Нора Робъртс
Френска връзка (3)

Трета глава

Тишината събуди Сиренити. Тя отвори очи и недоумяващо се взря в обляната от слънце стая, преди да си спомни къде се намира. Седна в леглото и се заслуша. Тишина, дълбока и плътна тишина, прекъсвана от време на време единствено от песента на птичките. Тишина, която липсваше в оживения пулсиращ град, който бе познавала през целия си живот, тишина, която й хареса.

Малкият, богато украсен часовник върху черешовото писалище показваше едва шест часа, затова Сиренити остана да полежи още малко сред меките възглавници и фините чаршафи, потънала в леност. Макар съзнанието й да бе претоварено с фактите и обвиненията, разкрити от баба й, умората от дългото пътуване бе надделяла и Сиренити веднага бе потънала в дълбок сън, чувствайки се необичайно спокойна в някогашното легло на майка си. Тя се взря в тавана и отново прехвърли в ума си снощните събития.

Контесата бе огорчена. Въпреки невероятната й способност да се владее, тя не бе успяла да прикрие нито огорчението си, нито болката. Въпреки гнева си, Сиренити бе зърнала болката. Макар да бе прогонила дъщеря си, контесата бе запазила портрета и може би, заключи Сиренити, противоречието означаваше, че гордостта не бе вкаменила сърцето й.

Гневът й срещу отношението на Кристоф обаче все още не се бе уталожил. Той се извисяваше над нея като предубеден съдия, готов да произнесе присъда без процес. Е, твърдо реши тя, аз също имам гордост и няма да треперя и да се свивам от страх, когато очернят името на баща ми и слагат главата ми на ешафода. И аз мога да се справя с играта на хладна учтивост. Няма да побягна към къщи като ранено кученце; ще остана тук.

Загледана в струящите през прозореца слънчеви лъчи, тя въздъхна дълбоко.

— C’est un nouveau jour, Maman — на глас изрече тя. Изхлузи се от леглото и приближи до прозореца. Градината се простираше пред нея като ценен подарък. — Ще се поразходя в градината, мамо, а по-късно ще скицирам дома ти — пое дълбоко въздух и посегна към халата си. — А след това двете с контесата може да се помирим.

Тя се изкъпа и бързо се облече, като избра лятна рокля в пастелни тонове. Замъкът тънеше в спокойна тишина, когато Сиренити слезе в преддверието и пристъпи навън в топлото лятно утро.

Странно, помисли си, заобикаляйки в широк полукръг. Колко странно да не виждаш наблизо друга сграда, кола, нито дори друго човешко същество. Въздухът бе свеж и наситен с леко ухание, тя вдъхна дълбоко, преди да заобиколи замъка на път към градината.

Отблизо бе още по-изумителна, отколкото от прозореца. Кичестите цветя напомняха букети от разноцветни фойерверки, ароматът им се смесваше в екзотично ухание, едновременно остро и сладостно. Множество пътеки минаваха през добре поддържаните храсти, плочите от настилката улавяха слънчевите лъчи, които весело играеха по гладката им повърхност. Тя си избра наслуки една пътека и бавно пое по нея, наслаждавайки се на усамотението, художничката в нея бе опиянена от изобилието на нюанси и форми.

— Bonjour, Mademoiselle — плътният глас наруши тишината и Сиренити рязко се извърна, стресната от грубото нашествие в самотното й съзерцание. Кристоф приближи бавно, висок и строен, движенията му й напомниха за един арогантен руски танцьор, когото бе срещнала на вашингтонско парти. Грациозен, самоуверен и изключително мъжествен.

— Bonjour, Monsieur le Comte — тя не си направи труда да се усмихне, но поздрави с внимателно премерена дружелюбност. Мъжът бе облечен в обикновена бежова риза и кафяви джинси и ако преди бе усетила лек повей, напомнящ й за пират, сега бе връхлетяна от буря.

Той спря до нея и се зае с обичайния си цялостен оглед.

— Ранобудна сте. Вярвам, че сте спали добре.

— Много добре, благодаря — отвърна тя, ядосана, че трябва да се бори не само с враждебността, но и с привличането. — Градините ви са красиви и обаятелни.

— Привързан съм към всичко красиво и обаятелно — очите им се срещнаха, тъмнокафявите бавно поглъщаха кехлибарените, докато Сиренити усети, че дъхът й секва и сведе поглед, неспособна да устои на силата на неговия.

— О, здравей — двамата говореха на френски, ала зърнала кучето, дотичало след Кристоф, Сиренити премина отново на английски. — Как се казва? — тя приклекна и разроши гъстата мека козина.

— Кориган — отвърна мъжът и сведе поглед към ореола от светли къдрици, облени от слънцето.

— Кориган — повтори тя, запленена от кучето и забравила напълно яда си към господаря му. — Каква порода е?

— Бретонски шпаньол.

Кориган започна щедро да отвръща на ласките с енергични облизвания на нежните й бузи. Преди Кристоф да нареди на кучето да престане, Сиренити се засмя и зарови лице в меката шия на животното.

— Трябваше да се сетя. И аз имах куче навремето; последва ме до вкъщи — тя вдигна поглед и се усмихна, щом Кориган продължи да я целува с влажния си език. — Всъщност аз го окуражих да ме последва. Кръстих го Леонардо, но баща ми го нарече Мърльо и това име си остана. Никакво миене и ресане не помогна срещу свойствената му мърлявост.

Щом понечи да стане, Кристоф протегна ръка да й помогне, хватката му бе твърда и смущаваща. Потискайки порива да се отдръпне рязко, тя внимателно освободи ръката си и продължи разходката. Господарят и кучето тръгнаха редом с нея.

— Гневът ви се е уталожил, както виждам. За мен бе изненада да открия такъв опасен характер в една тъй нежна обвивка.

— Боя се, че грешите — стрелна го с поглед тя. — Не за характера, а за нежността. Аз съм доста твърда и трудно се огъвам.

— Може би все още не сте получавали тежки удари, като да ви изостави някой, например — възрази той и Сиренити насочи цялото си внимание към един розов храст. — Решихте да останете известно време, така ли?

— Да — призна тя и се извърна към него, — макар да останах с впечатлението, че вие бихте предпочели да си тръгна.

Мъжът сви рамене.

— О, не, госпожице. Вие сте добре дошла тук и можете да останете колкото ви харесва.

— Въодушевлението ви е заразително — промърмори Сиренити.

— Моля?

— Нищо — тя въздъхна и смело срещна погледа му. — Кажете ми, господине, не съм ви приятна, защото смятате баща ми за крадец или имате нещо лично против мен?

Хладното изражение не се промени, когато мъжът срещна погледа й.

— Съжалявам, че съм оставил такова впечатление у вас. Госпожице, явно са виновни маниерите ми. Ще се опитам да бъда по-учтив.

— Вие сте толкова безкрайно учтив, че понякога това граничи с грубост — сопна се тя, загубила самообладание и тропна ядосано.

— Може би грубостта ще ви се понрави повече? — той вдигна вежда, напълно равнодушен към избухването й.

— О! — тя се извърна и ядно посегна да откъсне една роза. — Вбесявате ме! По дяволите! — изруга, убола палеца си. — Ето какво ме накарахте да направя — изгледа го гневно и вдигна пръста към устните си.

— Моите извинения — рече Кристоф и я изгледа с насмешка. — Много нелюбезно от моя страна.

— Вие сте арогантен, снизходителен и превзет — обвини го Сиренити и тръсна къдрици.

— А вие сте избухлива, разглезена и твърдоглава — присви очи той и скръсти ръце на гърдите си.

Двамата се втренчиха един в друг, учтивата маска на графа се изхлузи и зад хладната резервирана външност Сиренити зърна безмилостния и обаятелен мъж.

— Е, след такова кратко познанство изглежда имаме доста високо мнение един за друг — отбеляза Сиренити и приглади къдриците си. — Ако се опознаем малко по-добре, ще се влюбим безумно.

— Интересно заключение, госпожице — с лек поклон той се извърна и се отправи обратно към замъка. Сиренити изведнъж се почувства изоставена.

— Кристоф — извика тя, обзета от необясним подтик да изглади недоразуменията помежду им. Мъжът се извърна, въпросително повдигнал вежда и Сиренити пристъпи към него. — Не може ли просто да бъдем приятели?

Той задържа погледа й тъй продължително, взря се тъй напрегнато, сякаш надникна в душата й.

— Не, Сиренити, боя се, че никога няма да бъдем просто приятели.

Тя проследи с поглед високия строен мъж, който се отдалечаваше към замъка, следван от шпаньола.

 

 

Час по-късно Сиренити се присъедини към баба си и Кристоф за закуска, контесата вежливо се осведоми как е прекарала нощта. Разговорът течеше гладко, макар да не бе особено оживен и Сиренити усети, че възрастната жена се старае да разсее напрежението от снощния сблъсък.

Може би не е редно да се караш, докато ядеш кроасани, реши Сиренити. Колко изумително цивилизовани сме! Потискайки ироничната си усмивка, тя възприе държанието на сътрапезниците си.

— Сигурно ще искаш да разгледаш замъка, нали, Сиренити? — контесата вдигна поглед, след като остави каничката със сметана и разбърка кафето си.

— Да, госпожо, ще ми бъде приятно — съгласи се Сиренити с подобаваща усмивка. — По-късно бих искала да направя няколко скици отвън, но с удоволствие бих разгледала първо вътрешността.

— Разбира се. Кристоф — обърна се тя към мургавия мъж, който лениво отпиваше от кафето си, — тази сутрин трябва да разведем Сиренити из замъка.

— С най-голямо удоволствие, бабо — съгласи се той и остави чашата си върху порцелановата чинийка, — но за съжаление, тази сутрин ще бъда зает. Трябва да пристигне новия бик, който купихме и се налага да се погрижа за превозването му.

— А, добитъка — въздъхна контесата и сви рамене. — Твърде много мислиш за добитъка.

Това бе първата спонтанно изречена забележка и Сиренити машинално я подхвана:

— Добитък ли отглеждате?

— Да — отвърна Кристоф и срещна въпросителния й поглед. — Отглеждането на добитък е бизнесът на замъка.

— Наистина ли? — попита тя с преувеличена изненада. — Смятах, че фамилията дьо Кергален не се занимава с такива досадни дейности. Представях си, че просто си седят и броят крепостните си селяни.

Той кимна с лека усмивка.

— Само веднъж месечно. Крепостните селяни са доста плодовити.

Сиренити не можа да сдържи смеха си. Неговото ухилване обаче й подейства като предупреждение и тя насочи вниманието си към кафето.

В края на краищата контесата придружи Сиренити в обиколката й из двореца, като й разказа част от историята му, докато минаваха от една стая в друга, коя от коя по-смайващи.

Замъкът бил построен в край на седемнайсети век и тъй като съществуваше едва три столетия, не се смяташе за стар според стандартите на Бретан. Самият замък и имотите към него били предавани от поколение на поколение на най-големия син и макар да били направени някои подобрения, в основни линии сградата била същата, когато първият конт дьо Кергален пренесъл съпругата си през подвижния мост. За Сиренити той бе олицетворение на неподвластния на времето старинен чар, а привързаността и магията, които бе усетила от пръв поглед, се засилиха още по време на обиколката.

В галерията с портретите тя зърна смуглия чар на Кристоф, възпроизвеждан върху картините през вековете. Макар да имаше известна разлика от поколение на поколение, неизменната гордост оставаше, както и аристократичната осанка, неуловимото загадъчно излъчване. Тя спря пред един от предците от осемнайсети век, чиято прилика с Кристоф, бе тъй поразителна, че се наложи да пристъпи по-близо, за да се вгледа по-внимателно.

— Жан-Клод като че ли те заинтригува, Сиренити? — подхвърли контесата, проследила погледа й. — Кристоф много прилича на него, нали?

— Да, приликата е забележителна — очите, реши тя, са толкова самоуверени и жизнени, а ако не грешеше, устните бяха целували твърде много жени.

— За него се говори, че бил малко… див — продължи с възхищение контесата. — Занимавал се с контрабанда за развлечение. Морето било неговата страст. Историята разказва, че като бил веднъж в Англия, той се влюбил в жена от тази страна и тъй като нямал търпение за дълго официално и старомодно ухажване, отвлякъл я и я довел в замъка. Оженил се за нея, разбира се. Тя е тук — възрастната жена посочи портрета на около двайсетгодишна английска девойка с бледорозови страни. — Не изглежда нещастна.

С тази забележка тя продължи по коридора, оставяйки Сиренити да се взира в усмихнатото лице на отвлечената невеста.

Балната зала беше огромна, далечната стена бе цялата остъклена, което правеше помещението още по-просторно. Друга стена бе цялата покрита с огледала, отразяващи блестящите кристали на трите полилея, които сигурно искряха като безмълвни звезди от високия таван. Столове с високи облегала и изящно бродирани седалки бяха подредени удобно за гостите, които биха предпочели просто да наблюдават танцуващите по бляскавия дансинг двойки. Сиренити се зачуди дали Жан-Клод е организирал сватбен бал в чест на своята съпруга и реши, че без съмнение го е сторил.

Контесата поведе Сиренити по друг тесен коридор към стръмни каменни стъпала, които се виеха като спирала към най-високата кула. Макар стаята, в която влязоха да бе съвсем гола, Сиренити ахна възхитено, застана в центъра и се огледа, сякаш наоколо бе пълно със съкровища. Помещението бе голямо, просторно и съвсем кръгло, а високите прозорци, които го заобикаляха от всички страни, позволяваха на струящите слънчеви лъчи да достигнат и най-отдалечените кътчета. Младата жена веднага си представи как би могла да рисува тук часове наред в блажено усамотение.

— Баща ти използваше тази стая за ателие — осведоми я контесата. Думите бяха изречени с рязък тон, който пропъди виденията на Сиренити и я накара да се извърне към баба си.

— Госпожо, ако желаете да остана тук известно време, ще трябва да постигнем разбирателство. Ако не успеем, ще са наложи да замина — гласът й бе твърд, овладян и хладно учтив, ала очите й издаваха вътрешната й борба. — Обичах баща си много, както обичах и майка си. Няма да търпя тона, с който говорите за него.

— Да не би в твоята страна да е обичайно за една млада жена да се обръща по този начин към по-възрастните хора? — царствената глава бе високо вдигната, раздразнението ясно се долавяше.

— Отговарям единствено за себе си, госпожо — отвърна тя. — И не споделям мнението, че възрастта е доказателство за мъдрост. Нито пък съм дотолкова лицемерна, че да се преструвам на равнодушна, докато обиждате мъжа, когото обичах и уважавах най-много от всички.

— Може би ще бъде най-разумно да не обсъждаме баща ти, докато си тук — молбата бе несъмнена заповед и Сиренити настръхна от гняв.

— Възнамерявам да го споменавам, госпожо. Възнамерявам да открия какво точно се е случило с мадоната на Рафаело и да изчистя петното, което сте лепнали върху името му.

— И как смяташ да постигнеш това?

— Не зная — отвърна тя, — но ще го сторя — закрачи из стаята и неволно разпери ръце в типично френски жест. — Може да е скрита в замъка, може някой друг да я е взел — тя рязко се завъртя, внезапно обзета от ярост. — Може би вие сте я продали, а сега прехвърляте вината върху баща ми.

— Обиждаш ме! — сините очи на контесата пламтяха от гняв.

— Нарекохте баща ми крадец, а казвате, че аз ви обиждам? — натърти Сиренити също тъй гневно. — Познавах Джонатан Смит, контесо, и той не беше крадец, но вас не познавам.

В продължение на няколко минути контесата безмълвно се взираше в разгневената млада жена, сините пламъци се уталожиха, заменени от разбиране.

— Това е вярно — кимна възрастната жена. — Ти наистина не ме познаваш, аз също не те познавам. И тъй като сме непознати, не бива да прехвърлям вината върху теб. Нито пък мога да те виня за нещо, случило се, преди да се родиш — тя приближи до прозореца и безмълвно се втренчи навън. — Не съм променила мнението си за баща ти — рече накрая, извърна се и с жест попречи на Сиренити да отвърне. — Но не бях справедлива по отношение на дъщеря му. Ти дойде в моя дом по моя молба и аз те посрещнах лошо. Извинявам се за това — тя леко се усмихна. — Ако си съгласна, няма да говорим за миналото, докато не се опознаем.

— Добре, госпожо — кимна Сиренити, доловила, че молбата и извинението са покана за примирие.

— Имаш нежно сърце и силен дух — одобрително отбеляза вдовицата. — Това е хубава комбинация. Но и бързо избухваш, нали?

— Така е — призна Сиренити.

— Кристоф също бързо избухва и нерядко го обземат мрачни настроения — осведоми я контесата, като внезапно смени темата. — Той е силен, упорит и съпругата му ще трябва да притежава същата сила на характера, но да бъде с нежно сърце.

Сиренити с недоумение се взря в баба си.

— Моите съчувствия към бъдещата му съпруга — рече тя, сетне присви очи, обзета от неясно съмнение. — Госпожо, какво общо имам аз с нуждите на Кристоф?

— Той е достигнал възрастта, когато един мъж се нуждае от съпруга — заяви контесата. — А ти си преминала възрастта, когато повечето жени в Бретан вече са омъжени и се грижат за семейство.

— Аз съм само наполовина бретонка — разсеяно отбеляза Сиренити, сетне очите й се разшириха от изумление. — Нали не сте… нима смятате, че ние с Кристоф… О, каква невероятна нелепица! — искреният й смях отекна в празната стая. — Госпожо, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но графът не се интересува от мен. Той не ме харесва от мига, в който ме видя, а съм принудена да призная, че и аз не съм преизпълнена с обич към него.

— Какво общо има тук харесването? — попита контесата и нехайно махна с ръка.

Смехът на Сиренити секна и тя недоверчиво поклати глава, макар да осъзна за какво става дума.

— Говорихте ли вече с него?

— Да, разбира се — спокойно отвърна контесата.

Сиренити затвори очи, задушавана от ярост и унижение.

— Нищо чудно, че ме е намразил от пръв поглед, като се има предвид това и мнението му за баща ми! — тя обърна гръб на баба си, сетне са завъртя отново към нея, изпълнена с основателен гняв. — Преминавате границата, контесо. Времето на уговорените бракове е безвъзвратно отминало.

— Ха! — възкликна старицата. — Кристоф е твърде независим, за да са съгласи на нещо, уговорено от друг, а виждам, че и ти си твърдоглава. Но… — лека усмивка набръчка острото лице, докато Сиренити все още не можеше да превъзмогне смайването си. — Ти си красива, а Кристоф е привлекателен и мъжествен. Може би природата ще… как се казваше? Ще поеме нещата в свои ръце.

Сиренити онемя от изумление, втренчена в спокойното непроницаемо лице.

— Ела — рече контесата и невъзмутимо се отправи към вратата. — Има още много да видиш.