Нора Робъртс
Трудна истина (5)

Четвърта глава

Тя не беше искрена с него. Дилън не се нуждаеше от детектор на лъжата, за да разбере, че Аби умело заобикаля истината при всеки разговор. И всеки път, когато не казваше истината, запазваше пълно спокойствие и го гледаше право в очите. Единствено почти недоловимата промяна на тона, лекото колебание го предупреждаваха за лъжата.

Дилън нямаше нищо против лъжите. Всъщност дори ги очакваше в своята работа. Причините бяха различни — самозащита, неудобство, стремеж да изградиш по-добра представа за себе си. Хората искаха да се представят в най-добра светлина, негова работа бе да открие тъмните петна и сенките. Лъжата, или по-скоро причината за лъжата, често му разкриваха много повече отколкото голата истина. Опитът му като репортер го бе научил да изгражда историята върху факти, да намери потвърждение на тези факти и да остави окончателната преценка на читателя. Мнението му често прозираше в излагането на фактите, но той почти никога не издаваше чувствата си.

Основният му проблем с Аби идваше от това, че все още не бе съумял да проумее мотивите й. Защо бяха нужни лъжи, след като истината без съмнение щеше да спомогне повече за успеха на книгата? Сензацията се продаваше повече отколкото домашната идилия. Аби все още не бе стигнала дотам, че да окачестви брака си като идеален, но избягваше да говори за проблемите.

А те не бяха малко.

Сам в стаята си, включил единствено настолната лампа, Дилън измъкна куп касетки. Погледна часовника си. Минаваше полунощ. Всички останали в къщата отдавна спяха, но той бе свикнал да работи в необичайни часове. Разписанията и стриктното работно време ограничаваха свободата на хората. Дилън не обичаше ограниченията, освен ако сам не си ги беше поставил. Сам избираше дали да работи денем, или нощем, защото часовете нямаха значение. Важен беше резултатът.

Къщата беше притихнала, само лекият вятър дращеше по прозорците. Все едно беше сам — ако не усещаше, и то може би прекалено осезателно, — че не е така. В къщата имаше още трима души, които той смяташе за очарователни.

Изпълнен със съчувствие към двете момчета, Дилън си припомни как си бяха легнали със сълзи на очи след строгата лекция на майка си. Да използват най-финия й порцеланов сервиз, за да нахранят кучето, не бе особено разумно от тяхна страна. Тя не бе посегнала да ги напляска, дори не се бе разкрещяла, но ясно бе изразила неодобрението си и момчетата засрамено бяха навели глави. Хитър номер. Макар да му бе забавно, Дилън прогони тези мисли. Имаше работа, трябваше да разгадае тази жена.

Вече бе разговарял с няколко души за Чък Рокуел. Мненията и отношението към автомобилния състезател бяха противоречиви, но нито едно не бе умерено. Единственият сигурен факт, до който се бе добрал, беше, че хората или обожаваха Рокуел, или го мразеха. Дилън измъкна касетата, на която пишеше „Станхолц“ и я повъртя в ръка.

Гроувър П. Станхолц бе първият спонсор на Чък — богат адвокат от Чикаго, страстен любител на автомобилните състезания и приятел на семейство Рокуел. В продължение на десет години той бе играл ролята на баща, ментор и финансов поддръжник на Рокуел. Пред очите му младият шофьор се бе превърнал от неопитен новак в един от най-добрите състезатели. Около година преди смъртта му Станхолц бе измъкнал финансовия килим изпод краката на прочутото си протеже.

Дилън замислено сложи касетата в касетофона и я превъртя почти до края. Веднага откри мястото, което търсеше.

— Рокуел беше победител, печелеше много пари, беше и ваш приятел — собственият му глас прозвуча силно и ясно. Дилън машинално намали звука, така че да се чува само в стаята. — Защо точно когато бе посочен за фаворит в спечелването на Френската Гран При, вие му отказахте финансовата си подкрепа?

Настъпи продължителна тишина, сетне се чу шумолене на хартия. Дилън си припомни, че Станхолц бе извадил пура и, без да бърза, бе свалил целофанената обвивка.

— Както вече ви обясних, интересът ми към Чък бе изцяло от финансова гледна точка. Бях близък приятел на баща му, а също и на майка му — последва нова пауза, докато Станхолц си палеше пурата. — Още в самото начало на кариерата си Чък вече беше победител. Познаваше се по очите му. Най-хубавото беше невероятната му любов и уважение към спорта. Той беше… изключителен.

— В какъв смисъл?

— Вървеше право към върха. Независимо дали аз щях да му осигуря парите, или щеше да се бори със зъби и нокти, за да ги намери, щеше да стигне до върха.

— Не можеше ли да използва парите на семейство Рокуел?

— За да се състезава? — на записа смехът на Станхолц прозвуча като хриптене. — Парите на Чък бяха под попечителство. Джанис обожаваше сина си. Никога не би му отпуснала пари, за да шофира с двеста и петдесет километра в час. Повярвайте ми, щеше да ме убие, задето му осигурих тази възможност, но той умееше да убеждава и човек трудно можеше да му откаже нещо — дочу се изпълнена със съжаление въздишка. — Мъже като Чък не се раждат всеки ден. Автомобилните състезания изискват едновременно арогантност и смирение. Изискват здрав разум и в същото време равнодушие към живота и опасността. Трябва да се постигне баланс. Чък бе изцяло отдаден на професията си и на стремежа да стане известен. Винаги съм се чудил дали проблемът не дойде от това, че той спечели твърде много за невероятно кратко време. Чък започна да се смята за неуязвим. И недосегаем.

— Недосегаем?

Последва нова пауза, леко колебание и тиха въздишка.

— Каквото и да направеше, както и да го направеше, всичко беше правилно само защото го бе извършил той. Беше забравил, че е човек, ако разбирате какво искам да кажа. Чък Рокуел се бореше със самия себе си. Ако не бе катастрофирал в Детройт, щеше да се случи някъде другаде. Смятах, че щом се отдръпна като негов финансов поддръжник, ще го накарам да се замисли.

— Какво искате да кажете с това, че е бил в борба със самия себе си?

— Чък пришпорваше собствения си мотор. Рано или късно щеше да изгори.

— Наркотиците?

— Няма да коментирам това — гласът на адвоката прозвуча сухо и безизразно.

— Господин Станхолц, още преди фаталната катастрофа в Детройт имаше слухове, че от известно време Рокуел употребява наркотици и най-вече кокаин.

— Ако търсите потвърждение на тези слухове, дошли сте на погрешно място. Чък не умря като човек, достоен за възхищение, но имаше мигове, в които беше на върха. И аз ги помня.

Неудовлетворен, Дилън спря касетофона. В най-добрия случай адвокатът не бе отрекъл категорично слуховете. Дилън бе измъкнал потвърждение от други, които обаче бяха отказали да дадат официално изявление, че Чък Рокуел е развил опасна зависимост от наркотиците. Но е бил чист по време на последното състезание. Аутопсията бе потвърдила това. Във всеки случай наркотиците бяха само един от проблемите. Имаше и други.

Следващата касета бе с надпис „Бруър“. Лори Бруър бе сестрата на спонсора на Рокуел през последната година от живота му. Разведена бивша манекенка, според собственото й признание тя харесваше мъжете, които поемаха рискове. Съпругата на Рокуел не бе сред публиката по време на последното му състезание. Но любовницата му беше там.

Дилън пъхна касетката и натисна бутона.

— … най-вълнуващият и енергичен мъж, когото съм срещала през живота си.

Гласът на Лори притежаваше дълбоката чувственост на Юга.

— Чък Рокуел беше звезда, бърз шофьор и страстен мъж. Знаеше собствената си цена. Възхищавам се от мъже, които притежават това качество.

— Госпожо Бруър, повече от година вие сте били постоянна спътница на Рокуел.

— Любовница — поправи го жената. — Не се срамувам от това. Чък беше страхотен и като любовник, и като състезател. Не правеше нищо наполовина — тя се засмя изкусително. — Аз също.

— Притесняваше ли ви това, че е женен?

— Не. Аз бях там, нея я нямаше. Вижте, какъв брак е този, при който съпрузите се виждат три-четири пъти в годината?

— Законен.

Дилън си спомни, че тя прие забележката с усмивка и само сви рамене.

— Чък и без това възнамеряваше да се разведе. Проблемът беше, че тя беше наложила запор върху банковата му сметка. Адвокатите водеха преговори за определяне на издръжката.

Дилън изключи касетофона и изруга. Нито веднъж по време на разговорите с Аби тя не бе споменала за развод. Разбира се, съществуваше вероятност Рокуел да е излъгал Лори Бруър. Но Дилън не вярваше, че е възможно твърде съобразителната госпожа Бруър да бъде мамена дълго време. Ако наистина е била в ход процедура за развод, Аби правеше всичко възможно да прикрие това.

Дилън все още не бе засегнал този въпрос, нито пък бе споменал за Лори Бруър. Съзнаваше, че ако го стори, Аби вероятно ще започне да гледа на него като на враг. Каквото и да измъкнеше от нея след това, щеше да бъде изкопчено насила. Така че възнамеряваше да чака. Това, което искаше от Аби, трябваше да бъде спечелено с търпение.

Той бутна настрани касетите с разговори с шофьори, механици, други жени, и избра тази, която бе надписана „Аби“. Не му направи впечатление, че нейната бе единствената, която не бе надписана с фамилно име. Бе престанал да мисли за нея като за госпожа Рокуел. Записът беше от тази сутрин, когато я бе заварил в дневната. Тя сгъваше изпраните дрехи и Дилън си бе дал сметка, че доста отдавна не бе виждал жена, заета с подобно незначително домакинско задължение. И докато тя сортираше чорапите, от стереоуредбата звучеше стара мелодия от петдесетте години.

Картината изплува пред очите му. Аби бе вдигнала косата си на конска опашка и скулите й изпъкваха върху нежното лице. Яката на памучната риза бе извадена върху широкия пуловер, който прикриваше извивките на тялото й. Бе нахлузила дебели чорапи, но не носеше обувки. Огънят пукаше зад гърба й, пламъците алчно се виеха около струпаните цепеници. Тя изглеждаше тъй погълната от заниманието си и напълно в мир със себе си, та за миг му се прииска да не я безпокои. Но си напомни, че е дошъл тук, за да върши работа. Също както и в момента. Дилън отново натисна копчето.

— Състезанията обтегнаха ли отношенията ви?

— Когато се омъжих за Чък, той бе автомобилен състезател — гласът й звучеше спокойно и уверено след изкусително мъркане на Лори Бруър. — Състезанията бяха част от брака ми.

— Значи с удоволствие си наблюдавала надпреварата?

Настъпи продължително мълчание, докато тя търсеше подходящите думи.

— В известен смисъл Чък даваше всичко от себе си зад волана, на пистата. Беше във вихъра си, едва ли не свръхкомпетентен. Уверен — добави тя, загледана покрай Дилън някъде в миналото си. — Толкова уверен в себе си, в способностите си, че дори за миг не ми е хрумвало, че може да загуби състезание, още по-малко пък контрол над колата.

— Но след първите осем или девет месеца си престанала да пътуваш със съпруга си.

— Забременях с Бен — тя се усмихна и извади от кошницата малък износен пуловер. — Вече ми беше трудно да скачам от град на град, от състезание на състезание. Чък беше… — ето я отново незабележимата промяна в тона, отбеляза наум Дилън. — Прояви разбиране. Не след дълго купихме това място. База за домуване. С Чък бяхме на едно мнение, че Бен, а после и Крис имат нужда от такъв вид сигурност.

— Трудно е да си представя човек като Чък Рокуел да заживее на такова място. Но той и не заживя тук, нали?

Аби много внимателно сгъна яркочервения пуловер.

— Чък имаше нужда от пристанище, както всеки друг човек. Но в същото време имаше нужда и да се състезава. Съчетахме двете неща.

Увърта, помисли си Дилън и спря касетофона. Полуистини и пълни лъжи. Каква игра бе подхванала тя? И защо? Вече я познаваше достатъчно добре, за да прецени, че не е глупава. Би трябвало да е знаела за изневерите на съпруга си и особено за връзката му с Лори Бруър. Защитаваше ли го? Изглеждаше невероятно да защитава мъж, който я бе мамил и то безочливо, пред обществото, без сянка от дискретност.

Беше ли тя, била ли е някога, доволна да стои в сянка и да поддържа домашното огнище? Или пък беше от жените, които гледат единствено собствените си интереси?

И що за човек е бил Рокуел? Влюбен в себе си автомобилен състезател, щедър любовник или грижовен баща и съпруг? На Дилън не му се вярваше, че един мъж би съумял да съчетае и трите качества. Аби бе единствената, която можеше да му даде търсените отговори.

Той прокара пръсти през косата си и стана. Искаше да запише нещо на хартия. Започнеше ли веднъж, може би щеше да долови правилната перспектива. Дилън погледна пишещата машина и купчината касетки. Трябва ми кафе, реши. Очакваше го уморителна нощ.

Лампата в коридора светеше. Дилън неволно хвърли поглед към стаята на Аби. Вратата й бе полуотворена и вътре беше тъмно. Усети внезапно желание да приближи и да отвори вратата по-широко, за да може да види младата жена на светлината от лампата в коридора.

Какво го интересуваше правото й на усамотение? Бе надникнал в усамотението й още като бе започнал да задава въпроси. Тя бе подписала чек, който му даваше това право.

Не, да върви по дяволите правото й на усамотение. Но собственото му самосъхранение беше друг въпрос. Ако погледнеше, щеше да поиска да докосне. Докоснеше ли, можеше да се окаже неспособен да се отдръпне. Затова се извърна и пое надолу по стълбите.

Огънят в дневната гореше слабо, но без опасност да угасне. Една вечер бе наблюдавал Аби да го стъкмява и бе принуден да признае, че той не би се справил толкова добре. Подмина стаята и продължи по коридора към кухнята.

Аби седеше до бара. Единствената светлина идваше от огъня и луната отвън. Младата жена бе подпряла брадичка с ръце, от чашата пред нея се издигаше пара. Мина му през ум, че изглежда непоносимо самотна.

— Аби?

Тя подскочи. Дилън би се разсмял, ако не бе забелязал колко силно пребледня жената, преди погледът й да спре на него.

— Извинявай, не исках да те изплаша.

— Не те чух да слизаш. Трябва ли ти нещо?

— Кафе — но вместо да приближи до печката, той пристъпи към Аби. — Мислех, че спиш.

— Не мога да заспя — тя се усмихна едва-едва, ала не започна да оправя косата си и да придърпва реверите на халата, както бе очаквал Дилън. — Водата сигурно още е гореща. Току-що си направих чай.

Дилън се настани на стола до нея.

— Проблем ли има?

— Чувствам се виновна.

Инстинктът му на репортер се събуди и започна жестока битка с неочакваното желание да обгърне раменете на младата жена и да я утеши.

— За какво?

— Все си представям как очите на Крис се пълнят със сълзи, когато го изпратих да си легне, без да му позволя да гледа любимото си предаване.

Дилън усети, че го напушва смях, но бързо се овладя.

— Изгледите са, че ще му мине.

— Чинията не е толкова ценна — тя вдигна чая си, ала не отпи и отново остави чашата на бара. — Никога не съм използвала този сервиз. Грозен е.

— Може да свърши работа в обора за конете.

Аби се разсмя и отпи от чая си. Успокои гърлото й, което бе пресъхнало и леко я болеше.

— Не бих отишла толкова далече. Джанис го подари на Чък. На двама ни с Чък — поправи се тя прекалено бързо. — Уеджудски порцелан.

— Към който трябва да се проявява нужното уважение — добави Дилън. Не му убягна невнимателно изпуснатата реплика. — Така че какъв е проблемът?

— Мразя да избухвам.

— Така ли? Че ти дори не повиши глас.

— Крясъците не са единственото доказателство, че си загубил самообладание — тя се загледа през прозореца и й се прииска да не беше толкова студено. Ако беше пролет, щеше да излезе на верандата, да се настани на люлеещия се стол и да наблюдава небето. — Все пак това е нищо и никаква чиния.

— И нищо и никакво телевизионно предаване.

Младата жена въздъхна и се облегна на стола.

— Смяташ, че се тревожа за глупости.

— Смятам, че се тревожиш, защото си майка. Нямам голям опит в тези работи.

— Толкова е трудно, когато ти си единственият, който създава правилата и взема решенията… и прави грешките — тя прокара пръсти през косата си. — Понякога късно нощем се притеснявам, че съм прекалено строга с тях. Че очаквам прекалено много. Та те са малки момченца. А тази вечер ги изпратих да си легнат, като Крис подсмърчаше, а Бен беше намусен…

— Може би си прекалено строга към майка им — прекъсна я Дилън.

Тя замълча и вдигна поглед към него, сетне отново сведе очи към чая си.

— Аз нося отговорността.

Тонът й подсказваше, че темата е приключена. Дилън понечи да изостави въпроса и да я остави да се измъчва. Но каквото и да мислеше за нея, трябваше да признае, че се грижи прекрасно за децата си.

— Слушай, не разбирам много от деца, но бих казал, че тези двете са съвсем нормални и добре възпитани. Може би трябва да се поздравиш, вместо да изпадаш в униние.

— Не съм унила.

— Напротив.

За своя изненада Аби не само че не се ядоса, ами усети, че чувството й за вина се стопява.

— Благодаря — поуспокоена, тя отпи от чая си. — Предполагам, хубаво е да получаваш морална подкрепа от време на време.

— Няма проблеми. Не обичам да гледам как някоя жена се цупи на чая си.

Тя се разсмя, но Дилън не можа да прецени дали на него, или на себе си.

— Аз никога не се цупя, но често ме обхваща чувство на вина. Когато Бен бе двегодишен, се случваше да се обадя на майка ми само за да ме увери, че той няма да се превърне в маниак убиец.

— Мислех, че си разговаряла със съпруга си за това.

— Нищо нямаше да… — тя рязко замълча. Беше късно, чувстваше се уморена и твърде уязвима. — Ще ти направя кафе — подхвърли и понечи да стане.

— Не искам да ми прислужваш — Дилън сложи ръка на рамото й и макар допирът да бе съвсем лек, не й позволи да се изправи.

Аби усети непреодолима нужда да се хвърли в прегръдките му. Искаше Дилън да я притисне в обятията си и да не задава въпроси. Но това бе невъзможно. Той щеше да продължи да разпитва, а тя не можеше непрестанно да отговаря. Аби се овладя и рече сдържано:

— А аз пък не желая да ме интервюираш сега.

— Никога не си говорила за Чък като за баща, Аби. Защо?

— Може би защото никога не си ме питал.

— Е, сега те питам.

— Казах ти, не съм в настроение за интервю. Късно е. Уморена съм.

— И лъжеш.

Пръстите му леко стегнаха хватката си и тя усети как сърцето й силно заблъска в гърдите.

— Не разбирам за какво говориш.

Бяха му омръзнали увъртанията, беше му омръзнало да я гледа в очите и да знае, че не му казва истината.

— Всеки път, когато подхвана определени теми, получавам тези спретнати отговори. Много хубави и добре отрепетирани. Започнах да се питам защо. Защо искаш да реабилитираш Чък Рокуел?

Причиняваше й болка. Не физическа — тя едва усещаше допира на пръстите му — нараняваше я дълбоко, защото се бе самозаблудила, че е в безопасност.

— Той беше мой съпруг. Това не ти ли се струва достатъчно?

— Не — гласът й трепереше от вълнение. Сега бе моментът да я притисне. — Стигнах до извода, че правилото ти е: „Колкото по-добре изглежда той, толкова по-добре ще изглеждам аз.“ И ако създадеш представата, че бракът ви е вървял добре, Джанис Рокуел ще остане доволна. Чък е бил единственият й син и някой все пак ще наследи всички тия пари.

Дилън отново забеляза, че лицето й пребледня, но този път от гняв, а не от страх. Умишлено бе предизвикал този гняв. Искаше да разчупи самообладанието й и да стигне до истината. И до нея самата.

— Пусни ме — гласът й отекна в тихата кухня. Една от цепениците рухна в огъня зад тях и изхвърли искри към комина. Никой от двамата не забеляза.

— Първо искам да ми отговориш.

— Изглежда вече знаеш отговорите.

— Ако искаш да ме убедиш в противното, говори.

— Пет пари не давам какво си мислиш — и това е най-голямата лъжа, осъзна Аби. Защото мнението му имаше значение за нея. И точно затова обвинението му я засегна толкова дълбоко. И преди й се бе случвало да я нараняват и тя знаеше, че вайкането и хленченето щяха да й донесат само унижение. — Ще ти дам това, което искаш и да сложим край. Реших да се възползвам от брака си, за да извлека облага от славата и репутацията на мъртвия ми съпруг. Тъй като съм убедена, че Джанис Рокуел ще прочете книгата, исках да съм сигурна, че ще остане доволна от резултатите. Очевидно искам да я убедя, че бракът ми с Чък е бил здрав. Каквато и мръсотия да измъкнеш, няма да дойде от мен. Доволен ли си?

Дилън пусна ръката й. Само за секунди Аби бе потвърдила мнението му за нея, наложено от разума и бе отрекла заключенията, продиктувани от чувствата му.

— Да, доволен съм.

— Чудесно. Ако имаш още въпроси, задай ги утре, когато касетофонът е включен.

Той я проследи с поглед, докато излизаше от кухнята и се запита колко ли време ще му отнеме да отдели истината от лъжите.

 

 

Аби неизменно се разсънваше бързо и след първата чаша кафе бе готова да се залови за работа. Днес обаче не й се ставаше от леглото. Мускулите я боляха, слепоочията й болезнено пулсираха. Отдавайки неразположението си на безсънната нощ, тя бавно се зае със сутрешните задължения.

Момчетата весело бъбреха, докато закусваха. Караницата от снощи бе напълно забравена както децата умееха да оставят нещата зад себе си. След като ги изпрати на училище, Аби си направи още една чаша кафе, надявайки се да се посъвземе и подхване планираните задачи.

Кафето не успя да я ободри, но тя навлече палтото си и излезе. Слънцето грееше, във въздуха се усещаше ароматът на приближаващата пролет, ала Аби потрепери и съжали, че не е облякла още един пуловер. Явно беше настинала, но нямаше време да боледува. Движейки се напълно машинално, тя събра яйцата, сетне влезе в обора.

Трябваше да изчисти отделенията, да нахрани конете и да изчетка козината им. За първи път откакто се помнеше, намрази часовете, които трябваше да прекара в работа. Винаги чистеше след другите, разрешаваше проблемите и се справяше с неотложните задачи. Кога щеше да има време за себе си? Да седне с книга и да почете един следобед.

Книга. Тя се надсмя над себе си и грабна оглавниците. Сега не бе време да мисли за книги — и особено за една определена книга. Бе забравила, че е уязвима. Но толкова отдавна не бе общувала с някой, който…

Тя притисна пръсти към очите си. Та отношенията й с Дилън бяха чисто делови и двамата щяха да спечелят от сключената сделка — това бе всичко. Мнението му за нея нямаше значение. Не би трябвало да има значение. Ако извадеше на показ наранените си чувства, нямаше да постигне нищо. Във всеки случай бе подписала документите и бе длъжна да му съдейства.

И кога щеше да приключи ангажиментът й към него? Аби пусна първите два коня в заграждението и се отправи обратно към обора. Имаше задължения към Чък и към децата си. Именно заради тях отново, макар и косвено, бе длъжница на Чък. Така че нека Дилън Кросби си мисли за нея каквото си иска. Това не я интересуваше, стига той да напише книгата.

Аби уморено се облегна на хълбока на коня. Козината му бе хладна и приятна. Господи, имаше нужда от приятел. Нима можеше да разсъждава трезво, когато главата й болезнено пулсираше? И все пак се налагаше. Избухването снощи можеше да й струва скъпо. Ако Дилън си бе съставил лошо мнение за нея, нима това нямаше да прозира и в книгата? По дяволите, какво го интересуваха причините, поради които бе дала съгласието си за книгата? Каквито и да бяха те, на него му бяха платили, за да я напише. Нейните мотиви нямаха нищо общо с биографията на Чък. Ала всъщност не беше така.

Младата жена изведе следващите два коня и се върна за останалите. Може би докато приключеше с обора, умът й щеше да се проясни. И тогава ще измисли как да се справи с Дилън.

Спомни си онази сутрин, когато слънцето приятно огряваше лицето й и той я държеше в прегръдките си. Желаеше я. Все още си спомняше погледа му, нежния допир на устните му. За миг, за един безумен миг, й се бе приискало да може да разчита на него, да може да му се довери. Глупаво хрумване. Много добре знаеше още преди да се срещнат, че той е тук по работа. А тя просто трябва да му съдейства.

Когато свърши с първото отделение, челото й бе покрито със ситни капчици пот. Вилата й се стори необичайно тежка, когато се залови с втората клетка.

— Май ще ти се наложи да си наемеш помощници.

Дилън стоеше на прага. Слънцето грееше откъм гърба му, така че лицето му оставаше в сянка. Аби спря и вдигна поглед.

— Така ли? Благодаря за съвета, ще го имам предвид.

Той взе вилата, ала само се подпря на нея.

— Аби, защо не изоставаш този маскарад… имам предвид изнемогващата домакиня, която работи от сутрин до здрач, за да изхранва семейството си.

Младата жена отново се залови за работа.

— Опитвам се да ти направя впечатление.

— Не си давай толкова труд. Книгата е за Чък Рокуел, не за теб.

— Чудесно. Ще приключа с представлението веднага щом изхвърля този тор.

Значи тя имала и нокти. Дилън стисна дръжката на вилата, сетне бавно охлаби хватката си. Искаше да свали маската й, да достигне до нея, но за тази цел трябваше да се владее.

— Виж какво, докато нещата не застанат по местата си, книгата ще тъпче на едно място. Тъй като и двамата искаме да я придвижим напред, хайде да престанем с игричките.

— Добре — тъй като имаше нужда от почивка, тя се изправи и се подпря на вилата. — Какво искаш, Дилън?

— Истината. Или поне да стигна толкова близо до нея, колкото е възможно с твоя помощ. Била си омъжена за Рокуел в продължение на четири години. Това означава, че са ти известни моменти от живота му, за които никой друг не знае. Именно тези моменти искам от теб. Платено ти е да ми разкажеш за тях.

— Казах, че ще говоря с теб, когато касетофонът е включен. И ще го сторя — Аби му обърна гръб. — Точно сега обаче имам работа.

— Остави всичко това — Дилън я сграбчи за раменете и я извърна към себе си. Вилата издрънча върху цимента. — Повикай обратно хората, които обикновено се грижат за фермата и да се захващаме за работа. Омръзна ми да си губя времето.

— Прислугата ли? — искаше й се да се измъкне от хватката му, ала чувстваше, че няма сили. — Съжалявам, дадох им един месец почивка. Ако искаш да работиш, донеси бележника и касетофона си тук. Трябва да се погрижа за конете си.

— Що за жена си ти, по дяволите? — разтърси я Дилън. Бе не по-малко изненадан от нея, когато краката й се подгънаха. Задържа я здраво и подпря гърба й на стената на отделението. — Какво ти е?

— Нищо — тя се опита да отблъсне ръцете му, ала не успя. — Не съм свикнала да ме блъскат.

— Блъсканицата в метрото е много по-голяма — промърмори Дилън. Бе го накарала да се чувства като грубиян. Внимателно я пусна.

— Би трябвало да познаваш метрото по-добре от мен — ядосана на себе си, Аби се наведе да вземе вилата. Зави й се свят и тя посегна да се подпре на стената.

Дилън изруга и я хвана за раменете.

— Виж какво, ако си болна…

— Не съм. Никога не боледувам, просто съм малко уморена.

И бледа, осъзна Дилън, щом се вгледа внимателно в нея. Свали ръкавицата си и притисна ръка към лицето й.

— Цялата гориш.

— Просто съм се позагряла — тя леко извиси глас, обзета от паника, че я докосва, макар да имаше нужда точно от това. — Остави ме на мира, докато свърша тук.

— Не мога да понасям мъчениците — промърмори Дилън и я хвана за ръката.

Рядко, много рядко, се случваше Аби да бъде заслепена от гняв. Тя оставяше това за останалите от семейството и спокойно преодоляваше трудностите. Ала не и този път. Тя рязко издърпа ръката си и блъсна мъжа към стената. Силата й изненада и двамата.

— Не ме интересува какво можеш да понасяш. Пет пари не давам за мнението ти. Документите, които съм подписала, не ти дават право да се намесваш в живота ми. Ще те уведомя, когато ми остане време за твоите въпроси и обвинения. Независимо дали смяташ това за игра или преструвка, чака ме работа. Върви по дяволите.

Задъхана, тя се извърна и сграбчи дръжките на количката. Вдигна я, направи няколко крачки и спря, останала без сили.

— Справяш се чудесно — бе ядосан и на нея, и на себе си. Но за това щеше да мисли по-късно. Сега трябваше на всяка цена да я убеди да си легне. Той отново я хвана за рамото и, останала без сили, Аби не успя да го отблъсне.

— Махни си ръцете от мен.

— Цяла седмица правя всичко възможно да ги държа далеч от теб — Дилън изруга, когато тя се препъна и я вдигна на ръце. — Този път и двамата трябва да се примирим с това.

— Няма нужда да ме носиш — тя започна да трепери. Бе твърде слаба, за да се съпротивлява и покорно отпусна глава на рамото му. — Не съм свършила.

— Напротив, всичко е наред.

— Яйцата.

— Ще се върна да ги взема по-късно… след като те настаня в леглото.

— Леглото? — тя отново вдигна глава, смътно осъзнавайки, че са се качили на верандата. — Не мога да легна. Не съм се оправила с конете, а в един часа ще дойде ветеринарен лекар да прегледа кобилите. Господин Йоргенсен ще пристигне с него. Трябва да продам жребчето.

— Сигурен съм, че Йоргенсен няма да има търпение да купи жребчето, след като го заразиш с грип.

— Грип? Не съм болна от грип, само малко съм настинала.

— Грип е — Дилън я настани на леглото и започна да сваля ботушите й. — Няколко дена ще трябва да останеш в леглото.

— Не говори глупости — доста усилия й струваше да се подпре на лакти. — Просто трябва да глътна два аспирина.

— Можеш ли сама да се съблечеш, или ще ти е нужна помощ?

— Няма да се събличам — възрази тя, макар че единственото й желание в момента бе да поспи.

— Значи имаш нужда от помощ — той седна на леглото и започна да разкопчава палтото й.

— Нямам нужда, нито пък искам помощ — Аби събра остатъците от достойнството си и успя да седне. — Виж какво, може да съм пипнала грип, но имам две деца, които ще се приберат в три и двайсет и пет следобед. Междувременно трябва да изчеткам козината на конете и най-вече Ева. Трябва да подготвя и сделката с Йоргенсен.

Дилън се взря внимателно в лицето й. Кожата й беше бледа, очите й горяха от треската. Най-бързият начин да я склони да си почине бе да се съгласи с нея.

— Добре, ето какво ще ти предложа. Почини си един час — когато тя понечи да възрази, Дилън поклати глава. — Аби, наистина ще направиш силно впечатление на господин Йоргенсен, като припаднеш в краката му.

Виеше й се свят. Нямаше смисъл да отрича. Честно казано, едва ли щеше да има сили да вдигне чесалото. Тя беше практична жена и здравият разум й подсказваше, че трябва да си почине, докато събере сили. Унизително бе да се съгласи с Дилън, но трябваше да преглътне унижението.

— Ще си почина един час.

— Добре, лягай. Ще ти донеса два аспирина.

— Благодаря — тя свали палтото, щом мъжът стана. Сетне добави, обзета от угризения. — Много ти благодаря.

— Няма защо.

Щом Дилън излезе, Аби сграбчи таблата на леглото и се изправи. Цялото й тяло тръпнеше болезнено. Като се придвижваше съвсем бавно, тя приближи до гардероба и извади памучната си нощница. Съблече пуловера, после джинсите. Изтощена от усилието, усети, че трепери и едва се държи на краката си.

Само един час и отново ще се почувствам добре, каза си.

Не помнеше как е навлякла нощницата и се е върнала в леглото.

Дилън я намери заспала. Лежеше по корем, потънала в толкова дълбок сън, че дори не помръдна, когато я покри със завивките. Не помръдна и когато се наведе и отметна косата от лицето й.

Не помръдна в продължение на цял час, докато Дилън седя на стола до леглото, без да откъсва поглед от нея. Хиляди въпроси напираха в главата му.