Нора Робъртс
Френска връзка (2)

Втора глава

Овалното огледало с позлатена рамка отразяваше стройна русокоса жена. Дългата рокля с висока яка в приглушен оттенък на „пепел от рози“ придаваше блясък на бялата кожа, разкривайки ръцете и раменете. Сиренити срещна кехлибарените очи на отражението, задържа погледа им и въздъхна. Почти бе време да слезе долу и отново да се срещне с баба си — царствената резервирана графиня — и братовчед си, сдържания, странно враждебен граф.

Куфарите й бяха пристигнали, докато се наслаждаваше на ваната, приготвена от дребничката мургава прислужница от Бретан. Бриджит бе разопаковала и подредила багажа, отначало свенливо, а сетне с весело бъбрене и шумни възклицания, докато окачваше дрехите в големия гардероб или ги подреждаше в старинния скрин.

Непресторената дружелюбност бе в ярък контраст с отношението на роднините й.

Опитите на Сиренити да си почине сред хладните ленени чаршафи на голямото легло с балдахин се оказаха напразни, връхлетели я бяха толкова противоречиви чувства. Странното усещане при влизането й в замъка, скованото официално посрещане на баба й, силната физическа реакция към безстрастния граф се бяха съюзили, за да я направят необичайно уязвима и несигурна в себе си. Тя се улови, че отново й се иска да бе позволила на Тони да я разубеди и да си бе останала сред нещата и хората, които познаваше и разбираше.

Тя въздъхна дълбоко, изправи рамене и вирна брадичка. Не беше наивна ученичка, та да се плаши от замъци и прекалена официалност, напомни си. Тя бе Сиренити Смит, дъщеря на Джонатан и Гейл Смит, щеше да държи главата си високо вдигната и да се справи с графовете и графините.

Бриджит тихо почука на вратата и Сиренити я последва по тесния коридор, сетне смело тръгна надолу по витото стълбище.

— Bon soir, Mademoiselle Smith — поздрави я Кристоф с обичайната си хладна учтивост, а Бриджит бързо и незабелязано се оттегли.

— Bonsoir, Monsieur le Comte — отвърна също тъй официално Сиренити, докато двамата отново се изучаваха с погледи.

Черният официален костюм придаваше почти сатанински вид на ястребовите му черти, тъмните очи проблясваха като смолисточерни камъни, в контраст със снежнобялата риза кожата му изглеждаше тъмнобронзова. Ако е имало пирати в рода, били са доста елегантни, реши Сиренити. И вероятно са имали големи успехи във всички области на пиратските си набези, заключи тя, докато мъжът несмутимо продължаваше огледа си.

— Контесата ни чака в салона — обяви той, щом приключи и с неочаквана елегантност й предложи ръката си.

Контесата ги проследи с поглед, щом влязоха в стаята, високият надменен мъж и стройната русокоса жена, която идеално му подхождаше. Удивително красива двойка, помисли си графинята, всички ще обръщат глави след тях, където и да се появят.

— Добър вечер, Сиренити, Кристоф — поздрави ги тя, царствено великолепна в сапфиреносинята си рокля и проблясващите на шията й диаманти. — Аперитивът ми, Кристоф, моля. А за теб, Сиренити?

— Вермут, благодаря, госпожо — отвърна тя и устните й се разтеглиха в заучена усмивка.

— Почина си добре, надявам се — подхвърли възрастната жена, след като Кристоф й подаде малката кристална чаша.

— Да, много добре. Благодаря — тя се извърна да поеме предложеното вино. — Аз… — безсмислените думи, които щеше да изрече заседнаха на гърлото й, щом зърна портрета и се обърна изцяло към него.

Светлокоса жена с бяла кожа срещна погледа й, лицето бе огледален образ на нейното. С изключение на дължината на златистата коса, спускаща се до раменете и очите, които бяха тъмносини наместо кехлибарени, жената от портрета беше копие на Сиренити: изящното овално лице, пълните красиви устни, нежната неуловима красота на майка й, възпроизведена с маслени бои преди четвърт век.

Творба на баща й — Сиренити безпогрешно я разпозна веднага. Мазките на четката, подборът на цветовете, уникалната техника издаваха Джонатан Смит така сигурно все едно бе прочела малкия подпис в долния ъгъл. Очите й се насълзиха и тя премига, за да прогони заплашващата влага. Портретът я бе приближил отново, макар и за миг, до родителите й, бе усетила топлината и сигурността, без които тъкмо вече бе свикнала да живее.

Тя продължи да изучава картината, поглъщайки в подробности творбата на баща си, гънките на роклята в прасковен цвят, която изглеждаше развяна от внезапно подухнал ветрец, рубинените обеци на ушите на майка й, ярък контраст на цветовете, същият скъпоценен камък се виждаше и на пръстена й. По време на огледа нещо я смути, някакъв дребен детайл, който не беше на място, ала не успя да го определи точно, затова се отказа и се отдаде изцяло на удоволствието да съзерцава картината.

— Майка ти беше много красива жена — отбеляза контесата след известно време и Сиренити отговори разсеяно, все още потопена в любовта и щастието, които бликаха от очите на майка й.

— Да, наистина беше красива. Удивително е колко малко се бе променила откакто баща ми е нарисувал портрета. На колко години е била?

— Едва на двайсет — рязко отвърна контесата, макар че запази добрия тон. — Бързо разпозна творбата на баща си.

— Разбира се — съгласи се Сиренити, без да обърне внимание на тона, извърна се и се усмихна с искрена топлота. — Като негова дъщеря и колега художник разпознавам картините му толкова бързо, колкото и почерка му — тя отново се обърна към портрета и махна с тънката си изящна ръка. — Тази картина е рисувана преди двайсет и пет години и от нея все още лъха живот, сякаш и двамата са тук, в стаята.

— Толкова много приличате на нея — отбеляза Кристоф и отпи от виното си, приковавайки вниманието й изцяло, сякаш я бе докоснал. — Бях поразен, когато слязохте от влака.

— С изключение на очите — обади се контесата, преди Сиренити да успее да измисли подходящ отговор. — Очите са негови.

Горчивината в гласа й бе ясно доловима и Сиренити рязко се обърна, присвивайки очите, които се обсъждаха.

— Да, госпожо, имам очите на баща си. Това неприятно ли ви е?

Елегантните рамене леко помръднаха, сякаш за да покажат, че въпросът е приключен, контесата вдигна чашата си и отпи.

— Родителите ми тук в замъка ли се запознаха? — попита Сиренити, търпението й се бе изчерпало. — Защо са заминали и никога повече не са се върнали? Защо никога не са ми споменавали за вас? — местейки поглед от баба си към Кристоф, тя срещна две хладни безизразни лица. Контесата бе вдигнала щита, а Сиренити знаеше, че Кристоф ще й помогне да го задържи. Той нямаше да каже нищо; всички отговори трябваше да дойдат от жената. Сиренити понечи да каже още нещо, ала графинята я спря с жест.

— Съвсем скоро ще говорим за това — думите бяха изречени като царски декрет, докато контесата ставаше от стола. — А сега ще вечеряме.

Трапезарията бе огромна, ала Сиренити вече бе стигнала до заключението, че в замъка всичко е огромно. Таваните бяха високи като в катедрала, а в стените, покрити с тъмна ламперия, имаше високи прозорци, обрамчени с тежки кадифени завеси в кървавочервен цвят. Огромна камина, в която човек можеше да застане прав, заемаше почти цялата стена, и Сиренити си помисли, че когато е запалена, сигурно представлява внушителна гледка. Стаята бе осветена от тежък полилей, кристалите трептяха и хвърляха разноцветни отблясъци върху дъбовата мебелировка.

Вечерята започна с лучена супа, гъста, мазна и съвсем френска, а разговорът на масата бе хладен и учтив. Сиренити погледна Кристоф, заинтригувана въпреки волята си от привлекателната му външност и надменното държание.

Той със сигурност не ме харесва, заключи тя и се намръщи озадачено. Не ме е харесал от мига, в който ме е видял. Чудя се защо. Неспособна да си отговори на този въпрос, тя се зае със сьомгата в сметанов сос. Може би изобщо не харесва жените. Мъжът вдигна поглед и очите му срещнаха нейните със силата на гръмотевична буря, сърцето й внезапно подскочи, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите й. Не, поправи се бързо тя, откъсна очи от неговите и се втренчи в чашата си с бяло вино, той не е женомразец; тези очи са пълни със знание и опит. Тони никога не ме е карал да реагирам така. Сиренити вдигна чашата си и решително отпи. Никой не ме е карал да реагирам така.

— Стефан — нареди контесата, — du vin pour Mademoiselle.

Заповедта на контесата към прислужника, който се въртеше около масата, изтръгна Сиренити от мислите й.

— Mais non, merci. C’est bien.

— Говориш френски много добре за американка, Сиренити — отбеляза вдовицата. — Радвам се, че си получила добро образование, макар и в такава варварска страна.

Презрението в последните няколко думи бе толкова очебийно, че Сиренити не бе сигурна дали се чувства засегната или развеселена от пренебрежението към националността й.

— Тази „варварска“ страна, госпожо, се нарича Америка и напоследък е почти цивилизована. Случва се цели седмици да няма индиански нападения.

Контесата вдигна глава с царствена надменност.

— Безочливото държание е ненужно, млада госпожице.

— Така ли? — с весела усмивка попита Сиренити. — Странно, бях сигурна, че е необходимо — тя вдигна чашата си и за своя изненада зърна широката, но кратка усмивка на Кристоф.

— Може да имаш нежната външност на майка си — отбеляза контесата, — но си взела острия език на баща си.

— Благодаря — кимна Сиренити и смело срещна ясните сини очи. — И за двата комплимента.

Вечерята привърши с разговор на общи теми. Прекъсването напомняше на временно примирие, ала Сиренити продължи да се пита каква всъщност бе причината за войната. Тримата се оттеглиха отново в салона — Кристоф се изтегна лениво на фотьойла с чаша бренди в ръка, а за Сиренити и контесата бе сервирано кафе в изящни порцеланови чаши.

— Жан-Пол льо Гоф, годеникът на Гейл, се запозна с Джонатан Смит в Париж — започна контесата без предисловия и Сиренити застина с чашата в ръка, насочвайки поглед към острото лице. — Бе възхитен от таланта на баща ти и го нае да направи портрет на Гейл като сватбен подарък.

— Майка ми е била сгодена за друг мъж, преди да се ожени за баща ми? — попита Сиренити, като много внимателно остави чашата си.

— Oui. Годежът бе уговорен между семействата от години. Гейл бе доволна от уговорката. Жан-Пол бе добър мъж, от почтено семейство.

— Значи е било брак по споразумение?

Контесата махна с ръка, леко раздразнена от определението на Сиренити.

— Това е стар обичай и както казах, Гейл бе доволна. Пристигането на Джонатан Смит в замъка промени всичко. Ако бях по-наблюдателна, щях да зърна опасността, погледите, които си разменяха, руменината, която избиваше по страните на Гейл, щом се споменеше името му — Франсоаз дьо Кергален въздъхна дълбоко и вдигна поглед към портрета на дъщеря си. — И през ум не ми е минавало, че Гейл няма да удържи на думата си, че ще опозори семейната чест. Тя бе толкова добро и послушно дете, ала баща ти я заслепи дотолкова, че тя пренебрегна дълга си — сините очи се отместиха от портрета към живия образ. — Нямах представа какво става между тях. Както никога дотогава, тя не ми се довери, не потърси съвета ми. В деня, в който портретът бе завършен, Гейл припадна в градината. Когато настоях да извикам лекар, тя ми каза, че не е необходимо… не била болна, а бременна — контесата замълча и тишината надвисна като тежко наметало над стаята.

— Госпожо — безстрастно наруши мълчанието Сиренити, — ако се опитвате да ме шокирате с новината, че съм била зачената, преди родителите ми да се оженят, трябва да ви разочаровам. Смятам, че това е без значение. Времената, когато подобна постъпка се е наказвала със замерване с камъни или жигосване, са безвъзвратно отминали, поне в моята страна. Родителите ми се обичаха; дали са дали израз на тази любов преди или след като са разменили брачни клетви, за мен е без значение.

Контесата се отпусна назад в стола си, сплете пръсти и изпитателно се взря в Сиренити.

— Доста си пряма, струва ми се.

— Да, така е — тя не трепна под строгия поглед. — Но се старая да не причинявам болка с искреността си.

— Съкрушителен удар — промърмори Кристоф и белите вежди леко се повдигнаха, преди контесата да насочи вниманието си отново към Сиренити.

— Майка ти се бе оженила месец преди да бъдеш зачената — безизразно заяви тя. — Бяха се оженили тайно в малка църква в друго село и не смятаха да обявяват това, докато баща ти не бъде готов да отведе Гейл със себе си в Америка.

— Разбирам — облегна се Сиренити с усмивка. — Аз съм станала причина нещата да бъдат разкрити малко по-рано отколкото е било планирано. И какво направихте вие, госпожо, след като разбрахте, че дъщеря ви е омъжена и носи детето на неизвестен художник?

— Отказах се от нея, казах и на двамата да напуснат дома ми. От този ден, аз нямах дъщеря — думите бяха изречени бързо, сякаш възрастната жена отхвърли непоносимо тежък товар.

Сиренити неволно възкликна и хвърли поглед към Кристоф, ала все едно срещна безучастна стена. Бавно се изправи, неспособна да превъзмогне острата болка, обърна гръб на баба си и се взря в нежната усмивка на портрета на майка си.

— Не съм изненадана, че са ви изхвърлили от живота си, а също и от моя — тя се извърна рязко към контесата, чието лице бе напълно безизразно, единствено бледността на страните говореше за измъчващите я чувства. — Изпитвам съжаление към вас, госпожо. Вие сте се лишили от огромно щастие. Вие сте тази, която е била изолирана и самотна. Родителите ми споделяха дълбока и силна любов, а вие сте се обградили с гордост и засегната чест. Майка ми е щяла да ви прости; ако сте я познавали поне малко, щяхте да знаете това. Баща ми щеше да ви прости заради нея, защото не можеше да й откаже нищо.

— Да ми прости? — силна червенина замени бледността и добре овладяният глас затрепери от гняв. — За какво ми е прошката на един обикновен крадец и дъщеря, която предаде семейството си?

Кехлибарените очи проблеснаха като златни огньове над поруменелите страни и Сиренити прикри гнева си с леден тон:

— Крадец? Госпожо, нима твърдите, че баща ми е откраднал нещо от вас?

— Да, открадна — гласът бе твърд и категоричен, както и погледът. — Той не се задоволи с кражбата на детето ми, дъщерята, която обичах повече от живота си. Добави към плячката и мадоната на Рафаело, която поколения наред е собственост на семейството ми. Две безценни, незаменими съкровища, които загубих заради мъжа, когото наивно приех в дома си и му се доверих.

— Картина на Рафаело? — повтори Сиренити и смутено притисна пръсти към слепоочието си. — Намеквате, че баща ми е откраднал картина на Рафаело? Сигурно сте си загубили ума.

— Нищо не намеквам — поправи я контесата и вдигна ръка като кралица, която се готвеше да произнесе присъда. — Твърдя, че Джонатан Смит взе и Гейл, и мадоната. Той беше много хитър. Знаеше за намерението ми да даря картината на Лувъра и предложи да я почисти. Аз му имах пълно доверие — контесата отново бе надянала безизразната си маска. — Той се възползва от доверието ми, заслепи дъщеря ми да пренебрегне дълга си и напусна замъка с двете ми съкровища.

— Това е лъжа! — гневно извика Сиренити, гневът я заля като приливна вълна. — Баща ми никога не би откраднал… Никога! Ако сте загубили дъщеря си, то е заради гордостта и собственото ви заслепение.

— А картината на Рафаело? — въпросът бе изречен тихо, ала отекна като силен звън в стаята.

— Нямам представа какво е станало с картината на Рафаело — тя отмести поглед от суровата жена към безстрастния мъж и се почувства съвсем сама в битката. — Баща ми не я взел; той не беше крадец. Не е извършил нито една нечестна постъпка през живота си — Сиренити закрачи из стаята, потискайки порива да закрещи и да разчупи стената на хладното им самообладание. — След като сте толкова сигурна, че е взел ценната ви картина, защо не го предадохте на властите? Защо не доказахте престъплението му?

— Както вече казах, баща ти беше много хитър — отвърна контесата. — Знаеше, че никога не бих замесила Гейл в такъв скандал, независимо че ме бе предала. Със или без съгласието ми, той беше неин съпруг, баща на детето й. Беше в безопасност.

Сиренити спря и се извърна, по лицето й бе изписано недоумение.

— Да не мислите, че се е оженил за нея заради безопасността? Вие нямате никаква представа за чувствата им. Той я обичаше повече от живота си, повече от сто картини на Рафаело.

— Когато открих, че картината я няма — продължи вдовицата, сякаш Сиренити изобщо не бе проговаряла, — отидох при баща ти и поисках обяснение. Двамата вече се приготвяха да тръгват. Когато го обвиних, че е откраднал картината, зърнах погледа, който си размениха — този мъж, на когото имах доверие и моята собствена дъщеря. Разбрах, че той е взел картината и Гейл знае, че той е крадец, но би се изправила с него срещу мен. Тя предаде себе си, семейството си, страната си — думите заглъхнаха в уморен шепот, безстрастното лице се сгърчи от болка.

— Достатъчно говорихте за това тази вечер — заяви Кристоф и се изправи. Наля бренди от гарафата и поднесе чашата на контесата с няколко успокоителни думи на бретонски.

— Не са я взели — Сиренити пристъпи към контесата, ала Кристоф я спря, като сложи ръка на рамото й.

— Засега няма да говорим повече за това.

Сиренити рязко се дръпна, за да се освободи от ръката му и изля гнева си върху него.

— Няма вие да ми казвате кога да говоря! Няма да търпя да наричате баща ми крадец! Кажете ми, графе, ако той я е взел, къде е? Какво е направил с нея?

Кристоф вдигна вежда и срещна погледа й, изразът му бе твърде красноречив. Сиренити пребледня, сетне червенината отново заля страните й, безпомощно отвори уста, сетне преглътна и заговори спокойно и сдържано.

— Ако бях мъж, скъпо щяхте да заплатите, задето обидихте родителите ми и мен.

— Е, госпожице — кимна той, — за мое щастие, не сте мъж.

Сиренити пренебрегна насмешката в тона му и се обърна към контесата, която мълчаливо ги наблюдаваше.

— Госпожо, ако сте ме поканили тук, защото сте смятали, че знам местонахождението на вашата картина от Рафаело, ще останете разочарована. Нищо не знам. На свой ред аз също съм разочарована, защото дойдох при вас с надеждата да открия родственица, семейна връзка, която да ме доближи още повече до майка ми. Очевидно, ще се наложи и двете да се примирим с разочарованията си.

Тя се извърна и излезе от стаята, без да се обърне назад.

След като яростно тръшна вратата на стаята си, Сиренити измъкна куфарите си от гардероба и ги хвърли на леглото. Заслепена от безумен гняв, тя започна да вади старателно окачените дрехи от гардероба и да ги хвърля в отворените куфари на объркана разноцветна купчина.

— Махай се! — грубо извика Сиренити, щом на вратата се почука, сетне се извърна и стрелна Кристоф с убийствен поглед, задето не се бе подчинил на заповедта.

Той вдигна вежда, заинтригуван от необичайната й система на подреждане на багажа, след което тихо затвори вратата след себе си.

— Виждам, че си тръгвате.

— Изумително прозорлив сте! — тя хвърли една розова блуза върху купчината на леглото, без да обръща внимание на неканения си гост.

— Мъдро решение — заяви той, макар Сиренити красноречиво да му бе обърнала гръб. — По-добре щеше да е изобщо да не бяхте идвали.

— По-добре ли? — повтори тя и се извърна, кипяща от гняв. — По-добре за кого?

— За контесата.

Тя бавно пристъпи към него, присви очи, сякаш се готвеше за битка и вътрешно изруга заради ръстовото му превъзходство.

— Контесата ме покани да дойда. Извика ме — поправи се тя. — Заповяда ми да дойда, е най-точно. Как се осмелявате да ми говорите така, сякаш съм нахлула в свещена земя! Нямах никаква представа за съществуването на тази жена, докато не пристигна писмото й и бях блажено щастлива в незнанието си.

— Щеше да бъде по-благоразумно контесата да не нарушава блаженството ви.

— Твърде слабо казано, господин графе. Радвам се, че разбирате колко добре бих си живяла, без да познавам, когото и да било от бретонските си роднини — тя се извърна, за да покаже, че разговорът е приключил и насочи гнева си към невинните дрехи.

— Може би ще продължите да си живеете добре, тъй като познанството бе съвсем кратко.

— Искате да си тръгна, нали? — тя рязко се завъртя, напълно загубила самообладание. — Колкото по-бързо, толкова по-добре. Ще ви кажа нещо, господин граф дьо Кергален, предпочитам да лагерувам край пътя, отколкото да се наслаждавам на любезното ви гостоприемство. Ето — тя хвърли към него широка шарена пола. — Ще ми помогнете ли да си прибера багажа?

Той се наведе, хвана полата и я сложи на тапицирания стол, хладното му резервирано държание още повече ядоса Сиренити.

— Ще ви изпратя Бриджит — безстрастно учтивият тон накара младата жена бързо да се озърне за нещо по-тежко, което да запрати към него. — Струва ми се, че наистина имате нужда от помощ.

— Да не сте посмели да изпращате, когото и да било! — изкрещя тя, щом мъжът се извърна към вратата. Заповедта го накара да се обърне отново.

— Както желаете, госпожице. Състоянието на дрехите ви си е ваша грижа.

Безупречната му любезност я накара да го предизвика.

— Сама ще си стегна багажа, братовчеде, щом реша да си тръгна — тя се извърна и умишлено вдигна от купчината предизвикателно изрязано бельо. — Може би ще променя решението си и ще остана ден-два все пак. Чувала съм, че околностите на Бретан са изключително очарователни.

— Ваше право е да останете — усетила почти недоловимо раздразнение в гласа му, Сиренити се усмихна победоносно. — Не бих ви го препоръчал обаче при сегашните обстоятелства.

— Не бихте ли? — тя грациозно сви рамене и предизвикателно отметна глава. — Това е още една причина да остана.

Сиренити забеляза как очите на мъжа потъмняха от гняв в отговор на думите и действията й. Изражението му обаче остана спокойно и напълно овладяно, което я накара да се зачуди какво ли би се случило, ако гневът му се отприщеше.

— Постъпете според желанието си, госпожице — той изненадващо бързо прекоси разстоянието помежду им и я сграбчи отзад за врата със силните си пръсти. Още щом я докосна, Сиренити осъзна, че гневът му не е бил тъй дълбоко потиснат, колкото бе предполагала. — Посещението ви обаче може да ви се стори по-неудобно, отколкото сте очаквали.

— Свикнала съм да се справям с неудобствата — тя опита да се освободи, ала мъжът без усилие я задържа на място.

— Може би, ала интелигентните хора обикновено избягват неудобствата — учтивата усмивка на Кристоф бе по-нагла от озъбване и Сиренити отново понечи да се измъкне от хватката. — А според мен вие сте интелигентна, госпожице, дори мъдра.

Решена да не поддава на бавно завладяващия страх, Сиренити отвърна спокойно:

— Няма да обсъждам с вас решението си дали да остана, или да замина. Ще преспя тази нощ, ще помисля, а утре сутрин ще направя необходимите приготовления. Разбира се, можете да ме приковете с вериги към стената на подземната тъмница.

— Интересна алтернатива — подигравателно подхвърли той, ала усмивката му бе съвсем искрена, пръстите му леко стиснаха врата й, преди най-сетне да я освободят. — Ще преспя тази нощ, ще помисля — Кристоф пристъпи към вратата, поклони се леко и завъртя бравата. — А на сутринта ще направя необходимите приготовления.

Разочарована, че е загубила битката, Сиренити запрати обувката си по вратата, която се затвори след него.