Нора Робъртс
Трудна истина (1)

Пролог

— Можете да викате колкото искате, госпожо О’Хърли.

Жената дишаше учестено. По слепоочията й се стичаше пот. Тя се вкопчи в ръба на масата, върху която лежеше.

— Моли О’Хърли не ражда бебетата си с викове.

Не беше едра, но гласът й, макар да не повиши тон, изпълни стаята. Беше необикновено мелодичен, въпреки че Моли бе останала съвсем без сили. Съпругът й я бе довел в болницата само преди минути и тя трябваше да роди всеки момент.

Нямаше време да я подготвят, да я успокоят или окуражат. Дежурният гинеколог бе наредил веднага да я откарат в родилната зала.

Повечето жени биха изпаднали в паника, ако се окажат в чужд град и се наложи да поверят живота си и живота на детето, което ще се появи на бял свят, в ръцете на непознати. Моли беше уплашена. Но проклета да бъде, ако го признае.

— Силна жена сте — отбеляза лекарят и направи знак на сестрата да избърше потта от челото му. Отоплението в родилната зала работеше непрекъснато.

— Всички О’Хърли са силни — процеди Моли, но й идеше да изкрещи. Господи, болката отново я прониза безмилостно. Бебето бе подранило. Оставаше й единствено да се моли да не е подранило прекалено. Контракциите прииждаха една след друга, без да й дадат възможност да се съвземе.

— Добре че влакът ви не е закъснял. Пет минути по-късно да беше пристигнал и щяхте да родите в колата по пътя за болницата — главичката на бебето вече се подаваше. — Не напъвайте още, дишайте.

Тя го наруга, събрала целия опит, който бе натрупала в седемгодишния си съвместен живот с Франсис, и седемте години, през които бе играла от клуб на клуб във всеки мръсен град от Лос Анджелис до Кетскилс. Лекарят само зацъка с език, докато жената дишаше като парна машина и го гледаше гневно.

— Добре, добре. Хайде, напънете сега. Да изстреляме бебето като куршум.

— Ще ти дам аз един куршум — закани се Моли и напъна, замаяна от пронизалата я силна болка.

Плачът на бебето отекна в родилната зала. Моли през сълзи се взря в лекаря, който обърна към нея главичката, раменцата, телцето.

— Момиченце е.

Моли се засмя и се отпусна назад. Момиче. Бе успяла. И Франсис щеше да бъде горд. Изтощена, жената се заслуша в плача на дъщеричката си.

— Не се наложи да я пляскам по дупето — отбеляза лекарят. Мъничка е, помисли си той, най-много два килограма и триста. — Не е тежка, госпожо О’Хърли, но изглежда прекрасна.

— Разбира се, че е прекрасна. Какви дробове само! Ще оглуши и седналите на последните редове. Подранила е с няколко седмици, но… О, Господи!

Усетила нова контракция, Моли се надигна.

— Легнете! — лекарят подаде бебето на една сестра и кимна на друга да притисне Моли към масата. — Дъщеричката ви май си има компания.

— Още едно ли? — въпреки болките и замайването Моли се засмя. Весело и предизвикателно. — Дявол да те вземе, Франк. Винаги успяваш да ме изненадаш.

Мъжът в чакалнята крачеше напред-назад, но стъпките му бяха енергични, макар през последните пет минути да бе погледнал три пъти часовника си. Танците бяха неотделима част от живота му. Беше строен и жилав, в очите му блестеше несекващ оптимизъм. От време на време минаваше покрай малкото момче, задрямало на стола и леко разрошваше косата му.

— Ще си имаш мъничко братче или сестриче, Трейс. Всеки момент ще дойдат да ни кажат.

— Уморен съм, татко.

— Уморен ли? — с весел смях мъжът грабна момчето от стола и го притисна в прегръдките си. — Сега не е време за сън, момчето ми. Това е велик момент. Ще се роди нов член на семейство О’Хърли. Днес е премиерата.

Трейс отпусна глава на рамото на баща си.

— Не успяхме да стигнем до театъра.

— Чакат ни още много представления — огорчението заради отложения ангажимент бе съвсем мимолетно. Дори в Дълут имаше нощни клубове. Щеше да уреди няколко ангажимента, преди да хванат следващия влак.

Мъжът бе роден, за да забавлява, да пее, да танцува, следвайки житейския си път и бе благодарен на щастливата си звезда, че неговата Моли споделя увлечението му. Господ му бе свидетел, че двамата не изкарваха много, като играеха в малки театри, второкласни нощни клубове и задимени заведения, но времето беше пред тях. Може би големият успех ги очакваше на следващото представление.

— Съвсем скоро ще подготвяме афиши за „Четиримата О’Хърли“. Нищо няма да може да ни спре.

— Нищо няма да ни спре — промълви момчето, чувало неведнъж същите думи.

— Господин О’Хърли?

Франк спря. Притисна Трейс към гърдите си и се обърна към доктора. Осъзнаваше, че е отчайващо невеж що се отнася до раждането на деца.

— Аз съм О’Хърли — гърлото му пресъхна. Той преглътна мъчително. — Моли. Моли добре ли е?

Докторът се усмихна и потърка брадичка.

— Съпругата ви е страхотна жена.

Облекчението заля Франк като мощна вълна и той силно целуна сина си.

— Чу ли, момче? Майка ти е страхотна жена. И бебето също. Зная, че е подранило, но е добре, нали?

— Силно и красиво — започна докторът. — Всяко от тях.

— Силно и красиво — не на себе си от радост, Франк бързо направи няколко танцувални стъпки. — Моята Моли знае как да ражда бебета. Някой път може и да обърка стъпките, но винаги се измъква достойно. Не е ли… — той внезапно млъкна и се втренчи в лекаря, който продължаваше да му се усмихва. — Всяко от тях?

— Това синът ви ли е?

— Да, това е Трейс. Какво значи „всяко от тях“?

— Господин О’Хърли, синът ви има три сестрички.

— Три! — все още прегърнал Трейс, Франк се отпусна на стола. Жилавите му крака на танцьор изведнъж омекнаха. — Три. Всичките наведнъж.

— С няколко минути разлика, но в крайна сметка три.

За миг мъжът остана вцепенен. Три. Та той нямаше представа как ще изхранят още едно дете. Три. И все момичета. Щом шокът премина, Франк се засмя. Беше благословен с три дъщери. Франсис О’Хърли не бе човек, който проклина съдбата. Напротив, приемаше даровете й с отворени обятия.

— Чу ли, момчето ми? Майка ти е родила три момиченца. Три на цената на едно. А аз обичам сделките — Франк скочи на крака и стисна ръката на лекаря. — Господ да ви благослови! Тази вечер няма да има по-щастлив мъж от Франсис Завиър О’Хърли.

— Поздравления.

— Женен ли сте?

— Да.

— Как се казва жена ви?

— Абигейл.

— Тъй ще бъде името и на едно от момиченцата. Кога ще мога да видя семейството си?

— След няколко минути. Ще пратя една от сестрите да се погрижи за сина ви.

— И дума да не става — Франк хвана Трейс за ръка. — Той идва с мен. Та нали и за него това е паметен ден — сдоби се с три сестрички.

Лекарят започна да обяснява разпоредбите в болницата, сетне изведнъж замълча.

— И вие ли сте твърдоглав като жена си, господин О’Хърли?

Франк гордо се изпъчи.

— Че нали тя от мен взема уроци.

— Оттук.

Франк ги видя за първи път през стъклените стени на детското отделение, три мънички бебенца в кувьози. Двете спяха, а третото раздразнено проплакваше.

— Иска да каже на целия свят, че е тук. Това са сестричките ти, Трейс.

Напълно разсънен и настроен критично, Трейс внимателно се втренчи в бебетата.

— Съвсем мънички са.

— Така е, момчето ми — сълзи се стичаха по бузите на мъжа. Той беше ирландец и не се срамуваше да плаче. — Ще направя всичко за вас. За всяка една от вас — Франк притисна ръка към стъклото с надеждата да успее да спази обещанието си.