Нора Робъртс
Френска връзка (4)

Четвърта глава

Следобедът бе топъл, а Сиренити кипеше от гняв. Яростта се бе прехвърлила от баба й към Кристоф и колкото повече се разгаряше, толкова повече се фокусираше върху мъжа.

„Непоносим самонадеян аристократ! — гневеше се тя. Моливът й бясно препускаше по листа, докато скицираше тесните кули на замъка. Бих се омъжила по-скоро за хунския вожд Атила, отколкото за този превзет грубиян!“

Внезапно напушилият я смях наруши следобедната тишина.

Госпожата сигурно си представя десетина мънички графчета и графини, играещи прилежно във вътрешния двор, които ще пораснат, за да продължат благородния род в най-изискан бретонски стил!

Какво прекрасно място за отглеждане на деца, помисли си тя и моливът й застина за миг. Толкова е чисто, спокойно и красиво.

Дълбока въздишка раздвижи въздуха и младата жена се стресна. Сетне осъзна, че се откъснала от собствените й устни и яростно се намръщи. Контеса Сиренити дьо Кергален, рече си наум и се намръщи още повече. Как ли пък не!

Долови някакво движение и извърна глава. Присви очи срещу слънцето и зърна приближаващия Кристоф. Вървеше бавно и самоуверено, прекоси моравата с царствената грация на хищник.

Върви така, сякаш притежава света, отбеляза Сиренити с възхищение и неприязън. Когато мъжът стигна до нея, неприязънта бе надделяла.

— Ти! — изстреля тя без предисловия, скочи от меката трева и се извиси като строен ангел на отмъщението, обляна в златиста слънчева светлина.

Мъжът присви очи, доловил раздразнението й, ала гласът му остана хладен и овладян.

— Притеснява ли ви нещо, госпожице?

Леденият тон само разпали още повече гнева й и тя изостави напълно всяко намерение да се държи с достойнство.

— Да, притеснява ме! Знаеш много добре, че ме притеснява! Защо, за Бога, не ми каза за нелепата идея на контесата?

— А — вдигна вежди мъжът и устните му се извиха в сардонична усмивка. — Значи баба те е информирала за плановете относно нашето брачно блаженство. И кога, любима моя, ще разпратим поканите?

— Ти, самонадеян… — запъна се тя, неспособна да измисли подходяща обида. — Знаеш какво можеш да направиш с поканите си! Не бих се омъжила за теб за нищо на света!

— Добре — кимна той. — Значи най-после постигнахме пълно съгласие. Нямам никакво желание да се обвързвам с незряла жена, чийто език е като жилото на оса. Който те е кръстил Сиренити, не е бил особено далновиден. В теб няма и капчица ведрост.

— Ти си най-неприятният мъж, когото съм срещала! — избухна тя. Гневът й бе в ярък контраст с хладното държание на мъжа. — Не мога да те гледам.

— Значи си решила да прекратиш визитата си и да се върнеш в Америка?

Тя отметна коси и бавно поклати глава.

— О, не, господин графе, ще остана тук. Имам причини да остана, които надделяват над чувствата ми към теб.

Тъмните очи се присвиха, докато мъжът се взираше в лицето й.

— Явно контесата е добавила няколко франка, за да те направи по-сговорчива.

Сиренити озадачено се втренчи в него, сетне значението на думите бавно достигна до съзнанието й, лицето й пребледня, а очите й потъмняха от гняв. Тя яростно замахна с ръка и с всички сили го зашлеви по лицето, сетне рязко се извърна и хукна към замъка. Безмилостните му пръсти я хванаха за раменете и я обърнаха, притиснаха я към мускулестото му тяло, а устните му се впиха в нейните в жестока отмъстителна целувка.

Сякаш я разтърси електрически ток, бликна ярка светлина, сетне изведнъж угасна. За миг тя се отпусна в обятията му, неспособна да изплува от тъмнината, която я обгърна с топлина и страст. Изведнъж осъзна, че той й взе дори дъха и започна безпомощно да удря гърдите му с юмруци, уплашена, че ще остане завинаги потопена в зашеметяващата гореща топлина.

Ръцете му я обгърнаха, притиснаха нежното й тяло към неговото, сливайки ги в пламенна страстна форма. Пръстите му се плъзнаха по врата й, задържаха главата й неподвижно, другата му ръка обхвана талията й, налагайки пълно притежание.

Съпротивлението й бе напълно безсмислено, мъжът я превъзхождаше по сила. Устните му разтвориха нейните и продължиха яростното нападение с интимност, лишена от милост и съчувствие. Мъжественият му аромат завладя сетивата й, вцепени разума и волята й, в съзнанието й изплуваха думите, с които баба й бе описала отдавна мъртвия граф с лицето на Кристоф. Див, бе казала тя. Див.

Устните му се отдръпнаха от нейните, ръцете му се върнаха на раменете й и той сведе поглед към замаяното й объркано изражение. За момент тишината ги обгърна като бляскава стена от топлина.

— Кой ти даде позволение да направиш това? — смутено попита тя и вдигна ръка към главата си, опитвайки се да превъзмогне замайването.

— Трябваше или да направя това, или да ви върна плесницата, госпожице — осведоми я мъжът, а тонът и изражението му говореха, че преобразяването на пирата в аристократ все още не е приключило напълно. — За беда, нямам желание да удрям жена, независимо колко си го заслужава.

Сиренити рязко се отдръпна, усетила предателски сълзи да напират в очите й.

— Следващия път ме удари. Предпочитам плесница.

— Ако някога отново вдигнете ръка срещу мен, скъпа ми братовчедке, бъдете сигурна, че ще нараня нещо повече от гордостта ви — обеща той.

— Ще го сторя още сега — ядно отвърна Сиренити, ала смелото изявление остана неподкрепено от действия. Широко отворените й очи напомняха златисти езера от светлина. — Как се осмеляваш да ме обвиняваш, че съм приела пари, за да остана тук? Не ти ли е минавало през ума, че може да искам да опозная баба си, от която съм била лишена през целия си живот? Не ти ли е хрумвало, че може да искам да опозная мястото, където родителите ми са се срещнали и са се влюбили? Или че се налага да остана, за да докажа невинността на баща ми? — сълзите се търкулнаха по гладките страни, а Сиренити презря всяка отделна капка, издаваща слабостта й. — Иска ми се само да те бях ударила по-силно. Какво би направил ти, ако някой те обвини, че си бил купен като парче месо?

Мъжът проследи една сълза, плъзнала се по нежната сатенена кожа и лека усмивка разтегна устните му.

— Бих го пребил от бой, но ми се струва, че сълзите ви са много по-голямо наказание от юмруците ви.

— Не използвам сълзите като оръжие — тя ги избърса с опакото на ръката си, щеше й се да спрат най-сетне.

— Не. И точно затова са още по-силни — дългите му бронзови пръсти избърсаха сълзата от бялата кожа, контрастът на цветовете само подчерта нейната нежност и уязвимост. Мъжът рязко отдръпна ръка и рече тихо: — Думите ми бяха несправедливи, затова ви моля за извинение. И двамата си получихме наказанието, така че сега сме… как казвате вие? — сега сме квит.

Той я дари с една от редките си очарователни усмивки и младата жена се втренчи в него, привлечена от промяната в изражението му. Усмихна му се в отговор, внезапен слънчев проблясък през дъждовния воал. Мъжът кимна, извърна се и се отдалечи, оставяйки Сиренити загледана след него.

 

 

По време на вечерята разговорът бе отново съвсем обичаен, сякаш разговорът в кулата и бурната среща в градината на замъка изобщо не се бяха състояли. Сиренити се възхити от способността на сътрапезниците й да се владеят, докато разговаряха нехайно и похапваха от лангустата. Ако устните й не горяха още, тя би се заклела, че си е въобразила бурната опияняваща целувка на Кристоф. Тази целувка бе предизвикала дълбок отклик и бе разтърсила хладната й резервираност по-силно, отколкото бе склонна да признае.

Тя не означаваше нищо, настоя безмълвно Сиренити и насочи вниманието си към храната. Бяха я целували преди, щяха да я целуват отново. Нямаше да позволи на някакъв мрачен тиранин да занимава повече мислите й. Решена да възобнови ролята си в играта на официалности, тя отпи от чашата си и похвали виното.

— Харесва ли ви? — нехайно поде разговора Кристоф. — Това е мискет, който се приготвя в замъка. Всяка година произвеждаме малко количество за наше собствено удоволствие и за най-близките околности.

— Много ми харесва — отбеляза Сиренити. — Колко вълнуващо да се наслаждаваш на вино, направено от собствено грозде. Никога не съм опитвала нещо подобно.

— Мускатът е единственото вино, което се прави в Бретан — усмихна се контесата на Сиренити. — Ние сме главно провинция на морето и дантелата.

Сиренити прокара пръсти по белоснежната дантелена покривка, която украсяваше дъбовата маса.

— Бретонска дантела, толкова е изящна. Изглежда — тъй нежна, а с годините става само още по-красива.

— Като жена — промърмори Кристоф и Сиренити вдигна поглед да срещне тъмните му очи.

— Но имате също и добитък — подхвърли тя, за да прикрие моментното си смущение.

— А, да, добитък — устните му леко се извиха и Сиренити си даде сметка, че той прекрасно съзнава въздействието си върху нея.

— Тъй като цял живот съм живяла в град, аз съм напълно невежа по отношение на животните — продължи тя, все по-смутена от открития му поглед. — Сигурно са поразителна гледка, когато пасат из поляните.

— Ще трябва да те разведем из околностите на Бретан — заяви контесата и привлече вниманието на Сиренити. — Би ли желала утре да разгледаш имението?

— С удоволствие, госпожо. Сигурна съм, че ще бъде приятно разнообразие в сравнение с тротоарите и административните сгради.

— С радост ще те придружа, Сиренити — предложи Кристоф за нейна изненада. Тя се извърна към него, неспособна да прикрие учудването си. Мъжът се усмихна и наклони глава. — Имаш ли подходящи дрехи?

— Подходящи дрехи ли? — повтори тя, изненадата й премина в недоумение.

— Ами да — той като че ли се наслаждаваше на промените в изражението й. Усмивката му стана още по-широка. — Вкусът ти по отношение на дрехите е безупречен, но ще ти бъде трудно да яздиш кон с такава рокля.

Младата жена сведе очи към широката си зелена рокля, преди да срещне развеселения му поглед.

— Кон? — намръщи се тя.

— Не можеш да обиколиш имението с кола. С кон е много по-удобно.

— Боя се, че не яздя — вирна брадичка Сиренити.

— C’est impossible! — възкликна контесата. — Гейл бе великолепна ездачка.

— Може би ездаческите умения не се предават генетично, госпожо — подхвърли Сиренити, развеселена от изражението на баба си. — Аз изобщо не яздя. Не мога да управлявам дори пони от детска въртележка.

— Аз ще те науча — Кристоф изрече думите по-скоро като заявление, отколкото като молба и тя се извърна към него, веселието бе заменено от надменност.

— Колко мило предложение от ваша страна, мосю, но нямам желание да се науча. Не си правете труда.

— Няма значение — заяви той и вдигна чашата си, — ще се научиш. Ще бъдеш готова в девет, нали? Ще получиш първия си урок.

Тя го изгледа гневно, поразена от нежеланието да приеме отказа й.

— Току-що казах…

— Опитай се да бъдеш точна, скъпа — предупреди я лениво той и стана от масата. — Ще ти бъде много по-удобно да извървиш разстоянието до обора, отколкото да бъдеш завлечена дотам за златистата си коса — той се усмихна, сякаш перспективата му се стори безкрайно привлекателна. — Лека нощ, бабо — добави с обич, преди да изчезне от стаята, където Сиренити кипеше от гняв, а баба й изпитваше безсрамно задоволство.

— Каква непоносима наглост! — избухна Сиренити, щом си възвърна способността да говори. Извърна се гневно към възрастната жена и добави предизвикателно: — Ако си мисли, че кротко ще се подчиня…

— Разумно би било да се подчиниш, кротко или не — прекъсна я вдовицата. — Когато Кристоф си науми нещо… — с красноречиво свиване на раменете, тя остави края на изречението на въображението на Сиренити. — Имаш панталон, предполагам. Утре сутрин Бриджит ще ти донесе чифт от ботушите за езда на майка ти.

— Госпожо — започна бавно Сиренити, сякаш се опитваше да подчертае всяка дума, — нямам намерение да се качвам на кон утре сутрин.

— Не ставай глупава, детето ми — контесата небрежно посегна към чашата си с вино. — Той е способен да изпълни заплахата си. Кристоф е много твърдоглав — тя се усмихна и Сиренити за първи път долови искрена топлота. — Може би дори по-твърдоглав от теб.

 

 

С поредица гневни ругатни Сиренити нахлузи твърдите ботуши, принадлежали някога на майка й. Бяха почистени и лъснати до блясък и прилепнаха идеално на малките й крака, сякаш бяха изработени по поръчка за нея.

— Изглежда и ти участваш в заговора срещу мен, мамо — тихичко подхвърли тя в отчаянието си. На вратата се почука и тя извика на френски: — Влез.

Ала вратата отвори не дребничката прислужница Бриджит, а Кристоф, облечен в елегантни светлобежови бричове за езда и бяла ленена риза.

— Какво искаш? — намръщено попита тя.

— Просто да се уверя дали си точна, Сиренити — отвърна с усмивка мъжът и плъзна поглед от смръщеното й лице към стройното грациозно тяло, стегнато в копринена блуза и маркови джинси.

Като й се искаше да не я гледа всеки път така, сякаш се опитва да запамети всяка нейна черта, Сиренити се изправи.

— Готова съм, капитан Блай, но се боя, че няма да ти се сторя много прилежна ученичка.

— Ще видим, скъпа — той отново се вгледа в нея, сякаш премисляше. — Струваш ми се съвсем способна да изпълняваш прости указания.

Очите й се присвиха и тя с мъка потисна гнева, който мъжът тъй лесно предизвикваше.

— Аз съм сравнително интелигентна, благодаря, но не обичам да играя по ничия свирка.

— Моля? — недоумението му я накара да се усмихне.

— Ще трябва да си припомня повечко разговорни изрази, братовчеде. Може би ще успея бавно да те подлудя.

 

 

Сиренити тръгна с Кристоф към конюшните, потънала в надменно мълчание, като умишлено ускори крачка, за да върви редом с него, а не да подтичва отзад като послушно кученце. Щом наближиха сградата, конярят излезе, повел два коня, оседлани и напълно готови за езда. Единият бе с бляскава черна козина, другият — светлокафяв, а в очите на Сиренити и двата изглеждаха огромни.

Тя спря внезапно и разколебано се втренчи в двойката. Няма да посмее да ме влачи за косата, помисли си.

— Ако просто се обърна и си тръгна, какво ще направиш? — попита.

— Просто ще те върна обратно — той вдигна вежда в отговор на мрачното изражение на Сиренити, показвайки, че е предугадил въпроса й.

— Черният очевидно е твой, графе — заключи тя, като се опитваше да овладее нарастващата си паника. — Вече си представям как препускаш из околността, осветен от луната, а на хълбока ти проблясва меч.

— Много сте проницателна, госпожице — кимна той, пое юздите на светлокафявия кон и приближи към Сиренити. Тя неволно отстъпи назад и преглътна.

— Предполагам, искаш да го яхна.

— Това е кобила — поправи я Кристоф с усмивка.

Тя му се озъби в отговор, разгневена, уплашена, отвратена от собствения си страх.

— Полът й ни най-малко не ме интересува — тя огледа спокойното животно и отново преглътна. — Тя е… тя е много голяма — промълви много по-тихо отколкото й се искаше.

— Бабет е нежна като Кориган — с изненадващо търпение я увери Кристоф. — Обичаш кучета, нали?

— Да, но…

— И нейната козина е мека, нали? — той хвана ръката на Сиренити и я притисна към гладката буза на Бабет. — Има добро сърце и единственото й желание е да угажда.

Ръката й бе притисната между гладката козина на коня и твърдата длан на Кристоф, което й се стори необичайно приятно. Сиренити се поотпусна и му позволи да прокара ръката й по козината на кобилата, като извърна глава и се усмихна през рамо.

— Приятно е — започна тя, ала щом кобилата изпръхтя, отскочи уплашено и се блъсна в гърдите на Кристоф.

— Успокой се, скъпа — засмя се той и обви ръце около талията й, за да я задържи. — Тя просто ти казва, че те харесва.

— Стресна ме — оправда се Сиренити, отвратена от себе си и реши, че трябва да го направи сега или никога. Извърна се да му каже, че е готова да започне, ала само се втренчи безмълвно в тъмните загадъчни очи, докато ръцете на мъжа все още обгръщаха талията й.

Усети как сърцето й нарушава спокойния си ритъм, спира за миг, сетне започва бясно да препуска. За момент й се стори, че той ще я целуне отново и за собствено изумление и смайване осъзна, че най-много от всичко й се иска да усети устните му върху своите. Мъжът внезапно се намръщи и рязко отдръпна ръце от нея.

— Да започваме — сдържан и овладян, той без усилие влезе в ролята на учител.

Гордостта надделя и Сиренити се изпълни с решимост да се прояви като блестяща ученичка. Преглътна страха си и позволи на Кристоф да й помогне да яхне кобилата. С изненада откри, че земята не е чак толкова далеч, колкото й се бе сторило и насочи цялото си внимание към указанията на Кристоф. Изпълняваше нарежданията му, съсредоточена да следва точно указанията му, решена да не позволи да стане отново за смях.

Сиренити проследи как Кристоф яхна жребеца си с лекота и грация, за които му завидя. Буйният черен кон подхождаше до съвършенство на мургавия надменен мъж и за свой ужас Сиренити си даде сметка, че дори Тони, когато е бил най-пламенен, не й е въздействал така, както я вълнуваше с настоятелните си погледи този хладно сдържан непознат.

Не е възможно да съм привлечена от него, яростно възрази тя. Той бе прекалено непредсказуем и в миг на прозрение Сиренити си даде сметка, че би могъл да я нарани така дълбоко, както никой мъж досега. Освен това, каза си тя, докато се взираше в гривата на светлокафявата кобила, не ми харесва снизходителното му властно държание.

— Да не реши да подремнеш, Сиренити? — подигравателно подхвърли Кристоф и рязко я върна към действителността. Зърнала насмешката в погледа му, тя усети, че се изчервява за свой най-голям ужас. — Хайде, скъпа.

Руменината й накара мъжа да се усмихне, сетне той подкара коня си и с бавен ход се отдалечи от конюшнята.

Яздеха един до друг и след няколко минути Сиренити се поотпусна на седлото. Предаваше указанията на Кристоф на кобилата, която послушно изпълняваше. Сиренити стана по-уверена и си позволи да огледа пейзажа, да се наслади на милувките на слънцето по лицето си и на нежния ритъм на коня под себе си.

— А сега ще преминем в тръс — внезапно нареди Кристоф и Сиренити извърна глава да го погледне.

— Може би френския ми не е чак толкова добър, колкото си мислех. В тръс ли каза?

— Френският ти е чудесен, Сиренити.

— Напълно съм доволна от равана — нехайно сви рамене младата жена. — За никъде не бързам.

— Трябва да се движиш в синхрон с коня — инструктира я той, без да обръща внимание на изявлението й. — Повдигай се с всеки подскок на коня. Притисни леко с пети.

— Виж какво…

— Страх ли те е? — подигравателно повдигна вежда той.

Преди здравият разум да победи гордостта, Сиренити отметна глава и притисна пети към хълбоците на коня.

Сигурно такова е усещането, когато работиш с онези пневматични чукове, с които все разбиват уличната настилка, помисли си Сиренити, докато тромаво подскачаше върху тичащата в тръс кобила.

— Повдигай се с всеки подскок на коня — напомни й Кристоф, ала тя бе прекалено погълната от затруднението си, за да зърне широката усмивка, съпроводила думите му.

След още няколко непохватни движения, Сиренити най-сетне улови ритъма.

— Как си? — попита мъжът, докато препускаха един до друг по прашната пътека.

— Ами след като кокалите ми престанаха да дрънчат, не е чак толкова лошо. Всъщност — извърна се тя и му се усмихна, — забавно е.

— Добре, а сега лек галоп — рече той и Сиренити му хвърли смразяващ поглед.

— Слушай, Кристоф, ако искаш да ме убиеш, защо не опиташ нещо по-просто като отрова или един хубав удар с нож в гърба?

Той отметна глава и се разсмя, плътен ясен звук, който изпълни тихото утро и отекна във вятъра. Когато извърна глава и се усмихна, на Сиренити й се стори, че светът се преобръща, а сърцето й, пренебрегвайки всички предупреждения на мозъка, вече не й принадлежеше.

— Хайде, смела моя ездачке — нехайно подхвърли той. — Притисни пети и ще те науча да летиш.

Краката й се подчиниха машинално и кобилата откликна преминавайки в лек галоп. Вятърът играеше в косите на Сиренити и милваше страните й с хладните си пръсти. Тя имаше чувството, че е яхнала облак, макар да не бе сигурна дали усещането се дължи на порива на вятъра или на опиянението на любовта. Омагьосана и от двете, тя не си даде труда да си отговори.

По нареждане на Кристоф младата жена дръпна юздите и накара кобилата да премине от галоп в тръс, а сетне в раван, преди накрая да я спре. Вдигна лице към небето и въздъхна от удоволствие, преди да се обърне към спътника си. Страните й бяха поруменели от вятъра и вълнението, очите й бяха широко отворени, златисти и блестящи, косата й бе разрошена, назъбен ореол около греещото й от щастие лице.

— Забавлявате ли се, госпожице?

Тя му отправи широка усмивка, все още опиянена от силното вино на любовта.

— Давай, кажи: „Нали ти казвах“. Ще бъдеш напълно прав.

— О, не, скъпа, такова удоволствие е да видиш как ученикът ти напредва тъй бързо и умело — той й се усмихна в отговор, невидимата бариера помежду им изчезна. — Движиш се тъй естествено на седлото; може би талантът все пак е генетично заложен.

— О, мосю — игриво затрепка с ресници тя. — Трябва да отдам заслуженото на учителя си.

— Френската ти кръв си казва думата, Сиренити, ала техниката ти има нужда от изглаждане.

— Не съм толкова добра, а? — приглади разрешената си коса и въздъхна дълбоко. — Сигурно никога няма да се науча да яздя както трябва, твърде много американска пуританска кръв имам от предците на баща ми.

— Пуританска ли? — смехът на Кристоф отново наруши утринната тишина. — Скъпа, никой пуритан не е с такъв огнен темперамент.

— Ще приема това за комплимент, макар да съм убедена, че замисълът му съвсем не беше такъв — тя извърна глава и сведе поглед към долината, която се разкриваше от върха на хълма. — О, каква красота!

В далечината се разкриваше сцена като от пощенска картичка, полегати хълмове, осеяни с пасящи стада на фона на спретнати къщички. Малко по-далече се виждаше мъничко селце, като кукленско градче, подредено от гигантска ръка, сред което най-ярко изпъкваше бяла църква с островърха кула.

— Идеално е — промълви Сиренити. — Сякаш съм се върнала назад във времето — погледът й се плъзна по пасящите стада. — Твои ли са? — попита, като ги обхвана с жест.

— Да — отвърна мъжът.

— Значи всичко това е твоя собственост? — попита отново тя, внезапно усетила, че пропада.

— Това е част от имението — сви рамене Кристоф.

Яздихме толкова дълго, помисли си тя и се намръщи, а все още сме на негова земя. Един Господ знае колко далече се простира в другите посоки. Защо не може да е обикновен мъж? Тя се извърна и се загледа в ястребовия му профил. Но той не е обикновен мъж, напомни си тя. Той е конт дьо Кергален, господар на целия този имот, и аз не бива да забравям това.

Тя насочи поглед обратно към долината и се намръщи още повече. Не искам да съм влюбена в него. Преглътна, усетила гърлото си внезапно пресъхнало и прибягна към думите, за да предпази сърцето си.

— Колко е прекрасно да притежаваш толкова много красота.

Той се извърна към нея и вдигна вежда.

— Не можеш да притежаваш красотата, Сиренити, можеш само да се грижиш за нея и да я цениш.

Тя прогони топлината, предизвикана от нежните му думи и не отмести поглед от долината.

— Наистина ли? Бях останала с впечатлението, че младите аристократи приемат подобни неща за даденост — тя обхвана с жест околността. — В края на краищата всичко това е твоя собственост.

— Не харесваш аристокрацията, Сиренити, но ти също имаш аристократична кръв — недоумението й го накара да се усмихне, ала тонът му остана хладен. — Да, бащата на майка ти е бил конт, макар имотите му да са били опустошени по време на войната. Картината на Рафаело е един от малкото ценни предмети, които баба ти успяла да спаси при бягството си.

Пак проклетата картина на Рафаело! — мрачно си помисли Сиренити. Той бе ядосан; усети го по блясъка в очите му си почувства странно доволна. По-лесно щеше да й бъде да контролира чувствата си към него, ако двамата останеха скарани.

— Значи съм наполовина селянка, наполовина аристократка — рече тя и сви рамене. — Е, скъпи ми братовчеде, аз лично предпочитам селската половина. Ще оставя синята кръв в семейството на теб.

— Добре ще бъде да помните, че не сме кръвни роднини, госпожице — тихо отбеляза Кристоф и срещнала присвитите му очи, Сиренити уплашено потрепери. — Семейство дьо Кергален са известни с това, че вземат каквото пожелаят и аз не правя изключение. Внимавайте как използвате кехлибарените си очи.

— Предупреждението е ненужно, мосю. Мога да се грижа за себе си.

Той се усмихна, бавна, самоуверена усмивка, по-обезпокоителна от гневен отговор, и подкара коня си обратно към замъка.

На връщане яздиха в пълно мълчание, прекъсвано само от откъслечните команди на Кристоф. Отново бяха кръстосали саби и Сиренити бе принудена да признае, че той с лекота бе парирал удара й.

Щом стигнаха конюшнята, Кристоф слезе от коня с обичайната си грация, подаде юздите на коняря и приближи да й помогне, преди да е успяла да повтори движенията му.

Сиренити предизвикателно пренебрегна скованите си крайници и се плъзна от гърба на животното, Кристоф обви ръце около талията й. За миг остана така, загледан замислено в младата жена, сетне отдръпна дланите си, които сякаш прегаряха тънкия плат на блузата й.

— Вземи си гореща вана — нареди той. — Ще поуспокои донякъде болката в скованите ти мускули, която без съмнение изпитваш.

— Притежавате изумителна способност да издавате заповеди, мосю.

Очите му се присвиха, ръцете му се стрелнаха с невероятна бързина и той я притегли в обятията си, впи устни в нейните, като не й даде време да окаже съпротива или да възрази, принуди я да откликне тъй лесно, сякаш завъртя кранче на чешма.

Цяла вечност я държа в плен на волята си, повличайки я все по-дълбоко във водовъртежа на целувката. Грубостта му пробуди у нея нова варварска страст. Сиренити потъпка гордостта си в името на любовта и се предаде на желанието, което не бе в състояние да потисне. Светът изчезна, нежният бретонски пейзаж се разми като акварел, оставен под дъжда, останаха само топлата плът и устните, които я принуждаваха да се предаде. Ръката му се плъзна по стройното й бедро, сетне нагоре по гърба, притисна я към тялото му със сила, която би строшила костите й, ако вече не се бяха стопили от бликналата в нея топлина.

Любов. Думата бясно се завъртя в съзнанието й. Любовта бе разходки под лек дъждец, спокойна вечер до припукващия огън. Как бе възможно да е пулсираща ураганна буря, която те оставя слаб, задъхан и уязвим? Как бе възможно някой да жадува за слабостта, така както жадуваше за живот? Така ли е било и при мама? Това ли бе причината за замечтания й поглед? Никога ли няма да ме освободи? — отчаяно се запита тя и обви ръце около врата му, тялото се противопоставяше на волята й.

— Госпожице — промърмори с лека подигравка мъжът, след като отдръпна устни на един дъх от нейните, а пръстите му нежно галеха шията й, — притежавате изумителната способност да си навличате наказание. Желанието да ви науча на дисциплина е непреодолимо.

Той я освободи, извърна се и нехайно се отдалечи. Спря за миг да отвърне на поздрава на Кориган, който се спусна предано по петите му.