Нора Робъртс
Трудна истина (6)

Пета глава

Аби се събуди потна и замаяна. Колко ли дълго беше спала? Притисна длани към очите си и се опита да събере сили. Кожата й бе мокра от пот, гърлото й гореше, усещаше горчив вкус в устата си. Бе принудена да признае, че се бе разболяла не на шега. Тъй като беше сама, тя тихо изстена и се надигна. Погледна часовника до леглото и отново изстена.

Два и петнайсет. Беше спала почти четири часа. Господин Йоргенсен! Обзета от отчаяние, Аби скочи от леглото. Болката в главата й се върна с пълна сила и се разпростря по цялото й тяло. Отново я обля пот. Аби грабна джинсите и се подпря на стълба на леглото, за да изчака обхваналата я слабост да отмине.

Може би още са тук, каза си. Може да са пристигнали по-късно и още да са в обора при кобилата. Не бе успяла да изчетка козината й, но господин Йоргенсен я бе виждал в най-добрия й вид. А ветеринарят… ветеринарят бе длъжен да потвърди, че кобилата е силна и здрава. Трябваше само да се облече и да излезе да се извини, задето се е забавила.

Дилън влезе в стаята с поднос.

— Отиваш ли някъде?

— Минава два часът — тонът й бе обвинителен.

— Така е — той остави подноса на нощното шкафче и се вгледа в нея. Нощницата бе изкривена настрани и едното рамо на младата жена бе голо — заоблено изящно рамо. Тялото й бе необикновено стройно — от дългите крака на танцьорка до високите закръглени гърди.

Всеки мъж би усетил лека възбуда, копнеж, желание, когато насреща му стои полугола жена и разхвърляно легло. Но той не биваше да позволява подобна картина да му въздейства.

— Интересно — промърмори. — За първи път те виждам в нещо, което не е поне шест сантиметра дебело.

— Сигурна съм, че изглеждам изкусително.

— Всъщност изглеждаш ужасно. По-добре легни, преди да припаднеш.

— Господин Йоргенсен…

— Интересен дребничък човечец — довърши Дилън. Пристъпи към нея, взе джинсите от ръката й и ги хвърли на стола. — Говори за конете си с повече страст, отколкото за жена си — той я настани на леглото.

— Тук ли е още? Трябва да изляза и да говоря с него.

— Отиде си — Дилън подреди възглавниците зад гърба й.

— Отиде ли си?

— Да. Отвори уста. Успях да го намеря между флаконите с антисептичен спрей и бинтовете.

Тя отблъсна термометъра и опита да се съсредоточи върху следващия си ход.

— Мога да му се обадя и да уредя нова среща. Обясни ли му защо не съм могла да се видя с него? Не мога да повярвам, че се разминахме. Ветеринарят… дали ветеринарят…

Дилън пъхна термометъра в устата й и хвана ръцете й, преди да е успяла да го измъкне отново.

— Млъкни — тя не спря да мърмори и Дилън повдигна брадичката й. — Слушай, ако искаш да чуеш за Йоргенсен, няма да вадиш термометъра и ще си държиш устата затворена. Ясно ли е?

Аби се облегна назад, готова да се нацупи. Та той й говореше така, сякаш тя бе на годините на синовете си. Тъй като не виждаше друг изход, кимна примирено.

— Добре — той пусна ръцете й и взе подноса.

Аби веднага извади термометъра от устата си.

— Ветеринарят прегледа ли Ева? Трябва да…

— Лапни термометъра или ще те оставя тук сама и в неведение — Дилън нагласи подноса в скута й и скръсти ръце. Изпита задоволство, когато тя се подчини. — Ветеринарят каза, че Ева е в идеална форма, че не предвижда никакви усложнения и можеш да очакваш раждането на кончето след седмица.

Тя посегна към термометъра, ала отпусна ръка, щом видя как Дилън предупредително повдигна вежда.

— Искаш да питаш за другата кобила, Гладис? — Аби кимна и той продължи: — Странно име за кобила. Както и да е, тя също е в добра форма. Йоргенсен каза да ти предам, че ако всичко върви добре, ще ти се обади, за да обсъдите условията за продажбата след раждането на кончето. Каза също — додаде Дилън и сграбчи китката й, щом тя отново посегна към термометъра, — че е разговарял с няколко души, които може би ще се заинтересуват от другото конче. Останах с впечатлението, че той самият би проявил интерес, ако не се страхуваше от жена си. Можеш да му се обадиш, щом оздравееш. Доволна ли си?

Тя затвори очи и кимна. Всичко беше истина, най-сетне всичко се превръщаше в реалност. Парите от кончетата щяха да отидат за изплащане на заема, който бе принудена да вземе след смъртта на Чък. Почти щеше да го погаси и да знае, че след година-две финансовото й положение ще се стабилизира. Прииска й се да се разплаче. Да се пъхне под завивките и сълзите на облекчение да отмият всичко останало. Остана със затворени очи, докато успее да възвърне напълно самообладанието си.

Странна жена, помисли си Дилън, докато я наблюдаваше. Защо приемаше толкова емоционално продажбата на две кончета? Беше сигурен, че цената е подходяща, но бе капка в морето в сравнение с имението, което тя щеше да наследи от Рокуел. Явно парите бяха важни за нея, макар да не проумяваше за какво ги харчи.

За мебели може би. Леглото й бе от осемнайсети век и със сигурност не бе купено от разпродажба. А и конете, разбира се. Сигурно бе хвърлила доста пари за жребеца. Хвърли поглед към гардероба. Бе готов да се обзаложи, че най-голямата част от парите виси вътре.

Когато Аби най-сетне отвори очи, той измъкна термометъра от устата й.

— Дилън, не зная какво да кажа.

— Трийсет и девет и шест.

— Трийсет и девет и шест? — Благодарността й се стопи. — Глупости, дай да видя.

— Винаги ли си такава отвратителна пациентка?

— Аз никога не боледувам. Сигурно не си видял добре.

Дилън й подаде термометъра. Младата жена се взря в живачния стълб и се намръщи.

— Е, това би трябвало да те накара да се почувстваш много по-зле — той взе отново термометъра, тръсна го и го прибра в пластмасовата кутийка. — А сега можеш ли да се нахраниш сама, или имаш нужда от помощ?

— Мога да се справя — тя се втренчи в димящата супа върху подноса. Нямаше никакъв апетит. — Обикновено не обядвам.

— Днес ще похапнеш. Трябва да погълнеш повече течности. Опитай първо сока.

Тя пое чашата от ръката му и въздъхна. Нищо чудно, че се отнасяше към нея като с едно от момчетата. Та тя се държеше като дете.

— Благодаря. Извинявай, че бях досадна. Нямах намерение да се инатя, но трябваше да свърша толкова много неща. А като лежа тук, работата си остава.

— Незаменима си, така ли?

Тя вдигна поглед, ала Дилън не можа да прецени дали зърна в очите й надежда, или недоизказан въпрос.

— Чувствам се нужна.

В гласа й се долавяше отчаяние и Дилън неволно посегна да погали бузата й.

— Тогава по-добре се погрижи за себе си.

Аби кимна и взе лъжицата.

— Да, наистина съм отвратителна пациентка. Съжалявам.

— Няма нищо. И аз съм такъв.

— Приличаш на човек, който никога не се разболява — само за да изпълни желанието му, тя започна да се храни.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че преди две години и аз бях пипнал грип.

Аби се усмихна.

— Наистина се почувствах по-добре. Всъщност свикнала съм аз да бъда лекарят. През септември и двете момчета се разболяха от варицела. Къщата приличаше на болнично отделение. Дилън… — най-сетне бе събрала кураж да изрече думите. — Съжалявам за снощи. И за тази сутрин.

— За какво съжаляваш?

Тя вдигна очи. Мъжът изглеждаше толкова спокоен, толкова безразличен. Очевидно грубите думи и кавгите не го караха да изпитва угризения. Но и двамата знаеха, че не той лъжеше. Аби си помисли, че и двамата знаят, че тя ще продължи да лъже.

— Казах неща, които всъщност не мисля. Винаги ми се случва, когато съм ядосана.

— Може би когато си ядосана, си по-честна отколкото си мислиш — беше напрегнат. Макар да не издаваше чувствата си, тя го объркваше, вълнуваше го. — Слушай, Аби, не съм се отказал от борбата. Но имам известни скрупули. Искам да се изправя срещу равностоен противник.

Аби не можа да сдържи усмивката си.

— Значи докато съм болна, съм в безопасност.

— Нещо такова. Не ядеш.

— Съжалявам — тя остави лъжицата. — Просто не мога.

Дилън вдигна подноса и го остави до леглото.

— Да ти е казвал някой, че прекалено много се извиняваш?

— Да — младата жена се усмихна отново. — Съжалявам.

— Ти си интересна жена, Аби.

— Така ли? — беше толкова приятно да се сгуши отново под завивките. Колкото и чудно да бе, отново се чувстваше уморена. Толкова уморена, че просто й се искаше да заспи. — Аз пък винаги съм се смятала за скучна.

— Скучна… — Дилън сведе поглед към изящните й ръце и си спомни колко сръчно се справяха с работата. Спомни си как изглеждаше облечена във визон, с диамантени обеци на ушите. Сетне си я представи в дневната как сгъва изпраните дрехи. Всичко това не се връзваше с представата за скучна жена. Всъщност изобщо не се връзваше. — Имам твоя снимка, направена в Монте Карло. Загърната си почти до носа в бял визон.

— Бялото палто от визон — тя се усмихна сънено, напълно отмаляла. — Караше ме да се чувствам като принцеса. Беше страхотно, нали?

— Как така беше?

— Като истинска принцеса.

— Къде е то?

— Покривът — промълви Аби и заспа.

Покривът? Явно бълнуваше, след като си представяше кожени палта на покрива. Тя промърмори в съня си, докато я настаняваше по-удобно.

Много интересна жена, помисли си отново Дилън, щом се отдръпна от леглото и се вгледа в Аби. Трябваше само да запълни белите полета.

 

 

Когато чу първия трясък, Дилън тъкмо преписваше бележките си за първата година на Рокуел в професионалните автомобилни състезания. Мъжът изруга и спря пишещата машина. Остави до половина напечатания лист вътре и слезе да пресрещне момчетата при входната врата.

— Не бях виновен — прегърнал кучето, Бен изгледа гневно по-малкия си брат.

— Ти си виновен, ти… — Крис затърси подходяща дума и изстреля най-голямата си обида: — Идиот.

— Ти си идиот. Само защото…

— Проблем ли има? — попита Дилън и отвори вратата.

Очите и на двете момчета блестяха, а Крис бе покрит с кал от главата до петите. Долната му устничка трепереше и той посочи с кално пръстче брат си.

— Той ме събори.

— Не съм.

— Ще кажа на мама.

— Почакай, почакай — Дилън препречи вратата и се сдоби с кално петно върху джинсите. — Бен, не смяташ ли, че си прекалено голям, за да събаряш Крис?

— Не съм го съборил — момчето вирна брадичка. — Той винаги казва, че съм направил неща, които не съм. Ще кажа на мама.

Очите на Крис се наляха със сълзи. Момченцето стоеше безпомощно и кално на верандата. Дилън изпита силно желание да се наведе и да го прегърне.

— Всичко това ще се изчисти — рече той и щипна момчето по бузката. — Кажи ми какво стана?

— Той ме блъсна — първите сълзи потекоха по бузите. Крис бе прекалено малък, за да се срамува, че плаче. — Само защото е по-голям.

— Не съм го блъснал — почти готов да се разплаче, Бен сведе поглед. — Стана, без да искам. Просто си играехме.

— Случайно ли стана?

— Да — Бен смутено подсмръкна.

— Когато неволно си блъснал някого, добре е да се извиниш — Дилън сложи ръка на рамото му. — Особено когато си по-голям.

— Извинявай — промърмори момчето и хвърли поглед към брат си. — Мама ще се ядоса, защото целият е в кал. Ще загазя. А днес е петък.

— Аха — Дилън се замисли. Крис бе преглътнал сълзите и любопитно прокарваше пръсти по калното си палто. — Е, може този път да не й казваме.

— Наистина ли? — в очите на Бен проблесна надежда, която бързо бе заменена от недоверие. — Все едно ще го види.

— Не, няма. Елате — тъй като не виждаше друг изход, Дилън вдигна Крис на ръце. — Ще те пъхнем направо в пералнята.

Момченцето се засмя и обгърна с калната си ръчичка врата на Дилън.

— Не можеш да пъхнеш човек там. Прекалено малка е. Къде е мама?

— Горе в стаята си. Болна е от грип.

— Като господин Петри?

— Точно така.

Щом влязоха в кухнята, Бен спря.

— Мама никога не боледува.

— Този път е болна. Сега спи, така че постарайте се да пазите тишина.

— Искам да я видя.

Дилън тъкмо отваряше вратата на пералното помещение. Извърна се и зърна Бен насред кухнята. Устните му бяха здраво стиснати, в очите му се четеше непокорство. Макар да изпита известна тревога, Дилън се възхити от решителността на Бен да защити майка си.

— Не я буди — той влезе в пералното помещение. — Хайде, тигре, събличай се.

Крис се подчини с готовност и свали палтото си.

— Моята учителка се разболя от грип миналата седмица и имахме заместничка. Тя беше с червена коса и не можеше да запомни имената ни. Мама и утре ли ще бъде болна?

— Утре няма да бъде толкова болна — Дилън намери течния сапун и се зае да разучи програмите на пералнята.

— Ще й дам цветните си моливи — Крис седна на пода и започна да събува ботушите си. — А може и да й почетем приказки. Тя ми чете приказки, когато съм болен.

— Сигурен съм, че много ще се зарадва.

— Ако е много болна, ще й дам Мери.

— Коя е Мери?

— Мери е кучето ми, което леля Мади ми подари, когато бях малък. Все още спя с него, но не казвай на Бен. Той ми се подиграва.

Дилън се усмихна и напълни пералнята с вода. Хубаво бе да ти имат доверие.

— Нищо няма да кажа.

— Ако утре е по-добре, как мислиш, ще ни заведе ли на кино? Каза, че в събота ще ни заведе на кино.

— Не зная — Дилън се извърна и видя, че момчето е приело думите му съвсем буквално. Беше съблякло всичките си дрехи. Кожата му бе настръхнала и покрита с кал. — Не мислех, че ще се наложи да стигнем толкова далече — Дилън взе хавлиена кърпа от сушилнята и загърна момченцето. — Ще трябва да те изкъпем.

— Мразя да се къпя — сериозно заяви Крис. — Наистина мразя да се къпя.

— Бедата е там, че си прав — Дилън пъхна останалите дрехи в пералнята и затвори капака. — Не се събираш в пералнята.

Крис се засмя и протегна ръчички. Жестът на момченцето бе тъй искрен и неподправен, че Дилън онемя. Неспособен да устои, той вдигна момченцето на ръце.

Господи, помисли си, повече от трийсет години успях да запазя здравия си разум, а ето че сега ме плени шестгодишно дете с изцапано с кал личице.

— За къпането.

— Мразя да се къпя.

— Хайде, сигурно имаш лодка или нещо друго, с което да си играеш във ваната.

Крис примирено се остави да бъде отнесен към неизбежното.

— Предпочитам камиончета.

— Тогава вземи си камионче.

— Мога ли да взема три?

— Стига да остане място и за теб — той остави Крис пред вратата на банята. — Ще пазиш тишина, нали?

— Да — прошепна Крис. — Ще ми помогнеш ли да си измия косата? Почти мога и сам.

— Ами… — Дилън си помисли за работата, която го чака на бюрото. — Дадено. Приготви се, аз ще се върна след малко.

Грижите за децата не влизаха в сделката, помисли си Дилън и спря нерешително в коридора. Знаеше, че Аби е също тъй недоволна от ситуацията, както и той. Хвърли поглед към стаята на Бен. Вратата беше затворена. Първата му мисъл бе да остави момчето само и да се заеме с по-лесната задача — измиването на косата на Крис. Дилън мислено се наруга, пристъпи към вратата и почука.

— Можеш да влезеш.

Дилън отвори вратата и завари момчето седнало на леглото. Пред него бе разгърната армия от миниатюрни войници.

— Видя ли майка си?

— Да. Не я събудих — той сблъска двама войника. — Май е много болна.

— Само трябва да си почине няколко дни — Дилън седна на леглото и взе един от войниците. — По-късно сигурно ще има нужда от компания.

— Веднъж като се върнах от училище, тя беше на канапето и каза, че я боли глава. Но аз познах, че е плакала.

Тъй като не знаеше как да реагира, Дилън подреди войниците си срещу тези на Бен.

— Майките понякога имат нужда да поплачат. Всъщност на всички им се случва да поплачат.

— Не и на мъжете.

— И на тях понякога.

Бен поразмисли над думите, но явно не бе склонен да повярва.

— Мама пак ли плачеше?

— Този път е болна. Мисля, че ще се почувства по-добре, ако не правиш бели.

— Не съм искал да правя бели — тихо прошепна Бен.

— Сигурен съм, че е така — Дилън си спомни как я бе измъчил той с въпросите си. Как се бе опитал да я притисне до стената, да я принуди да каже истината. Такава му беше работата. Не изпитваше угризения.

— Наистина съборих Крис, без да искам — промълви момчето.

— Вярвам ти — Но Дилън възнамеряваше да притисне Аби до стената.

— Мама щеше да ме накаже.

— Разбирам — той се възхити от откровеността на Бен, но явно трябваше да предприеме нещо, а нямаше представа какво и нищо не разбираше от възпитание на деца. Прокара пръсти през косата си и се опита да разсъждава логично. — Мисля, че може да измислим нещо. Искаш ли да те блъсна в калта?

Бен предпазливо вдигна очи. Срещна погледа на Дилън и се засмя.

— Тогава мама ще се ядоса на теб.

— Така е. Какво ще кажеш тази вечер да изпълниш задълженията на Крис?

— Добре — не беше кой знае какво. Обичаше да прекарва времето си при конете, а Крис обикновено само пречеше.

Дилън остана доволен и изненадан, че бе успял да отгатне мислите на момчето.

— Това включва и миенето на чиниите… днес е ред на Крис.

— Но…

— В тоя свят на всяка крачка те чакат сурови изпитания — Дилън лекичко подръпна ухото му и пое към другия си повереник.

 

 

Аби се събуди, дочула спор. Макар и воден шепнешком, все пак си беше спор. Тя отвори очи и зърна синовете си, застанали в долния край на леглото.

— Трябва да я събудим веднага — настоя Бен.

— Трябва да почакаме Дилън.

— Веднага.

— Ами ако още има температура?

— Ще я премерим и ще разберем.

— Знаеш ли как? — попита Крис и изгледа с възхищение брат си.

— Използва се ей това тъничко нещо. Просто ще го сложим в устата й и ще чакаме.

— Докато спи ли?

— Не, глупчо. Трябва да я събудим.

— Будна съм — Аби се надигна и се подпря на възглавниците. Момчетата не откъсваха погледи от нея.

— Здрасти — тъй като не бе сигурен как се държи човек с болна майка, Бен пооправи завивките.

— Здравейте.

— Още ли си болна?

Гърлото й беше толкова пресъхнало, та се зачуди как изобщо може да говори. Всички мускули възнегодуваха, щом опита да се повдигне още малко.

— Малко.

— Искаш ли цветните ми моливи? — Крис бързо се покатери на леглото да види майка си по-отблизо.

— По-късно може би — отвърна Аби и прокара пръсти през косата му. — Сега ли се върнахте от училище?

— Ами, тук сме от сто години. Нали, Бен?

— Вечеряхме — потвърди Бен. — И изпълнихме всичките си задачи.

— Вечеряхте ли? — вече поразсънена, Аби забеляза, че навън се мръква. Хвърли поглед към часовника и простена. Беше загубила още три часа. — Какво вечеряхте?

— Царевични питки с пълнеж. Дилън ги прави много вкусни. Имаш ли температура? — Крис притисна ръчичка към челото й. — Гореща си. Трябва ли да вземаш лекарства като мен и Бен? После може да ти почета приказка.

— Ти не можеш да четеш — възмутено подхвърли Бен.

— Мога. Госпожица Шофър каза, че чета хубаво.

— Детски приказки, а не книгите на мама.

— Пак ли се карате? — Дилън пристъпи в стаята. Отново държеше поднос. — Радвам се, че всичко е наред. Крис, дръпни се. Майка ти трябва да се нахрани.

— Всички ти приготвихме вечеря — Крис се отмести встрани. — Дилън направи яйцата, Бен стопли супата, а аз ти препекох филии.

— Изглежда страхотно — на Аби й се искаше да изхвърли всичко през прозореца.

Докато Дилън оправяше възглавниците зад гърба й, тя зърна усмивката му. Очевидно писателите умееха да четат мисли. Следователно се бе досетил, че не й остава друг избор, освен да яде.

— Дилън каза, че трябва да събереш сили — отбеляза Бен.

— Така ли?

— Дилън каза, че трябва да пазим тишина, за да можеш да си починеш. И ние наистина не вдигахме шум — Крис изчака майка му да опита препечената филия, щедро намазана с масло.

— Да, не съм ви чула изобщо — рече Аби и отпи от сока, за да преглътне.

— Дилън каза, че ще поиграе с нас, ако сме послушни — Крис грейна в усмивка. — Бяхме послушни, нали?

— Да, бяхте много послушни.

Бен пристъпи по-близо, за да се включи и той в разговора.

— Дилън каза, че утре сигурно ще си болна и няма да можеш да ни заведеш на кино.

— Дилън изглежда е говорил много — промърмори Аби и погали Бен по бузата. — Ще видим. Как мина училището?

— Добре. В часа по математика в класната стая влезе птичка и госпожица Лийтър започна да я гони. Птичката все се блъскаше в прозорците.

— Много вълнуващо.

— Да, ама после учителката отвори един от прозорците и взе метлата.

— Триша падна на площадката и имаше голяма цицина на главата — Крис се наведе да поиграе с тънката златна верижка, която майка му носеше около врата си. Очароваше го още от бебе. — Плака много дълго. И аз паднах, ама изобщо не плаках. Е, може би съвсем мъничко — поправи се той. — Дилън щеше да ме пъхне в пералнята.

Аби галеше сина си по косата, ала изведнъж застина.

— Моля?

— Бях много кален и…

Дилън го прекъсна, преди да е успял да натопи брат си.

— Малка злополука. Вън е още доста хлъзгаво.

Докато Аби внимателно ги наблюдаваше, Бен крадешком хвърли поглед към Дилън. В очите му се четяха вина и благодарност.

— Разбирам — или поне си мислеше, че е разбрала. Беше обаче достатъчно съобразителна, за да не разпитва повече. — Чудесна вечеря сте ми приготвили, момчета, но в момента не мога повече да ям.

Дилън остави чашата със сока на нощното шкафче.

— Момчета, отнесете подноса долу. Идвам след малко. — Веднага щом децата излязоха, Дилън взе термометъра.

— Дилън, наистина съм ти много благодарна. Не зная какво да кажа.

— Това е хубаво — той пъхна термометъра в устата й. — Тъкмо ще си мълчиш.

Тъй като не желаеше да започва нова битка, в която Дилън отново щеше да излезе победител, Аби се облегна назад и изчака, докато той извади термометъра.

— Спаднала е, нали?

— Вдигнала се е с още две десети — поправи я той и й подаде две хапчета аспирин.

— Момчетата разчитат, че утре ще ги заведа на кино.

— Ще оживеят и да не отидат — той прибра термометъра и понечи да излезе.

Аби поривисто го сграбчи за ръката.

— Дилън, опитвам се да не бъда лоша пациентка, но ще полудея, ако остана дори още минута сама в това легло.

— Това покана ли е?

— Какво? О, не — тя бързо отдръпна ръка. — Нямах предвид това. Исках само…

— Схванах — Дилън се наведе, загърна я в завивките и я вдигна на ръце.

— Какво правиш?

— Измъквам те от леглото. Ще те сваля долу и ще те настаня пред телевизора. Изгледите са, че до един час ще си заспала.

— Но аз спах почти цял ден.

Този път си позволи да се наслади на усещането да бъде обгърната от силни ръце, да бъде носена грижливо и внимателно, сякаш бе направена от порцелан. Тази вечер, само за тази вечер, можеше да се престори, че има някой, на когото да разчита и който да се грижи за нея. Вълшебни приказки, напомни си Аби и се спря навреме, преди да е склонила глава на рамото на мъжа.

— Много съм ти благодарна, че се грижиш за децата, но не искам да ти ги натрапвам. Бих могла да се обадя на някой съсед.

— Няма нужда — нехайно рече Дилън, тъй като не искаше да признае, че бе прекарал изключително приятно целия следобед. — Мога да се оправя с тях. Бях охрана на всички събрания в колежа.

— Подобен опит наистина може да ти бъде от полза — промърмори Аби. — Дилън, наранил ли се е Крис, когато Бен го е блъснал?

— Не разбирам за какво говориш.

— Много добре разбираш.

— Видя ли Крис да има рани?

— Не, но…

— Е, тогава едва ли искаш да ме направиш предател? — той внимателно я настани на канапето в дневната.

— Мъжете винаги се защитават един друг, нали?

Без да отговори, Дилън включи телевизора. Трябваше бързо да я остави, да не я докосва повече. Струваше му се толкова мъничка, толкова крехка в прегръдките му. Един мъж правеше най-голямата си грешка, когато се оставеше да бъде измамен от крехкия външен вид на жените.

— Ако имаш нужда от нещо, ние сме в кухнята. Мъжка работа, нали разбираш?

— Дилън…

— Виж какво, ако чуя нова благодарност, вече ще те напляскам — наместо това той се наведе, обхвана лицето й с длани и силно я целуна. — Не ми благодари и не се извинявай.

— Не съм си го и помислила — Аби импулсивно протегна ръка и отново притисна устните му към своите.

Не беше сладостно преживяване. Не беше магия. Беше силно и всепоглъщащо. За първи път след толкова много години докосваше устните на мъж. За първи път изпитваше желание. И не беше ли прекрасно да желаеш отново — без да мислиш, без да разсъждаваш, просто да се оставиш на желанието.

Допирът, усещането, не събудиха спомени за брака й, нито за единствения друг мъж в живота й. Преживяването бе свежо и ново, каквото би трябвало да бъде началото.

Кожата й бе гореща. Той усети как тялото й откликна, може би заради обзелата я слабост, а може би заради завладяло я желание. Ала все пак мислеше, или по-скоро искаше му се да си мисли, че има нещо повече, нещо необикновено в отклика на устните й. Искаше още. От една целувка страстта го завладя и вече искаше всичко — да усети допира на пламналата й кожа, да почувства как тялото й се притиска към неговото.

Целувката й бе непресторена и искрена. Невинна като жеста на Крис, когато бе протегнал ръчички към него. Мъжът неохотно се отдръпна. Беше озадачен. Осъзна, че колкото повече я опознава, толкова по-малко знае за нея.

Тя се облегна с притворени очи. Даваше си сметка, че мъжът я наблюдава, ала не бе в състояние да сложи каквато и да било маска. Нямаше представа, че Дилън е заслепен от собствените си съмнения.

— Има още нещо, което трябва да обсъдим, щом оздравееш, Аби.

— Да, зная.

— По-добре си почини — той пъхна ръце в джобовете си, защото бе твърде лесно да я докосне отново и да забрави всичко друго.

— Ще си почина — Аби затвори очи, защото бе твърде лесно отново да протегна ръка и да забрави всичко друго. В съседната стая имаше деца. Нейните деца, за които носеше отговорност. Нейния живот.

Когато отново отвори очи, Дилън го нямаше.