Нора Робъртс
Трудна истина (3)

Втора глава

Когато Аби стигна в кухнята, синовете й събличаха връхните си дрехи. Тя проследи тънка струйка вода от входната врата.

— Здрасти, мамо — ухилиха се насреща й двете момчета. За днес училището беше свършило и светът бе чудесен.

— Здравейте.

На бара се виждаха няколко мокри учебника. Малка локвичка се бе образувала на пода пред хладилника, където стояха двете момчета. Вратата му бе широко отворена и студеният въздух се бореше с горещината на огъня в камината. Аби огледа щетите и ги окачестви като минимални.

— Крис, това на пода ми прилича на твоето палто.

По-малкият й син изненадано се извърна.

— Томи Хардинг пак направи беля в автобуса — момчето вдигна палтото си и го закачи до задната врата. — Наказаха го да се вози на предната седалка цели две седмици.

— Наплю Анджела — тържествено обяви Бен и извади кана със сок. — В косата.

— Страхотно, няма що — Аби вдигна мокрите ръкавици на Крис и му ги подаде. — Предполагам, нямаш нищо общо с това.

— Ами… — сокът се разплиска, но Бен успя да стигне до плота. — Само казах, че е грозна.

— Тя е съвсем малко грозна. — Крис винаги бе готов да се застъпи за онеправданите. Момчето седна на шкафчето и се зае да развързва обувките си.

— Има лице на жаба — Бен си наля голяма чаша сок. — С Крис се надбягвахме от автобусната спирка. Дадох му едни гърди преднина и пак го победих.

— Поздравления.

— Почти победих — Крис се бореше с втората обувка. — И ужасно огладнях.

— Една бисквита.

— Ама ужасно съм гладен.

Момченцето имаше ангелско личице — кръгло, бледо и нежно. Русата му коса бе леко чуплива и светлокафявите му очи проблеснаха, щом вдигна поглед към майка си. Аби примирено въздъхна.

— Две.

Като пораснеше, Крис щеше да сломи безброй женски сърца.

— И аз умирам от глад — Бен изгълта сока си на един дъх, сетне избърса уста с опакото на ръката си.

Нейният малък варварин. Светлорусата му коса вече бе добила по-тъмен пясъчен оттенък и стърчеше на всички страни. Очите му бяха тъмни и немирни.

— Две бисквити — твърдо рече Аби, напомняйки му, че тя е шефът. — Засега.

Бен бръкна в буркана с формата на пате.

— На кого е колата отпред? Страхотна е.

— На писателя. Помниш ли, че ти казах за него? — Аби измъкна от шкафа парцала, закрепен за дълга дръжка и се зае да попие водата от пода. — Господин Кросби.

— Този, дето ще пише книга за татко?

— Точно така.

— Не разбирам кой ще иска да чете за някой, дето вече е умрял.

Ето че пак се започва, помисли си Аби. Откровено и безгрижно Бен отхвърляше баща си. Дали бе виновен Чък, или тя самата, задето бе отказала да мъкне детето по пистите като някоя дивачка? Нямаше значение чия е вината. Важен бе резултатът.

— Баща ти е много прочут, Бен. Хората все още му се възхищават.

— Като на Джордж Вашингтон ли? — попита Крис и напъха бисквитата в устата си.

— Не съвсем. Качете се горе и се преоблечете за вечеря. И не безпокойте господин Кросби — добави тя. — Той е в стаята до стълбите. Пътувал е дълго и сигурно си почива.

— Добре, мамо — Бен намигна на Крис зад гърба на майка си. — Ще пазим тишина.

Аби изчака да излязат от кухнята и се облегна на дървената дръжка. Постъпвам правилно, рече си отново. Трябваше да е така.

 

 

— Гледай стъпалата да не скърцат, докато се качваш — предупреди Бен и пое внимателно, следвайки безопасен маршрут, който бе открил преди няколко месеца. — Иначе ще разбере, че идваме.

— Но нали няма да го безпокоим — ала Крис следваше точно стъпките на брат си.

— Няма. Само ще надзърнем.

— Но мама каза…

— Слушай — Бен спря три стъпала преди върха и прошепна. — Ами ако той всъщност не е писател, ами крадец.

— Крадец? — ококори се Крис.

— Аха — въодушевен от хрумването си, Бен се наведе още по-близо до ухото на брат си. — Той е крадец и ще изчака довечера всички да заспим, за да ни обере.

— Ще ми вземе ли камиончетата?

— Сигурно — и Бен извади най-силния си коз. — Обзалагам се, че има и пистолет. Затова не трябва да вдигаме никакъв шум и само ще го наблюдаваме.

Измамен, Крис кимна. С разтуптени сърца двете момчета изкачиха последните стъпала.

Пъхнал ръце в джобовете си, Дилън стоеше до прозореца и се наслаждаваше на гледката. Хълмовете не бяха по-различни от онези, които бе наблюдавал от прозореца на стаята си, когато бе малко момче. Дъждът се усилваше, над земята се стелеше мъгла. Наоколо не се виждаше друга къща.

Неочаквано. Но нали той предпочиташе неочакваното. Бе предполагал, че домът на Абигейл О’Хърли Рокуел ще бъде олицетворение на разкоша и богатството. Сигурен бе, че ще намери къща, пълна с прислуга. Ала изглежда нямаше никакви домашни помощници, освен ако не ги бе разпратила всички по задачи. И къщата бе просто уютна.

Знаеше, разбира се, че тя има деца, но очакваше да намери бавачки или пък да научи, че са изпратени в пансион. Жената на снимката в папката му бе облечена в бяло палто от визон и носеше диамантени бижута. Такава жена едва ли би имала време, пък и желание, да се грижи за децата си.

Ако Абигейл не бе такъв тип жена, тогава каква беше, по дяволите? Работата му се състоеше в това да направи проучвания за живота на Чък Рокуел, ала Дилън внезапно осъзна, че е по-заинтригуван от вдовицата.

Никак не прилича на вдовица, помисли си той и вдигна куфара си на леглото. Прилича по-скоро на студентка в зимна ваканция. Но нали е била актриса. Може би все още е.

Той дръпна ципа и отметна капака на куфара. Тих звук, подобен на шепот, привлече вниманието му. Като репортер, занимаващ се с разследвания, Дилън често се бе озовавал в задни улички и долнопробни заведения, където се бе налагало да си отваря очите на четири. Той небрежно извади купчина ризи и пуловери, като в същото време премести поглед към огледалото, окачено на стената до долната част на леглото.

Вратата на стаята му бавно се открехна, сетне процепът се разшири. Мъжът напрегнато зачака, макар да продължи нехайно да разопакова багажа си. Зърна в огледалото два чифта очи — едните малко над другите. Приближи до гардероба и чу задъхано учестено дишане. Когато вратата се отвори още малко, забеляза малки пръстчета да обхващат ръба.

— Прилича на крадец — прошепна Бен, неспособен да овладее вълнението си. — Има лукави очи.

— Мислиш ли, че има пистолет?

— Сигурно има цял арсенал — обзет от трескава възбуда, Бен проследи движенията на Дилън из стаята. — Отива до гардероба — прошепна момчето. — Мълчи.

Още недоизрекъл думите, вратата рязко се отвори. Двете момчета паднаха на пода в стаята.

Проснат върху килима, Крис вдигна поглед към мъжа, чието лице изглеждаше на километри над него. Долната му устна затрепери, ала очите му останаха сухи.

— Не си давам камиончетата — беше готов всеки момент да закрещи и да извика майка си.

— Добре — искрено развеселен, Дилън приклекна до момченцето. — А ще ми ги покажеш ли някой път?

Крис насочи поглед към брат си.

— Може. Ти крадец ли си?

— Крис! — ужасен, Бен опита да се измъкне изпод брат си и да се изправи. — Той е още малък.

— Не съм. На шест години съм.

— На шест?! — Дилън се постара да покаже, че е силно впечатлен от възрастта на момчето. — А ти?

— Аз съм на осем — Бен бе обзет от угризения на съвестта. — Е, съвсем скоро ще ги навърша. Мама смята, че си писател.

— Понякога и аз мисля така — момчето изглежда чудесно, помисли си Дилън. А в очите му грее такова неизчерпаемо любопитство, че е трудно да му устои човек. — Аз съм Дилън — той протегна ръка и изчака Бен да обмисли какво да стори.

— Аз съм Бен — Момчето пое ръката, приемайки предложението за мъжки отношения. — А това е Крис.

— Приятно ми е да се запознаем — Дилън протегна ръка и на Крис.

Момчето я пое, ухилено до уши.

— Според нас колата ти е страхотна.

— Понякога.

— Бен казва, че можела да вдигне триста километра в час.

— Може — неспособен да устои на изкушението, Дилън разроши косата на момчето. — Аз не мога.

Крис се ухили. Харесваше му как мирише мъжът, толкова по-различно от майка му.

— Мама каза, че не трябва да ти пречим.

— Така ли каза? — Дилън вдигна момчето на крака и също се изправи. — Ще ви кажа, като започнете да ми пречите.

Приел думите съвсем буквално, Крис се качи на леглото и забърбори, докато Дилън разопаковаше багажа си. Бен беше по-сдържан, говореше малко, ала нищо не убягваше от погледа му.

Не е много доверчив, помисли си Дилън. Макар да одобряваше подобно поведение, жалко бе такова малко момче да не смее да изрази чувствата си. По-малкият бе чудесен. И вярваше на всяка дума. Така че човек трябваше да внимава какво говори.

Крис забеляза, че Дилън извади кутия цигари.

— Мама казва, че това е гаден навик.

Дилън ги хвърли в чекмеджето на гардероба.

— Майките са много умни.

— Ти обичаш ли гадните навици?

— Ами… — Дилън реши да не отговаря. — Ще ми подадеш ли фотоапарата?

Крис измъкна фотоапарата от куфара. Задържа го за миг, загледан в копчетата.

— Страхотен е.

— Благодаря.

— Ще ни снимаш ли?

— Може — щом прибра апарата в гардероба, Дилън зърна в огледалото Бен, който бърникаше касетофона му. — Интересно ли ти е?

Хванат на местопрестъплението, Бен отдръпна ръце.

— Шпионите използват такива.

— Така съм чувал и аз. Има ли наоколо шпиони?

Бен го изгледа преценяващо, както не би сторило дете дори два пъти по-голямо от него.

— Може би.

— Преди време мислехме, че господин Петри, дето ни помага за конете, е шпионин — Крис надникна в куфара да провери има ли още нещо интересно. — Но се оказа, че не е.

— Коне ли имате?

— Много коне.

— Какви?

Крис сви рамене.

— Големи.

— Толкова си глупав — намеси се Бен. — Породата е „Морган“. Един ден ще яздя Ураган, жребецът — докато говореше, предпазливостта му се стопи и бе заменена от въодушевление. — Той е най-бързият.

Значи това е начинът да предразположиш момчето, помисли си Дилън. Стига да имаш желание.

— Като бях момче, имах от породата „Тенеси Уокър“. Беше висок метър и шейсет.

— Метър и шейсет? — Бен неволно се ококори, преди да си припомни, че не трябва да проявява прекалено голям ентусиазъм. — Сигурно не е бил бърз като Ураган — тъй като Дилън не отвърна, Бен сви рамене и се предаде. — Как го беше кръстил?

— Хитран. Винаги познаваше в кой джоб нося морков.

— Бен. Крис.

Бен се изчерви гузно, зърнал майка си на прага. Погледът й не вещаеше нищо добро. Напълно забравил предупреждението й, Крис весело заподскача на леглото.

— Здрасти, мамо. Според мен Дилън не е крадец.

— Без съмнение тази новина носи огромно облекчение на всички. Бенджамин, не ви ли казах да не безпокоите господин Кросби?

— Да, госпожо — щом чуеше „Бенджамин“, знаеше, че трябва да отвръща с „госпожо“.

— Не ми пречат — Дилън извади от куфара няколко панталона и ги окачи в гардероба. — Тъкмо се запознахме.

— Много мило от ваша страна — тя го прониза с поглед, сетне се обърна отново към момчетата. — Забравихте ли, че имате задачи?

— Но, мамо…

Един поглед бе достатъчен и Бен млъкна.

— Не смятам, че се налага отново да обсъждаме задълженията ви.

Дилън прибра няколко ризи и с мъка потисна напушилия го смях. Безброй пъти бе чувал от майка си същите думи, изречени със същия тон.

— Трябва да нахраните животните — напомни Аби на синовете си. — И още нещо… — чу се шумолене на хартия. — Това беше паднало на пода. Сигурна съм, че си имал намерение да ми го покажеш.

Бен неловко пристъпи от крак на крак, когато майка му протегна към него контролното по правопис, на което бе получил тройка.

— Не бях учил.

— Аха — тя приближи и повдигна брадичката му с ръка. — Ти си виновникът значи.

Момчето се усмихна, осъзнало, че бурята е преминала.

— Тази вечер ще уча.

— И още как. А сега изчезвай! Ти също — тя протегна ръка на Крис, а Бен побърза да изскочи от стаята.

— Бен каза, че той можел да ми открадне камиончетата.

Аби го вдигна за лактите и звучно го целуна.

— Много си доверчив.

— Това хубаво ли е?

— Засега да. Бягай да се преоблечеш.

Крис бе едва шестгодишен и нямаше представа какво е чар, но съзнаваше, че го притежава.

— Все още съм дяволски гладен.

— Мисля, че може да вечеряме малко по-рано, стига да свършиш задачите си.

Тъй като това означаваше, че не може да става и дума за бисквити, момченцето покорно се отправи към вратата. На прага спря, извърна се и се усмихна на Дилън.

— Чао.

— Чао.

Аби почака синът й да излезе, сетне се обърна към госта.

— Извинявайте. Боя се, че са свикнали да препускат из къщата, без да се съобразяват с други хора.

— Не ми досаждаха.

Жената се разсмя и отметна коса.

— Скоро ще ви досадят, обещавам ви. Ако нямате нищо против, ще вечеряме по-рано, веднага щом свършат със задълженията си и се измият.

— Когато кажете.

— Господин Кросби — тя вече не се усмихваше, в очите й се четеше решителност. Но Дилън се улови, че гледа устните й. Бяха пълни, чувствени, упорити. — Ще опитам да ви съдействам за този проект. Но това не се отнася до децата ми.

Дилън измъкна от куфара несесера си за бръснене.

— Какво искате да кажете?

— Не желая да ги замесвате. Няма да ги разпитвате за баща им.

Мъжът остави несесера на нощното шкафче и бавно се извърна. Тя бе толкова нежна, гласът й също галеше като коприна, ала когато усетеше заплаха за децата си, се превръщаше в орлица с остри нокти. Да, това бе нейно право.

— Честно казано, не бях мислил за това. Но ми се струва, че и двамата са твърде малки, за да имат ясни спомени.

Щяхте да останете изненадан, господин Кросби, помисли си Аби, ала само кимна.

— Значи се разбрахме.

— Не още. Изобщо не сме се разбрали… госпожо Рокуел.

Погледът му я обезпокои. Бе прекалено… настоятелен. Аби се запита колко ли опустошена ще се чувства, след като мъжът приключи със задачата си. Това беше хазартна игра и тя вече бе приела да участва.

— Ще изпратя едно от момчетата да ви повика, щом приготвя вечерята.

Когато затвори вратата и пое по коридора, изведнъж усети ледени тръпки да пропълзяват по гърба й. Прииска й се да се обади на семейството си, да чуе успокояващите гласове на родителите си. Или хапливите забележки на Шантел. Прокара пръсти през косата си и пое надолу по стълбите. Или пък да се обади на Мади и да изслуша оптимистичните й възгледи за живота. Не можеше да позвъни на Трейс. По-големият й брат скиташе някъде из Европа, Африка, или Бог знае къде.

Не мога да се обадя на никого, напомни си Аби и влезе в кухнята. От години живееше самостоятелно, сама бе направила избора си. Те щяха да дойдат, всеки от тях би дошъл при най-лекия намек от нейна страна, че се нуждае от помощ. Затова не можеше да се обади. Вече не беше просто средната близначка, а Аби Рокуел, майка на двама сина. Трябваше да се грижи за тях, да им осигури дом, да ги отгледа. И за Бога, длъжна бе да направи всичко възможно, за да останат с добри спомени за баща си.

Тя извади зеленчуците от хладилника и започна да приготвя салата, за която и двамата й сина щяха да мърморят.

Когато животните бяха нахранени, ръцете и лицата неохотно измити, Аби изключи газовия котлон под тенджерата с чили.

— Крис, качи се да кажеш на господин Кросби, че вечерята е готова.

— Аз ще отида — бързо предложи Бен.

Аби озадачено изгледа големия си син. Досега не се бе случвало да се втурне да изпълнява задача, възложена на Крис.

Срещнал погледа й, Бен сви рамене.

— И без това ще се качвам до стаята си.

— Добре, благодаря ти. Но не се мотай. Всичко е готово.

— Нали няма да ми сипеш гъби? — Крис бързо се настани на стола си.

— Не, няма да ти сипя гъби.

— Ще ги отделиш, нали?

— Да.

— Всичките. Ако изям дори една, ще повърна.

— Разбрахме се — отвърна Аби и вдигна поглед към Дилън и Бен, които тъкмо влизаха. — Настанявайте се. Почти съм готова — тя машинално започна да разпределя салатата в чинии.

— Не искам салата — рече Бен и седна.

— Тялото ти иска — Аби добави подправки. — Заповядай, Крис, без нито една гъба.

— Ако има само една, ще…

— Да, зная — тя взе третата чиния и я сложи пред Дилън. — Хайде, започвайте… — зърна усмивката на мъжа и сведе поглед към салатата, която току-що му бе сервирала. — О, съжалявам — беше я приготвила и украсила тъй старателно, както и порциите на синовете си. — Явно съм свикнала да ги приготвям по този начин.

— Няма нищо — той добави още подправки. — Вкусът си е същият.

Аби седна и започна да се храни. Крис не спираше да бъбри. Бен хапваше от салатата и крадешком наблюдаваше Дилън.

Странно, помисли си Аби. Бен изглежда… Как? Напрегнат? Раздразнен? Не можеше да определи. Той не бе общително дете, но все пак…

Изведнъж Аби осъзна, че Дилън седи на мястото на Чък. Вярно, покойният й съпруг бе седял на този стол само няколко пъти, но мястото все пак бе негово. Помнеше ли Бен? Та той бе едва тригодишен при последното посещение на баща му в тази къща. Едва на три, помисли си тя, ала необичайно зрял за възрастта си. Някой я смушка с лакът в ребрата и тя се сепна.

— Какво има?

Бен бутна настрани чинията си със салата.

— Казвам, че я изядох почти цялата.

— О! — Тя посегна към черпака да му сипе чили.

— Мога и сам.

Аби понечи да му сервира, ала срещна погледа на Дилън над главата на сина си. Нещо в очите му я накара да подаде черпака на сина си и да седне, ядосана на себе си.

— Дъждът май понамаля — рече тя и подаде чиния чили на Дилън.

— Така изглежда. Но сигурно поне два-три дни няма да изсъхне.

— Калта ще е до глезените — Аби сипа на Крис и остави чинията настрани, за да поизстине ястието. — Ако обичате да се разхождате навън, надявам се да сте донесли нещо по-подходящо от маратонките.

— Ще се оправя — Дилън опита чилито. Или беше много вкусно, или той бе изгладнял до смърт. — Момчетата ми казаха, че имате коне.

— Да, развъждаме порода „Морган“. Вземи си салфетка, Крис.

— Развъждате? — Дилън умело избегна пръските сос от купата на Крис. — Нямах представа, че сте в този бизнес.

— За беда, твърде много хора не знаят — тя се усмихна и лекичко подръпна ухото на Бен. — Но ще научат. Вие разбирате ли от коне?

— Той е имал „Рокър“ — обади се Крис.

— „Тенеси Уокър“ — извъртя очи Бен и щеше да избърше уста с ръкава си, ала срещна предупредителния поглед на майка си. — Каза, че бил висок метър и шейсет.

— Така ли?

— Израснал съм във ферма в Джързи.

— Глупаво е тогава, че си станал писател — отбеляза Бен и изгреба до дъно купата си. — Сигурно е много досадно. Все едно да си непрестанно на училище.

— Някои хора с удоволствие използват ума си. Искате ли още, господин Кросби?

— Да, с удоволствие — той пое пълната си чиния. Макар да не бе приказлив и да предпочиташе да слуша, почувства се длъжен да обясни на момчето привлекателните страни на професията си. — Разбираш ли, когато пиша, пътувам доста и се срещам с много хора.

— Това е хубаво — Бен започна да чертае с вилицата по дъното на купата си. — Аз също ще пътувам. Като порасна, ще стана космически мародер.

— Интересен избор на професия — промърмори Дилън.

— Тогава ще мога да пътувам от галактика на галактика, да грабя и да пляч… пляч…

— Плячкосвам — довърши Аби вместо него. — Бен си пада по престъпленията. Вече съм започнала да събирам пари за гаранцията.

— Пак съм по-добре от Крис. Той иска да стане боклукчия.

— Вече не искам — извика Крис.

— Не говори е пълна уста, миличък — Аби сложи пред Бен чаша мляко. — Миналата година бяхме на гости при Мади в Ню Йорк. Крис остана възхитен от камионите за боклук.

— Тъпотия — Бен намръщено изгледа брат си. — Голяма тъпотия.

— Бен, не е ли твой ред да миеш?

— О, мамо.

— Нали се споразумяхме. Аз готвя, вие, момчета, се редувате да миете чиниите.

Раменете на Бен увиснаха, сетне в очите му проблесна лукаво пламъче.

— Той нали живее тук сега — кимна момчето към Дилън. — Трябва и той да се редува с нас.

Защо ли Бен може да разсъждава логично само когато е в негов интерес?

— Бен, господин Кросби е гост. А сега…

— Детето има право — нехайно рече Дилън и бе възнаграден от Бен с одобрителна усмивка. — Тъй като известно време ще бъда тук, най-малкото, което мога да направя, е да следвам правилата.

— Господин Кросби, не е нужно да глезите чудовищата тук. Бен с радост ще измие чиниите.

— Не, няма — промърмори момчето.

— Знаеш, че когато някой ти сготви вкусно ястие, за благодарност можеш поне да запретнеш ръкави и да разчистиш.

Момчето умърлушено се изправи.

— Тази вечер е мой ред — намеси се мъжът.

Бен веднага грейна.

— Сериозно ли?

— Струва ми се съвсем честно.

— Супер. Хайде, Крис, да идем…

— Да си напишем домашните — довърши Аби. Видя как Бен отвори уста, ала явно размисли и не каза нищо. Бе достатъчно разумен, за да не злоупотребява с късмета си. — После можете да гледате телевизия. — Двете момчета затрополиха по коридора и нагоре по стълбите. — Какви непретенциозни деца — промърмори Аби. — Май пак трябва да ви се извиня заради държанието им.

— Не се притеснявайте. И аз съм бил дете.

— Предполагам — Аби подпря лакти на плота и се загледа в мъжа. — Трудно е да си представиш за някои хора, че са били малки и уязвими. Искате ли нещо друго, господин Кросби?

— Децата ви ме наричат Дилън. Днес вечеряхме заедно, а и ще живеем под един покрив известно време. Защо не оставим официалностите. Абигейл ли да ви наричам?

— Аби — машинално го поправи младата жена.

— Аби — хареса му как звучи — мелодично и някак старомодно. — Повече ви отива.

— Дилън е необичайно име.

— Баща ми искал нещо внушително като Джон. Майка ми обаче била по-романтична и по-упорита.

Той отново се взираше в нея изпитателно и я караше да си задава въпроси, на които все още не бе готова да отговори.

— Моите родители предпочитаха необичайното — рече тя и започна да събира чиниите. — Работата им е такава.

Аби продължи да почиства бара.

— Сигурна съм, че спечели вечната благодарност на Бен, задето го отърва от работата. Но не е нужно да се чувстваш задължен — тя се извърна с куп чинии и едва не се блъсна в мъжа.

— Сделката си е сделка — тихо рече той и посегна да поеме съдовете.

Пръстите им се докоснаха съвсем леко, както се случва всеки ден при множество съвсем обичайни ситуации. Аби отскочи назад и едва не изпусна чиниите.

— Май си поизнервена — той я наблюдаваше внимателно. Бе установил, че от лицата на хората можеш да научиш повече отколкото от думите.

— Свикнала съм да бъда сама в кухнята — глупаво извинение, което не прозвуча правдоподобно дори на самата нея. — По-добре да ти помогна, поне тази вечер, докато научиш кое къде е. Това е съдомиялната машина — тя грабна още чинии от плота, като по този начин впрегна на работа и ръцете, и ума си, насочвайки ги към обичайните задължения. — Изглежда ми нелепо, че момчетата вдигат такъв шум около миенето на чинии, след като трябва само да заредят машината и после да извадят съдовете.

— Можем да ги облекчим още малко, ако аз готвя веднъж в седмицата и тогава почистваш ти.

Аби се бе навела над миялната, ала се изправи мигновено и се взря в мъжа.

— Ти готвиш?

Той я побутна настрана.

— Изненадана ли си?

Знаеше, че е глупаво, но наистина беше изненадана. Нито един от мъжете, които познаваше, не се завъртаха в кухнята. Ясно си спомняше, че навремето баща й вареше яйца в мотелската стая, но с това се изчерпваха готварските му способности.

— Предполагам, че когато живееш сам, това ти е от полза.

Дилън си спомни за брака си.

Аби го чу да се смее, ала като че ли с горчивина.

— Дори да не живееш сам, пак ти е от полза — миялната машина леко потрепна, когато той добави още съдове. — Май не е много стабилна.

Аби се намръщи зад гърба му.

— Работи.

Не възнамеряваше да му разкрие, че е купила миялната на старо и след много пот и ожулени кокалчета сама я бе монтирала.

— Ти знаеш най-добре — Дилън подреди последните чинии и затвори машината. — Но ми се струва, че няколко болта са се разхлабили. Можеш да повикаш техник да я погледне.

Имаше доста неща, които трябваше да се погледнат. И това щеше да бъде сторено, щом издателите получеха ръкописа и прехвърлеха останалата част от хонорара в банковата й сметка.

— Сигурно искаш да си направиш някакъв план.

— Нетърпелива ли си да започнем?

Аби взе каничката за кафе и напълни две чаши.

— Ти си тук, за да събереш сведения, моята задача е да ти ги предоставя. За мен е най-удобно да работим късно сутрин или рано следобед, но ще опитам да се съобразя с теб.

— Благодаря — той пое чашата с кафе и се облегна на плота близо до Аби, сякаш подлагаше на проверка и двамата. Помисли си, че би могъл да усети уханието на дъжд в косите й. За миг тя остана напълно неподвижна и той зърна отражението си в очите й. Изведнъж забрави всичко друго. Най-неочаквано му се прииска да посегне и да погали косите й, разпилени по раменете.

Тя отстъпи назад. Отражението изчезна, а с него се стопи и желанието.

— Закусваме рано — съсредоточи се върху всекидневните задачи, напомни си Аби. Докато умът ти е зает с тях, няма да се прокрадват тези внезапни тръпки, пронизващи тялото ти. — Децата трябва да се качат на училищния автобус в седем и половина, така че ако спиш до късно, оставаш на самообслужване.

— Ще се справя.

— Ако не съм в къщата, сигурно съм в обора или в някоя от другите постройки, но в десет ще бъда на твое разположение.

И какво, по дяволите, ще прави в обора жена с ръце на арфистка в продължение на час и половина сутрин? Той реши да не пита, а сам да разбере.

— Уговаряме се за десет тогава. Часът може да се променя за следващия ден.

— Съгласна съм.

Напрежението понамаля, щом се съсредоточиха върху деловите въпроси. Аби се облегна на плота и отпи от кафето, което щеше да бъде последното за тази вечер. Щяха да минат обаче още часове, преди да си приготви билковия чай, който пиеше преди лягане.

— Ще направя всичко, което зависи от мен. Вечер, разбира се, съм заета с децата. Те си лягат в осем и половина, така че ако има нещо важно, можем да го уточним след това. Но обикновено вечер се занимавам, е канцеларската работа.

— Аз също.

Тя имаше красиво лице, нежно, открито, сърдечно, само в устните й имаше намек за сдържаност. Подобно лице можеше да накара един по-невнимателен мъж да забрави женското коварство. Дилън бе изключително предпазлив мъж.

— Аби, един въпрос.

— Неофициален?

— Този път. Защо си се отказала от шоубизнеса?

Тя избухна в искрен смях, наситен с необикновена чувственост.

— Гледал ли си някога номера ни? Имам предвид „Трите близначки О’Хърли“.

— Не.

— Така си и мислех. Иначе нямаше да питаш.

Трудно бе да устоиш на очарованието на хора, които се надсмиват над себе си.

— Толкова лошо ли беше?

— О, по-лошо. Много по-лошо — тя изми чашата си на чешмата. — Трябва да се кача и да проверя какво правят момчетата. Когато се умълчат толкова задълго, започвам да се притеснявам. Налей си още кафе, ако искаш. Телевизорът е в дневната.

— Аби — не бе доволен от нея, от къщата, от ситуацията. Нищо не бе такова, каквото изглеждаше, в това бе сигурен. Ала когато се обърна към него, жената бе съвсем спокойна. — Възнамерявам да те разгадая напълно — прошепна той.

Аби трепна вътрешно, но бързо се овладя.

— Не съм толкова сложна, колкото ти се иска да бъда. Във всеки случай дошъл си тук, за да пишеш за Чък.

— Ще се заема и с тази задача.

Именно на това разчиташе тя. И от това се страхуваше. Аби кимна и излезе от стаята, за да отиде при децата си.