Нора Робъртс
Трудна истина (11)

Десета глава

Движен от разяждаща го ярост, Дилън написа двайсет страници. Чък Рокуел се бе превърнал в нещо повече от име, ала изграденият образ бе позагубил блясъка си. Сега вече го познаваше като човек, с множество недостатъци, нерешителен, погълнат в себе си, невъздържан. Не можеха да се пренебрегнат уменията му на състезател, нито пък дързостта, която някои биха нарекли героизъм. Той бе получил всичко наготово и все пак не бе пожелал да се наслаждава безучастно на богатството, бе отказал да заеме длъжност в семейния конгломерат. Наместо това бе предпочел със собствени сили да достигне славата и успеха. Трябваше да се отдаде дължимото на това.

Чък Рокуел бе постигнал завиден успех и си бе извоювал уважение. Колегите му го смятаха за един от най-добрите професионалисти, макар да не го харесваха като личност. Пресата го славословеше както на пистата, така и извън нея. Почитателите му го бяха превърнали в знаменитост още през първата му състезателна година като професионалист. В добавка той имаше вярна съпруга и двама сина.

И сетне се бе заел — съвсем систематично, според Дилън — да унищожи всичко.

Бе загубил финансовия си поддръжник, бе настроил против себе си повечето от колегите си и бе нанесъл непоправими щети върху брака си. И все пак преди време Аби го бе описала като рицар на бял кон. И бе останала с него в продължение на четири години. Защо?

Чък бе съсипал брака им, бе я изнасилил, бе я оставил сама да се грижи за децата им, докато той се е втурвал към следващото състезание и е преследвал следващата жена. Но Аби му бе създала дом.

Защо?

Докато тя сама не му кажеше, докато не я притиснеше отново към стената и не измъкнеше отговорите от нея, всичко, което пишеше, бяха думи, лишени от съдържание.

Докато тя сама не му кажеше, докато не му се довереше с истината, не можеше да признае чувствата си към нея.

Колко дълго би могъл да отрича? Дилън ядно смачка цигарата си. Колко дълго би могъл да живее в една къща с Аби, да я наблюдава, да я желае и да отрича, че си е загубил ума по нея? Загубил си е ума. С подигравателен смях, той прокара ръце по лицето си. Беше по-лесно да се обяви за обезумял, отколкото да признае, че е загубил сърцето си. Беше влюбен.

Но винаги бе смятал, че да се влюбиш, означава да се препънеш, да паднеш, защото не си внимавал за камъните по пътя или пък не си забелязал края на пропастта. И беше прав. Чувстваше се така, сякаш се бе препънал в един от тези камъни и през глава се бе хвърлил в пропастта. Най-вероятно това щеше да съсипе книгата, способността му за обективна преценка и живота му.

Господи, искаше му се тя да се върне вкъщи.

Ето още един проблем, помисли си той. Беше във фермата само от три седмици и вече мислеше за нея като за свой дом. Беше с Аби само от три седмици и вече я мислеше за своя. А момчетата… Дилън стана и закрачи из стаята. Е, добре, беше луд по тях. Не беше направен от камък, нали?

Не би трябвало да има никакво значение. Беше положил невероятни усилия, за да подреди живота си така, както му харесваше. Единственият човек, пред когото носеше отговорност, беше той самият. Единственият човек, чиито изисквания трябваше да удовлетворява, беше той самият. Единственият човек, от чието одобрение се интересуваше, бе Дилън Кросби.

Може да не тънеше в пари, но изкарваше достатъчно. Ако утре пожелаеше да замине за три седмици за Южните морета, нямаше с кого да се съобразява. Егоист ли беше? Дилън сви рамене. И какво ако беше? Имаше право на това. Бе доил крави, докато отиде в колежа. Бе учил упорито и се бе утвърдил и професионално, и като личност. Годините, когато бе работил като репортер, бяха сурови, но вече бяха зад гърба му. Семейният му живот не беше идилия, но той бе направил всичко, което бе по силите му. Сега беше свободен, без ангажименти, без солидни връзки. Сам си определяше задачите, сам си поставяше изисквания. Нямаше да обърне живота си с главата надолу, само защото харесваше фермата и бе обикнал две деца. Бе преминал през един брак, Аби също. Би трябвало да бъдат разумни и да не слагат отново венчални халки.

Кога ли щеше да се върне вкъщи тя?

В мига, в който чу шума на приближаваща кола, той се спусна към прозореца. Ала пред къщата спря не очуканото комби на Аби, а металносива лимузина.

— О, свеж въздух. Провинциален въздух — Франк О’Хърли изскочи от колата, сякаш започваше първо действие, първа картина. — Прояснява ума. Пречиства душата. Всички да дишат дълбоко — той изпълни съвета си и направи гримаса. — Господи помилуй! Каква е тая миризма?

— На конски тор, предполагам — Мади застана до него и се озърна с любопитство. За нея нямаше значение дали се намира на някоя нюйоркска улица, или в затънтената провинция. — Мамо, чантата ми вътре ли остана?

— Ето я — Моли, стройна и красива, пое протегнатата ръка на шофьора, слезе от колата и засенчи очи. Слънцето причиняваше бръчки. Не че беше суетна, но като актриса трябваше да пази лицето си. — О — наполовина доволна, наполовина объркана, тя се втренчи в къщата.

— Какво място. Не мога да си представя нашата Аби тук.

— Къде ли сгрешихме? — попита я Франк и си спечели лек удар по рамото от най-малката си дъщеря.

— Престани, татко. Аби е влюбена в това място.

Дилън застана на прага тъкмо когато Шантел О’Хърли слезе от колата. Мина му през ум, че Аби има същите дълги и стройни крака като Шантел. Холивудската звезда пое ръката на шофьора и му отправи усмивка, от която мъжете сигурно се разтапяха. — Благодаря, Доналд — гласът й бе като дим и сякаш обвиваше слушателите й в чувственост. — Отнеси багажа ни на верандата и това е всичко за днес.

— Толкова добре го правиш — прошепна Мади, щом шофьорът отвори багажника.

— Миличка, та аз съм родена за това — Шантел се разсмя и прегърна сестра си. В същия миг зърна Дилън. — Виж ти, кой бил тук.

— Трябва да е писателят — Мади му хвърли изпитателен преценяващ поглед. — Бъди любезна.

— Мади, не забравяй имиджа ми — Шантел плъзна огромните тъмни очила надолу по носа си и продължи да се взира в Дилън. — Любезността съвсем не се връзва с него.

Дилън се възползва от мълчанието на двете жени, за да огледа групата. Едната сестра бе облечена в широки панталони и огромно сако, чиито контрастиращи нюанси на зелено и синьо би трябвало да избождат очите. Наместо това шарките бяха ярки и весели като разрошената й червеникаво руса коса. До нея бе олицетворението на хладния блясък — от дългата сребристо руса грива до върховете на високите обувки от крокодилска кожа. До тях бе застанала дребничка хубава жена около петдесетте и жилав мъж, който театрално ръкомахаше към обора.

Мади първа пристъпи напред.

— Здравейте, ние сме семейството на Аби.

Тя бързо изкачи стълбите с енергичната походка на роден оптимист. Сестра й я последва с бавните съблазнителни движения на родена сирена.

— Дилън Кросби — Шантел протегна върховете на пръстите си. — Познаваме се.

— Госпожица О’Хърли — ако някога бе срещал жена, която да иска да забие нож в тялото му — и в същото време да знае точно къде да го насочи — това бе Шантел. Дилън се обърна към Мади.

— Вие сте писателят — тя стрелна с развеселен поглед сестра си. — Аби ни каза, че ще бъдете тук. Това са родителите ни.

— Франк и Моли О’Хърли — Франк сърдечно разтърси ръката на Дилън.

— Моли и Франк — с усмивка го поправи жена му.

Аби е наследила външността на майка си, помисли си Дилън.

— Винаги се притеснява за афишите — Франк целуна жена си по бузата, преди да се обърне отново към Дилън. — Къде е моето момиче?

— Аби трябваше да свърши някои задачи — Дилън вярваше на първото впечатление и дребничкият енергичен мъж със сърдечна усмивка и школуван глас му допадна веднага.

— Задачи — Франк прегърна жена си я притисна към себе си. — Типично за нашата Аби.

— И съвсем нетипично за всички останали от семейството. Здравейте — Моли не протегна ръка, но се усмихна на Дилън. — Вие трябва да сте писателят. Аби ни каза, че е решила да даде разрешение за публикуването на книгата.

— Да, така е — не бе необходимо тя да казва нищо повече, за да покаже неодобрението си. И въпреки това Дилън усети, че то е насочено по-скоро към проекта, отколкото към него самия. Не всеки умееше да изрази тъй ясно едно толкова недоловимо разграничение. — Не зная кога точно ще се върне Аби, но…

— Няма проблеми — Франк го тупна приятелски по рамото, мина покрай него и влезе в къщата. Стори го тъй непринудено, че на Дилън му трябваше известно време, докато осъзнае, че Франк не обърна никакво внимание на купчината багаж.

Мади грабна два сака и намигна на Дилън.

— Много е хитър, нали? Хайде, Шантел, като в доброто старо време.

Шантел изгледа преценяващо купчината, спря, сетне избра малка кожена торба.

— Взема пример от баща си — подхвърли Моли и хвана дръжката на голям куфар.

— Оставете на мен — рече Дилън, ала тя само се разсмя и понесе куфара.

— Мъкна багаж, откакто съм се изправила на краката си. Не се притеснявайте за мен, вземете останалите чанти, защото мога да ви уверя, че няма да се върнат за тях. Франк, направи кафе — извика тя, сетне пое нагоре по стълбите, без да се обръща назад.

Дилън сви рамене, взе останалите сакове и я последва. Очертаваше се интересен следобед.

 

 

Аби реши, че няма никакъв смисъл да се ядосва. Може да й се струваше справедливо, може гневът да й бе донесъл известно удовлетворение, но по този начин нямаше да постигне нищо. Дилън не й вярваше. Ако искаше да бъде честна, трябваше да признае, че не му бе дала основания за това. Макар да не го бе лъгала, не беше и напълно честна. Дилън Кросби бе човек, който искаше голата неподправена истина.

Беше й причинил болка. Съмненията и подигравката му я бяха обидили. Бе вярвала, че са започнали да се разбират. Бе се надявала, че са станали достатъчно близки, за да може той да я приеме такава каквато е.

Бе искала твърде много. Бедата бе, че копнееше за повече. Искаше той да й се довери, макар тя самата да не бе в състояние да го стори. Искаше подкрепата му, макар да се боеше да предложи своята. И повече от всичко искаше любовта му, въпреки че не можеше да признае своите чувства към него.

Гневът й бе донесъл само временно удовлетворение. Сега се чувстваше неспокойна и нещастна. Може би беше време да постави чувствата си на карта и да даде на Дилън това, което изглеждаше най-важно за него. Честност. Ако му кажеше всичко и той все пак я изоставеше, нямаше да има за какво да се упреква.

Когато Аби спря пред къщата, бе решила да каже на Дилън всичко — за грешките, за разкаянието, за компромисите. Без доверие, любов бе само още една празна дума. Щеше да остави живота си в ръцете му и да му се довери.

Щом отвори вратата, нервите й се изопнаха. Трябваше да говори с него и то бързо, преди да е размислила и да се е отказала. Зърна го да идва откъм кухнята. Остана до вратата и се опита да събере решителност.

— Дилън — тя премести чантата в другата си ръка. — Трябва да поговорим.

— Права си — Дилън бе взел същото решение тази сутрин. — Но ще се наложи да отложим малко разговора.

— Не може. Аз… — с крайчеца на окото си Аби долови движение и се извърна към стълбите. Мади стоеше там боса, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на широките си панталони. Усмихна се така, сякаш знаеше всички тайни на земята и бе готова да ги сподели с тях.

— Мади! — Аби се втурна към стълбите и се хвърли в прегръдките на сестра си. Двете се разсмяха и заговориха едновременно. Незнайно как в потока от думи успяха да си зададат и да отговорят на десетки въпроси.

— Вие двете винаги си застъпвате репликите — подхвърли Шантел от стълбите.

Дилън забеляза, че изглежда също толкова хладна и елегантна, както когато слезе от лимузината. Сетне е радостен вик затрополи по стълбите и се спусна към сестрите си.

— И двете сте тук — Аби прегърна сестрите си и ги притисна към себе си. Едната ухаеше свежо и леко, другата съблазнително и загадъчно. — Как успяхте?

— Аз се измъкнах от пиесата — през смях рече Мади. Едва когато го стори, разбра колко силно се е нуждаела от промяна. — Дубльорката ми е готова да ми издигне паметник.

— Миналата седмица заснехме последните сцени от филма — сви рамене Шантел. — Оставих изпълнителя на главната роля да страда неутешимо — тя отстъпи назад и обхвана лицето на Аби. Обърна я на едната страна, сетне на другата, присви очи — невероятно — промълви. — Никакъв грим. Ето затова те мразя.

Аби отново прегърна сестрите си.

— О, Господи, толкова се радвам, че сте тук.

В гласа й се прокрадна едва доловима нотка на отчаяние. Ала това бе достатъчно. Шантел стрелна с поглед Дилън над главата на Аби. Очите й бяха тъмносини и пронизваха като стрели.

Чувствителна към смяната на настроението, Мади долови напрежението. Според нея най-добрият начин да се справиш с него, бе като го заобиколиш.

— Мразя да използвам заучени фрази — непринудено рече тя, — но още нищо не си видяла. Ела в кухнята. Ще пийнеш ли кафе с нас, Дилън?

Тя го изгледа тъй приятелски, та мъжът се запита дали не си е въобразил посланието зад думите. Очите й не бяха яркосини като на Шантел, нито пък тъмнозелени като на Аби. Бяха с топлия нюанс на отлежало бренди. Но отправяха предизвикателство. Осъзнал това, Дилън последва трите сестри в кухнята.

— Мамо. Татко — Аби смаяно се взря в родителите си, които се бяха настанили удобно до бара.

— Време беше да се прибереш вкъщи, момичето ми — Франк се завъртя на стола и се ухили. Разтвори ръце с широк подканящ жест, който винаги я бе трогвал. — Дай целувка.

— Какво правите тук? — тя прегърна родителите си и вдъхна познатите аромати. Ментови бонбони и „Шанел“. Баща й не можеше да изкара деня без ментови бонбони, а майка й би се лишила от обувки, но не и от любимия си парфюм. — Тук няма театър в радиус от трийсет километра.

— Почивка — баща й отново я целуна. — Избирахме между това място и Париж.

Моли изсумтя и отпи от кафето си.

— Къде са момчетата?

— На училище. Ще се върнат малко след три.

— Цял ден лепнати за книгите. — Франк поклати глава. — Та това е трагедия.

— Само не им го казвай — предупреди го Аби. — С радост ще се съгласят с теб.

— Какво е това? — Франк се пресегна и попи една сълза от ресниците й.

— Аби има право да се вълнува — Мади приближи до печката да си налее още кафе. — Чуди се как ще изхрани още четирима души цели три дни. Аби, някаква хитрина ли има за този котлон? Не мога да го запаля.

— Натисни копчето и тогава завърти. Наистина ли можете да останете? — тя погледна първо майка си, защото знаеше кой всъщност владее положението.

— Имаме почивка между два ангажимента — рече Моли и я потупа по рамото. — Така че ако можеш да ни настаниш, ще останем до края на седмицата.

— Разбира се, че мога да ви настаня — тя прегърна Моли отново. Все още й бе трудно да повярва, че семейството й е на едно място по едно и също време. — Иска ми се само и Трейс да беше тук.

— Това момче — процеди Франк. — Няма никакво чувство за отговорност, никакви амбиции. Не мога да си представя как отгледах толкова некадърен син.

— Това е загадка — сухо подхвърли Шантел.

— Той има талант — Франк удари с юмрук по бара. — Научих го на всичко, което знам. От десет години не е излизал на сцена.

— Казах ли ви, че Крис участва в коледната пиеса в училище? — Аби знаеше как да отвлича вниманието и да успокоява. — Играеше овца.

Франк изпъчи гърди.

— Е, човек все трябва да започне отнякъде.

— Добро попадение, Аби — прошепна Мади.

— Упражнявам се от години — тя видя, че Дилън стои малко настрани — наблюдава и поглъща информацията — нещо, което умееше да прави. Прииска й се да може да прецени дали усмивката му изразява неподправено веселие, или презрение. — Кафе? — покани го тя.

Той само кимна.

— Дилън, момчето ми — Франк отново се изпъчи, спомнил си, че има публика. — Ела, седни тук. Нека ти разкажа за времето, когато играехме в Рейдио Сити.

Шантел не си даде труд да потисне стона си и Франк я изгледа гневно.

— Имай малко уважение.

— Франк, Дилън може да не се интересува от шоубизнес.

Франк изгледа жена си така, сякаш й бяха пораснали рога.

— Няма жив човек, който да не се интересува от шоубизнес — той добави две лъжички захар към кафето си, поколеба се, сетне сипа и трета. — Освен това човекът е писател. Това означава, че обича историите.

— История е точно казано — Шантел шумно целуна баща си по бузата. — Пълна със самохвалство.

Франк вирна брадичка.

— Седни, Дилън. Не обръщай внимание на семейството. Успях да ги науча на танцовите стъпки, но не и на маниери.

Франк разказа историята си, прекъсван със забележки от трите си дъщери и от тихия смях на жена си. Дилън така и не разбра дали е истина, или измислица, но бе сигурен, че Франк О’Хърли вярва на всяка своя дума.

Аби се поуспокои. Дилън усети, как напрежението, което се излъчваше от нея при пристигането й, постепенно се отцеди и изчезна. Тя сякаш се сля с чудноватата смесица от хора, които бяха нейното семейство. Макар да бе съвсем различна от тях, Аби се вместваше като парченце от пъзел, което си е намерило мястото.

Допадаха му. Бяха шумни, говореха един през друг, подхвърляха си шеги. Всеки имаше навика да привлече прожектора и да остане за момент в осветения кръг, преди да го насочи към друг. Историите им бяха преувеличени и драматични. И все пак, макар и абсурдни, се придържаха към истината. Дилън инстинктивно започна да си води бележки наум. За всеки от семейство О’Хърли можеше да се напише страхотна книга, както и за всички заедно.

Не е в моя стил, напомни си Дилън. Не беше в негов стил, разбира се. Но той продължаваше да си прави изводи.

 

 

Когато момчетата се върнаха вкъщи, настъпи пълен хаос. Обикновен наблюдател би помислил, че всички от семейство О’Хърли се състезават за вниманието на новите зрители. Дилън видя нещо много повече: безмерната им любов един към друг. Бен и Крис бяха част от Аби и следователно, част от самите тях. Имаше прегръдки, възклицания, шеги и подаръци. Някои деца щяха да бъдат смазани от внезапното внимание. Дилън забеляза, че Бен и Крис просто го поглъщаха, сякаш бе нещо, което им се падаше по право. От дочутото Дилън бе сигурен, че момчетата не виждат често баба си, дядо си и лелите, но не долови у децата никаква стеснителност. В един момент Крис се настани в скута на Дилън, сякаш това беше обичайното му място и започна да бомбардира дядо си с истории от училище. Дилън несъзнателно прегърна момчето през кръста, за да не падне. Седяха така близо час, огънят пукаше в камината, носеше се аромат на кафе, гласовете отекваха в уютната кухня.

В мига, в който Аби се залови да приготвя вечерята. Франк скочи на крака. Хвана за ръце внуците си и поиска да го заведат горе и да му покажат най-хубавите си играчки.

Мади ги проследи с поглед и поклати глава.

— Бърз е както винаги.

— Хубавото при баща ти е, че не смята готвенето за женска работа, както не смята и смяната на гума за мъжка работа — Моли се облегна назад и се усмихна. — За него и двете са работа и ги избягва на всяка цена. Какво да ти помогна, мила?

— Нищо. Боя се, че вечерята ще бъде непретенциозна.

— Руло Стефани.

Шантел приближи и седна на стола. Полата се надипли около краката й.

— Предполагам, ще искаш да обеля картофите или нещо такова.

Аби сведе поглед към изящните ръце на сестра си и безупречния й маникюр. Носеше прекрасен пръстен с диаманти и сапфири на едната ръка и фин златен часовник с кехлибарен циферблат около китката си. Аби се усмихна, извади торба с картофи от килера и ги сложи на плота.

— Петнайсетина ще стигнат.

Шантел с въздишка взе ножа за белене.

— Май трябва да се науча да си държа устата затворена. Приемаш всичко буквално.

Макар да му бе забавно да наблюдава как една от холивудските принцеси бели картофи, Дилън стана.

— Ще нахраня животните.

— Но момчетата…

— Извънредни обстоятелства — Дилън грабна сакото си от закачалката.

— Ще ти помогна — Мади стана и го последва. — Предпочитам да си поиграя с конете, отколкото да беля картофи — щом хладният въздух я блъсна в лицето, тя отметна глава. — Надявам се, можеш да се оправяш в обора. Аз не мога.

— Ще се справя.

Зигмунд излезе иззад къщата и скочи към Мади, изплезил език. Тя го избегна с ловкостта на жена, свикнала с оживените градски улици. Наведе се и енергично разроши козината му.

— Не зная какво да мисля за теб, Дилън — все още наведена над кучето, тя извърна глава и вдигна поглед към мъжа. — Почти бях решила, че не те харесвам, преди да те видя с момчетата. Смятам, че децата най-добре преценяват хората, а момчетата те харесват — тъй като той не каза нищо, тя се изправи и го погледна право в очите. — Дойдох да видя Аби най-вече заради теб.

Дилън реши, че животните могат да почакат и извади цигара.

— Не те разбирам.

— Когато преди около седмица говорих с Аби, тя ми се стори разстроена. Аби трудно се разстройва — Мади пъхна ръце в джобовете си, но не отмести поглед от Дилън. — Тя преживя много. Невинаги съм била до нея. Шантел също. Не беше възможно да й осигурим подкрепа, когато най-много се нуждаеше от нея. Ето защо сме тук сега.

Дилън дръпна от цигарата и издуха дима.

— Струва ми се, че Аби може да се грижи за себе си.

— Разбира се — тя прокара пръсти през косата си, ала вятърът отново я разроши. — Погледни това място. Тя го обича и независимо дали ти е казала, или не, всичко е направила сама. Всичко. Нямам представа какво ти е казала, или може да ти каже за Чък Рокуел, но всичко тук е на Аби.

— Ти не си го харесвала.

— Колкото и да е необичайно за актриса, аз трудно скривам чувствата си. Не, не го харесвах и бих признала това пред твърде малко хора. Но моите чувства са си мои, Аби си има нейни. Няма обаче да позволя отново да получи плесница — Мади се усмихна, ала тонът й остана твърд. — Работата е там, че смятах да застана между теб и Аби е вдигнати юмруци. Смятам, че няма да се наложи.

— Ти изобщо не ме познаваш.

— Мисля, че Аби те познава — отвърна младата жена. — Щом тя държи на теб, значи има причина. Смятам, че това е достатъчно — тя го хвана под ръка тъй непринудено, сякаш се познаваха от години. — Хайде да нахраним конете.

 

 

По време на вечерята всички бъбреха безспир. Ястието може да беше обикновено, ала се изяде до последния залък. Когато дойде време да се измият чиниите. Франк избяга с банджото си. Тъй като забавляваше децата, Аби не каза нищо и сама се зае със задачата. Достатъчна награда бе да чуе гласа на баща си сред звъна на порцелана и сребърните прибори.

— Остави на мен.

— Мамо, ти си на почивка.

— Знаеш ли кога за последен път съм мила съдове? — Моли подреждаше чиниите бързо и сръчно с опита на бивша сервитьорка — Господи, дори не си спомням. Навремето смятах, че е много успокояващо.

Мади сбърчи носле и грабна няколко чаши.

— Иска ми се да дойдеш в моя апартамент и да си починеш. Хайде, Шантел, вземи подноса.

— Аз белих картофи — тя критично огледа ръцете си. — Нищо няма да сложа в миялната, освен ако не ми дадеш хирургически ръкавици.

— Суета — подхвърли Аби и подреди още съдове в миялната. — Винаги си толкова суетна.

— Суета е само ако нямаш право да си суетна — Шантел се усмихна и стана. — Ще отида да помогна на татко.

Дилън също се включи в разтребването на масата.

— Смятам, че за днес си свършила достатъчно домакинска работа — рече той на Аби. — Защо не отидеш да седнеш при баща си?

Един поглед бе достатъчен, за да й напомни за острите думи, който й бе казал тази сутрин. Тъй като не искаше да предизвиква скандал пред цялото семейство, Аби отстъпи.

— Изглежда държиш всичко под контрол.

Три гласа запяха в пълна хармония в дневната.

— Франк ще бъде на седмото небе — подхвърли Моли. — Момичетата му пеят отново с него. Върви, Мади, почти свършихме.

Мади не чака да я подканят отново и се измъкна от кухнята, за да отиде под светлината на прожектора. След секунди към гласовете се присъедини още един. Франк наложи ритъма с банджото и премина към следващия номер. Моли започна да си тананика, докато почистваше плота.

— Сигурно съм сантиментална, но душата ми пее, като ги слушам.

— Имате прекрасно семейство, госпожо О’Хърли.

— О, Господи, не ме наричай така. Напомняш ми, че съм прекалено стара, за да пътувам из страната и да се гримирам. Моли, простичко обикновено Моли.

Дилън затвори вратичката на миялната и се взря в жената. Тя беше хубава, с нежни изящни черти и пълни чувствени устни. Бръчките нямаха никакво значение, абсолютно никакво значение.

— Бих казал необикновена Моли.

Тя бурно се разсмя.

— Ти си умен мъж и знаеш да си служиш с думите. Четох във влака последната ти книга, онази за актрисата. — Моли остави кърпата до умивалника.

Дилън мълчаливо зачака. Сигурен бе, че ще последва още нещо, макар да не бе уверен, че ще бъде комплимент.

— Ти си суров човек. Виждаш неща, които е по-добре да бъдат оставени на мира. Но си честен — когато се извърна да го погледне отново, той забеляза, че очите й са като тези на Аби — дълбоки и уязвими. — Бъди честен с момичето ми, Дилън. Само това искам. Тя е силна. Понякога дори се плаша от силата й. Когато е наранена, тя не моли за помощ, а сама превързва раните си. Не искам повече да й се налага да прави превръзки.

— Не съм дошъл тук, за да я нараня.

— Но накрая може неволно да я нараниш — Моли въздъхна. Децата й бяха пораснали. Предприемаха самостоятелни стъпки вече години наред. — Можеш ли да пееш? — внезапно попита тя.

Дилън я погледна объркан, сетне се разсмя.

— Не.

— Значи е време да се научиш. — Хвана го за ръка и го заведе при останалите.

 

 

Минаваше полунощ, когато къщата най-после утихна. Аби си помисли, че Мади и Шантел сигурно още си говорят и се смеят в стаята си. Родителите й щяха да спят удобно в непознатото легло, както им се бе случвало години наред. Тя беше неспокойна, твърде неспокойна, да заспи, твърде неспокойна, за да се присъедини към сестрите си. Наместо това навлече палтото си върху халата и се отправи към обора. Жребчето, което толкова я бе зарадвало, спеше, сгушено в сеното, а майка му го пазеше. Гладис беше будна, може би твърде скоро щеше да ражда и не можеше да спи. Аби я погали с надеждата да успокои и себе си, и кобилата.

— Имаш нужда от сън.

Пръстите й се вкопчиха в гривата на кобилата, сетне бавно се отпуснаха и Аби се обърна към Дилън.

— Не те чух да влизаш. Мислех, че всички са в леглото.

— Ти би трябвало да си в леглото. Изглеждаш уморена — той пристъпи към нея, но се страхуваше да приближи достатъчно, за да я докосне. — Видях те да излизаш. Стоях до прозореца.

— Реших да нагледам Гладис — Аби притисна буза към челото на кобилата. Сутрешният спор й се струваше толкова далечен. Сякаш бяха минали години откакто бе лежала до мъжа и бе усещала нарастващата възбуда. — Тъй като семейството ми е тук, ще бъде трудно да работим заедно през следващите няколко дни.

— Имам достатъчно работа, която трябва да свърша сам. Аби… — желаеше я, искаше да я притисне в прегръдките си и да се престори, че нещата са толкова прости като да седиш в дневната и да пееш. Искаше да й предложи безрезервната подкрепа, каквато й предлагаше семейството й, ала между тях сякаш имаше стена. — Искам да поговорим за тази сутрин.

Знаеше, че този разговор предстои. За момент продължи да гали Гладис.

— Добре. Искаш ли да влезем в къщата.

— Не — хвана я за раменете, когато тя се обърна. Хвана я, преди да си даде възможност да си спомни, че трябва да запази определено разстояние. — Искам да си сама. По дяволите, Аби, искам някои отговори. Подлудяваш ме.

— Иска ми се да можех да ти дам отговорите, които искаш — тя пое дълбоко въздух и сложи ръце върху неговите. — Дилън, докато се връщах към къщи, реших да ти кажа всичко, да бъда напълно откровена с теб. Може да не ти дам отговорите, които искаш, но ще ти се доверя и ще ти кажа истината.

Това бе всичко, което искаше от нея, или поне така си казваше. Взря се в очите й на мъждивата светлина на лампата.

— Защо?

Можеше да избегне отговора, а може би дори трябваше да го избегне, но честността все трябваше да започне отнякъде.

— Защото съм влюбена в теб.

Той не отстъпи назад, ала ръцете му се плъзнаха по раменете й и сетне се отдръпнаха. Аби усети лека болка.

— Казах ти, че отговорът може да не е такъв, какъвто искаш.

— Почакай. Почакай — повтори той, когато младата жена се извърна настрани. Въпреки собствения си шок, бе зърнал болката в очите й. — Не може да очакваш да ми кажеш такова нещо и аз да не съм поне малко изумен — когато Аби се обърна, той не посегна към нея, защото го бе уплашила до смърт. — Не зная какво да ти кажа.

— Не е необходимо да казваш нищо — гласът й бе спокоен и тих, а очите й весело проблясваха. — Аз нося отговорност за собствените си чувства, Дилън. Научих това много отдавна. Отговорих на въпроса ти честно, защото реших, че избягването му, както и избягването на останалите ти въпроси само ще ме хвърли в яма, от която никога няма да мога да се измъкна. За тази сутрин…

— Тази сутрин да върви по дяволите — той обхвана лицето й и се втренчи в нея, сякаш я виждаше за първи път. — Не зная какво да правя с теб. По дяволите, не зная какво да направя за теб.

Щеше да бъде толкова лесно да пристъпи напред и да се сгуши в обятията му. Да помоли да я прегърне. Знаеше, че няма да й откаже. Аби поклати глава и не помръдна.

— Не мога да ти помогна за разрешаването на този проблем.

Тя беше по-близо, но той дори не осъзнаваше, че сам е скъсил разстоянието.

— Не искам да се обвързвам. Имах един брак, който се провали. Имам кариера, която ми налага да бъда егоист.

— Не те моля да се обвързваш, Дилън. Не те моля за нищо.

— Точно това е проблемът, по дяволите. Ако беше помолила, можех да ти кажа, че е невъзможно — или поне се надяваше да е така. — Ако беше помолила, можех да ти дам две дузини причини защо нищо няма да излезе — тя го гледаше спокойно. Той я наруга, наруга и себе си, сетне я привлече в обятията си. — Желая те. Изглежда нищо не мога да направя срещу това.

— Не е необходимо да правиш нищо.

— Млъкни — прошепна той и впи устни в нейните. Сякаш този ден никога не бе съществувал. Топлината, страстта, огънят бяха толкова силни, колкото и преди. Тя се отпусна в обятията му, сякаш бе предугадила желанието му. Устните й жадно откликнаха. На мъждивата светлина в обора, той видя как ресниците й трепнаха и се спуснаха, докато целувките ставаха все по-страстни. Миризмата на животни, сено и кожа беше силна, но когато жената обви ръце около кръста му, той вдъхваше само свежото ухание на сапун от кожата й.

— Не искам да говоря — той плъзна устни по бузата й. — Не искам и да мисля.

— Не — Аби сплете пръсти с неговите. — Не тази вечер. Ще ти дам всички отговори, Дилън. Обещавам.

Той кимна, ала се зачуди дали вече не му ги беше дала.