Нора Робъртс
Трудна истина (7)

Шеста глава

Не си спомняше да се е качвала обратно по стълбите, но на сутринта се събуди в леглото си. Събуди се късно. Усети нещо топло и космато до бузата си. Първоначалната й уплаха бе заменена от учудване, а сетне я заля вълна от обич и тя притисна плюшеното куче, което Крис толкова обичаше. Трябва да й го бе донесъл, докато е спяла. Аби се размърда и зърна розово листче, залепено накриво на таблата на леглото. Върху него се мъдреше надпис:

Оздравявай, мамо.

Аби позна неравния наклонен почерк на Бен и сълзи изпълниха очите й. Може да бяха чудовища, но бяха нейни чудовища и можеше да разчита на тях, когато се наложеше.

А на себе си може ли да разчита? Тя разсеяно потърка Мери в бузата си. Беше почти десет сутринта, а още не бе приготвила закуска на децата си.

Аби стана от леглото и като си каза, че краката й не се подгъват, измъкна халата си от гардероба и се отправи към банята. Имаше да върши толкова много неща, с които нямаше как да се справи в леглото.

Щом извади от ваната конвоя от камиончета, тя се пъхна под душа. Струите заудряха болезнено свитите мускули, пламналата от треската кожа. Аби се подпря с ръце на стената и изложи лице на водата. Постепенно студените тръпки преминаха и умът й се проясни.

Дилън. Нередно ли беше, че първата й мисъл бе за него? Може би не беше нередно, но не беше безопасно. Бе започнала нещо повече от това, за което бе сключила сделка. Пред себе си можеше да признае, че нямаше никаква представа какво да предприеме. Бе привлечена от Дилън, а това не влизаше в плановете й. Най-разумно бе да не обръща внимание на чувствата си. Но би ли могла? Щеше ли да го стори той?

Преди време бе изпитала подобен род вълнение. И тогава бе действала, без да разсъждава. Не можеше да си позволи да направи същата грешка втори път. Нямаше представа колко време й трябваше, за да превъзмогне болката, която й бе причинил Чък, но знаеше, че не желае да бъде наранена отново. Не, едва ли щеше да се съвземе след второ подобно преживяване, така че нямаше място за колебание. Нито една връзка не заслужаваше да поема рискове. Нито един мъж не заслужаваше цената, която в крайна сметка можеше да се наложи да плати. Трябваше да мисли за децата си, за дома, за живота, който се опитваше да им осигури.

Бе обзета и от съмнения относно проекта, довел Дилън при нея. Ако си позволеше да изпитва някакви чувства към мъжа, щеше да й бъде по-трудно да увърта, да лъже, да крие. Изводът беше ясен.

Аби уморено спря водата. Не можеше да рискува. Отношенията й с Дилън трябваше да останат чисто делови. Налагаше се да се придържа към плана си, защото той означаваше оцеляване; Дилън бе просто биограф на бащата на нейните деца.

Аби навлече халата си и излезе в коридора. Надникна в стаите на момчетата и се увери, че и двамата са станали. Щеше да слезе долу, да направи кафе, да им приготви закуска и да ги изпрати да нахранят животните.

Намери ги там, където и очакваше. Бяха се настанили пред телевизора и гледаха анимационен филм. Не очакваше обаче да намери и Дилън, седнал при тях.

— И ти викаш на това анимационен филм? — попита той.

Крис се бе сгушил на канапето до него, а Бен бе легнал по корем на пода, сякаш тримата прекарваха заедно всяка събота сутрин.

— Това е страхотен анимационен филм — отвърна Бен. — Джон Астероида преследва лошите, но никога не успява да хване всички. И особено доктор Дизастър.

Дилън реши, че се досеща на кого симпатизира Бен.

— Бъгс Бъни е анимационен филм. Има смешки и остроумия, а не само престрелки с лазери. Уайл Койота се опитва да хване Роудрънър. Бъгс надхитрява Елмър Фъд. Това е анимационен филм.

Бен само изсумтя и насочи цялото си внимание към Джон Астероида.

Крис дръпна ръкава на Дилън.

— Аз харесвам Бъгс Бъни.

Развеселен от сериозното личице на момчето, Дилън го прегърна през раменете.

— Крис прилича на Бъгс Бъни — подхвърли Бен.

Ухили се и зачака отмъщението. Преди Крис да успее да слезе от канапето, Дилън го вдигна в скута си.

— Не е вярно — рече той, след като внимателно се взря в лицето на Крис. — Ушите му са прекалено къси. Но, Бен… — той се протегна и подръпна ухото на момчето. — Тези като че ли са точно по мярка.

Бен се засмя, прикри ушите си с длани и се претърколи.

— Аз съм доктор Дизастър и ще взривя планетата Кратокс.

— Така ли? И кой ще ти помага? — Дилън се пресегна и повали Бен на канапето. — Всички космически мародери са еднакви.

— Зли, нали?

— Не, имат гъдел — той смушка момчето в ребрата и Бен се преви от смях. Само след миг и тримата се свлякоха на пода. Крис тържествуващо се покатери на раменете на Дилън. В същия миг зърна майка си на прага.

— Здравей, мамо.

— Добро утро — тя се взря в синовете си, поруменели от борбата, сетне премести поглед към Дилън. Той не беше избръснат и изглеждаше съвсем като у дома си.

— Не е позволено да се боричкаме върху мебелите — прошепна Бен в ухото на Дилън.

— Правилно — мъжът се освободи и изгледа преценяващо Аби. — Би трябвало да си в леглото.

— Вече съм добре, благодаря — защо небръснат й се струваше още по-привлекателен? Защо винаги я привличаха груби мъже? — Тъкмо отивам да направя кафе.

— Готово е.

— О — тя се поколеба, не й се искаше да развали удоволствието на децата. — Крис, Бен, веднага щом филмчето свърши, искам да дойдете да закусите и да ми помогнете да нахраним животните.

— Вече го направихме — отвърна Бен, доволен, че няма да изслуша лекция как трябва да пази мебелите.

— Вече сте нахранили животните?

— Да, и закусихме. Палачинки — обади се Крис. — Дилън ги прави страхотни.

— О — Аби пъхна ръце в джобовете си. Почувства се глупава и безполезна. — Тогава ще стопля кафето.

— Ще ми разкажете какво е станало с планетата — подхвърли Дилън, стана и последва Аби в кухнята. — Проблем ли има?

— Не — около дузина проблеми, помисли си и запали газовия котлон. Нима можеше да спази обещанията, които си бе дала, като го гледаше как играе с децата й? Нима можеше да се съсредоточи върху нещо друго, след като всички задачи бяха свършени, преди дори да е станала? В него няма нежност, повтори си Аби. Трябваше да продължи да вярва в това, ако искаше да оцелее.

Дилън усети как тя се напрегна, когато сложи ръце на раменете й, ала това не го разколеба и той я обърна към себе си. Без да откъсва очи от нейните, сложи ръка на челото й.

— Още имаш температура.

— Чувствам се по-добре.

— Чувстваш се ужасно — рече той. Хвана я за ръката и я поведе към стола. — Седни.

— Дилън, свикнала съм сама да ръководя живота си.

— Чудесно. От понеделник ще си в състояние отново да го правиш.

— А какво трябва да правя дотогава? — попита тя и примирено се отпусна на стола. — Омръзна ми да лежа в леглото и да ям супа. Омръзна ми да държа термометъра в устата си и да гълтам аспирин.

— Капризите и недоволството са първите признаци на оздравяването — той й подаде чаша сок. — Пий.

— Умееш да даваш заповеди.

— А ти не умееш да ги изпълняваш.

Тя се намръщи, сетне вдигна чашата и я изпи на един дъх.

— Ето. Доволен ли си?

Едновременно развеселен и раздразнен, Дилън заобиколи плота.

— Какво те тормози?

— Току-що ти казах. Просто… — гласът й заглъхна, когато мъжът обхвана с длан лицето й.

— Не си ми казала и половината от всичко. Но ще го сториш — неспособен да устои на изкушението, той прокара палец по скулата й.

— Недей — Аби понечи да хване китката му, но не намери сили да го отблъсне.

— Хората са моята специалност — промълви мъжът. — Все още не съм разбрал какво те движи в този живот. Обичаш ли предизвикателствата, Аби?

— Не — отчаяно отвърна тя. — Не, не ги обичам.

— Аз пък много ги обичам — Дилън прокара пръсти през косата й, все още влажна от сутрешния душ. — Смятам, че са интригуващи и в някои случаи изключително възбуждащи — бе мислил за нея цяла нощ. Бе мислил за нея и за това, което искаше. И колкото повече мислеше, толкова повече се уверяваше, че тя въплъщава желанието му. Нежно допря устни до нейните, само колкото да я разсъни. — Ти ме възбуждаш. Аби. Какво, по дяволите, смяташ да предприемем?

— Спри — тя се опита да овладее чувствата си, но безуспешно. — Децата.

— Ако досега не са виждали майка си да целува мъж, трябва да свикнат — този път целувката бе жадна и ненаситна.

Устните му бяха по-нежни, по-топли… по-търпеливи. Не бе очаквала такава целувка. Така ли един мъж целуваше жената, която желаеше, жената, която обичаше? Това ли винаги бе липсвало в живота й, за това ли бе копняла несъзнателно? Ако беше така, едва ли би могла да се бори дълго срещу него. Нежността проникна зад защитните й стени, така както настоятелността никога не би успяла. Бавно, неохотно, тя откликна. Главата й се въртеше. Сигурно от треската.

Дилън не можеше да си обясни невинността, която се излъчваше от нея. Не можеше да си обясни внезапно обзелото го желание, но то го завладя напълно. Желаеше я. Само за себе си. Искаше да види паниката и страстта в очите й, когато я докосваше. Искаше да почувства как тялото й бавно откликва на ласките му и се притиска към неговото — неохотно и в същото време нетърпеливо. Искаше да долови учестеното й дишане, доказателство за това, че е забравила всичко друго, освен него самия. Нямаше значение каква игра играе, нито какви лъжи му говори, когато устните й се разтваряха и тръпнеха под неговите.

Той щеше да намери отговорите на измъчващите го въпроси. Щеше да получи отговори и от Аби. В момента нямаше значение в каква последователност ще стане това.

— Искам да те отведа в леглото — прошепна мъжът и обсипа с нежни целувки лицето й. — Скоро, Аби, много скоро.

— Дилън, аз…

— Проверяваш дали мама има температура, нали?

Аби рязко се отдръпна и напълно онемяла, се втренчи в Крис. С присъщото си любопитство детето местеше поглед от нея към Дилън.

— Мама ме целува по челото понякога, когато имам температура. Може ли да си взема нещо за пиене?

— Разбира се — Аби се опита да намери приемливо обяснение, докато Крис търсеше чаша. — Дилън тъкмо…

— Тъкмо казвах на майка ти, че трябва да се върне в леглото — довърши вместо нея мъжът. — А вие двамата с Бен си облечете палтата. Отиваме в града.

— В града? — Аби вдигна поглед към Дилън. Той сякаш се забавляваше. Би трябвало да очаква подобно нещо.

— Трябва да се купят някои неща — нехайно подхвърли мъжът. И освен това трябваше да излезе, да се отдалечи от нея, за да дойде на себе си.

— Ще ми купиш ли дъвка? Без захар — добави Крис, спомнил си възраженията на майка си.

— Може би.

Крие остави чашата си на плота и хукна да извика брат си.

— Не си длъжен да ги вземеш — започна Аби.

— Те са приятна компания.

Напрежението постепенно се стопи.

— О, няма да те оставят на мира. Водил ли си някога две момчета в магазина?

— Казах ти — усмихна се той. — Обичам предизвикателствата.

— Да, каза ми — Аби се изправи и се постара да изглежда спокойна. — Ще се опитат да те предумат да купиш два пъти повече отколкото е нужно.

— Ще бъда непоклатим като скала.

— Само не казвай, че не съм те предупредила.

Бен и Крис влетяха в стаята, готови за следващото приключение.

 

 

Аби реши да направи компромис. Наистина имаше работа, но едва се държеше на краката си. За да отхвърли част от задълженията си и в същото време да събере сили, тя отнесе документите в леглото. Можеше поне да плати сметките и да сложи в ред счетоводните книги.

Тъй като в къщата цареше тишина, Аби включи радиото до леглото, преди да се залови за работа. Макар отдавна да бе възприела този процес като безкраен кръговрат, винаги изпитваше задоволство, когато плащаше сметките и намаляваше дълговете си.

На първо място беше къщата и това правило нямаше да се промени никога. Домът предоставяше сигурност на семейството й и безспорно на самата нея. Още четиринайсет години и два месеца, помисли си тя и запечата плика.

Четиринайсет години. Синовете й щяха да бъдат мъже. Искаше й се те да обичат дома, в който са израснали. Той да е свързан с хубави спомени, смях и чувство за отговорност. Подобно нещо не можеше да се осигури с един подпис върху чека. И тя искаше синовете й да проумеят това. Това, което имаш, не е толкова важно. Важно е какъв си. Аби познаваше хора, които никога нямаше да разберат тази проста истина.

Тя написа месечния чек на Гроувър Станхолц със смесица от благодарност и негодувание. Благодарност към мъжа заради заема и негодувание заради необходимостта от този заем. Негодуванието не помага, напомни си тя. Трябваше да върне дълга. Решението на този проблем бяха жребчетата. Ако успееше да ги продаде на уговорената цена, щеше да се освободи поне от един от дълговете си. Аби се облегна назад и написа кратката бележка, която винаги прикрепяше към чека.

Скъпи Гроувър,

Надявам се да си добре и всичко при теб да е наред. Децата са чудесни и всички с нетърпение очакваме края на зимата. Времето най-после започва да се затопля, макар че тук-там все още има сняг и лед. Искам отново да ти благодаря за поканата да дойдем при теб във Флорида. Зная, че децата биха се зарадвали на няколко дни почивка, но просто не мога да оставя фермата, нито пък да ги откъсна от училище.

Две от кобилите скоро ще се ожребят. Пролетта обещава да бъде изпълнена с вълнения. Ако решиш да предприемеш пътешествие на север, заповядай на гости. Бих се радвала да видиш какво съм постигнала с твоя помощ.

Поздрави, Аби

Все й се струваше недостатъчно. Аби сгъна писмото и въздъхна. Можеше да каже толкова малко. Можеше да спомене за Дилън. Бе обсъдила със Станхолц сътрудничеството за книгата и знаеше, че Дилън вече е разговарял с него. Това щеше да им помогне да избягват въпроса, докато всичко приключи. Станхолц обичаше Чък като свой син и скърбеше за него. Изглежда не би могла да направи нищо повече от това да му изпраща снимки на децата няколко пъти в годината и кратка бележка заедно с месечния чек.

Аби пропъди тъжните мисли и продължи да сортира сметките. Някои трябваше да плати веднага, други можеше да отложи за известно време. Когато свърши, резултатът бе двайсет и седем долара и четирийсет цента приход.

Значи трябваше да прибегне към резервния фонд. Та нали резервните фондове бяха за това. След месец момчетата щяха да имат нужда от нови обувки, а двайсет и седем долара бяха съвсем недостатъчни. Това само доказваше, че е взела правилно решение, като се съгласи книгата да бъде издадена. Тези пари щяха да й помогнат да не затъва в нови дългове. А когато се родяха жребчетата…

Трябваше да спре. Аби решително затвори книгите и разчисти документите. Не биваше да мисли непрестанно за пари. Щеше да разполага с достатъчно средства. Увереността в това й стигаше.

Аби се отпусна назад и се намръщи към тавана. Независимо дали искаше, или не, не смяташе, че ще й стигнат силите да почисти кухненския под или да свърши всички домакински задачи за деня. Но не възнамеряваше и само да лежи. Кога за последен път бе имала свободна събота? Тази мисъл я накара да се надсмее над себе си. И колко пъти си бе пожелавала да се случи така, че да остана поне за малко без никаква работа? Е, желанието й се беше изпълнило. И ето че това й беше неприятно.

Аби извърна глава и погледът й падна на термометъра. Не пожела да го докосне. Но до него беше телефонът. Младата жена се поколеба, сетне посегна към слушалката. Току-що бе платила повечето сметки, нали? Какъв по-добър случай за малко екстравагантност?

Аби набра номера и нетърпеливо изчака три позвънявания.

— Ало.

Дочула познатия глас, тя се усмихна.

— Мади.

— Аби! — Мади заговори толкова бързо, сякаш искаше да отхвърли думите, за да успее да каже още нещо. — Страхотно. Тъкмо си мислех за теб. Трябва да е връзката между близнаците. Как си?

— Болна съм от грип и се самосъжалявам.

— Не е нужно. Аз ще те съжалявам. Почиваш ли си? Пиеш ли много течности? Сигурна съм, че не си глътнала нито едно хапче от онези мултивитамини, които ти изпратих?

— Напротив — беше изпила пет, преди да ги забута в дъното на шкафа. — Както и да е, днес се чувствам по-добре.

Мади се настани върху купчина списания.

— Как са чудовищата?

— Чудесно. Мразят училището, много често се мразят един друг, никога нищо не прибират и ме разсмиват поне по шест пъти на ден.

— Щастливка си ти.

— Зная. Разкажи ми за Ню Йорк, Мади. Искам да се поразсея малко.

— Миналата седмица валя сняг. Беше много красиво — Мади рядко забелязваше колко бързо снегът се превръща в сива киша. — В свободния си ден се разходих в Сентръл Парк. Беше като в приказка. Дори крадците бяха очаровани.

Нямаше смисъл да обяснява на Мади, че не трябва да се разхожда сама из приказките.

— Как върви представлението?

— Имам чувството, че ще го играем вечно. Знаеш ли, че мама и татко идваха миналия месец? Изнесоха няколко представления в Кетскилс и ги предумах да ги разведа из Манхатън. Татко се впусна в страхотен спор с хореографа.

— Не се съмнявам. Как са те?

— Колкото повече остаряваме ние, толкова повече се подмладяват те. Не разбирам как става това — паузата беше толкова кратка, че никой, освен сестра й, не би я забелязал. — Аби, придвижи ли въпроса с книгата?

— Да — тя се постара да не промени тона си. — Всъщност писателят е вече тук.

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред.

— Иска ми се да беше почакала, докато някой от нас успее да дойде при теб.

— Нямаше смисъл. Но наистина ми липсваш… а също и Шантел, мама, татко. И Трейс.

— Получих телеграма.

— От Трейс ли? Къде е?

— В Мароко. Пише, че показал снимката ми на някакъв шейх и получил предложение да ме продаде за дванайсет камили. Доста вълнуващо.

— Приел ли го е?

— Няма да се учудя. Аби, смятам да напусна трупата.

— Да напуснеш? Но нали току-що каза, че ще играете представлението цяла вечност.

— Точно за това. Става прекалено лесно. Вече цяла година повтарям тази роля — Мади хвърли поглед към масичката до себе си и зърна обеца, която бе сигурна, че е загубила завинаги. Несъзнателно я взе и защипа клипса на ухото си. — Мисля, че е време да започна нещо друго. И ако изпълня намерението си, искаш ли компания за няколко дни?

— О, Мади, много ще се радвам.

— Чакай ме тогава, малката. Трябва да тръгвам. Сутрешно съботно представление. Целуни момчетата от мен.

— Ще ги целуна. Чао.

Аби се отпусна назад и си представи как Мади грабва чантата си, припряно търси ключовете, сетне изхвърча от апартамента си, вече закъсняла с десет минути за грима. Това беше точно в стила на Мади. Участваше в нашумял на Бродуей мюзикъл и смяташе да напусне, за да се отправи към следващото приключение. Това също бе в стила на Мади.

А в неин стил бе да се грижи за прането. Аби с въздишка стана от леглото.

Час по-късно вече бе доволна, че упражняваше контрол поне над част от живота си. Облечена в широк анцуг, тя понесе към стълбите първата партида чисто сгънато пране. В същия миг входната врата рязко се отвори и вътре се втурнаха две момчета и куче.

— Зигмунд! — Аби бързо се дръпна, преди кучето да успее да я събори на пода заедно с чистите чаршафи.

— Мамо, мамо! Имам ново камионче — Крис въодушевено размаха лъскав пикап, докато крещеше с пълна с дъвка уста.

— Ей, много е хубав — Аби остави кошницата с прането и внимателно разгледа камиончето от предницата до стоповете, както се очакваше от нея.

— Аз имам самолет — Бен заподскача, за да привлече вниманието й. — Реактивен.

— Дай да видя — тя взе играчката и я подложи на обстоен оглед. — Изглежда доста бърз. А къде е…

Дилън влезе, понесъл две торби с продукти.

— В колата има още пакети, момчета.

— Отиваме! — двамата хукнаха навън, следвани по петите от кучето.

— Твърд като скала, а? — усмихна му се Аби, докато минаваше покрай нея.

— Не трябваше ли да си в леглото?

— Бях. Вече не съм — тя го последва в кухнята. — Дилън, много мило от твоя страна да купуваш играчки на момчетата, но не трябва да им позволяваш да ти оказват натиск.

— Лесно е да се каже — промърмори мъжът. Все още не бе готов да признае какво удоволствие му бе доставило да купи няколко пластмасови играчки. — Справих се доста добре в края на краищата. Мисля, че Бен искаше атомна бомба.

— Беше я включил и в списъка с коледните подаръци — тя надникна в едната торба и измъкна кутия с мънички ванилови сладкиши със сметанов пълнеж. — „Туинкис“?

— Случайно обичам „Туинкис“.

— Аха. И шоколадово сладоледени пръчки.

— И шоколадово сладоледени пръчки — кимна той и ги грабна от ръката й.

— Останали ли са ти някакви зъби?

— Продължавай в същия дух и скоро ще разбереш.

— И познай какво друго? — Крис влетя в стаята с огромна книжна торба. Аби пое товара му, остави продуктите на плота и вдигна момчето на ръце.

— Какво друго?

— Имаме изненада — той обви крака около кръста й и се засмя.

— Не трябваше да казваш — Бен влезе, понесъл последната торба.

— Разбирам. Е, всеки, който е работил толкова много, трябва да е изгладнял.

— Вече обядвахме — Бен остави торбата и хвърли поглед към кутията „Туинкис“. — Хамбургери.

— И пържени картофи — добави Крис.

— Изглежда сте прекарали чудесен ден.

— Не беше лошо. Искам да сложа лепенки на самолета. Хайде, Крис.

Сякаш получил височайша заповед, Крис се измъкна от прегръдките на майка си и се втурна след брат си.

— Май предпочитат да летят като хали, вместо да ходят — подхвърли Дилън, докато разтоварваше продуктите.

— Трябва да си го разбрал още в магазина — Аби изпитателно се взря в Дилън. — Малко съм изненадана — започна тя. — Като че ли нямаш нужда от аспирин и продължителна почивка. Дори не изглеждаш изморен.

— А трябваше ли?

— Не зная. Всъщност изглеждаш така, като че ли си прекарал приятно.

— Така е — той затвори вратичката на шкафа и се обърна. — Изненадана ли си?

— Да — На Чък никога не му беше приятно. Децата го дразнеха, досаждаха му, отегчаваха го. Никога не му се беше случвало да се забавлява в тяхната компания. — Повечето мъже… неженените мъже… не смятат, че е много забавно да пазаруват цял следобед заедно с деца.

— Говориш по принцип.

Тя сви рамене.

— Никога не съм те питала дали имаш деца.

— Нямам. Бившата ми съпруга беше манекенка. Не беше готова да отделя време за деца.

— Съжалявам.

— За какво?

— Разводът… обикновено е мъчително преживяване.

— В моя случай бракът беше мъчително преживяване. Продължи само година и половина.

Твърде кратко, помисли си Аби. Но всъщност той наистина приличаше на човек, който бързо би признал грешката си и би се справил с нея.

— И все пак разводът никога не е приятен.

— И бракът рядко е приятен.

Аби понечи да възрази, ала осъзна, че не разполага с оръжие.

— Но разводът е все едно да признаеш, че си се провалил.

Тя не говореше за него. Дилън пъхна кутия прясно мляко в хладилника и се зачуди дали младата жена съзнава колко е лесно да бъдат отгатнати мислите й.

— Бракът ти се е провалил, а не ти.

Аби отново сви рамене и сгъна торбите, както някога бе виждал да прави майка му.

— Предполагам, че е по-лесно, когато няма деца.

— Няма как да зная това. Но смятам, че ако бракът е лош, няма никакъв смисъл да се преструваме, че е добър.

Тя вдигна очи и срещна погледа му. Заби ножа право в раната, помисли си, като умишлено намираше занимание на ръцете си.

— Е, мисля, че тук всичко е наред.

— Не още. Почти — Дилън приближи и притисна длан към челото й. — Температурата е спаднала.

— Казах ти, че се чувствам по-добре.

— Хубаво. Защото искам да си възвърнеш силите, преди да започнем отново. Искам да играя честно, когато е възможно.

— А когато не е възможно?

— Тогава нищо не може да се направи. Вярваш ли в правилата, Аби?

— Разбира се.

— Не може „да се разбира“. Хората създават правилата, после ги използват, или ги пренебрегват. Умните хора не се обвързват с правила. Трябва да донеса още нещо от колата.

Недоволна от него и от ситуацията, Аби взе коша е прането и се качи по стълбите. Чу момчетата да тичат из стаята на Бен и влезе в своята спалня.

Докъде стигаха подозренията на Дилън относно брака й. Не бе имала намерение да го представи като идиличен. Дали наистина беше така? Искаше да създаде илюзията за нормален брак. Беше сключила съгласие със себе си. Нямаше да споменава за сълзите и неспазените обещания, за лъжите и разбитите илюзии. Невъзможно бе да скрие изневерите, появили се в клюкарските вестници, но смяташе, че може да ги омаловажи. И никога, никога не й мина през ум, че Дилън може да открие молбата за развод, попълнена седмици преди последното състезание на Чък.

Той сигурно не знае, каза си тя, приближи до прозореца и обхвана с поглед имението си. Няма причина да е разпитвал адвоката й. А дори да го е сторил, това не беше ли поверителна информация? Преди четири години се бе гърчила в агония как да каже на децата си, че ще се разведе с баща им. Наместо това се наложи да им съобщи, че баща им е мъртъв.

Крис не разбра. Той почти не познаваше баща си и изобщо не проумяваше смъртта. Но Бен осъзна думите й. Двамата плакаха заедно и в онази нощ лежаха прегърнати в леглото, където бе прекарала толкова самотни нощи.

Сега се опитваше да даде на децата това, от което имаха нужда според нея, за да разберат баща си и себе си. Трябваше също да ги защити. Проблемът беше, че вече не бе сигурна дали може да постигне и двете.

— Мамо — Бен отвори вратата, без да почука. — Трябва да слезеш долу. Изненадата е готова.

Аби вдигна поглед. Момчето стоеше на прага, обзето от нетърпение, развълнувано и разрошено.

— Бен — тя пристъпи към него и силно го прегърна. — Обичам те.

Смутен и доволен, синът й се засмя и тъй като наблизо нямаше никой, който да види, прегърна я колкото може по-силно.

— И аз те обичам, мамо.

После, тъй като го познаваше добре, тя го погъделичка по вратлето.

— Каква е изненадата?

— Няма да кажа.

— Мога да те накарам да говориш. Мога да те накарам да ме молиш да ми кажеш всичко, каквото поискам.

— Мамо, слизай! — нетърпеливо извика Крис от подножието на стълбите. — Дилън каза, че не можем да започнем, докато не дойдеш.

Дилън каза, помисли си Аби и въздъхна. Възползвал се от моментното й разсейване, Бен се измъкна и хукна към стълбите.

— Побързай — нареди той, сетне затрополи надолу.

Развеселена, Аби го последва.

— Добре, къде сте всички? — тя ги откри в дневната, наведени над видеокасетофон. — Какво е това?

— Дилън го взе под наем. — Крис, опиянен от удоволствие, се покатери на канапето и заподскача. — На него се пускат касетки с филми.

— Зная — тя хвърли поглед към Дилън, който сръчно свързваше кабелите.

— Той каза, че като не можем да отидем на кино, ще донесем филмите вкъщи. Взехме „Войни в космоса“.

Аби хвана Крис във въздуха.

— „Войни в космоса“?

— Филмът бе подложен на гласуване и мнозинството спечели — поясни Дилън. — В задната стаичка имаше много интересни филми.

— Не се съмнявам.

— Взех и това — той й подхвърли касетата.

— „Незаконен“ — промълви Аби. — Филмът, с който Шантел пожъна огромен успех. Наистина е ненадмината в този филм.

— Винаги съм го харесвал.

— Все още си спомням как седях в киното и я видях да се появява на екрана. Беше невероятно преживяване — касетата сякаш я приближи до сестра си и й напомни, че никога не е съвсем сама. — Странно, преди няколко часа говорих с Мади, а сега…

— Може ли и ние да гледаме Шантел? — Бен почти не бе на себе си при мисълта за такова необикновено събитие. — Искам да видя като стреля по шапката на онзи мъж.

Аби се поколеба, борейки се с чувството си за дълг. И двете момчета я гледаха умолително. Дилън само повдигна вежда в очакване на решението й. Тя се предаде, колкото заради себе си, толкова и заради останалите.

— Май трябва да си приготвим пуканки.

Мъжът се усмихна, отгатнал хода на мислите й.

— Ще можеш ли да ги направиш?

— О, мисля, че ще се справя.

Двайсет минути по-късно четиримата се бяха разположили на канапето и гледаха първата серия от космическите битки с лазерни оръжия. Бен, както обикновено, симпатизираше на лошите. Малките пръстчета на Крис стискаха ръката на Аби. Тя се наведе към него и му прошепна нещо, което го накара да се засмее.

Всичко изглежда толкова естествено. Тази мисъл не й даваше мира, докато звуците от филма изпълваха стаята. Да гледаш филм и да похапваш домашно приготвени пуканки в студения съботен следобед — изглеждаше толкова лесно достижимо, едва ли не нелепо лесно, но Аби никога не бе желала нищо повече. Успокоена, тя подпря ръка на облегалката на канапето. Пръстите й докоснаха ръката на Дилън. Аби понечи да се отдръпне, сетне вдигна поглед към него.

Мъжът я наблюдаваше над главите на синовете й. Въпросите, които изглежда винаги се четяха в очите му, бяха все още там, но Аби вече бе свикнала с тях. И с него също. Той бе сторил всичко това заради нея, заради децата й. А вероятно и заради себе си. Може би само това имаше значение. Тя се усмихна и сплете пръсти с неговите.

Той не бе свикнал с такава непринуденост у жена. Аби просто се усмихна и стисна ръката му. В жеста нямаше флирт, нито изкусителни обещания. Ако бе склонен да приеме жеста за чиста монета, би казал, че е израз на обикновена благодарност.

Помисли си, че вероятно това означава да имаш семейство. Не тъй спокойни почивни дни с множество задължения и дневна, осеяна с играчки. Топла усмивка от жената, която е щастлива, че си до нея. Хиляди въпроси, които изникват в ума на децата и настояват за отговори. И удовлетвореност. Но такава, която не изисква приглушена светлина и бърза музика.

Винаги бе искал да има семейство. Някога си бе казал, че по-силно желае Шенън — Шенън, която имаше прекрасно стройно тяло и бе необикновено привлекателна. Тя събуждаше у него дива страст — взривяваше я, бе по-точно казано. Сега, когато всичко бе отминало, му бе по-лесно де си спомня. Двамата се бяха срещнали, бяха се любили и оженили, заслепени от сексуалното привличане.

Струваше му се съвсем естествено. И двамата водеха бурен живот и това им харесваше. Ала бракът се бе оказал грешка. Тя искаше все повече и повече, повече пари, повече вълнения, повече блясък. Той искаше… Проклет да бъде, ако знаеше какво е искал.

Но ако можеше да повярва, че жената, седнала през две деца от него, е от плът и кръв, може би искаше нея.