Нора Робъртс
Френска връзка (10)

Десета глава

Конярят посрещна със съмнение молбата й да оседлае Бабет. Възрази, макар и почтително, че тя нямала заповед от конта да излезе на езда и Сиренити за първи път използва аристократичния си произход и надменно го осведоми, че като внучка на контесата, нарежданията й трябва да се изпълняват безпрекословно. Конярят се подчини с леко мърморене на бретонски. Сиренити скоро яхна вече познатата кобила и пое по пътеката, която Кристоф бе избрал за първия урок.

Гората бе тиха и я изпълни със спокойствие. Тя прогони всички мисли от съзнанието си с надеждата, че щом намери място, отговорът сам ще се появи. Известно време язди в раван, беше й съвсем лесно да контролира животното, докато се чувстваше част от него. Ала не успя да се приближи до разрешаването на проблема и подкара Бабет в галоп.

Препускаха бързо, вятърът отмяташе косите от лицето й и я потапяше отново в усещането за свобода, което търсеше. Писмото на баща й бе пъхнато в задния й джоб и тя реши да поязди до хълма, откъдето се откриваше гледка към селото и да го прочете още веднъж, надявайки се да намери мъдростта да вземе правилното решение.

Някой изкрещя зад гърба й и тя се извърна на седлото.

Кристоф приближаваше, яхнал черния жребец. Щом Сиренити се извърна, краката й рязко докоснаха хълбоците на кобилата, която прие това като команда и се спусна в бърз галоп. Сиренити едва не падна от изненада и с мъка успя да се задържи на седлото, докато конят бързо препускаше по пътеката. Отначало цялото й внимание бе насочено върху проблема да остане на седлото, и през ум не й мина да спре кобилата. Преди мозъкът й да осъществи връзка с ръцете и да им даде идеята да дръпнат юздите, Кристоф се изравни с нея. Протегна ръка и дръпна юздите й с поток от ругатни на различни езици.

Бабет кротко спря, а Сиренити с облекчение затвори очи. В следващия момент бе хваната през кръста и безцеремонно свалена от седлото, а очите на Кристоф прогаряха нейните.

— Какво се надяваш да постигнеш, като бягаш от мен? — попита той и я разтърси като парцалена кукла.

— Не бягах — възрази тя през тракащи зъби. — Сигурно съм изплашила коня, като се обърнах — облекчението й скоро бе заменено от гняв. — Това нямаше да се случи, ако не беше тръгнал да ме преследваш — тя опита да се освободи, ала хватката му се стегна болезнено. — Причиняваш ми болка! — рече гневно. — Защо трябва непрестанно да ми причиняваш болка?

— Счупеният врат боли много по-силно — заяви той и я повлече по пътеката далеч от конете. — Това щеше да ти се случи. Как може да излизаш да яздиш без придружител?

— Без придружител? — със смях повтори тя и рязко се дръпна от него. — Колко старомодно. Нима на жените в Бретан не им е позволено да яздят без придружител?

— Не и на жените без мозък — яростно отвърна той, — които са се качвали на кон само два пъти през живота си.

— Справях се много добре, преди да се появиш — отметна глава тя. — А сега си върви и ме остави на мира — видя как очите на мъжа се присвиха и той пристъпи към нея. — Върви си! — извика тя и отстъпи назад. — Искам да остана сама. Трябва да премисля разни неща.

— Ще ти дам нещо друго, върху което да помислиш.

Той бързо я сграбчи за врата и отне дъха й с устните си. Младата жена безуспешно опита да го отблъсне, борейки се едновременно с него и с вихреното замайване, което замъгляваше съзнанието й. Мъжът я хвана за раменете и я отдалечи от себе си, пръстите му се впиха в плътта.

— Достатъчно! Стига! — той я разтърси отново и Сиренити прочете по лицето му, че аристократът е изчезнал и е останал само мъжът. — Желая те. Желая това, което никой мъж досега не е имал… И в името на Бога, ще те имам.

Той я грабна в прегръдките си, Сиренити се бореше, завладяна от див примитивен страх, удряйки гърдите му, както уловена птичка се блъска в решетките на клетката си, ала мъжът продължи да крачи спокойно и уверено, сякаш носеше послушно дете, а не уплашена жена.

Сетне тя се озова на земята, мъжът я притисна с тяло, устните му яростно се впиха в нейните, протестите й бяха като малка вълничка, причинена от камъче, хвърлено в океана. С бързо свирепо движение блузата й бе разтворена и мъжът завладя голата й кожата с грубите си пръсти, ласките му бяха изпълнени с отчаяната нужда, която заглуши всяка мисъл за съпротива, всяко желание за борба.

Съпротивата се превърна в настойчива молба, устните й жадно потърсиха неговите; ръцете, които го отблъскваха, сега го привлякоха по-близо. Потънала във вихъра на страстта, тя се наслаждаваше на допира на мъжа, тялото й се раздвижи във вечния ритъм на инстинкта. Ръцете му се плъзгаха по голата плът и оставяха огнени дири, устните му следваха пламъците, като отново и отново се връщаха да пият от нейните. Жаждата му се усилваше с всяка глътка, страстта му я отвеждаше в нов вечен свят на границата между рая и ада, където можеха да съществуват само един-единствен мъж и една-единствена жена.

Отвеждаше я все по-дълбоко и по-дълбоко, докато удоволствието и болката се сляха в невероятно всепоглъщаща нужда. Безпомощна пред заслепяващата страст, тя тръпнеше все по-силно и по-силно, докато мъжът я водеше все по-далече от познатото и все по-близо до неочакваното. Със стон, примесен със страх и желание, пръстите й се впиха в раменете му, сякаш искаше да се задържи да не политне във вечната празнота.

Устните му внезапно се отдръпнаха от нейните, мъжът притисна за миг буза към челото й, сетне вдигна глава и срещна погледа й.

— Пак ти причинявам болка — въздъхна, претърколи се и легна по гръб до нея. — Хвърлих те на земята и едва не те обладах като варварин. С теб ми е трудно да контролирам първичните си инстинкти.

Тя бързо седна и с треперещи пръсти започна да закопчава блузата си.

— Няма нищо — опита се да го изрече безгрижно, ала не успя. — Нищо не се е случило. Често ми казват колко съм силна. Трябва обаче да смекчиш малко техниката си — продължи да бъбри тя, като се стараеше да прикрие болката си. — Женевиев е много по-нежна от мен.

— Женевиев ли? — повтори той, повдигна се на лакът и потърси погледа й. — Какво общо има Женевиев с това?

— С това? О, нищо. Нямам намерение да й казвам каквото и да било за това. Изпитвам само топли чувства към нея.

— Май трябва да разговаряме на френски, Сиренити. Трудно ми е да те разбера.

— Тя е влюбена в теб, идиот такъв! — изстреля тя, без да се съобрази с молбата му за френския. — Каза ми го; дойде да иска съвета ми — овладя истеричните изблици на смях, които напираха в нея. — Дойде да иска съвета ми как да те накара да я видиш като жена наместо като дете — обясни тя. — Не й казах какво ти е мнението за мен; тя нямаше да разбере.

— Казала ти е, че е влюбена в мен? — попита мъжът и присви очи.

— Не спомена име — отвърна тя, като й се искаше разговорът изобщо да не бе започвал. — Каза, че цял живот била влюбена в един мъж, а той гледал на нея като на дете. Посъветвах я просто да му каже, че е жена и… Защо се смееш?

— Помислила си, че говори за мен? — той отново се отпусна по гръб и избухна в неудържим смях. — Малката Женевиев влюбена в мен!

— Как смееш да й се надсмиваш! Как можеше да бъдеш толкова безчувствен, че да се подиграваш на някой, който те обича? — той хвана ръцете й, преди да се стоварят върху гърдите му.

— Женевиев не ти е поискала съвет за мен, скъпа — той без усилие я задържа на разстояние. — Говорела е за Иън. Но ти не познаваш Иън, нали, любов моя? — не обърна внимание на яростната й съпротива и продължи с широка усмивка. — Израснахме заедно — Иън, Ив, и аз — а Женевиев ходеше по петите ни като малко кученце. Двамата с Ив останахме нейни „братя“, след като тя се превърна в красива жена, но Иън тя обича с цялото си сърце. През последния месец той бе по работа в Париж и се върна вчера — леко я дръпна за китките и тя падна върху гърдите му. — Женевиев ми се обади тази сутрин да ми съобщи за годежа им. Каза ми също да ти благодаря и сега вече знам защо — ухили се отново той, когато кехлибарените очи се разшириха от учудване.

— Сгодена е? Не си бил ти?

— Да, сгодена е и не, не съм бил аз — сговорчиво отвърна той. — Кажи ми, хубава ми братовчедке, изпита ли ревност, когато си мислеше, че Женевиев е влюбена в мен?

— Не ставай смешен — излъга тя, като се опита да отдалечи устни от неговите. — Не съм ревнувала повече от Женевиев, отколкото ти от Ив.

— Аха — с едно бързо движение той размени местата им и я погледна в очите. — Така значи. А да ти кажа ли, че едва не умрях от ревност към приятеля си Ив и едва не убих твоя американец Тони? Ти ги даряваше с усмивки, които би трябвало да са за мен. От мига, в който те видях да слизаш от влака, бях загубен, омагьосан и се борих срещу това, както един мъж се бори срещу нещо, което заплашва да го превърне в роб. Може би това робство е свободата — той зарови пръсти в косите й. — О, Сиренити, je t’aime.

Тя преглътна и промълви:

— Би ли го казал пак?

Мъжът се усмихна и нежно я целуна.

— На английски ли? Обичам те. Обикнах те от мига, в който те видях, обичам те много повече сега и ще те обичам до края на живота си — устните му се притиснаха в нейните с нежност, каквато никога досега не бе проявявал. Отдръпнаха се едва когато усетиха влагата на сълзите й. — Защо плачеш? — намръщи се той. — Какво съм направил?

Тя поклати глава.

— Просто те обичам толкова много, а си мислех… — тя се поколеба и въздъхна дълбоко. — Кристоф, вярваш ли, че баща ми е невинен или ме смяташ за дъщеря на крадец?

Той отново се намръщи и я изгледа безмълвно.

— Ще ти кажа това, което знам, Сиренити, и ще ти кажа в какво вярвам. Знам, че те обичам, не само ангелът, който слезе от влака в Ланион, а жената, която опознах. Няма никакво значение дали баща ти е крадец, измамник или убиец. Чух те да говориш за баща си и видях израза в очите ти, когато говориш за него. Не мога да повярвам, че мъж, който е заслужил такава любов и преданост, може да е извършил престъпление. Това е, което вярвам, но то също е без значение; никоя негова постъпка не би могла да промени любовта ми към теб.

— О, Кристоф — прошепна тя и се притисна към него. — Цял живот чаках някой като теб. Има нещо, което трябва да ти покажа — нежно го отблъсна, извади писмото от джоба си и му го подаде. — Баща ми каза да се вслушам в сърцето си, а сега то принадлежи на теб.

Сиренити седна срещу него, загледана в лицето му, докато четеше и усети невероятно спокойствие, удовлетвореност, каквато не бе изпитвала, откакто бяха загинали родителите й. Изпълваше я любов към този мъж заедно със силно чувство за сигурност, че той ще й помогне да вземе правилното решение. Гората бе спокойна, тиха, чуваше се единствено шепотът на вятъра в листата и птичките, които му отговаряха. За момент, това бе място извън времето, обитавано само от мъж и жена.

Когато прочете писмото, Кристоф вдигна поглед от хартията и срещна очите на Сиренити.

— Баща ти е обичал майка ти много силно.

— Да.

Той сгъна писмото, сложи го в плика, без да откъсва очи от нейните.

— Иска ми се да го познавах. Бях дете, когато той дойде в замъка, а посещението му не продължи дълго.

— Какво би трябвало да направим? — попита, впила очи в неговите.

Той приближи към нея и обхвана лицето й.

— Трябва да вземем писмото и да го покажем на баба.

— Но те са мъртви, а тя е жива. Аз я обичам; не искам да й причиня болка.

Мъжът се наведе и целуна бляскавите ресници.

— Обичам те, Сиренити, по толкова много причини, а ти току-що ми даде още една — той повдигна брадичката й и отново потърси очите й. — Чуй ме сега, любов моя и ми се довери. Баба трябва да види това писмо заради собственото си душевно спокойствие. Тя вярва, че дъщеря й я е предала, откраднала е от нея. Живее с тази мисъл вече двайсет и пет години. Това писмо ще я освободи. В думите на баща ти тя ще прочете любовта, която Гейл е изпитвала към нея и нещо, също тъй важно, ще види любовта, която баща ти е изпитвал към дъщеря й. Той е бил честен човек, но е живял със знанието, че майката на съпругата му го смята за крадец. Време е да освободим всички.

— Добре — съгласи се тя. — Щом казваш, че така трябва да постъпим, така и ще направим.

Той се усмихна, хвана ръцете й и ги целуна, преди да й помогне да се изправи.

— Кажи ми, братовчедке — на устните му отново се появи познатата подигравателна усмивка, — винаги ли ще правиш каквото кажа?

— Не — отвърна тя и енергично поклати глава. — В никакъв случай.

— А, така си и мислех — той я поведе към конете. — Животът няма да е скучен — пое юздите на кобилата, а Сиренити яхна животното без негова помощ. Мъжът се намръщи и й подаде юздите. — Ти си обезпокоително независима, твърдоглава и импулсивна, но аз те обичам.

— А ти — отбеляза тя, щом мъжът пристъпи към жребеца, — си арогантен, деспотичен и вбесяващо самоуверен, но аз също те обичам.

Двамата стигнаха конюшнята. След като повериха конете на грижите на коняря, поеха към замъка, хванати за ръце. Щом приближиха входа към градината, Кристоф спря и се извърна към младата жена.

— Трябва сама да дадеш писмото на баба, Сиренити.

Извади плика от джоба си и й го подаде.

— Да, зная — сведе поглед към плика, щом мъжът го постави в ръката й. — Но ти ще бъдеш с мен, нали?

— Да, малката ми — той я грабна в обятията си. — Ще бъда с теб.

Впи устни в нейните, а тя обви ръце около врата му, докато целувката ги погълна изцяло и те забравиха за света около тях.

— Е, деца мои — думите на контесата развалиха магията и двамата се извърнаха към нея. — Решили сте да престанете да се борите срещу неизбежното.

— Винаги си била много прозорлива жена, бабо — отбеляза Кристоф и повдигна вежда. — Но смятам, че щяхме да се справим и без твоята безценна помощ.

Старицата елегантно сви рамене.

— Но можехте да загубите твърде много време, а времето е твърде ценна стока.

— Да влезем вътре. Сиренити иска да ти покаже нещо.

Тримата влязоха в салона и контесата се настани на стола си, подобен на трон.

— Какво имаш да ми покажеш, малката ми?

— Бабо — започна Сиренити и застана пред контесата, — Тони ми донесе документи от моя адвокат. Не си дадох дори труда да ги отворя, преди той да си тръгне, ала когато го сторих, открих, че са много по-важни отколкото предполагах — тя протегна писмото. — Преди да прочетеш това, искам да знаеш, че те обичам — старицата понечи да заговори, ала Сиренити припряно продължи: — Обичам Кристоф и преди да прочете писмото, което ти давам, той каза, че също ме обича. Не мога да ти опиша колко чудесно бе да знам това, преди да е видял писмото. Решихме да го споделим с теб, защото те обичаме.

Тя подаде писмото на старицата и се отпусна на канапето. Кристоф се настани до нея и я хвана за ръката, докато чакаха.

Сиренити отмести поглед към портрета на майка си, очите, които срещнаха нейните, бяха изпълнени с радост и щастие, издавайки влюбената жена.

И аз я открих, мамо, безмълвно изрече тя, всепоглъщащата радост от любовта и я държа в ръката си.

Тя сведе очи към ръцете им, бронзовите пръсти бяха преплетени с алабастровите, рубиненият пръстен, който бе принадлежал на майка й блестеше сред контрастиращите цветове. Сиренити се взря в пръстена на собствената си ръка, сетне вдигна очи към копието на ръката на майка си и прозря истината. Контесата стана от стола и прекъсна мислите на Сиренити.

— В продължение на двайсет и пет години не съм била права по отношение на този мъж и дъщерята, която обичах — думите бяха изречени тихо и старицата се извърна към прозореца. — Гордостта ми ме заслепи и вкамени сърцето ми.

— Нямало е как да знаеш, бабо — отвърна Сиренити, загледана в изправения гръб. — Те просто са искали да те предпазят.

— За да ме предпазят от новината, че съпругът ми е бил крадец, и от унижението на публичния скандал, баща ти е позволил да бъде заклеймен, а дъщеря ми се отказа от наследството си — тя приближи отново към стола и се отпусна уморено. — От думите на баща ти блика голяма любов. Кажи ми, Сиренити, дъщеря ми беше ли щастлива?

— Виждаш очите, както ги е нарисувал баща ми — посочи тя към портрета. — Тя винаги изглеждаше така, както изглежда тук.

— Как бих могла да си простя за това, което сторих?

— О, не, бабо — Сиренити стана и коленичи пред старицата, пое нежните й ръце в своите. — Не ти дадох писмото, за да увелича скръбта ти, а за да я стопя. Ти прочете писмото; виждаш, че не те обвиняват за нищо; двамата умишлено са те накарали да повярваш, че са те предали. Може да не са били прави, но стореното е сторено и не може да бъде върнато обратно — тя леко стисна ръцете на баба си. — Аз ти казвам, че не те обвинявам за нищо и те умолявам, заради мен, остави чувството за вина да умре.

— О, Сиренити, мое мило дете — в гласа на контесата се долавяше неизразима нежност. — Добре — рязко рече тя и отново изправи рамене. — Ще си спомняме само щастливите мигове. Ти ще ми разкажеш повече за живота на Гейл с баща ти в Джорджтаун и така отново ще ги доведеш близо до мен, нали?

— Разбира се.

— Може би един ден ще ме заведеш в къщата, където си отраснала.

— В Америка? — шокирано попита Сиренити. — Няма ли да те е страх да пътуваш из такава нецивилизована страна?

— Отново се държиш непочтително — царствено изрече контесата и стана от стола. — Започвам да се убеждавам, че чрез теб ще опозная много добре баща ти — тя поклати глава. — Само като си помисля какво ми струваше тази картина! Доволна съм, че съм се отървала от нея.

— Все още имаш копието — поправи я Сиренити. — Знам къде е.

— Откъде знаеш? — попита Кристоф, заговорил за първи път, откакто бяха влезли в стаята.

Тя се извърна към него и се усмихна.

— Пише го в писмото, но не го разбрах веднага. Сетих се едва когато седяхме тук заедно и ти държеше ръката ми. Виждате ли това? — тя протегна ръка и им показа рубинения пръстен. — Беше на майка ми, същият, който носи на портрета.

— Забелязах пръстена на портрета — бавно отбеляза контесата, — но Гейл нямаше такъв. Реших, че баща ти го е нарисувал само за да бъде в тон с обеците.

— Тя имаше пръстена, бабо, това е годежният й пръстен. Винаги го носеше на лявата си ръка заедно с венчалната халка.

— Но какво общо има това с копието на картината на Рафаело? — намръщено попита Кристоф.

— На картината тя носи пръстена на дясната си ръка. Баща ми никога не би направил такава грешка в детайл, освен ако не го е сторил нарочно.

— Възможно е — промърмори контесата.

— Зная, че е там; споменава се в писмото. Той казва, че е я е скрил, покрил я е с нещо безкрайно по-ценно. За него не съществуваше нищо по-ценно от мама.

— Да — съгласи се контесата и се вгледа в портрета на дъщеря си. — Не би могло да съществува по-сигурно скривалище.

— Имам предложение — започна Сиренити. — Мога да изчистя някое ъгълче; тогава ще бъдеш сигурна.

— Не — поклати глава баба й. — Не, няма нужда. Няма да позволя да развалиш и сантиметър от творбата на баща ти, дори отдолу да имаше оригинална картина на Рафаело — тя се обърна към Сиренити и вдигна ръка към бузата й. — Тази картина, Кристоф и ти, детето ми, сте моите съкровища сега. Нека всичко си остане така. Там й е мястото — с усмивка се извърна обратно към внуците си. — Сега ще ви оставя. Влюбените трябва да се радват на усамотението си.

Тя излезе с величието на кралица, а Сиренити я сподири с поглед, изпълнен с възхищение.

— Великолепна е, нали?

— Да — сговорчиво се съгласи Кристоф и притегли Сиренити в прегръдките си. — И много мъдра. Не съм те целувал повече от час.

След като с голямо задоволство поправиха пропуска, мъжът сведе очи към нея с обичайната си самоувереност.

— След като се оженим, любов моя, ще поръчам да нарисуват портрета ти и ще прибавя още едно съкровище към замъка.

— Да се оженим? — намръщено повтори Сиренити. — Никога не съм се съгласявала да се омъжа за теб — тя го отблъсна, макар и неохотно. — Не може просто да ми наредиш да го сторя; жените искат да чуят молба.

Той я привлече към себе си и я целуна силно и настойчиво.

— Какво казваше, братовчедке? — попита, щом я освободи.

Тя го изгледа мрачно, ала ръцете й се обвиха около врата му.

— Никога няма да бъда аристократка.

— Да не дава Господ — искрено се съгласи той.

— Ще се караме често и аз непрестанно ще те вбесявам.

— Очаквам го с нетърпение.

— Много добре — рече тя, като с мъка сдържа усмивката си. — Ще се омъжа за теб… при едно условие.

— И какво е то? — въпросително се повдигна веждата му.

— Че тази вечер ще се разходиш с мен в градината — тя се притисна към него. — Омръзна ми да се разхождам на лунна светлина с други мъже и да ми се иска да съм с теб.