Нора Робъртс
Трудна истина (13)

Дванадесета глава

Лунната светлина струеше през прозореца и огряваше леглото. Къщата, макар притихнала, сякаш звънеше от екота на гласове и смях, музика — музиката, която семейството й създаваше, където и да отидеше. Майка й свиреше на банджото, баща й танцуваше. Баща й свиреше, всички останали пееха. Утре щяха да си отидат, но Аби бе сигурна, че щеше да мине много време, преди ехото да отзвучи напълно.

Спокойна, но неспособна да заспи, тя склони глава на рамото на Дилън и се заслуша.

Глупаво бе да се чувства така, сякаш крадеше миговете, които прекарваха заедно. Докато семейството й беше в къщата, да бъде с него, беше все едно да стъпва по тънък лед. Той явно също усещаше това. Идваше при нея късно вечер, когато всички други спяха и си отиваше рано, още на разсъмване.

Не обсъждаха това. Дилън явно разбираше, че тя се чувства неловко. Беше зряла жена, вдовица, майка на двама сина, но се притесняваше от родителите си, когато бяха под един и същ покрив.

По-късно можеха да се посмеят над това, но сега отекващата тишина бе толкова приятна.

Дилън бе заслушан в звуците, които отекваха в самия него. Телефонните разговори, които бе провел, докато Аби бе заета със семейството си, бяха добавили още парченца към пъзела. Не всички му харесваха. Когато семейството й си заминете, въпросите щяха да започнат отново, но той вече разполагаше с някои отговори.

Сега за него бе по-важно тя му каже неща, които вече знаеше, да му довери тайни, които му бяха известни. Когато го стореше, ако го стореше, можеха да оставят вчерашния ден зад себе си и да се заемат с утрешния.

— Спиш ли?

— Не — той притисна устни в косата й. Тази вечер бе последната нощ на преструвки и Дилън искаше да й даде това, от което тя имаше нужда. — Мислех за родителите ти. Никога не съм срещал хора като тях.

— Не съм сигурна, че има като тях — това й доставяше удоволствие. Аби остана със затворени очи, когато спомените нахлуха в съзнанието й.

— Единственото нещо, което ме плаши, е, че баща ти много настоява да ме научи да танцувам степ.

— Истината е, че баща ми може да научи всекиго да танцува. Аз съм живо доказателство — тя се прозя и се сгуши в прегръдките му.

— Ще вземат лимузината до автобусната спирка и ще заминат за Чикаго.

— За тридневен ангажимент — тя се усмихна, представяйки си как репетират в мизерна мотелска стаичка. — Шантел искаше да им купи билет за самолет, първа класа. Те не пожелаха и да чуят за това. Мама каза, че петдесет години е успявала да стигне там, където е искала, без да вдига крака от земята и не вижда причина да започне отсега.

— Майка ти е разумна жена.

— Зная. Изтъкана от противоречия, нали? Мисля си, че ако някога се озове в къща в предградията с градинка и ограда, ще полудее. Намерила е идеалния партньор, когато се е омъжила за татко.

— Откога са заедно?

— Вече трийсет и пет години.

Той замълча за момент.

— Подобно нещо повишава доверието в брака като институция.

— Мисля, че една от причините да се омъжа толкова бързо бе, че татко и мама го правеха да изглежда тъй лесно. И за тях наистина е така. Ще ми липсват.

Той долови тъга в гласа й и я притисна към себе си.

— Нито миг скука. Помислих, че ще бъдеш лишена от няколко лампи, когато Франк реши да научи момчетата да жонглират.

Аби притисна буза към рамото му и се засмя.

— Нито една ябълка няма да става за ядене, докато Бен не се откаже от упражненията.

— По-добре, отколкото да ги хвърля по Крис.

— Всеки път — тя вдигна глава и се взря в очите на Дилън. — Радвам се, че беше тук, за да се запознаеш с родителите ми. Някой ден може да минеш през малко забутано градче и да видиш имената им на рекламен афиш. Ще си спомниш за мен.

По навик, който съзнаваше, че ще му бъде трудно да забрави, Дилън прокара пръсти през косата й.

— Мислиш ли, че ще ми е нужен рекламен афиш?

— Няма да навреди — тя притисна устни към неговите.

— Иска ми се да мисля, че ще запомниш това — Аби зарови пръсти в косата му и плъзна устни по слепоочието му. — И това.

— Имам добра памет, Аби — той хвана китките й и усети забързаните удари на сърцето й. — Много добра памет.

Без да я изпуска от прегръдките си, той я претърколи и я притисна с тяло. Впи устни в нейните, без да освободи ръцете й. Не още. Даваше си сметка, че докосне ли го тя, ще полудее и трескаво ще вземе това, на което искаше бавно да се наслади. Имаха на разположение цяла нощ, години. Разполагаха с вечността. Затова остана пленник, като държеше и нея пленница, а устните му галеха, възбуждаха, изкушаваха.

Пое езика й дълбоко в устата си и потръпна, усетил дъха й. Все още притиснал китките й, той плъзна устни по шията й. Долови пулса й, усети вкуса на кожата й. Би могъл да прекара часове, изследвайки всяко местенце от тялото й, където кръвта пулсираше. Чувстваше се у дома. Тялото й му предлагаше едновременно мир и спокойствие, страст и възбуда. Трябваше само да вземе това, от което най-много се нуждаеше.

Тя го обичаше. Мисълта бе дива и плашеща. И все пак, когато освободи китките на младата жена, ръцете й го обгърнаха тъй естествено — ръце, които галеха и носеха сладостно мъчение. Тя не молеше за нищо и по този начин молеше за много повече, отколкото той смяташе, че би могъл да даде.

Той беше толкова нежен. Аби се зачуди дали някога ще привикне към тихата нежност, скрита под жаравата. Ръцете му галеха, възбуждаха.

Винаги, когато доловеше накъсаното му дишане, я изпълваше удивление. Опияняваше я усещането как мускулите му се стягат под дланите й. Всичко това беше заради нея, от нея, с нея. Никога досега, дори в мечтите й, не бе съществувал мъж, който да изпитва такава остра нужда от нея.

И все пак тя се чудеше дали той го съзнава. Дори когато се любеха страстно и бързо, чувствайки как жаравата пълзи под кожата й, тя се чудеше дали той си дава сметка, че отвъд желанието, отвъд страстта, е нуждата му да я има в живота си.

Ако не съзнаваше това, връзката им щеше да приключи, щом той получеше отговорите си.

— Дилън — завладя я непоколебима увереност, че той ще се изплъзне между пръстите й точно когато се бе научила да държи здраво. Тя не умееше да играе игри, не знаеше тайни начини да привърже един мъж към себе си. Можеше само да му даде сърцето си и да се надява, че това ще бъде достатъчно и за двама им.

Той чу името си. Долови въздишката й. Впи устни в нейните, защото чувстваше, че тя има нужда от това, и я остави да вземе каквото желае.

— Бавно — той проникна в нея и заглуши с устни стона й. — Искам да видя как удоволствието те поглъща, Аби.

Страстта, удоволствието, удивлението, които се изписваха на лицето й, го възбуждаха повече, отколкото си бе представял, че е възможно. Не се смяташе способен да дава, ала с нея копнееше да го стори. В продължение на години бе вземал, понякога безгрижно, твърде често егоистично. Никога не бе изпитвал това, което чувстваше с Аби. Тази мисъл го разтърсваше, изпълваше го с удивление.

 

 

Заради събирането на багажа, последните доуточнения и мултипликационните филми, в събота сутрин всички в къщата бяха заети. Шантел чакаше благоприятен момент. Когато Дилън излезе да помогне на момчетата в храненето на животните, тя изчака няколко минути, сетне се измъкна да се присъедини към тях. Беше топло за март според стандартите на Източния бряг, но тя потрепери и реши, че с радост ще се върне в Южна Калифорния. Преди това обаче трябваше да свърши нещо.

Повечето от конете бяха в заграждението. Шантел се подпря на оградата. Той щеше да излезе рано или късно. Можеше да почака.

Дилън изведе двата скопени коня и я забеляза. От няколко дни знаеше, че тя има да му каже нещо. Явно моментът бе настъпил. Той пусна конете и внимателно затвори вратата зад себе си. Безмълвно приближи към младата жена. Тя взе цигарата, която й предложи. Шантел рядко пушеше; всичко беше въпрос на настроение. Тя вдиша дълбоко и издуха дима. Заговори, загледана в конете.

— Не съм решила дали те харесвам. Това не е важно. Важни са чувствата на Аби.

Дилън реши, че тя няма представа колко близо са думите й до тези на Мади. Това беше част от връзката между близнаците. Двамата се загледаха в жребчето на Ева, което започна да суче. Кобилата се нагоди към ритъма и застина неподвижно.

— Мога да ти кажа, че не те харесах, когато дойде да ме интервюираш за Милисънт Дрискол за последната си книга. Отношението ми се дължеше отчасти на случилото ми се тогава, отчасти на твоето държание. Реших, че си суров, без капка съчувствие, затова не бях съвсем откровена с теб. Ако ти бях казала цялата истина, може би щеше да намериш място за съчувствие в книгата си. Но Аби е моя сестра.

Тя за първи път се обърна и го изгледа. Дори на силната слънчева светлина лицето й бе невероятно красиво. Класическа овална форма, леко изпъкнали скули, безупречна кожа. Погледнеше ли това лице, един мъж би забравил за всичко друго в жената. Но вниманието на Дилън бе привлечено от очите й. Представи си, че безмилостно бяха пронизвали твърде много мъже.

— Смятам, че държиш на Аби, но не съм сигурна, че си достатъчно силен, за да си позволиш да отдадеш значение на това. Искам да ти разкажа за Чък Рокуел така, както Аби не би могла — тя отново дръпна от цигарата и се наслади на вкуса. — Това е неофициално, Дилън. Ако Аби се съгласи, можеш да напишеш всяка моя дума. Ако тя не даде съгласието си, нямал си късмет. Съгласен ли си?

— Съгласен съм. Разкажи ми.

— Когато Чък за първи път дойде в клуба, той лудо се увлече по нея. Може би за известно време дори се влюби в нея. Не зная с какви жени се бе занимавал дотогава, но мисля, че мога да си представя. Аби изглеждаше недокосната, дори със съблазнителния си костюм и грима. Лековерна е тежка дума, освен ако не познаваш човека, а Аби беше и продължава да бъде лековерна — Шантел се усмихна. Не ледено, както бе свикнала, а простичко и очарователно. — Тя вярва в любовта, верността, докато смъртта ни раздели. Омъжи се със звезди в очите.

Дилън можеше да си представи Аби тогава, откровена, невинна, доверчива.

— А Рокуел?

— Той я обичаше, струва ми се, както можеше и докато можеше. Някои хора казват, че слабостта не прави човека лош — нещо проблесна в очите й, ала бе мигновено потиснато. — Не съм съгласна с това. Чък бе емоционално слаб. Мога да го извиня, като знам, че е отгледан от невероятно деспотична майка и баща работохолик. Ала не обичам много извиненията — тя хвърли поглед към него, очаквайки коментар.

— Продължавай — Дилън вече бе проучил семейната среда на Рокуел.

— Имаха проблеми още от самото начало. Тя ги прикриваше, но е трудно да скриеш нещо от близначката си. Пътуваше с него в Париж, Лондон, носеше красиви дрехи, беше й осигурен стил на живот, за който много жени мечтаят. Не и Аби — Шантел поклати глава и забарабани с пръсти по оградата. — Не казвам, че в началото не й е било приятно, но Аби винаги е търсила корени. Членовете на семейство О’Хърли трудно пускат корени.

— Ето защо е поискала това място.

Шантел пусна цигарата си на земята и я остави да угасне.

— Чък й го купи след особено отвратителна афера с младо и лекомислено момиче. Ала веднага щом го купи, се отегчи от него. Даде на Аби ясно да разбере, че ако иска да го запази и поддържа, трябва да се справи сама.

— Тя ли ти каза това?

— Не. Чък ми го каза — тя го изгледа с насмешка, насочена към нея самата. — Отбил се в Лос Анджелис и решил, че може да се окаже интересно да пофлиртува със сестрата на жена си. Очарователно. Дай ми още една цигара.

Докато Дилън й палеше цигарата, Шантел се овладя.

— Не беше мой тип, пък и макар моралът ми често да се подлага на съмнение, аз също имам изисквания. Наистина успя да ме предума за едно питие и да ми разкаже за всички проблеми, които има с малката си женичка вкъщи. Тя била скучна — Шантел яростно издуха дима. — Била твърде обикновена, от средната класа. Била се закопала в тази ферма и не искала да помръдне, а той искал да прави по-хубави неща с парите си. Ако искала да поправи проклетия покрив, трябвало сама да се погрижи за това. Ако искала водопроводната инсталация да стигне стандарта на двайсети век, трябвало да намери начин да го постигне сама. Той не се интересувал. Продължи с това как й била хрумнала безумната идея да отглежда коне. Присмя й се — Шантел стисна устни. Осъзнала, че говори прекалено бързо, тя замълча за миг, сетне продължи по-спокойно. — Не го изхвърлих, защото исках да чуя всичко. Докато тя бе преживяла всичко това, аз бях заета с кариерата си. Твърде заета, както разбираш, за да обърна внимание, макар инстинктивно да усещах, че нещата при Аби не вървят.

А дали той обърна внимание през изминалите седмици? Мисълта го жегна. Бе очаквал от нея честност и доверие — изисквал ги бе — а бе дал само въпроси.

Бе я наблюдавал, бе я слушал и инстинктивно бе съзнавал, че всичките му предубеждения са погрешни. И все пак защо бе останала с Рокуел? И защо той се мразеше, задето искаше да узнае?

Той насочи вниманието си към разговора.

— Според теб защо ти е казал всичко това? — попита безизразно.

Тя го прониза с поглед. Беше изумително колко бързо се променяше изражението й, ставаше хладно и сдържано, без да е помръднала и мускулче дори.

— Очевидно смяташе, че аз ще се забавлявам като него — тя се усмихна отново и дръпна по-спокойно от цигарата. — Както и да е, отървах се от него, сетне се обадих на Аби и дойдохме тук. Сестра ми живееше в къща, която всеки момент щеше да се събори върху главата й. Чък не й даваше нито цент, така че тя работеше почасово на места, където можеше да взима Бен със себе си. Зарадва се да ни види, но не бе готова да чуе нито един съвет, който намекваше за развод.

— Защо? — Дилън я докосна за първи път, просто сложи ръка на рамото й, но младата жена усети силата на чувствата му. — Защо остана с него?

Ето къде бил проблемът, осъзна Шантел. Той обичаше сестра й и Шантел не можеше да изпитва неприязън към него.

— Мисля, че трябва да получиш този отговор от нея, но мога да ти кажа едно. Аби притежава неизчерпаеми запаси от надежда и продължаваше да вярва, че Чък ще се върне. Междувременно пред нея стоеше проблемът да направи къщата обитаема. Отидохме в Ричмънд и продадохме бижутата й. Чък беше изключително щедър през първите шест или осем месеца от брака им, така че й донесоха достатъчно пари, за да преживява. Купих от нея палтото й от визон — не спомена, че тогава не можеше да позволи такава покупка. — По-късно тя се шегуваше, че ме видяла на снимка да нося нейния покрив.

— Продала е палтото, за да ремонтира покрива — промълви Дилън.

— Имаше много ремонти. Навремето се изумявах колко упорито се е вкопчила в това място. Но когато я виждам сега, разбирам колко е подходящо за нея и децата. След това нещата малко се поуспокоиха. Тя забременя с Крис. Имам собствена теория по този въпрос, но нека я оставим настрана.

Той я погледна и осъзна, че тя разбира много повече, отколкото Аби предполага.

— Оставена е настрана.

— Може би наистина те харесвам — тя се поотпусна и хвърли цигарата си. — След като се роди Крис, положението се влоши още повече. Чък стана безочлив и нагъл в любовните си афери. Не смятам, че това е в негова полза, но ми се струва, че искаше да подтикне Аби към развод за нейно собствено добро. Когато тя го направи, когато най-сетне го направи, мисля, че той осъзна колко много ще загуби.

— Да не искаш да кажеш, че Аби е подала молба за развод?

— Точно така. Можеше да го съсипе — аз със сигурност щях да го сторя — но тя не го обвини в изневяра и не поиска издръжка. Искаше само фермата и някаква приемлива сума за децата. По това време той ходеше с Лори Бруър и двамата шумно бяха отпразнували събитието. Някъде по това време трябва да е осъзнал всичко. Компенсираше загубата на вълнението от състезанията с други неща. Имаше жена и две прекрасни деца, които бе заменил за стил на живот, който водеше само към по-голямо нещастие. Зная как се чувстваше, защото ми се обади няколко дни преди онова последно състезание. Господ знае защо. Не изпитвах никакво съчувствие. Каза, че се обадил на Аби и я помолил да размисли за развода, но тя отказала. Искаше да се застъпя за него. Казах му да порасне. Няколко дни по-късно той катастрофира.

— И тя се почувства виновна, задето е искала да се разведе с него.

— Точно така — тя забарабани с безупречния си маникюр по оградата. — Беше безсмислено да й повтаряме, че няма вина, че не трябва да се наказва.

Дилън имаше достатъчно проблеми със своето чувство за вина, но се съсредоточи върху последните думи на Шантел.

— Какво имаш предвид? Как да се наказва?

— Замислял ли си се колко трудно се поддържа имение като това, колко трудно се възпитават деца? Не говоря във физически и емоционален аспект, а чисто финансово.

— Рокуел имаше много пари.

— Рокуел имаше… Джанис Рокуел също и все още има. Аби нямаше нито цент — тя поклати глава, преди мъжът да успее да я прекъсне. Всеки път, като си помислеше за това, имаше чувството, че вкусва отрова. — Джанис Рокуел се погрижи Аби да не получи нищо от парите на Чък, които бяха под попечителство. Нито за нея, нито за фермата, нито за децата.

Докато Шантел имаше усещането, че вкусва отрова, Дилън почувства разяждаща киселина в гърлото си. С невероятна яснота си спомни всичко, което бе казал на Аби от първия дъждовен ден в кухнята до сутринта, когато я бе видял да пуска гумените ръкавици в чантата си. И Дилън осъзна, че трябва да живее с този спомен.

— Как успя да задържи фермата?

— Взе заем.

Усещаше в устата си горчив вкус, който нямаше нищо общо с тютюна. Не й бе вярвал, не се бе доверил и на чувствата си. Аби бе прекалено горда, за да му каже това, което сега бе научил от Шантел.

Да върви по дяволите гордостта й, помисли си внезапно, яростно. Нима той нямаше право да знае? Нямаше ли право… Унесен в мислите си, той зарея поглед към хълмовете. Не, неговата гордост бе наранена. Мъжката му гордост и гордостта му на репортер. Аби знаеше какво мисли той за нея и бе приела мнението му — бе приела и него самия.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото някой трябва да убеди Аби, че вината не е нейна, че не е можела да предотврати нищо от случилото се. Мисля, че ти си този, който трябва да го стори. Мисля, че ако имаш смелостта, ти си мъжът, който би могъл да я направи щастлива.

Шантел вирна брадичка, очите й потъмняха, щом му отправи предизвикателството. Дилън неволно се усмихна.

— Ти си невероятна жена. Първия път това ми убягна.

Тя откликна на усмивката му.

— Да. И на мен ми убягнаха някои неща за теб.

Мади излезе през задния вход и извика:

— Шантел, лимузината пристигна.

— Идвам — тя отстъпи назад и отново го прониза с поглед. — Още нещо, Дилън. Ако причиниш болка на Аби, ще си имаш работа с мен.

— Честна сделка.

Той протегна ръка. Шантел с готовност я пое.

— Пожелавам ти успех.

— Благодаря.

 

 

Сбогуването беше дълго, сълзливо и шумно. Мади приближи към Дилън и го прегърна сърдечно.

— Имаш късмет. Смятам, че си подходящ за нея — прошепна тя в ухото му. Сетне се отдръпна с усмивка. — Добре дошъл в семейството, Дилън.

Всички се връщаха по два пъти в къщата, преди да се настанят в колата. Крис и Бен трябваше да бъдат насила измъкнати навън, след като разкриха всички тайни копчета и бутони в колата. След като вдигнаха и спуснаха прозорците десетина пъти, усилиха докрай радиото и малкия портативен телевизор, Аби ги издърпа навън, та да могат да се качат останалите от семейството. Лимузината потегли бавно като презокеански параход.

— Ще карам кола — реши Крис веднага. — Ще нося хубава шапка като тази на господин Доналд и ще се возя на предната седалка.

— Аз предпочитам да се возя отзад при телевизора.

Аби се разсмя и разроши косата на Бен.

— Това момче е истински О’Хърли. Не знам за теб, но аз искам нещо студено, преди да се заловя с бъркотията в кухнята.

— Може ли да отидем да поиграем с кончетата? — попита Бен, вече излязъл на верандата.

— Само внимателно — извика след тях Аби. Въздъхна и пое към къщата. — Вече ми липсват.

— Невероятно семейство.

— Най-меко казано. Искаш ли сода?

— Не — той неспокойно закрачи из кухнята. Думите на Шантел все още го тормозеха. Както и всичко, което бе научил през последните няколко дни. Фактът, че тъй дълбоко се бе излъгал в преценката за Аби, го правеше несигурен. — Аби, това място, фермата, е много важно за теб.

— Като изключим момчетата, то е най-важното — тя си напълни чаша с лед.

— Ти не си глупачка — той произнесе думите тъй ожесточено, че Аби се обърна и го погледна.

— Смятам, че не съм.

— Тогава защо си позволила на Рокуел да се разпорежда с теб? Защо си позволила на майка му да те лиши от всичко, на което имаш право.

— Почакай — бе се надявала да мине ден, поне няколко часа, преди всичко това да започне отново. — Джанис действително няма нищо общо с останалото, нищо общо с биографията на Чък.

— Биографията да върви по дяволите — той я хвана за ръцете. Едва в този момент осъзна, че от известно време книгата няма никакво значение. Важна бе Аби. Виждаше единствено какво е преживяла тя, какво е направила, какво й е било причинено. Ако тя не можеше да мрази, той щеше да мрази вместо нея. — Тя се е погрижила да не получиш нито цент от парите на Чък, които са били под попечителство. С тези пари можеше да купиш фермата и да си спокойна. Ти имаш право на тях, децата ти имат право на тях. Защо си позволила това?

— Нямам представа откъде си се сдобил с информацията — тя се постара да овладее гласа си. Навремето бе преглътнала горчивината. Нямаше желание да я опита отново. — Джанис контролира тези пари. Чък трябваше да ги наследи, когато навършеше трийсет и пет години, но той не доживя тази възраст. Парите бяха нейни.

— Наистина ли мислиш, че това ще бъде прието в съда?

— Нямам никакво желание да ходя в съд. Чък ни остави малко пари.

— Каквото е останало, след като е пропилял по-голямата част.

Аби кимна, гласът й остана спокоен. Това беше стар спор, който бе водила и със себе си преди години.

— Достатъчно, за да съм сигурна, че ще мога да изпратя децата в колеж.

— А междувременно трябва да вземеш заем, за да задържиш покрива над главите им.

Това я унижаваше. Той не би могъл да знае колко унизително бе за нея да моли за пари, колко неловко се чувстваше, че това му е известно.

— Дилън, това не е твоя грижа.

— Става моя грижа. Ти си моя грижа. Знаеш ли какво чувствам, като знам, че търкаш чужди подове?

— Какво значение има чии подове търкам?

— За мен има голямо значение, защото не искам ти… не мога да понеса ти… — той изруга и опита отново: — Можеше да бъдеш честна с мен, ако не в началото, то поне после, когато станахме по-близки.

Тя поне бе откровена, когато изразяваше чувствата си. Аби взе кафеварката от печката, отнесе я до умивалника и я напълни със сапунена вода.

— Бях честна колкото можех. Ако беше само заради мен, можех да ти кажа всичко, но трябва да мисля и за момчетата.

— Няма да направя нищо, с което да ги нараня. Не бих могъл.

— Дилън, какво значение има всичко това? — не беше спокойна. По дяволите, никак не беше спокойна. Чувстваше как гневът яростно пулсира в тялото й. — Та това са само пари. Не може ли просто да ги отминем?

— Не е само за парите. Не, не можем да отминем този въпрос. Ти също не си го отминала, защото в противен случай щеше да ми кажеш — завладя го разочарование, вина, гняв. И изведнъж в съзнанието му изплува снимката, на която Аби бе като принцеса, облечена в бялото кожено палто. — Продала си това проклето бяло палто, за да ремонтираш покрива.

Тя объркано поклати глава.

— Какво значение има? С визона едва ли бих могла да нахраня животните.

— Знаеше какво е мнението ми за теб — ядът, който Дилън изпитваше към себе си, го правеше само по-несправедлив към нея. — Не си направи труд да го промениш. Дори когато се влюбих в теб, ти не ми се довери напълно. Извъртания и хитрувания, Аби. Така и не ми каза, че си възнамерявала да се разведеш с него, не ми каза колко трудно ти е било да печелиш за храната. Имаш ли представа как се чувствах, като трябваше да научавам всичко това парченце по парченце?

— А знаеш ли как се чувствам аз? — тя извиси глас, за да го надвика. — Знаеш ли как се чувствам, като си спомня как се провалих?

— Това е абсурдно. Би трябвало да знаеш колко глупаво е подобно твърдение.

— Зная колко глупава бях аз.

— Аби — тонът му стана по-груб. — Той се е провалил. Предал е теб, децата си, а накрая и себе си — Дилън леко я разтърси, отчаяно опитвайки се да я накара да проумее колко много е направила и колко я уважава той за това. — Ти си причината нещата да потръгнат. Ти си създала дом, дала си живот на две деца.

— Престани да крещиш на мама.

Напрегнат и бледен, Бен стоеше на прага на кухнята. Дълбоко разстроена, Аби само се втренчи в него.

— Бен…

— Пусни майка ми — долната му устна затрепери, но той непоколебимо се втренчи в Дилън. — Пусни я и си върви. Не те искаме тук.

Отвратен от себе си, Дилън пусна Аби и се обърна към момчето.

— Нямаше да нараня майка ти, Бен.

— Нали те видях.

— Бен — Аби бързо пристъпи между двамата. — Не си разбрал. Бяхме ядосани един на друг. Когато са ядосани, хората понякога си крещят.

Момчето бе стиснало челюст и напомни на Аби за баща му, когато изпадаше в ярост.

— Не искам да ти крещи. Няма да му позволя да те нарани.

— Миличък, аз също крещях — нежно рече тя и го погали по главата. — И той не ми причиняваше болка.

В очите му проблесна смесица между унижение и гняв.

— Сигурно го обичаш повече от мен.

— Не, бебето ми…

— Не съм бебе! — лицето му почервеня, когато я отблъсна. — Ще ти покажа!

Аби все още бе коленичила на пода, когато задната врата се затръшна.

— О, Господи — младата жена бавно се изправи. — Не се справих много добре.

— Вината беше моя — Дилън прокара пръсти през косата си. Искаше да им предложи да се грижи за тях, да им даде всичко от себе си. А наместо това бе успял да причини болка на Аби и да настрои Бен против себе си. — Нека да поговоря с него.

— Не зная. Може би трябва аз… О, Господи! Бен, Бен, спри! — тя се втурна през задната врата, преди Дилън да успее да извика. Настигна я в миг и я задмина. Бен беше яхнал Ураган и своенравният кон яростно риташе.

Сърцето на Аби бясно заблъска в гърдите й, когато момчето се вкопчи във врата на жребеца. За момент й се стори, че Бен ще успее да укроти животното и да слезе, но сетне Ураган се изправи на задните си крака и за момент жребецът и момчето се сляха в едно — силуетът се очерта на фона на небето. После Бен бе отхвърлен като муха.

Викът му се сля с пронизителното цвилене на животното. Като в забавен каданс тя наблюдаваше как копитата на коня танцуват около телцето на Бен и по чудо го избягват. Усети лапите на страха да сграбчват сърцето й, когато се втурна към падналото момче.

— Бен. О, Бен — искаше й се да се разплаче, но заедно с Дилън започна да опипва безчувственото тяло за признаци на живот.

— Добре е, но е в безсъзнание. Мисля, че ръката му е счупена — собствените му ръце трепереха. Ако беше малко по-бърз, само няколко секунди… — Аби, можеш ли да докараш колата?

Бен лежеше неподвижно, лицето му бе бяло като платно. Искаше да покрие тялото му със своето и да се разплаче.

— Да — тя вдигна поглед и зърна Крис до себе си. Момченцето трепереше като лист. — Хайде, Крис — хвана го за ръка и го поведе със себе си. — Трябва да откараме Бен в болницата.

— Той добре ли е? Ще се оправи ли?

— Ще се оправи — прошепна тя и забърза към колата.

— Можеш ли да караш? — попита Дилън, когато тя се върна. — Не знам пътя.

Тя кимна и му помогна да настани първородния й син в скута си. Стисна зъби и потегли по алеята, уплашена, че ще раздруса момчето, като минава по бабуните. В мига, в който излезе на магистралата, натисна докрай педала на газта.

Когато Бен се размърда, Аби усети как очите й се пълнят със сълзи и ги потисна. Момчето изстена, щом дойде в съзнание. Тя започна да му говори, безсмислици, всичко, каквото й идваше наум. От задната седалка Крис се наведе напред и погали крака на Бен. Тъй като не знаеше какво друго да направи, Дилън нежно отмахна косата от челото му.

— Почти пристигнахме, Бен — прошепна. — Дръж се.

— Боли.

— Да, зная — когато момчето зарови лице в ризата му, Дилън за първи път през живота си разбра какво означава да усетиш чужда болка.

Аби паркира до тротоара пред спешното отделение и изскочи от колата да помогне на Дилън и Бен.

Сякаш минаха часове. Зъбите й започнаха да тракат, докато диктуваше на регистратурата необходимите сведения. Пое дълбоко въздух и опита да се успокои, когато откараха Бен за рентгенова снимка. В яда си малкото й момче бе опитало да докаже, че е мъж. Беше пострадало и сега тя можеше само да чака. Дилън стоеше до нея, вдигнал Крис на ръце.

— Седни, Аби. Сигурно ще отнеме време.

— Той е само едно малко момче — не можеше да рухне сега. Бен щеше да има нужда от нея. Но сълзите се застичаха беззвучно по бузите й. — Беше толкова ядосан. Никога не би яхнал жребеца, ако не беше ядосан.

— Аби, момчетата всеки ден си чупят костите — но стомахът му болезнено се беше свил.

— Какво ще стане с Бен? — като видя, че майка му плаче и Крис започна да подсмърча.

— Той ще се оправи — Аби избърса сълзите си. — Докторите ще се погрижат за него.

— Мисля, че ще има гипс — Дилън плъзна пръсти по ръчичката на Крис. — Когато изсъхне, ще можеш да напишеш името си върху него.

Крис подсмръкна и се замисли.

— Аз мога да пиша само с печатни букви.

— Ще стане и с печатни букви. Хайде да седнем.

Аби си наложи да не крачи из помещението. Когато Крис се настани в скута й, тя с мъка се удържа да не го притисне силно към себе си. С всяка изминала минута, празнотата, която чувстваше в себе си, нарастваше. Скочи, замаяна от страх, когато докторът излезе.

— Хубаво чисто счупване — рече той. Усетил тревогата й, мъжът леко я стисна за рамото. — С гипса ще стане сензацията на училището.

— Той… Има ли някакви други рани?

Всичко й мина през ума, като се почне от сътресение на мозъка и се стигне до вътрешни кръвоизливи.

— Той е силно здраво момче — докторът не бе отдръпнал ръка от рамото й и усети залялото я облекчение. — Малко му се гади и има няколко натъртвания, които ще посинеят. Искам да почине няколко часа под мое наблюдение, но мисля, че няма за какво да се тревожите. Ще ви дам рецепта и списък с нещата, които ще може и няма да може да прави. Вече му казах, че известно време трябва да стои далеч от диви коне.

— Благодаря ви — тя притисна ръце към очите си. Счупена кост. Костите зарастват, помисли си с облекчение. — Мога ли да го видя?

— Оттук.

Изглеждаше толкова дребничък на бялата маса. Аби с мъка потисна напиращите отново сълзи и се наведе да го прегърне.

— О, Бен, изплаши ме до смърт.

— Счупих си ръката — вече свикваше с мисълта как ще показва гипса си в училище.

— Много вълнуващо — вече й беше простено. Аби го зърна в очите му, почувства го, когато пръстите му обхванаха нейните. — Сигурно боли, а?

— Вече съм малко по-добре.

Крис приближи да разгледа чистия бял гипс.

— Дилън каза, че мога да напиша името си върху него.

— Сигурно — Бен за първи път вдигна очи към Дилън. — Може би всички ще си ги напишете. Избяга ли Ураган?

— Не се тревожи за Ураган. Той знае къде е варелът с фураж.

Момчето се втренчи в пръстите си и ги размърда енергично.

— Съжалявам.

— Не — тя повдигна брадичката му. — Аз съжалявам. Ти се застъпи за мен. Благодаря.

Тя го целуна и Бен вдъхна познатото й ухание. Вече не се чувстваше толкова смел, само уморен.

— Няма защо.

— Докторът иска да останеш малко тук. Ще ти донеса лекарството.

— Защо не отидете двамата с Крис, Аби — Дилън приближи до масата. — Искам да поговоря малко с Бен.

Тъй като усети, че големият й син е по-скоро смутен, отколкото ядосан, тя кимна.

— Добре. Няма да се бавим.

— Може ли да получа нещо за пиене? — обади се Бен.

— Ще попитам доктора — Аби се наведе и го целуна по двете бузи. — Луда съм по теб, разбойнико.

Момчето се ухили и се взря в гипса. На прага Аби хвърли поглед през рамо и видя, че синът й е вдигнал очи към Дилън.

— Сигурно си ми много ядосан — започна мъжът.

— Сигурно.

— Да крещиш на някого, когото обичаш, е доста глупаво. Понякога възрастните проявяват глупост.

И Бен мислеше така, но беше предпазлив.

— Може би.

Как да подходи към момчето? С истината. Толкова бе ораторствал за честност, бе я изисквал, бе я очаквал. Може би беше време да я даде. Дилън приседна на масата.

— Имам проблем, Бен. Надявам се, ще ми помогнеш да го разреша.

Момчето сви рамене и започна да си играе с крайчеца на чаршафа. Но се заслуша внимателно.

 

 

Вече се смрачаваше, когато се прибраха вкъщи. Настаниха Бен удобно и натрупаха около него книги и играчки, за да се забавлява. Момчето беше изтощено и заспа, преди още да си изяде вечерята. Докато Аби оправяше завивките му, Дилън отнесе задрямалия Крис в стаята му.

— Заспа върху пицата си — подхвърли с усмивка Дилън.

— Идвам веднага.

— Мога да се справя. По-добре разтреби долу и приготви за двама ни нещо за пиене.

Имаше останали няколко бутилки вино, подарък от Шантел. Аби напълни две чаши, сетне се нахвърли върху пицата, осъзнала, че не е хапвала от сутринта. Бе я преполовила, когато сълзите й рукнаха отново. Аби внимателно затвори картонената кутия, облегна се на плота и заплака.

Дилън я завари обляна в сълзи и не се поколеба. Грабна я в обятията си и я притисна към себе си.

— Глупаво е да плача сега — промълви тя. — Той е добре. Но просто продължавам да го виждам във въздуха, как застива там за един ужасен миг.

— Зная. Но вече е добре — той я отдалечи от себе си и започна да бърше сълзите й. — Всъщност, освен счупената ръка, той е прекрасен.

Аби погали бузата му и го целуна.

— Ти си прекрасен. Не зная какво щях да правя без теб.

— Щеше да се справиш чудесно — той извади цигара, защото се чувстваше не по-малко разтърсен. — Това е едно от най-заплашителните неща у теб.

— Заплашителна? — тя не вярваше, че може да се засмее отново, ала се оказа толкова лесно. — Аз?

— Не е лесно за един мъж да се обвърже с жена, която е напълно способна да се справя с всичко. Да поддържа къщата, да възпитава децата си, да построи ферма. Не е лесно за един мъж да повярва, че съществуват жени, които не само правят тези неща, но и ги правят с удоволствие.

— Не те разбирам Дилън.

— Така и предполагах — той смачка цигарата, осъзнавайки, че няма нужда от нея. — За теб е съвсем естествено, нали? Това е невероятно.

Аби вдигна чашата и му я подаде.

— Ако не те познавах по-добре, щях да кажа, че вече си пийнал.

— Мислите ми тъкмо се избистриха.

— Моите също — тя отпи от чашата си. Виното беше непознато и прекрасно студено. — Зная, че ми беше ядосан тази сутрин.

— Аби…

— Не, почакай. Последното нещо, което ми каза, преди Бен да се появи, бе да прогледна. Искам да ти разкажа всичко — и да приключа с това.

Би могъл да й каже, че това вече няма значение. Поне за него. Но усети, че за нея е важно.

— Добре.

— Попита ме защо съм останала с Чък. Много просто, останах, защото бях дала обещание. Накрая, когато осъзнах, че трябва да го наруша и да разтрогна брака си, имах нужда да поема цялата вина. Някак си ми беше по-лесно да продължа да живея, вярвайки, че аз съм направила грешка, че съм се провалила по някакъв начин.

Гласът й беше напрегнат. Аби отпи нова глътка от виното и продължи:

— Но аз не съм направила грешка, Дилън, и имам две хубави деца, които доказват това. Ти каза, че Чък е предал себе си и имаш право. Той можеше да постигне много повече, но направи погрешен избор. Време е да призная, че аз направих верния избор. Благодарение на теб, имам сили да направя това признание.

— Приемам благодарността ти, но не това преследвам.

Както в чакалнята на болницата, Аби усети стомахът й да се свива на топка.

— Никога няма да забравя какво направи само с присъствието си.

— Не ми е приятно, че говориш в минало време. Не искаш ли да чуеш какво си говорихме с Бен, докато те нямаше?

Аби се втренчи във виното си.

— Смятах, че ще ми кажеш, ако искаш да науча — вдигна поглед и се усмихна. — Пък и винаги мога да го измъкна от Бен, ако не ми кажеш.

— Това е едно от нещата, които обичам у теб.

В очите й се прокрадна безпокойство.

— Дилън, тази сутрин, когато ми крещеше, каза…

— Че съм се влюбил в теб. Проблем ли има?

— Иска ми се да знаех.

— Нека ти обясня така, както обясних на Бен — той остави чашата си, сетне взе нейната от ръцете й и я сложи на плота. — Казах му, че съм влюбен в майка му. И че съм новак в любовта и не зная как да се справям с нея. Казах му, че съзнавам как съм направил някои грешки и се надявам той да ми помогне.

Дилън зарови пръсти в косите й, притисна длан към бузата й, сетне се отдръпна.

— Казах му, че зная донякъде как се управлява ферма, но имам твърде незначителен опит като съпруг и съвсем никакъв като баща, макар да ми се иска да пробвам.

Очите й се разшириха. Изглеждаше толкова уязвима, та му се прииска да я притегли в прегръдките си и да й обещае, че ще я защити от всичко. Но на Аби не трябваше да се дават прибързани обещания. Веднъж вече бе получила прибързани обещания, които са били нарушени. Реши, че всичко трябва да бъде изградено върху взаимното доверие.

— Ще ми дадеш ли възможност?

Тя не можеше да преглътне. Чудеше как изобщо успява все още да диша.

— Какво каза Бен?

Дилън се усмихна и я погали по бузата.

— Смята, че идеята е доста добра.

— Аз също — тя се хвърли в прегръдките му. — О, Дилън, аз също.

Може би изпитваше благодарност, може би облекчение. Но и чувството, че най-сетне се е прибрал у дома.

— Само не мисли да купуваш крави.

— Не. Никакви крави. Обещавам — засмя се тя.

Дилън притисна устни към нейните. Всичко беше тук — любов, доверие, надежда. В живота съществуваха втори възможности и двамата с Аби бяха открили своята.

— Аби… — можеше с часове да я държи в обятията си.

— Да?

— Мислиш ли, че можем да убедим баща ти да танцува на сватбата ни?

— Смятам, че нищо не е в състояние да го спре — усмихна се Аби.