преобрази острото лице. — Те са диви, мъжете от рода Кергален, властни и арогантно мъжествени. Жените, дарени с любовта им, са благословени да познаят едновременно рая и ада — старицата отново насочи поглед към Сиренити и се усмихна. — Техните жени трябва да бъдат силни, иначе ще бъдат стъпкани от тях, а трябва и да са достатъчно мъдри, за да знаят кога да бъдат слаби.

Сиренити слушаше думите на баба си като омагьосана. Сетне тръсна глава и бутна чинията със сладоледа, към който внезапно бе изгубила апетит.

— Госпожо — започна тя, решена да изясни становището си, — нямам намерение да се състезавам за настоящия конт. Според мен ние никак не си подхождаме — тя внезапно си спомни устните му, притиснати към нейните, допира на стегнатото му тяло и потрепери. Вдигна очи към баба си и яростно поклати глава. — Не.

Не си даде труд да уточни дали говори на сърцето си или на жената срещу себе си, а се изправи и бързо влезе в замъка.

 

 

Пълната луна се бе вдигнала високо на осеяното със звезди небе, сребристата й светлина струеше през прозорците, когато Сиренити се събуди, нещастна, измъчена и отвратена. Макар да се бе оттеглила рано, извинявайки се с измислено главоболие, за да се отдалечи от мъжа, замъглил мислите й, сънят не бе дошъл лесно. Сега, едва няколко часа след като се бе унесла, той отново й бе избягал. Тя се обърна в огромното легло и изстена при бунта на тялото си.

Плащам цената за сутрешното приключение. Тя трепна и седна в леглото с дълбоко въздишка. Може би имам нужда от още една гореща вана, реши със слаба надежда. Едва ли бих могла да стана по-зле. Тя се изхлузи от матрака, краката и раменете й остро се възпротивиха. Не си даде труд да си облече халата, метнат върху таблата на леглото и тръгна през слабо осветената стая към банята, ала силно си удари пищяла в елегантния стол в стил Луи XVI.

Изруга, разкъсвана от болка и гняв. Притисна крака си, оправи стола и се облегна на него.

— Какво има? — извика грубо, щом на вратата се почука.

Вратата рязко се отвори и на прага застана Кристоф, облечен в тъмносин копринен халат.

— Удари ли се, Сиренити?

Не бе нужно да види изражението му, за да долови насмешката.

— Само си счупих крака — сопна се тя. — Няма причина за тревога.

— Мога ли да попитам защо се разхождаш на тъмно? — той се облегна на рамката на вратата, хладен и напълно спокоен, арогантността му подейства като катализатор за отприщване на гнева на Сиренити.

— Ще ти кажа защо се разхождам на тъмно, самодоволен, самоуверен звяр такъв! — яростно прошепна тя. — Смятах да се удавя във ваната, за да се избавя от мъките, които ми причини днес!

— Аз ли? — невинно попита той, погледът му се плъзна по тялото й, обляно от лунната светлина, дългите й стройни крака и алабастровата кожа ясно се очертаваха под тънката нощница.

Сиренити бе твърде ядосана, за да си даде сметка за оскъдното си облекло и лунната светлина, която разкриваше нежните извивки на тялото й.

— Да, ти! — сопна се тя отново. — Нали ти ме качи на коня тази сутрин? А сега всеки мускул по тялото ми е изпълнен с презрение към мен — тя изстена и разтри врата си. — Сигурно никога вече няма да мога да ходя както трябва.

— Аха!

— О, какво красноречиво възклицание — тя го изгледа гневно, опитвайки да запази достойнството си. — Можеш ли да го повториш?

— Бедничката — промърмори той с преувеличено съчувствие и приближи към нея.

Сиренити изведнъж осъзна как е облечена и очите й се разшириха от смущение.

— Кристоф, аз… — започна тя, щом ръцете му докоснаха голите й рамене, ала думите й заглъхнаха във въздишка, щом мъжът започна да разтрива скованите мускули.

— Откри нови мускули, нали? И те остро протестират. Следващия път няма да бъде толкова трудно — той я отведе до леглото и я накара да седне. Отпусна се зад нея, дългите му пръсти продължиха да масажират гърба й, премахвайки като с магия болката.

Младата жена въздъхна отново и неволно приближи към него.

— Имаш прекрасни ръце — промърмори в блажена летаргия, докато болките утихваха, заменени от приятна топлина. — Великолепни силни пръсти; всеки момент ще започна да мъркам.

Тя не си даде сметка кога настъпи промяната, кога приятното отпускане се превърна в желание, а масажът — в гальовна милувка, ала изведнъж почувства, че главата й се замайва от топлина.

— Така е по-добре, много по-добре — заекна и опита да се отдръпне, ала ръцете му обвиха талията й, задържаха я неподвижно, а устните му се притиснаха към шията й с нежна целувка. Тя потръпна, сетне се стресна като уплашена кошута, ала преди да успее да избяга, мъжът я обърна към себе си, устните му се впиха в нейните, заглушавайки всякакви възражения.

Съпротивата замря, преди да започне, огънят обхвана цялото й тяло, ръцете й обвиха врата на мъжа и тя се отпусна на леглото. Устните му сякаш я изпиваха, твърди и уверени, ръцете му се плъзгаха по тялото й, сякаш се бе любил с нея безброй пъти. Той нетърпеливо свали тъничката презрамка от рамото й, обхвана гърдите й, а ласката му развихри такава буря от страст, че младата жена неволно се раздвижи под него. Ласките му станаха по-настойчиви, ръцете му се плъзнаха надолу по леката материя, устните му се откъснаха от нейните и с неутолима жажда се притиснаха към шията й.

— Кристоф — простена тя, осъзнала, че не е в състояние да се бори едновременно и с него, и със собствената си слабост. — Кристоф, моля те, не мога да се боря с теб тук. Никога няма да спечеля битката.

— Не се бори с мен, красавице моя — прошепна той. — Тогава и двамата ще спечелим.

Устните му отново се впиха в нейните, нежни и гальовни, разпалващи още повече страстта. Бавно се плъзнаха по лицето й, докоснаха страните й, разтворените й устни, сетне потърсиха нови завоевания. Ръцете му обхванаха гърдите й, пръстите погалиха зърната и леката сладостна болка я опияни, тя се вкопчи в мускулите на гърба му, сякаш за да подчертае властта му над нея.

Ленивите ласки отново отстъпиха пред разкъсващата нужда, примирението й сякаш разпали още повече страстта му. Устата му диво покори нейната, зъбите му леко захапаха долната й устна, взривиха сетивата й, искаха нещо повече от примирение, искаха равностойна страст.

Ръцете му се плъзнаха по нежната кожа на бедрата й, устните му обсипаха с целувки шията, сетне се спуснаха още по надолу между гърдите й.

Сиренити изведнъж осъзна, че се намира на ръба на бездна и че още една стъпка ще я захвърли в бездънната празнота.

— Кристоф, моля те — тялото й тръпнеше, макар че топлината почти я задушаваше. — Моля те, плашиш ме. Уплашена съм и от себе си. Никога… Никога досега не съм била с мъж.

Мъжът застина и тишината се сгъсти, когато той вдигна лице и се взря в Сиренити. Лунни отблясъци играеха върху светлата й коса, разпиляна по снежнобялата възглавница, очите й бяха замъглени от събудената страст и от страх.

Кристоф се изправи.

— Прекрасно улучваш момента, Сиренити.

— Съжалявам — промълви тя и седна в леглото.

— За какво? — попита той, гневът кипеше под хладната сдържаност. — За невинността си или задето едва не ми позволи да ти я отнема?

— Не говори така! — сопна се тя и опита да нормализира дишането си. — Всичко стана толкова бързо, не бях в състояние да разсъждавам. Ако бях подготвена, никога нямаше да стигнеш толкова далеч.

— Така ли мислиш? — той я привлече към себе си, както бе коленичила върху леглото и отново я притисна в обятията си. — Сега си подготвена. Мислиш ли, че не мога да те обладая още сега и ти да си преизпълнена с желание да ми позволиш?

Той я изгледа гневно, излъчваше самоувереност и ярост, а Сиренити не можа да отговори нищо, осъзнавайки, че е напълно безпомощна срещу властта му над нея и собственото си непреодолимо желание. Очите й изглеждаха огромни върху бледото лице, страхът и невинността й блестяха като огньове, мъжът изруга и я отблъсна.

— Боже мой! Гледаш ме с очите на дете. Тялото ти прекрасно прикрива невинността; това е опасна маскировка — той приближи до вратата, сетне се извърна към жената, която изглеждаше съвсем дребничка върху огромното легло. — Приятни сънища — подхвърли с насмешка. — И следващия път, когато решиш да се блъскаш в мебелите, по-добре заключи вратата. Втория път няма да си тръгна.

 

 

Хладният поздрав, с който Сиренити удостои Кристоф на закуска бе върнат по същия начин, очите му срещнаха нейните само за миг, в погледа му нямаше и следа от страстта и гнева, които бе зърнала снощи. Тя се почувства перверзно раздразнена от липсата на реакция от негова страна, докато мъжът бъбреше с контесата и се обръщаше към Сиренити само по необходимост, и то с безупречна вежливост, която можеше да бъде доловена само от най-чувствителното ухо.

— Не си забравил, че Женевиев и Ив ще дойдат за вечеря, нали? — обърна се контесата към Кристоф.

— Не, не съм забравил, бабо — увери я той и остави чашата си върху чинийката. — Винаги се радвам да ги видя.

— Сигурна съм, че компанията им ще ти бъде приятна, Сиренити — контесата насочи сините си очи към внучката си. — Женевиев е на твоята възраст, може би с година по-малка, много приятна и благовъзпитана млада жена. Брат й Ив е много очарователен и изключително привлекателен — на устните й грейна усмивка. — Неговата компания ще ти се стори доста… забавна. Нали, Кристоф?

— Сигурен съм, че Ив ще бъде много забавен за Сиренити.

Сиренити стрелна с поглед Кристоф. Беше ли тонът му малко по-рязък от обикновено? Мъжът спокойно отпи от кафето си и тя реши, че се е излъгала.

— Дежо са стари приятели на семейството — продължи контесата и привлече вниманието на Сиренити. — Сигурна съм, че ще ти бъде приятно да имаш компания на твоята възраст. Женевиев е честа гостенка в замъка. Като дете тя тичаше след Кристоф като предано кученце. Е, вече не е дете — тя хвърли красноречив поглед към мъжа, който седеше начело на дъбовата маса, а Сиренити с голяма сила на волята се сдържа да не сбърчи носле в израз на презрение.

— От тромаво момиченце с тънки плитчици Женевиев се превърна в красива елегантна жена — отвърна Кристоф, топлотата в гласа му бе ясно доловима.

Браво на нея, помисли си Сиренити, като с мъка задържа учтивата усмивка върху лицето си.

— Тя ще бъде великолепна съпруга — предсказа контесата. — Притежава смирена красота и естествена грация. Трябва да я убедим да ти посвири, Сиренити. Изключително добра пианистка е.

Още една точка в полза на еталона за добродетел, каза си Сиренити, изпълнена с ревност към Женевиев заради отношенията й с Кристоф. А на глас рече:

— С нетърпение очаквам да се запозная с приятелите ви, госпожо — наум си даде дума, че ще намрази от пръв поглед тази съвършена Женевиев.

Слънчевото утро бавно се изниза, ленивата обедна тишина се спусна на градината, докато Сиренити скицираше. Бе разменила няколко думи с градинаря, преди двамата да се отдадат на заниманията си. Тъй като й се стори интересен, тя го скицира, наведен над храстите, както подстригваше избуялите цветове и изливаше хвалби и порицания върху разноцветните си уханни приятели.

Лицето му бе неподвластно на времето, обрулено от вятъра и набръчкано, ясните сини очи проблясваха на фона на бронзовата кожа. Шапката, покриваща гъстата му стоманеносива коса, бе черна, с широка периферия и кадифени панделки отзад. Носеше мъжка жилетка без ръкави и износени къси панталони. Сиренити се възхити от лекотата, с която се движеше с дървеното си сабо.

Така се бе съсредоточила да улови атмосферата на Стария свят с молива си, че не чу стъпките по плочките зад себе си. Кристоф остана известно време загледан в нея, грациозната извивка на шията й му напомни за горд бял лебед, плуващ в хладно бистро езеро. Едва когато младата жена сложи молива зад ухото си и разсеяно отметна коса, той издаде присъствието си.

— Възхитително си уловила Жак, Сиренити — озадачено вдигна вежда, когато Сиренити уплашено подскочи и притисна ръка към сърцето си.

— Не знаех, че си тук — рече тя и се прокле заради пресекващия си глас и бясното препускане на сърцето си.

— Беше погълната от работата си — обясни той и нехайно се настани до нея на бялата мраморна пейка. — Не исках да те смущавам.

Ха, безмълвно възкликна тя, та ти ще ме смущаваш дори да си на хиляди километри оттук. На глас отвърна учтиво:

— Благодаря. Много мило от твоя страна — за да прогони смущението, тя насочи вниманието си към шпаньола в краката им. — А, Кориган, как си? — почеса го зад ухото и той покри ръката й с любвеобилни целувки.

— Кориган е във възторг от теб — отбеляза Кристоф. — Обикновено е много по-сдържан, но ти явно си пленила сърцето му — Кориган с обожание легна в краката й.

— Много влажен любовник — отбеляза тя и протегна облизаната си ръка.

— Твърде ниска цена за такава преданост.

Кристоф извади кърпичка от джоба си, хвана ръката й и започна да я подсушава. Въздействието върху Сиренити беше мигновено. Топлина се разля по връхчетата на пръстите, плъзна нагоре по ръката й и обхвана цялото й тяло.

— Не е необходимо. Ей там имам парцал — тя посочи кутията с пастелите и моливите, като се опита да измъкне ръката си от неговата.

Очите му се присвиха, хватката се стегна и Сиренити загуби кратката мълчалива борба. Тя въздъхна с гневно примирение и отпусна ръка в дланта му.

— Винаги ли става както ти искаш? — попита с потъмнели от гняв очи.

— Готово — отвърна той с дразнеща самоувереност, освободи подсушената й ръка и изпитателно се взря в очите й. — Чувствам, че ти също си свикнала да става както ти искаш, Сиренити Смит. Не смяташ ли, че ще бъде доста интересно да видим кой ще е отгоре, както казвате вие, по време на визитата ти?

— Може би трябва да направим дъска за записване на резултата — предложи тя. — Така няма да има съмнение кой е отгоре.

Той й отправи бавна ленива усмивка.

— Няма да има съмнение, братовчедке.

Отговорът й бе прекъснат от появяването на контесата и Сиренити веднага отпусна чертите на лицето си в непроницаемо изражение, за да избегне догадките на старицата.

— Добър ден, деца мои — поздрави ги контесата с майчинска усмивка, която изненада внучката й. — Наслаждавате се на красотата на градината. По това време е най-спокойно.

— Прекрасно е, госпожо — отбеляза Сиренити. — Човек изпитва чувството, че не съществува друг свят отвъд багрите и уханията на това уединено място.

— Често се чувствам така — чертите на острото лице се смекчиха. — Прекарала съм тук безброй часове — тя се настани на пейката срещу двамата и въздъхна. — Какво си нарисувала? — Сиренити й подаде скицника си и контесата разгледа рисунката, преди да вдигне отново поглед към младата жена. — Имаш дарбата на баща си — Сиренити понечи да отговори по достойнство на неохотното признание, ала контесата продължи: — Баща ти беше много талантлив художник. И започвам да си мисля, че е притежавал известна доброта, за да спечели любовта на Гейл и твоята преданост.

— Да, госпожо — отвърна Сиренити, осъзнала, че е извоювала трудно отстъпление. — Той беше много добър човек, любящ баща и съпруг.

Тя потисна порива да спомене за картината на Рафаело, тъй като не й се щеше да прекъсне тънките нишки на разбирателството, изплетени помежду им. Контесата кимна. Сетне се обърна към Кристоф и подхвърли някаква забележка за вечерното празненство.

Сиренити хвана скицника и моливите и започна да рисува баба си. Гласовете жужаха около нея, спокойни звуци в унисон с атмосферата в градината. Тя не си даде труд да следи разговора, тихите гласове просто се лееха около нея, докато работата й все повече я поглъщаше.

Докато изобразяваше финото лице и нежните устни, тя видя по-ясно приликата на контесата с майка й, а всъщност и с нея самата. Изражението на контесата бе спокойно, неподвластна на времето красота, съчетана с царствена осанка. Ала в този момент Сиренити зърна нежността и деликатността на майка си, лицето на жената, която бе способна да обича силно — и поради тази причина да бъде силно наранена. За първи път, откакто бе получила официалното писмо от непознатата си баба, Сиренити усети роднинска връзка, зараждаща се обич към жената, родила майка й, и по този начин допринесла за нейното съществуване.

Сиренити нямаше представа, че чувствата се изписват по лицето й, не забелязваше и мъжа до себе си, който наблюдаваше метаморфозата, докато разговаряше. Когато приключи, тя остави моливите и разсеяно избърса ръце, стресна се, когато извърна глава и срещна втренчения поглед на Кристоф. Той сведе очи към портрета в скута й, сетне отново срещна смутения й поглед.

— Притежаваш рядък талант, скъпа — промълви той.

Сиренити озадачено се намръщи, неспособна да отгатне по тона му дали говори за работата й или за нещо съвсем различно.

— Какво нарисува? — попита контесата.

Сиренити откъсна очи от опияняващия поглед на Кристоф и подаде скицника на баба си.

Контесата се взря в портрета си, изненадата постепенно премина в нещо, което Сиренити не можа да определи. Когато вдигна очи, възрастната жена се усмихна.

— Чувствам се поласкана и удостоена с голяма чест. Ако ми позволиш, бих искала да го купя — усмивката й стана още по-широка. — Отчасти заради суетата си, но също и защото е твоя творба.

Сиренити се взря за миг в баба си, люлеейки се на границата между гордостта и любовта.

— Съжалявам, госпожо — тя поклати глава и взе рисунката. — Не мога да я продам — сведе поглед към хартията в ръката си, сетне я върна обратно и срещна сините очи на контесата. — Това е подарък за теб, бабо — тя зърна вълнението на възрастната жена, преди да добави: — Приемаш ли?

— Да — въздъхна контесата. — Ще пазя подаръка ти като най-ценно съкровище и той ще ми напомня — сведе тя отново очи към портрета, — че човек никога не бива да позволява на гордостта да застане на пътя на любовта — старицата стана и докосна с устни бузите на Сиренити, преди да тръгне по пътеката към замъка.

Сиренити също се изправи и се отдалечи от пейката.

— Притежаваш вродена дарба да събуждаш любов — отбеляза Кристоф, когато се извърна към него, дълбоко развълнувана.

— Тя е и моя баба.

Той зърна сълзите в очите й и се изправи.

— Това беше комплимент.

— Така ли? Стори ми се като укор — ядосана на влагата в очите си, на Сиренити й се искаше и да остане сама, и да се облегне на широките рамене на мъжа.

— Срещу мен винаги си настроена за отбрана, нали, Сиренити? — очите му се присвиха като че ли беше ядосан, ала тя бе твърде заета да се бори със собствените си чувства, за да я е грижа за неговите.

— Дал си ми не малко поводи за това — отвърна. — От мига, в който слязох от влака, ти ясно ми показа чувствата си. Заклейми и баща ми, и мен. Ти си хладен аристократ, неспособен да прояви капчица съчувствие или разбиране. Върви си и ме остави на мира. Иди набий с камшик няколко селяни или нещо подобно; подхожда ти.

Той се раздвижи тъй бързо, че Сиренити не успя да се отдръпне, ръцете му едва не я скършиха на две, като се обвиха около талията й.

— Страхуваш ли се? — попита той, а устните му се впиха в нейните, преди да успее да му отговори и разумът й бе напълно замъглен.

Тя изстена от болката и насладата, причинени от устните му, отпусна се в обятията му, а мъжът й отне дори дъха.

Как е възможно да мразиш и обичаш едновременно? — запита сърцето вцепенения й мозък, ала отговорът се загуби във вихъра на победоносната страст. Пръстите му се вплетоха в косите й, грубо дръпнаха главата й назад и разкриха нежната й шия, а горещите му устни жадно се притиснаха към бледата кожа. Тънката блуза не можеше да я защити от знойната топлина на тялото му, ала мъжът премахна преградата, ръката му се плъзна под нея и обхвана гърдата й, демонстрирайки пълна и абсолютна власт.

Устните му отново се впиха в нейните със страст, на която тя не можеше да устои. Вече не разсъждаваше над любовта си, а се огъваше като върба в буря пред умолителните призиви на собствените си нужди.

Мъжът вдигна лице, в тъмните му очи горяха пламъците на гнева и страстта. Той я желаеше. Очите й се разшириха уплашено, когато осъзна това. Никой никога не я бе желал тъй силно и никой не притежаваше властта да я обладае без никаква съпротива от нейна страна. Защото дори без любовта му, тя знаеше, че ще отстъпи, но дори да не отстъпеше, той пак щеше да я обладае.

Мъжът зърна страха в очите й и промълви дрезгаво:

— Да, малка ми братовчедке, имаш причина да се страхуваш, защото знаеш какво ще се случи. Засега си в безопасност, но внимавай как и кога ще ме предизвикаш отново.

Освободи я от прегръдките си и спокойно пое по пътеката, която бе избрала баба му, а Кориган скочи, хвърли извинителен поглед на Сиренити и последва господаря си.