Нора Робъртс
Трудна истина (8)

Седма глава

Натрупалата се работа помогна на Аби да избягва Дилън цяла сутрин. Пишещата му машина тракаше, когато младата жена събуди децата за училище. Тракаше равномерно и рутинно, а не с продължителни паузи, както бе очаквала. Но може би за него бе рутинна процедура да проучва живота на хората и да го записва.

Звукът принудително й напомни, че почивните дни са само отсрочка. Беше понеделник, тя бе оздравяла и въпросите отново щяха да започнат. Искаше й се да възвърне увереността си отпреди седмица, да си внуши, че може да отговаря само на онези въпроси, които си избере и то както пожелае.

Все пак собствените й всекидневни задължения я поуспокоиха — закуската, аромата на кафе, обичайното трескаво търсене на загубена ръкавица, преди да изпрати синовете си на училище. Проследи ги с поглед как тичат по алеята да хванат автобуса, както правеха всяка сутрин. Внезапно и неочаквано, както й се случваше от време на време, я прониза мисълта, че тези деца са нейни. Нейни. Тези две малки момчета с плетени шапки, тичешком поели към училище, бяха нейни. Беше смайващо, прекрасно и малко страшничко.

Когато се скриха, тя остана загледана през прозореца. Каквото и да се случеше, какъвто и странен обрат да настъпеше в живота й, никой не можеше да й отнеме чудото на децата й. Трудностите, които я очакваха през деня, вече не й се струваха тъй непреодолими.

Когато няколко минути по-късно се отправи към обора, дочу шум на кола. Аби заобиколи постройката и зърна господин Петри да скача от кабината на камиона си. Прииска й се да го разцелува.

— Госпожо — той й се усмихна и изплю топче тютюн.

— Господин Петри, толкова се радвам да ви видя — тя премести кофата с яйца в другата си ръка и изпитателно се взря в мъжа. — Сигурен ли сте, че сте добре и можете да работите?

— Силен като дъжд.

Той наистина изглеждаше добре. Беше дребничък и набит. Под неколкодневната брада лицето му бе поруменяло и обрулено от вятъра. Не беше по-висок от Аби и не се отличаваше с добро телосложение, но бе необикновено як и чевръст. Носеше черни износени военни обувки, чийто връзки бяха стегнати около глезените.

— Щом сте получили разрешение от жена си да излезете от къщи, значи можете да поразхвърляте малко сено.

— Старата заядливка — с обич подхвърли мъжът. — Цяла седмица ме налага със синапени лапи — малките му късогледи очи се присвиха. — Изглеждате ми отслабнала.

— Не, добре съм. Тъкмо щях да започна да почиствам обора.

— Как са дамите?

— Чудесно — двамата поеха към обора по леко изсъхналата земя. — Ветеринарят идва в петък и прегледа и двете. Изглежда Ева и Гладис ще станат майки преди края на седмицата.

Петри изплю ново топче тютюн.

— Йоргенсен отби ли се?

— Да, проявява голям интерес.

— Не позволявайте на стария крадец на коне да ви излъже. Искайте висока цена — Петри отвори вратата. Първата фаланга на безимения му пръст липсваше.

— На никого няма да позволя да ме измами — увери го Аби.

Той я познаваше от пет години, работеше за нея от две и й вярваше. Тя може да изглеждаше като излязла от списанията, които жена му държеше на масичката в дневната, но беше силна и непоколебима. Жена, която живееше сама, трябваше да притежава тези качества.

— Вие изведете конете и ги изчеткайте хубаво. Аз ще почистя отделенията.

— Но…

— Вече цяла седмица сама въртите вилата. Според мен имате нужда да постоите на слънце. Освен това трябва да изразходвам храната, с която жена ми ме натъпка, когато бях прекалено слаб, за да й попреча. Ето, миличка — той погали Ева по главата, щом тя надникна над вратичката на отделението. Грозните му мазолести ръце бяха нежни като на свирач на лютня. — Старият Петри се върна — мъжът измъкна от джоба си морков и й го подаде от ръката си.

Аби ценеше високо умението му да общува с конете, винаги се доверяваше на преценката му.

— Тъгуваше за вас.

— Не се съмнявам — той продължи към следващото отделение и възнагради другата кобила със същото внимание.

— Ще ви кажа нещо, госпожо Рокуел. Ако имах пари, щях да си купя точно такива кобили.

Аби отлично знаеше какво е финансовото му положение. Имаше представа какво означава да живееш от социална осигуровка и незначителен допълнителен доход. Отново съжали, че не може да му плаща повече.

— Нямаше да притежавам нито една от тях, ако вие не ми бяхте помогнали.

— О, щяхте да се справите чудесно… може би само щяхте да платите повече — той продължи към следващото отделение. — Тогава бяхте новачка, госпожо Рокуел, но мисля, че вече не сте толкова зелена.

Чуто от неговите уста, това бе невероятен комплимент. Безкрайно поласкана, Аби с удоволствие започна да извежда конете. Изчисти ги под слънчевите лъчи.

Дилън я наблюдаваше от прозореца си. Тя пееше. Не я чуваше, но съдеше по движенията й. Проследи я как старателно изчисти копитата, разреса гривите и козината с чесалото. Досега не я бе виждал толкова ведра и жизнерадостна.

Ръкавиците й бяха закачени на оградата и тя прокара длани по хълбоците на един от скопените коне. Изящни ръце, помисли си Дилън. Какво ли би изпитал, ако докоснеха неговата кожа? Ако в самозабрава се плъзнеха по тялото му — възбуждащи и тръпнещи от желание?

Ако беше разумен, щеше да стои настрана.

Лицето й не беше бледо. Бе леко поруменяло от студения утринен въздух, слънцето и физическата работа. Лицето й нямаше да бъде бледо, когато я любеше. Руменината щеше да се дължи на вълнението. Тялото й щеше да се извива и тръпне в обятията му. Можеше да си представи какво ще изпита, когато кожата й се плъзне по неговата. Почти усещаше вкуса на плътта й, скрита под дебелите зимни дрехи. Искаше да я разсъблича бавно, докато тя го гледа в очите, желае го, чака го. Само при мисълта за това усещаше как сърцето му ускорява ритъма си.

Бе желал и други жени. Понякога желанието му биваше удовлетворено, понякога не. Страстта идваше и си отиваше. Изригваше и изчезваше. Дилън чудесно разбираше колко непостоянни са подобни влечения. Макар да копнееше за нея сега и желанието да разкъсваше тялото му, докато я наблюдаваше от прозореца, това не означаваше, че ще я желае и утре. Не може страстта да управлява живота ти — нито желанието за пари, нито желанието за власт, а най-малко желанието към някоя жена.

Но той продължи да я наблюдава, докато пишещата машина нетърпеливо чакаше зад гърба му.

Проследи я как въведе конете обратно в обора. Изчака я да излезе отново, без да се интересува колко време е минало. Сетне изведнъж, очевидно поддала се на внезапен порив, тя яхна големия скопен кон, когото наричаше Джуд. Изведе го от ограждението само с оглавника и препусна по тънката пътека, която водеше към хълмовете.

Прииска му се да отвори прозореца и да й изкрещи да не постъпва толкова неразумно. Искаше да я наблюдава как язди. Забеляза как коленете й се притискат плътно към хълбоците на животното, а ръката й държи въжето на оглавника. Лицето й изразяваше чувство на истинско удоволствие.

Тя остави коня да препуска надолу-нагоре по пътеката — десет минути, петнайсет… Дилън загуби представа за времето, гледката сякаш го бе хипнотизирала. Косите й падаха върху лицето, ала тя не си правеше труда да ги отметне. Най-сетне със смях скочи на земята. Зарови лице в гривата на коня и отново го погали. Галеше, успокояваше, шепнеше. Дилън се зачуди какви ли нежни, хубави думи изрича.

Един мъж губеше почва под краката си, щом започнеше да ревнува от кон. Дилън чудесно знаеше това, но продължи да стои до прозореца, бореше се срещу слабостта си, а може би срещу неизбежното. Тя отново изчезна в обора и мъжът си каза, че трябва да се извърне, да се върне към работата си, ала продължи да чака.

Аби се върна с жребеца, държеше въжето близо до главата му, докато той пристъпяше нервно и нетърпеливо. Младата жена го завързва здраво за оградата и започна да разресва гривата му. Животното беше красиво, с високо вдигната глава и арогантен поглед, който Дилън виждаше дори от прозореца. Но жребецът беше и доста плашлив. Когато Аби вдигна задния му крак да почисти копитото, конят рязко го дръпна два пъти, почти изскубвайки се от хватката й, преди най-сетне да се успокои и да й позволи да продължи работата си. Когато го пусна, Дилън затаи дъх, защото жребецът яростно ритна към нея. Аби избегна удара и спокойно се зае с другото копито. Мъжът почти я чуваше как нежно се кара на животното, както би смъмрила синовете си, ако проявяха непослушание.

По дяволите, що за жена си ти? Той притисна длан към стъклото, сякаш искаше да привлече погледа й и да я накара да отговори. Каква, по дяволите, си ти? Ако си великодушна, защо лъжеш? Ако имаш морала и нравствените ценности, които изглежда, че имаш, как може да лъжеш?

И все пак тя лъже, напомни си Дилън. И щеше да продължи да лъже, ако не й поставеше клопка. Днес, обеща си той, докато я наблюдаваше как прокарва чесалото по гладката тъмна козина на жребеца. Днес, Аби.

Дилън се извърна, седна пред пишещата машина и си наложи да забрави жената отвън.

 

 

Минаваше единайсет, когато я чу да се връща в къщата. Вече бе привършил с първите няколко години от кариерата на Рокуел като професионален състезател и с произхода му. Бе написал за срещата на Рокуел с Аби от нейна гледна точка, като я цитираше и разказваше случки от семейната й история. Хората щяха да се заинтересуват от сестрата на една от изгряващите холивудски звезди, както и от сестрата на нашумяла актриса от Бродуей. Не бе пропуснал и факта, че произхождат от семейство на пътуващи актьори. Три сестри, три актриси. Но той имаше намерение да пренапише сценария на Аби.

Тя го чу да слиза, ала продължи да мие яйцата.

— Добро утро — не се извърна, радваше се, че ръцете й са заети. — Кафето е готово.

— Благодаря.

Щом мъжът приближи, тя вдигна поглед. Не се беше избръснал. Стомахът й се сви, както винаги в подобен случай. Може би при мисълта, че ще усети наболата брада да докосва бузата й.

— Господин Петри се върна. Мислех, че няма да дойде още ден-два, но му домъчняло за конете.

— Свърши ли с обора?

— Засега. Трябва да наглеждам кобилите от време на време.

— Чудесно — той отнесе чашата си с кафе до плота, запали цигара и включи касетофона. — Кога двамата с Рокуел решихте да се разведете?

Едно яйце падна на пода и се счупи. Аби застина за миг, сетне безмълвно се наведе да почисти.

— Искаш ли да повторя въпроса?

— Не — гласът й бе леко приглушен. — Не — повтори тя по-ясно. — Но ми е интересно да науча кой ти е казал подобно нещо.

— Лори Бруър.

— Разбирам — Аби избърса пода и се извърна да си измие ръцете.

— Тя е спяла със съпруга ти.

— Знам това — Аби старателно подсуши ръцете си. Не трепереха. Разчиташе на това.

— Тя не е първата.

— И това зная — тя приближи до печката и си наля кафе.

— Лед ли тече във вените ти? — спокойният й поглед го подтикна да продължи. — Съпругът ти е спял с всяка жена, която е можела да се пъхне между чаршафите. Непрекъснато те е мамел. Лори Бруър е само една от многото.

Дали си мисли, че ми причинява болка, запита се Аби. Дали смята, че трябва да се чувствам предадена? Навремето бе изпитала всичко това, но отдавна бе преодоляла и болката, и предателството. Сега се питаше само каква ли е причината за гнева в очите на Дилън.

— Щом и двамата знаем, защо да говорим за това.

— Той имаше ли намерение да те изостави заради нея?

Аби отпи от кафето, за да успокои нервите си. Щеше да казва истината, докато това бе възможно.

— Чък никога не ме е молил за развод — тя отпи отново и горещата течност вля нови сили в тялото й. — Макар вероятно да е казал на Лори Бруър точно обратното.

Това беше истина. Инстинктът му подсказваше, че този път Аби е напълно честна. Ала това само го обърка още повече.

— Тя не е глупава. И според нея двамата с Рокуел са щели да се оженят преди края на годината.

— Не мога да коментирам нейните мисли.

— А какво можеш да коментираш? — гневът му нарастваше. Може би гневът щеше да му помогне да пробие щита й. — Какво изпитваше, като знаеше, че съпругът ти изневерява?

Тя бе сигурна, че ще й бъде зададен такъв въпрос. Бе се подготвила за него. Ала ето че въпреки това се затрудни при отговора.

— Двамата с Чък… проявявахме разбиране един към друг — колко безчувствено звучеше, колко глупаво и надуто. — Аз… знаех, че той е под голямо напрежение. А да пътуваш непрестанно месец след месец…

— Ти дава разрешително да освобождаваш напрежението навсякъде, където ти хрумне?

Не беше толкова спокойна, колкото й се искаше, но все още се владееше напълно.

— Не говоря за разрешение, нито за извинение, Дилън. Но това е причина.

— Смяташ, че като е бил далеч от теб, непрестанно на път и под напрежение заради нуждата да победи, е имал основателна причина за изневерите, алкохола, наркотиците?

— Наркотици? — Лицето й внезапно пребледня.

Ако шокът й е престорен, помисли си Дилън, тя трябва да замести сестра си в Холивуд.

— Не разбирам за какво говориш — додаде Аби.

— Става дума за кокаин. Чист кокаин — гласът му бе напълно безизразен, глас на професионален репортер.

— Не — в гласа й се долавяше нотка на отчаяние. Дилън забеляза как кокалчетата й побеляха, щом се вкопчи в плота. — Не, не вярвам.

— Аби, научих го от четири различни източника — тонът му се смекчи. Тя може и да го бе лъгала преди, но болката й бе неподправена. — Не си знаела.

— Не можеш да напишеш това. Не можеш. Децата — тя покри очите си с длани. — О, Господи, какво направих?

Дилън я хвана за ръката. Не бе усетила кога е станал.

— Седни — тя поклати глава, ала мъжът я настани на стола. — Седни, Аби.

— Не можеш да напишеш това — повтори тя. Гласът й трепереше. — Не можеш да бъдеш сигурен, че е вярно. Ако се опиташ да го включиш в книгата, ще оттегля разрешението си за публикуване. Ще съдя издателите.

— В момента най-добре е да се успокоиш.

— Да се успокоя? — Аби сплете пръсти, докато усети болка. Само решителността й помагаше да не рухне, в очите й се четеше отчаяние. — Току-що ми каза, че Чък… — тя преглътна мъчително и се овладя. — Изключи това — рече тихо и го изчака да спре касетофона. — Сега говорим неофициално, ясно ли е?

Очите й бяха сухи, тонът не търпеше възражения. Дилън изведнъж си спомни как бе понесла куфара му нагоре по стълбите. По-силна бе, отколкото изглеждаше.

— Добре, Аби. Говорим неофициално.

— Ако Чък… ако е използвал наркотици, нямам представа за това.

— Смяташ ли, че щеше да знаеш?

Тя затвори очи. Чувството, че се е провалила, се надигна в гърдите й и я сграбчи за гърлото.

— Не.

— Съжалявам — той докосна ръката й и се наруга, когато Аби се отдръпна. — Съжалявам. Майка му е знаела. Известно ми е, че е искала да го изпрати в клиника.

Истерична мисъл й мина през ума.

— Последното състезание. Катастрофата.

— Чист е бил — долови облекчението й, макар тя да не издаде нито звук. — Просто се е опитал да вземе завоя с голяма скорост.

Тя кимна и изправи рамене. Ако бе научила нещо през изминалите осем години, то бе да върви стъпка по стъпка. Да се справя с трудностите една по една и да продължава нататък.

— Дилън, не те моля за услуга, но искам да не забравяш, че са замесени две невинни деца. Те заслужават да получат някакво наследство от баща си. Ако се опиташ да напишеш нещо за това, ще намеря начин да те спра, дори да се наложи да търся съдействие от Джанис.

— Каква част ще се опиташ да прикриеш, Аби?

Тя го погледна право в очите.

— По-добре щеше да е да ме попиташ какво бих направила, за да защитя децата си.

Дилън усети угризения и се опита да ги потисне.

— Щом веднъж си търкулнал топката, трудно ще я спреш. Щеше да постъпиш по-разумно, ако изобщо не бе давала съгласието си за книгата.

— Нима сексът не ти е достатъчен? — извика тя, опитвайки се да стъпи на здрава почва. Нима можеше да направи дори една крачка, след като непрестанно затъваше в подвижни пясъци? — Нима трябва да пишеш за всички грозни неща? Не можеш ли да оставиш нещо на момчетата?

— Приказка ли искаш да напиша? — той я сграбчи за китките. Би трябвало да я намрази, задето го караше да се чувства отговорен, ала не можеше. Тя изглеждаше объркана и безпомощна. — Аби, твърде късно е да спреш книгата. Издателите ще те съдят, а не ти тях. Говори с мен, кажи ми истината.

— Да ти се доверя? — младата жена се втренчи в него. Искаше й се да проникне в душата му, да намери съчувствие, състрадание, разбиране. — Аз се доверих на себе си и обърках всичко — изправена пред неизбежното, тя престана да се съпротивлява на хватката му. — Нямам избор, нали?

— Нямаш.

Аби почака, докато се увери, че е събрала достатъчно сили.

— Пусни касетофона.

Тя се отдръпна от него. На километри разстояние. Докато касетата се въртеше, Аби започна да говори отново. Ала нито веднъж не вдигна поглед към мъжа.

— Чък никога не е употребявал наркотици в мое присъствие. Бяхме женени четири години и никога не съм го виждала да употребява каквито и да било опиати. Моето мнение е, че никога не е използвал наркотици. Чък беше спортист и бе изключително дисциплиниран. Непрекъснато се поддържаше във форма.

— През по-голямата част от брака си сте живели заедно само за кратки периоди.

— Вярно е. И двамата имахме отговорности, които налагаха това.

— На мен ми се струва, че ти си имала отговорности, които са налагали да бъдете заедно.

Тя не обърна внимание на забележката. Нямаше намерение да изпитва отново вина и самосъжаление. Щом бе дошло време да се компрометира, така да бъде. Щеше да избере по-малкото зло.

— Да се върнем към предишния ти въпрос. Чък често бе самотен. Той бе привлекателен мъж, а жените се тълпяха на пистите.

— И ти си се примирявала с това?

— Примирих се с факта, че Чък не може да бъде верен. Осъзнах, че бракът е отговорност на двама души. В някои отношения, аз не можех да му дам това, от което имаше нужда.

— За какво говориш?

Гордостта да върви по дяволите. Пък и според Аби тя рядко можеше да й бъде от полза.

— Бях едва осемнайсетгодишна, когато се оженихме. Въпреки че бяхме актьори и непрестанно пътувахме, аз бях доста стеснителна. Бях девствена, когато се омъжих за Чък и той често казваше, че съм си останала такава. Не можех да му доставя удоволствие в леглото и той трябваше да го търси другаде. Може да е нередно, но е съвсем естествено.

— Престани да се унижаваш по този начин.

Аби долови в гласа му едва сдържан гняв и вдигна поглед.

— Нали искаше отговори. Давам ти ги. Чък спеше с други жени, защото съпругата му не можеше да го задоволи.

— Празни приказки — той завъртя стола й към себе си. — Трябва да си глупачка, та да вярваш на това.

— Дилън, зная какво ставаше в собствената ми спалня. Ти не знаеш.

— Но зная какво става вътре в теб.

— Попита ме дали във вените ми тече лед. Отговарям ти.

— Не, не ми отговаряш — Дилън я изправи и я привлече към себе си. — Но ще ми отговориш.

Той я притисна към тялото си. Устните му се впиха в нейните — ненаситни, алчни, преди дори да си помисли да се съпротивлява. Възбудата я завладя и се противопостави на силното й чувство за самосъхранение. Опита се да устои. Имаше нещо диво и страшно в начина, по който я караше до болка да тръпне от желание. Ръцете, заровени в косата й, не бяха нежни. Напротив, притискаха я грубо и гневно. Тя бавно се отпусна и се предаде на чувствата.

Цяла нощ желанието го изгаряше отвътре, но не бе очаквал да усети подобно нещо. Бе заслепен от страст. Чувстваше тялото й като опъната тетива, усещаше как тя се бори срещу желанието, което бавно вземаше надмощие. Ръцете й не отблъснаха раменете му, а се впиха в тях. Почти усещаше как сърцето й блъска в гърдите — страх, възбуда, желание, нямаше значение. Щом той ги бе предизвикал.

И изведнъж напрежението изчезна. Устните й се разтвориха и тялото й откликна. Тя беше изцяло негова.

Дилън долови въздишката й като лек шепот върху устните си. Зарови пръсти в косите й, нежно, успокояващо, защото му се стори, че тя има нужда от това. Огънят на страстта бе изчезнал, но топлината бе останала. Имаше чувството, че жив ще изгори от нежност.

— Ела горе, Аби — прошепна той в ухото й и отново я целуна. — Ела горе с мен.

Искаше й се да се подчини. Осъзнаването на този факт я разтърси дълбоко. Вече бе приела, че я привлича неудържимо, но да го последва в леглото беше нещо съвсем друго.

— Дилън, аз…

— Желая те — устните му нежно докоснаха бузата й. — Знаеш го.

— Да, зная. Моля те… — гласът й трепереше. Краката й се подкосиха. Не можеше да си позволи да се хвърли отново в пропастта със затворени очи. — Моля те, Дилън, просто не мога. Не съм готова.

— Ти също ме желаеш — мъжът плъзна ръце по бедрата й, по хълбоците, погали гърдите й. — Чувствам го всеки път, когато си поемаш въздух.

— Да, желая те — не можеше да отрече. — Но това не е достатъчно — тя хвана ръката му и я притисна към бузата си. — Имам нужда от малко време.

Дилън повдигна брадичката й. Страните й бяха поруменели точно както си бе представял. Очите й бяха потъмнели и в тях се четеше несигурност, ала и зараждащо се доверие към него. Ако не бе срещнал погледа й, вероятно щеше да пренебрегне възраженията й и да я люби.

— Чудя се до каква степен са ти повлияли глупостите, които ти е наговорил.

— Не — тя поклати глава. — Това няма нищо общо със случилото се между мен и Чък.

— И двамата знаем, че не е вярно. Той е твоето мерило за мъжете. Рано или късно ще разбереш, че не можеш да ме сравняваш с него.

— Не мисля за Чък, когато те целувам. Изобщо не мисля.

Дилън плъзна пръсти по бузата й.

— Аби, ако искаш време, по-добре внимавай.

Младата жена усети как енергията отново се изцежда от тялото й.

— Не съм умела в игрите, Дилън. Това е причината така да объркам всичко навремето.

— Игрите не ме интересуват. Не ме интересува и вината, която си решила да поемеш. Хайде да сключим сделка.

Аби навлажни устни. Искаше й се отново да се почувства сигурна в себе си.

— Каква сделка?

— Ще ми кажеш истината. Истината — повтори той и сложи ръце на раменете й. — Аз ще я напиша обективно. После ще оставим вината да падне там, където й е мястото.

Представено така, всичко изглеждаше толкова просто. Но той нямаше какво да губи.

— Не зная дали мога да направя това, Дилън. Трябва да мисля за децата си. Понякога истината причинява болка.

— Понякога пречиства — възрази мъжът. — Аби, аз ще узная всичко, което искам да науча, по един или друг начин — Дилън съзнаваше, че думите му крият заплаха, а щом срещна погледа на младата жена, разбра, че тя също си дава сметка за това. — Трябва добре да помислиш. Не смяташ ли, че ще бъде по-добре да го науча от теб? Не желая да причиня болка на децата.

Попаднала в капан, тя се взря изпитателно в мъжа.

— Сигурна съм в това. Но е възможно двамата с теб да не сме на едно мнение относно това кое е най-доброто за тях.

Той прокара ръка през лицето си и закрачи из кухнята. Не беше в негов стил да прави компромиси. Не му бяха по вкуса. И все пак бе принуден да намери приемлив компромис. Книгата? Започваше да смята, че книгата няма никакво значение. Искаше да чуе истината от Аби, истината за нея самата. И я искаше заради себе си. Може би и заради нея.

— Добре, ти ще ми разкажеш истинската история без никакви увъртания. Аз ще я напиша и после, преди да я изпратя за публикация, ще ти дам да я прочетеш. Ако има някакъв проблем, ще го разрешим заедно. И двамата трябва да бъдем доволни, преди ръкописът да бъде предаден в издателството.

Тя се поколеба.

— Сериозно ли говориш?

Дилън се извърна. Тя не бе готова да му се довери. Била е лъгана преди, помисли си, и то жестоко лъгана.

— Записано е — той кимна към касетофона. Лентата все още се въртеше.

Аби пристъпи напред, макар краката й все още да трепереха.

— Добре.

Дилън протегна ръка и младата жена я пое. Нова сделка, помисли си тя, надявайки се, че ще я спази по-добре от онази, която бе сключила със себе си.

— Той ти е причинил болка.

Мъжът произнесе думите тихо, толкова тихо, че тя отвърна без колебание.

— Да.

Дилън усети да го обзема гняв. Не, по-скоро ярост. Нямаше обяснение за това, но знаеше, че яростта няма да му помогне да стигне до истината. А в продължение на години, може би на прекалено много години, откриването на истината бе амбицията, която го подтикваше към действие.

— Седни.

Тя кимна, отпусна се на стола и сплете пръсти в скута си. Лицето й беше безизразно.

— Аби, двамата с Рокуел сте имали сериозни брачни проблеми.

— Точно така — беше толкова лесно да го признае. Точно както бе казал Дилън, пречистващо.

— Заради другите жени ли?

— Те бяха само част от проблема. В много отношения аз не можех да дам на Чък това, от което имаше нужда. Предполагам, той също не можеше да ми даде това, от което се нуждаех. Чък не беше лош човек — бързо добави тя. — Искам да разбереш това. Може би не беше добър съпруг, но не беше лош човек.

Дилън смяташе сам да прецени това.

— Защо престана да пътуваш с него?

— Забременях с Бен — тя въздъхна. — Не мога честно да кажа дали това беше удобно извинение, или истинската причина, но бях доста наедряла и ми беше трудно да пътувам. Живеехме с майка му в Чикаго. Отначало… отначало той успяваше доста често да се връща вкъщи. Мисля, че беше щастлив, може би малко поуплашен от мисълта, че ще стане баща. Във всеки случай, беше много внимателен, когато беше вкъщи и ме насърчаваше да остана в Чикаго и да се грижа за себе си. Опита се, наистина се опита да улесни обтегнатите отношения между мен и майка му. Имаше и периоди, когато дълго бяхме разделени.

Тя се върна назад в миналото, спомни си онези седмици, месеци в луксозната къща в Чикаго, дългите лениви сутрини, спокойните следобеди. Всичко изглеждаше като мечта с неясен фокус, ала с изненадващо остри очертания.

— Бях доволна от себе си. Украсих детската стая и започнах да плета… много лошо — тя се разсмя, спомняйки си нескопосните си опити. — Смятах, че всичко е наред. И ето че една сутрин намерих на леглото си някакъв клюкарски вестник. Все се чудя дали Джанис го бе оставила там. Няма значение. Вътре бе поместена снимка на Чък с една красива жена, а отдолу имаше кратка долна статия.

Тя погледна през прозореца. Дърветата леко се огъваха под напорите на вятъра.

— Седях там, огромна и тромава, бременна в осмия месец. Бях съсипана. Чувствах се предадена и бях напълно сигурна, че е дошъл краят на света. Чък се върна вкъщи в края на седмицата. Хвърлих вестника в лицето му и поисках обяснение.

— И той ти даде обяснение.

— Ядоса се, че съм повярвала на подобна история. Нарече я боклук и хвърли вестника в огъня. Не започна да се оправдава и се наложи аз да се извинявам. Разбираш ли?

Той си я представи — самотна и уязвима. Гневът му нарасна.

— Да, разбирам.

— След месец щях да имам бебе и бях изплашена до смърт. Реших да му повярвам, но разбира се, съзнавах, че ме лъже. Всичко бе изписано на лицето му. Приех лъжата. Разбираш ли? — защо продължаваше да задава този въпрос? Защо това й се струваше толкова важно? Притисна за момент пръсти към очите си и се закле да не пита повече. — Мисля, че като приех лъжата, само му причиних болка.

— Убедена си, че ако го беше разобличила, всичко това щеше да престане?

— Никога няма да разбера.

— А след това имаше и други жени.

— Да, имаше и други. Не забравяй, че двамата с Чък не живеехме заедно при нормални обстоятелства, пък и сексуалните ни отношения не бяха добри. Той бе мъж, който се нуждаеше от победи, но щом ги постигнеше, имаше нужда от нови. Още като дете е бил под невероятно напрежение в амбицията си да успее, да бъде най-добрият — да бъде номер едно — Аби уморено въздъхна. — Заради това се нуждаеше от непрестанни уверения, че е най-великият. Явно вече не му давах тази увереност. Във всеки случай, смятах — надявах се, — че след като се роди Бен, ще създадем дом. Но знаех, или би трябвало да зная още като се омъжих за Чък, че той не е готов да създаде дом. След това стана този грозен малък скандал с една от почитателките му. Тя ми пишеше писма, заплашваше, че ще се самоубие, ако Чък не се ожени за нея. Тогава купихме това място. Чък беше разстроен, защото нещата бяха извън контрол. Купуването на имението беше опит да се реабилитира пред мен, пред Бен, може би пред самия себе си. Сетне дойде ново състезание.

— Ти не отиде с него.

— Не. За известно време се посветих на задачата да създам дом. Чувствах, че Чък има нужда от това. Истината беше, че всъщност аз се нуждаех от дом — тя се втренчи в дима от цигарата на Дилън. — Точно по това време, след като родих Бен и преди да забременея с Крис, започнах да осъзнавам, че бракът ни не върви. Че всъщност двамата с Чък сме се престрували от самото начало. Той се върна вкъщи. Беше победил в Италия. Искаше да продаде фермата. Скарахме се жестоко. По време на скандала в стаята влезе Бен, който едва бе проходил. Чък побесня. Разкрещя се на Бен и той се разплака.

Аби прокара пръсти през косата си. Неприятният спомен изплува ясно в съзнанието й.

— Бен беше едва на годинка. Избухнах и казах на Чък да се маха. Той се качи в колата и подкара бясно по пътя. Успокоих Бен и го приспах. Беше късно и аз също си легнах. Не очаквах Чък да се върне. Пък и не ме интересуваше дали ще си дойде. Но той се върна.

Гласът й се снижи до шепот. Докато я наблюдаваше, Дилън осъзна, че тя вече не говори на него, а прогонва призраците от миналото, които все още я измъчваха.

— Беше пиян. Той никога не пиеше много, защото бързо го хващаше, но този път бе пил доста. Качи се горе и отново се скарахме. Опитах се да го настаня да спи в една от стаите за гости, за да не събуди Бен. Беше твърде ядосан и прекалено пиян, за да се вслуша в доводите ми. Каза, че не съм била никаква съпруга, а още по-малко пък любовница. Че съм се интересувала единствено от Бен и от фермата. Господи, беше истина. Не от самото начало, разбира се, но сега беше прав и аз не можех да призная това. Каза, че било време да науча какво иска един мъж от жена си. Какво очаква един мъж и на какво има право. Блъсна ме на леглото… и ме изнасили — безизразно рече тя, докато Дилън изумено се взираше в нея. — После плака като дете. Замина преди разсъмване. Няколко седмици по-късно разбрах, че съм бременна.

Ръката й трепереше, когато прокара пръсти през косата си.

— Говоря напълно честно, Дилън. Това е истината — тя вдигна поглед към него. — Трябва ли да кажа на Крис, че е заченат в нощта, когато баща му ме изнасили? Тази истина ли дължа на моя син?

Без да дочака отговор, тя бавно се изправи и излезе от стаята.