Нора Робъртс
Трудна истина (9)

Осма глава

Дилън бе неспособен да работи. Втренчи се едва ли не с омраза в пишещата машина. Не можеше да си наложи да напише думите върху хартия. Думите бяха тук, притиснати плътно в главата му. Чувството също бе тук, все още кипеше в него. Можеше да си спомни съвсем ясно, минута по минута, какво се бе случило следобед и вечерта.

Когато Аби излезе от кухнята, той остана втренчен в касетата, която продължаваше да се върти. Шокиран ли беше? Нима би могъл да каже, че е шокиран? Отдавна бе свалил розовите очила. Знаеше колко грозен може да бъде животът, колко насилие имаше в него, колко дребнавост. И друг път се бе ровил в живота на хората и бе откривал рани, белези и тайни. Те не го шокираха и отдавна бяха престанали да му въздействат по какъвто и да било начин.

Но Дилън остана дълго време в кухнята, където се долавяше ароматът на кафе. И чувстваше, че го боли. Защото не можеше да забрави колко бледо бе лицето й, колко спокойно звучеше гласът й, когато му разказваше. Сетне я остави сама, знаеше, че тя се нуждае от усамотение.

Отиде с колата до града. Разстоянието ще помогне, каза си. Журналистът се нуждае от разстояние също както се нуждае от интимност. Именно съчетанието на двете внасяше истина и сила на историята. А нали на първо място стоеше именно историята.

Вече бе по-топло, макар вятърът да приветстваше идването на март. Снегът бе само спомен, но земята бе все още подгизнала. Пролетта си пробиваше път. А когато отминеше, книгата трябваше да бъде завършена. Макар вече да нямаше представа как.

Когато се върна, децата се бяха прибрали от училище. Играеха в двора, тичаха заедно с кучето и се надбягваха. Загледан в момчетата, Дилън остана няколко минути в колата, докато Крис не дотича да го покани да поиграят на гоненица.

Дори сега, часове по-късно Дилън си спомняше ясно как грееше личицето на Крис, колко искрени бяха очите му. Малката ръчица сграбчи неговата с пълно доверие и момченцето започна да разказва какво се е случило в училище. Някой на име Шон Паркър беше повърнал през междучасието. Голяма новина. Бен каза нещо по детски неприлично и Крис щеше да се пръсне от смях.

Бяха заобиколили отзад и се втурнаха в кухнята. Влязъл след тях, Дилън зърна Аби при печката. Когато младата жена се обърна, очите им се срещнаха. Сетне тя се зае със задачите преди вечеря спокойно и експедитивно, както и бе очаквал.

Бе очаквал да се появи напрежение, ала се бе излъгал. Вечерята премина спокойно, а после Аби седна да играе с децата и той също бе повикан да вземе участие. Съвсем обикновено ден, протекъл нормално. Тя изпрати децата да си легнат и се прибра в стаята си.

В собствената си спалня Дилън не можеше да се успокои. Какво щеше да прави? Държеше в ръката си хубава честна история. Романс, предателство, секс, насилие. И не беше измислица, беше съвсем истинска история. Негова работа бе да я напише и то честно, цялостно.

Спомни си колко доверчиво малката ръчица обхвана неговата.

Дилън изруга и стана от бюрото. Не можеше да го направи. Невъзможно бе да опише в черно и бяло това, което Аби му бе разказала днес следобед. Независимо как пишеше, независимо колко внимателно подбираше фразите, щеше да излезе грозно, кухо, непростимо. А детето бе тъй невинно и доверчиво.

Това не би трябвало да има значение. Инстинктът, който го бе водил през годините като репортер, талантът му, който придаваше на биографиите му достоверност, го подтикваха към истината. Но Дилън не можеше да забрави как момченцето се бе усмихнало и бе протегнало ръчички за прегръдка. Не можеше да забрави как Бен седеше самотен и умърлушен на леглото в стаята си, заобиколен от малките човечета. Не можеше да забрави как Аби бе сплела пръсти с неговите и го бе накарала да се почувства желан и нужен.

Бяха спечелили сърцето му. Дилън прокара пръсти през косата си. Нямаше смисъл да се заблуждава. Вътре в него те бяха започнали борба и той все още се съпротивляваше. Бе забравил най-важното правило, което бе научил още през първата си седмица като репортер: не намесвай лични чувства. Е, беше нарушил това правило и сега нямаше представа как да се измъкне.

Да върви по дяволите измъкването.

Без да си даде възможност да размисли, Дилън излезе от стаята си, прекоси коридора и почука на вратата на Аби.

— Да, влез.

Тя седеше зад малко писалище, довършваше писмо. Вдигна поглед и остави листа настрани, сякаш бе очаквала Дилън.

— Трябва да поговорим.

— Добре. Затвори вратата.

Той дръпна вратата, ала не заговори веднага. Сега помежду им нямаше бариери, нито касетофон, който да придаде професионализъм и етика. Каквото щеше да бъде изречено сега, щеше да бъде само между двамата. Или по-точно, за тях двамата. Не бе съвсем сигурен как се бе стигнало дотук. Като човек, поел по слабо осветен път, Дилън приближи и седна на леглото.

Стаята бе тиха, нежна, с ухание на жена — като самата Аби. Ако тук е имало насилие, отдавна е било изкоренено. Тя го е заключила далеч, осъзна той, защото не е искала то да унищожи нейния живот или живота на децата й. Като му бе предоставила знанието, го бе направила отговорен. Състраданието го бе накарало да приеме отговорността.

— Аби, знаеш, че не мога да напиша това, което ми разказа днес следобед.

Заля я вълна на облекчение. Надявала се бе, дръзнала бе да се довери, но не беше сигурна.

— Благодаря ти.

— Не благодари — струваше му се, че по-лесно щеше да се справи с омразата й. — Ще напиша доста неща, които няма да ти харесат.

— Започвам да мисля, че това няма такова значение, каквото му придавах някога — тя се загледа покрай него в мъничките фигури от цветя, които се повтаряха отново и отново върху тапетите. И животът представляваше фигурки, които се повтарят. Тя се бе опитала да ги промени, без да погледне цялата картина. — Знаеш ли, смятах, че децата имат нужда от образ, от който да се възхищават, да могат да кажат: „Това е моят баща.“ Колкото повече мисля за това, смятам, че е много по-важно да се гордеят със себе си.

— Защо ми каза?

Тя вдигна поглед към него — към мъжа, който най-сетне бе променил фигурките. Нима можеше да му обясни? Бе открила нежност в него — там, където не бе очаквала. Бе работил рамо до рамо с нея, без да бе длъжен да го стори. Беше сърдечен и щедър с децата й. Беше се грижил за нея, когато беше болна. Бе открила нежност зад грубата външност и се бе влюбила в нея. Аби с въздишка взе химикалката и започна несъзнателно да я прехвърля в ръцете си.

— Не мога да ти кажа всички причини. Щом започнах да говоря, всичко се изля изведнъж. Може би съм имала нужда да го кажа на глас след всички тези години. Никога досега не съм била в състояние да го сторя.

До ръката й имаше преспапие — бледорозови цветя затворени в стъкло. Крехко на вид, ала трудно чупливо.

— Не си ли казала на семейството си? — попита Дилън.

— Не. Може би трябваше. Аз преминах през всички стадии — срам, угризения на съвестта, ярост. Трябваше да ги преодолея.

— Защо, за Бога, остана с него? — той отново си помисли за парите, за жената с палтото от визон и диамантените бижута. Вече не искаше да повярва, че това е причината.

Тя сведе поглед към ръцете си. Венчалната халка отдавна беше изчезнала, а горчивината се бе стопила още преди това.

— След като… след като се случи това, Чък беше съсипан. Ужасно съжаляваше. Помислих си, че може да спасим нещо от тази ужасна нощ. За известно време почти успяхме. После се роди Крис. Чък не можеше да го погледне, без да си спомни. Гледаше бебето и го мразеше заради начина, по който се бе появило на този свят, защото Крис му напомняше за собствената му слабост, може би за това, че е смъртен.

— А ти? Как се чувстваше ти, като погледнеше Крис?

На устните й бавно изгря усмивка.

— Той беше толкова красив. И още е красив.

— Ти си забележителна жена, Аби.

Тя го погледна изненадана.

— Не, не мисля така. Аз съм добра майка, но в това няма нищо забележително. Не бях добра съпруга. Чък имаше нужда от някой, който да скочи и да хукне на мига. Имаше нужда от някой, който да тича заедно с него. Аз бях прекалено бавна.

— А ти от какво имаше нужда?

Когато вдигна поглед, лицето й беше безизразно. Никой, освен семейството й, не й бе задавал този въпрос. И готовият отговор не идваше.

— Не съм сигурна от какво имах нужда, но сега съм щастлива с това, което имам.

— Това ти е достатъчно? Децата, това имение? — той стана и приближи до нея. — Мислех, че имаш намерение да ми кажеш истината.

— Дилън — не трябваше да бъде толкова близо. Не бе способна да разсъждава, когато той бе толкова близо. — Не зная какво очакваш да ти кажа.

— Не знаеш ли? — Дилън я хвана за ръката и я изправи. Усети, че пръстите й треперят и стегна хватката си. — Не искам да се страхуваш от мен.

— Не се страхувам.

— Не искам да се страхуваш от това, което съществува между нас.

— Безсилна съм срещу това. Дилън, недей — тя сложи ръка на рамото му. — Наистина не бих понесла да объркам отново всичко. Смятах… надявах се, че сме достигнали етап, на който можем да бъдем приятели.

— Отминали сме го — той вдигна ръката й към устните си и зърна изненадата в очите й. — Любил ли те е изобщо някой?

Паниката запълзя по гърба й.

— Аз… аз имам две деца.

— Това не е отговор — обзет от любопитство, мъжът обърна ръката й и притисна устни към дланта й. Пръстите й се свиха и напрегнаха. — Имало ли е някой друг, освен Чък?

— Не, аз…

Той я стрелна с поглед, пръстите му стегнаха хватката си.

— Никой?

Срамът я заля мигновено — цената на провала.

— Не. Не съм много страстна.

По колко ли още начини бе успял да я унижи Рокуел, зачуди се Дилън. Гневът отново го завладя, ала той го потисна. Никакви лични чувства? Отдавна бе прехвърлил границата. Искаше да й докаже, че всичко може да бъде много по-различно. Може би за първи път му се прииска сам да повярва в това.

— Защо не ми позволиш сам да се уверя?

— Дилън… — думите заседнаха в гърлото й, когато той докосна с устни слепоочието й.

— Не ме ли желаеш, Аби? — съблазняване. Никога досега съзнателно не бе съблазнявал жена. Винаги жените идваха при него — опитни, изкусни, очакващи. За миг той самият изпадна в паника. Дали ще успее да бъде внимателен, нежен, изкусен?

— Желая те — тя отметна глава и го погледна в очите. — Но нямам представа какво мога да ти дам.

— Остави на мен да се тревожа за това — с повече увереност, отколкото чувстваше, той обхвана лицето й. — Засега само вземай.

Целуна я бавно и нежно. Тя вдигна ръце и обхвана китките му. Именно тези колебливи, издаващи уязвимост, движения го трогнаха така, както никога не бе очаквал, че може да бъде трогнат.

Тя усети в китките ускорения му пулс и стегна хватката си. Мъжът я желаеше, наистина я желаеше. Господи, тя бе уплашена до смърт, че ще разочарова и двама им.

Дилън я привлече към себе си и усети как тялото й се стегна.

— Спокойно — прошепна с търпение, което нямаше представа, че притежава. — Отпусни се, Аби.

Погали я нежно, докато усети, че напрежението се отцежда. Тя нерешително го прегърна през кръста. Стеснителният жест го накара да потръпне от удоволствие. Никога досега не бе търсил стеснителност, не бе я очаквал. Сега, когато я бе намерил, не искаше да я изгуби.

Бавно, нежно, внимателно той я любеше единственото с устните си. Вкусваше, съблазняваше, постепенно я възбуждаше. Усети как ръцете й се впиват в гърба му, сетне се отпускат. Щом устните й откликнаха, езикът му проникна по-дълбоко. Долови накъсаното й дишане, тихия стон на учудване. За първи път от години и той самият почувства чудото.

Плъзна ръце под пуловера й. Когато тя рязко се отдръпна, продължи да я гали и да шепне обещания, които се надяваше да спази. Кожата й бе гладка и нежна. Страстта му бързо се разгоря, ала той я потисна.

Бавно, постепенно вдигаше пуловера, докато накрая го съблече и го пусна на пода.

Паниката се върна. Сега беше уязвима. Дишането й бе учестено, замъгляваше мозъка й. Не трябваше ли да мисли? Как би могла да се защити, как би могла да му даде това, което очакваше от нея, ако не бе в състояние да мисли? Но ръцете му така приятно галеха кожата й. Силни, търпеливи, докосваха я точно там, където копнееше да бъде докосната. Може би когато започнат да стават настоятелни, ще застине, но сега усещаше как топлината бавно се разлива по тялото й.

Сетне той я поведе към леглото. Страхът отново я завладя.

— Дилън…

— Легни до мен, Аби. Просто легни до мен.

Притисна се към него, щом се отпуснаха на леглото. Виждаше ясно всичко — фигурите от рози, които се повтаряха отново и отново по стените, тъмната спирала на стълба на леглото, белия квадрат на тавана. И лицето на мъжа. Нервите й се изопнаха и напрегнаха, докато се уплаши, че няма да може да се движи. Опита да пропъди това усещане, напомняйки си, че не е младо неопитно момиче, а жена.

— Светлината.

— Искам да те гледам — той я целуна, очите му бяха впити в нейните. — Искам ти да ме гледаш. Ще те любя, Аби. Любовта не трябва да се прави на тъмно.

— Не… не очаквай твърде много.

Той обхвана шията й, повдигна главата й и принуди младата жена да го погледне.

— Не очаквай твърде малко — сетне я принуди да замълчи.

Целувката я замая. Вече обхванато от трескаво вълнение, тялото й пламна от възбуда. Тя тихо изстена. Усети, както някога си бе представяла, наболата брада да одрасква бузата й. Сякаш няколко сърца забиха в ритъм, който отекваше в главата й.

Тя го подлудяваше. Не чувстваше ли? С тялото си, което се напрягаше, потръпваше, сетне се отпускаше. С ръцете си, които се протягаха, колебаеха се, сетне галеха. Не си беше давал сметка, че я желае тъй силно. Не чак толкова силно. Едва сега разбираше, че трябва да достави удоволствие на нея, а после да мисли за себе си.

Ръцете му неуморно се плъзгаха по тялото й, той усещаше пронизващите я тръпки, долавяше накъсаното й дишане. Вдишваше страстта, която се излъчваше от кожата й, това мускусно упоително ухание, в което мъжът с наслада се потапяше. Изненада, удоволствие и желание бяха изписани на лицето й. Нетърпелив да усети допира на кожата й, Дилън бързо свали ризата си.

Мускулите му бяха твърди като желязо, но кожата му беше нежна и гладка. Аби плъзна пръсти по раменете му. Сила. Винаги бе имала нужда от сила, но я бе откривала само у себе си. Търпение. Навремето едва ли не бе плакала за търпение, но после бе престанала да го търси. Сега го бе открила. Страст. Бе я желала, бе жадувала за нея, сетне я бе отхвърлила, защото смяташе, че ще трябва да живее без нея. Ето че бе открила и нея. Тя я обгръщаше, покълваше в нея. Мъжът прошепна името й и звукът я опияни.

Устните му се плъзнаха по гърдите й. Мускулите на корема й се свиха, когато усети ласката му. Несъзнателно притисна главата му към себе си и се изви под него. Със зъби, език и устни мъжът я подложи на сладостно мъчение. Аби безпаметно се остави на усещанията.

Дори не забеляза кога Дилън отвори ципа на джинсите й. Чувстваше бавните движения на ръцете му, лекото плъзгане на панталоните по краката си. Тихо изстена, усетила езика му да се плъзга по бедрото й.

Беше толкова красива. Тялото й бе стройно, с дълги крака и тесен ханш. Като я гледаше, не можеше да повярва, че е родила две деца. Можеше да си я представи само недокосната. В следващия миг единствената му мисъл бе до какви недостъпни висини би могъл да я изведе.

Първата тръпка на удоволствието я разтърси с неподозирана сила. Безпомощна, замаяна, Аби нададе приглушен вик. Имаше чувството, че тялото й се изпълва, пламва и се стопява в огъня. Опитвайки да се съвземе, тя протегна ръце към мъжа и потъна във водовъртежа на нов екстаз.

Задъхваше се, завладяна от усещания, които не бе изпитвала никога досега. Има ли определение за тях, трескаво се запита тя. Дали някой бе намерил подходящи думи, за да опише това изживяване? Кожата й бе толкова чувствителна, че само едно докосване бе достатъчно, за да потъне в нова чувствена наслада.

Бе искал да я види точно така — окъпана в удоволствие. Когато проникна в нея, очите й рязко се отвориха. Зърна в тях неизразимо удоволствие, преди младата жена да протегна ръце и да го привлече към себе си.

Бедрата й се движеха в сладостен ритъм, който помете мигновено контрола, който с толкова труд си бе наложил. Пръстите й се впиха в гърба му, късите нокти одраха кожата му. Аби не съзнаваше какво прави. А скоро и той самият.

 

 

Никога досега не бе изпитвала подобно нещо. Никой не я бе карал да се чувства толкова пълноценна, толкова жива. Бяха се отворили врати, бяха се появили прозорци и въздухът, който нахлуваше, беше чудесен.

Искаше да му каже всичко това, ала се страхуваше, че ще я помисли за глупачка. Вместо това се задоволи да сложи длан върху гърдите му. Сърцето му биеше по-равномерно от нейното, ала твърде бързо.

Никога досега не бе изпитвал подобно нещо. Никой не го бе карал да се чувства толкова силен, толкова искрен. Тя бе запалила у него светлина, която блестеше ярко и силно. Искаше да й каже всичко това, ала се страхуваше да не си помисли, че й говори заучени фрази. Вместо това се задоволи да я привлече към себе си.

— Не си много страстна, а?

— Моля?

— Каза, че не си много страстна. Предполагам, не си искала да се хвалиш.

Тя извърна лице към рамото му и долови собственото си ухание. Беше странно и чудесно усещане да открие своя мирис по кожата му.

— Никога не съм имала умения в… в техническата част.

— Техническата част? — той не знаеше да се смее ли, или да й се скара. — Какво значи това?

— Ами… — тя замълча смутена. — В секса — рече твърдо, напомняйки си, че е зряла жена.

— Не сме правили секс — рече той и я притисна с тяло. — Правихме любов.

— Въпрос на семантика.

— Именно. Не, не се отдръпвай — той сграбчи раменете й. — Аз не съм Чък. Погледни ме, наистина ме погледни.

Тя се подчини.

— Зная, че не съм добра в тези работи.

— Какво искаш, Аби? Оценка?

— Не — бузите й поруменяха. — Не, разбира се. Само…

— Чудиш се как е било за мен. Дали си правила каквото трябва, когато трябва — той седна и я привлече до себе си. Задържа ръце на раменете й, дори когато тя се загърна в чаршафа. — Да ти е минавало някога през ума, че Чък Рокуел не е бил неудържимият страстен любовник, за какъвто го провъзгласяваха вестниците? Хрумвало ли ти е, че това, което се е случвало, или не се е случвало, между двама ви в това легло, е по негова вина?

Не беше й хрумвало. Разбира се, че не беше.

— Всички онези жени… — започна тя, сетне замълча.

— Нека ти кажа нещо. Лесно е да се боричкаш между чаршафите всяка нощ с нова жена — той изпита леко угризение, спомняйки си онези времена. — Не е необходимо да мислиш, не е необходимо да чувстваш. Не е необходимо да се тревожиш дали другият ще види звездите. Търсиш единствено удовлетворение за себе си. Много по-различно е, когато имаш партньор, някой, на когото си дал обещания, някой, когато се предполага, че искаш да зарадваш. Нужни са грижи, време и търпение, за да бъде всичко както трябва.

Аби се взря в него с широко отворени очи. Той протегна ръка и зарови пръсти в косите й.

— Слушай, точно сега не ми се иска да слушам за Чък Рокуел, нито пък за някой друг. Съсредоточи се върху мен.

— Не мисля за никой друг — малко несигурно тя притисна длан към бузата му. — Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста дълго време — забеляза как изражението му се промени, усети ръката му да стяга хватката си в косата й и бързо продължи: — Накара ме да се сблъскам с много неща, които смятах, че трябва да държа под ключ. Благодарна съм ти.

— Уморих се да ти повтарям да не ми благодариш — но ръката му охлаби хватката си и се плъзна към рамото й.

— Това е за последен път — тя го прегърна и го притисна към себе си. Чувстваше се в безопасност в обятията му, както си бе представяла преди време, когато слънцето ги къпеше в лъчите си. — Не ми се подигравай.

Мъжът притисна устни към шията й.

— Не съм в настроение за подигравки.

— Аз съм настроена да усъвършенствам много сложно и важно умение.

Той се засмя и си спечели лек удар по гърба.

— Обратен удар?

— Казах да не ми се подиграваш.

— Извинявай — повали я на леглото и я притисна с тяло. — За да усъвършенстваш нещо, трябва да се упражняваш. И то много.

— Май си прав — закачливостта беше нещо, което не бе опитвала преди. Допадаше й. Аби жадно притисна устни в неговите. — Дилън?

— Да?

— Наистина видях звездите.

Мъжът се усмихна. Аби не видя усмивката му, но я усети. А когато той се отдръпна да я погледне, се увери, че е била права.

— Аз също… — понечи да я целуне отново и в същото време чу ридание. — По дяволите, какво…

— Крис — Аби в миг скочи от леглото. Измъкна халата си от гардероба, нахлузи го и се втурна вън от стаята, преди мъжът да е успял да вземе джинсите си. — О, миличък — Аби влезе в стаята на Крис, където момчето се бе сгушило под завивките и плачеше. — Какво има?

— Бяха зелени и грозни — той се притисна към гърдите на майка си, доловил познатото ухание. — Приличаха на змии, съскаха и ме гонеха. Паднах в една дупка.

— Било е само лош сън — тя го залюля в прегръдките си, за да го успокои. — Но вече всичко е наред, нали? Аз съм тук.

Той подсмръкна, но се отпусна.

— Искаха да ме нарежат на малки парченца.

— Кошмар ли е сънувал? — Дилън се поколеба на прага. Не беше сигурен дали е уместно да влезе.

— Грозни зелени змии — рече Аби.

— Сигурно са били много страшни, а, тигре?

Крис подсмръкна отново, кимна и разтърка очи. Независимо дали бе уместно, или не, Дилън не можа да устои. Влезе и клекна пред момченцето.

— Следващия път сънувай, че си мангуста. Змиите са безсилни срещу мангустата.

— Мангуста — повтори Крис и се засмя. — Измисли ли я?

— Не. Утре ще я намерим на картинка. Живее в Индия.

— Трейс замина в Индия — спомни си Крис. — Получихме картичка — прозя се и се отпусна в скута на Аби. — Не си отивай още.

— Няма. Ще остана, докато заспиш.

— И Дилън ли ще остане?

Дилън погали момченцето по бузата.

— Разбира се.

Аби залюля отново детето и запя ирландска приспивна песничка. Дилън изпитваше необикновено удовлетворение. Съвсем различно от удоволствието, което бе изпитал с Аби в старото легло, но също толкова силно. Силно чувство за принадлежност, сякаш най-сетне бе достигнал мястото, към което бе вървял през целия си живот. Беше глупаво и той си каза, че ще премине. Но се излъга. Лампата в коридора осветяваше стаята и падаше върху куп камиончета, нахвърляни до стара спукана топка.

Аби внимателно настани момченцето в леглото и пъхна Мери под завивките до него. Целуна го по бузката и се изправи. Дилън остана още миг и лениво отмахна къдриците от челото на Крис.

— Неустоим е, нали? — прошепна Аби.

— Да, много е сладък — мъжът отдръпна ръката си и я пъхна в джоба. — Трудно ще се живее с него, когато осъзнае чара си.

— Много прилича на Трейс — истински чаровник. Според татко Трейс се научил да се възползва от чара си още преди да проходи — Аби непринудено хвана Дилън за ръката и го измъкна от стаята. — Искам да надникна и при Бен.

Тя отвори вратата и зърна хаоса, който цареше в стаята на сина й. Дрехи, книги и играчки се въргаляха омотани едни в други от стена до стена. Аби въздъхна и си обеща, че ще го накара да подреди всичко през почивните дни. Първородният й син бе проснат на леглото, завивките бяха омотани в краката му.

Аби влезе, претърколи момчето, измъкна една маратонка изпод възглавницата му, събра на нощното му шкафче армията от пластмасови човечета и го зави.

— Спи като заклан — подхвърли тя.

— Виждам.

Тя огледа отново стаята.

— Освен това е мърльо.

— Няма спор.

Аби тихо се засмя и се наведе да целуне сина си.

— Обичам те, малък разбойнико.

Тя умело заобиколи купчините в полумрака. Когато стигна до вратата, Дилън нежно плъзна длани по ръцете й.

— Харесвам децата ти, Аби.

Трогната, тя се усмихна и го целуна по бузата.

— Ти си добър човек, Дилън.

— Мнозина не биха се съгласили с теб.

— Може би не са те виждали в такава светлина, в каквато те видях аз.

Беше вярно, но не би могъл да й обясни защо. Нямаше представа.

— Да се връщаме в леглото.

Тя кимна и го прегърна през кръста.