Нора Робъртс
Сладостта на живота (8)

Осма глава

По дяволите, беше мъчително. Блейк беше чувал мъжете да се оплакват от жените, да ги наричат непонятни, противоречиви, загадъчни. Тъй като винаги бе смятал, че горе-долу може да се оправя с жените, никога не бе обръщал внимание на това, докато не се появи Самър. Сега се хващаше, че търси повече прилагателни. Той стана от бюрото си, отиде до прозореца и се навъси на града под него.

Когато правиха любов за пръв път, осъзна, че никога не бе знаел, че една жена може да бъде така всеотдайна, така нежна. Силна, все пак силна, да, но с онази крехкост, която вади душата на мъжа с кадифени ръкавици. Това само въображение ли беше, или тя наистина бе напълно негова, по всеки начин, по който един човек може да принадлежи на друг? Можеше да се закълне, че за оня кратък период от време тя мислеше само за него и не искаше нищо друго, освен него. И все пак, преди телата им да се успокоят и изстинат, Самър вече бе станала толкова практична… И толкова неемоционална.

По дяволите! Един мъж може би трябваше да бъде доволен от това? Един мъж, който търси само удоволствието и компанията на една жена без всички други усложнения? Блейк си спомни други свои връзки, при които тези правила се бяха доказали и бяха действали безпогрешно, ала сега…

Долу, на тротоара, премина една двойка, момче и момиче. Ръцете им бяха обгърнали раменете на другия. Докато ги гледаше, той въздъхна и си представи как двамата се смеят за нещо, което никой друг не разбира.

И в същия момент си помисли за собственото си положение, за степента си на близост със Самър. Инстинктът му казваше, че те двамата бяха споделили една близост, толкова дълбока, че повече от това не можеше. Хората не можеха да изпитват повече. Не само сливане на телата, а истинско докосване, преливане на души, мисли и желания, които бяха абсолютни. Но ако неговите инстинкти му говореха едно, тя му казваше друго. На кое трябваше да вярва?

Объркан, той отново се замисли и се отдръпна от прозореца. Не можеше да отрича, че бе отишъл в апартамента й онази нощ с мисълта да я прелъсти и да стигне до края. Да осъществи желанието си да я има. Ала не можеше да отрече, че сам беше прелъстен от нея пет минути след като останаха сами. Не можеше да я вижда и да не я желае. Не можеше да я слуша как се смее, без да иска да докосва устните й. Сега, след като беше правил любов с нея, не беше сигурен, че може да преживее и една нощ, без да я желае отново.

Трябваше да има определение за това, което бе изпитал. Блейк винаги се чувстваше по-добре, когато можеше да определи нещо и след това да го сложи на подходящото му място. С най-доброто определение, в най-логичната му категория. А как трябваше да нарече онова, което мислеше за една жена, когато би трябвало да мисли за съвсем друго? Какво име да даде на това постоянно измъчващо го чувство?

Любов? Думата изплува в него, не особено приятно. Мили Боже! Объркан, седна отново и загледа невиждащо стената. Та той беше влюбен в нея. Беше толкова просто и така ужасяващо. Но беше точно това. Искаше да бъде с нея, да я кара да се смее, да я кара да тръпне от желание. Искаше да вижда как блестят очите й от страст и нетърпение. Искаше да прекарва спокойни вечери и луди, диви нощи. И беше сто процента сигурен, че щеше да го иска още поне двадесет години занапред.

След като изкачи за пръв път онези четири етажа до апартамента й, не беше помислял за друга жена. Любовта, ако можеше да разсъждава логично, беше логичното заключение. И нямаше връщане назад. Блейк си взе цигара и прокара пръст по нея. Не я запали, а продължи да гледа в стената.

И сега, какво, запита се той. Беше влюбен в жена, която му бе дала абсолютно ясно да разбере чувствата й относно личните връзки и задълженията. Самър не искаше дори част от тях. Блейк, от своя страна, вярваше в постоянството, дори в романтиката, в брака, макар и никога досега да не бе смятал, че това може да се отнася до него.

Сега всичко се бе променило.

Той беше твърде подреден, дисциплиниран човек, както външно, така и вътрешно, за да не смята брака за естествен резултат от любовта. При любовта човек иска клетви, обричане, сигурност. Блейк искаше Самър. Облегна се в стола и се замисли. Твърдо вярваше, че винаги има начин да получиш онова, което искаш.

Ако беше споменал думата любов, тя сигурно щеше да избухне. Дори той все още не се чувстваше съвсем сигурен в това. Значи му трябваше стратегия. Всичко беше въпрос на стратегия или поне така се надяваше. Просто трябваше да я убеди, че той бе съществена, важна част от живота й и че именно поради тяхната връзка Самър трябваше да промени своите правила.

Играта явно все още продължаваше и Блейк беше твърдо решен да я спечели. Той се намръщи и се зае да търси начин за разрешаване на проблема.

 

 

Самър пък си имаше свои проблеми. Четири чаши силно черно кафе не бяха достатъчни, за да я доведат до състояние на пълна мобилизация. По принцип десет часа сън напълно й стигаха, осем също ставаха. По-малко обаче я водеха опасно близко до лошото настроение. А предната нощ тя беше спала доста по-малко. Като прибави към това и състоянието на емоционално объркване, и отвратителното поведение на Макс, тази сутрин не се очертаваше да бъде най-приятната или най-продуктивната в живота й.

— Като използваме една традиционна френска гарнитура за агнешкото печено, ще му придадем нещо европейско и по-привлекателно — Самър скръсти ръце върху листите на бюрото си. Беше донесла тук няколко от розите на Енрико и ги бе поставила в стъклена чаша. Те донякъде притъпяваха миризмата на прах.

— Моето агнешко печено и така си е хубаво.

— За някои вкусове, да — съгласи се равнодушно тя. — За мен то е само приемливо. А аз не се задоволявам с приемливите неща — очите им внимателно се опипваха. Без да му позволи да се намеси, Самър продължи. — Предлагам да го гарнираме с ангинари, пълнени с пюре от грах, и картофи, задушени с масло.

— Ние винаги слагаме кресон и спанак.

Много бавно тя промени ъгъла, под който стояха розовите пъпки в чашата. Това й помогна да потисне раздразнението си.

— Сега обаче ще даваме ангинари — Самър си отбеляза нещо, подчерта го и продължи. — Колкото до говеждото филе…

— Няма да пипате моето говеждо филе!

Та едва прехапа устни със зъби. На всички в кухнята беше известно, че говеждото филе бе любимият специалитет на Макс. По-умно щеше да бъде да му остави говеждото филе, за да спечели преднина по другите точки. Английското й чувство за честна игра надделя.

— Добре, говеждото филе си остава така, както си е — кимна Самър. — Моята работа тук е да подобря само онова, което се нуждае от подобрение, като съхраня установените традиции и стандарти на „Кокрън Хаус“ — добре го казах, поздрави се тя, докато Макс изпухтя облекчено. — Освен че ще запазим филето… — Усетила, че той е поуспокоен, тя веднага използва момента и го постави пред свършен факт с промените в предястията от пилешко месо. — Ще продължим да сервираме най-обикновено печено пиле с гарнитура от картофи или ориз по избор и салата на деня, но ще добавим и пресована патица.

— Патица ли? — изпика Макс. — Че измежду нас няма никой, който да приготви както трябва това ястие, а и ние нямаме преса за патици!

— Имаме, защото вече съм поръчала, и освен това съм наела човек, който да може да го прави.

— Довели сте чужд човек в моята кухня?

— Довела съм го в моята кухия — поправи го Самър, — за да приготвя пресована патица и агнешко, както и други неща. Този човек напусна постоянната си работа в Чикаго, за да дойде тук само защото вярва на моята преценка. Ти можеш да направиш същото — с това изречение тя започна да прибира листовете от бюрото си. — Това е всичко за днес, Макс. Бих искала да погледнеш тези бележки — тъй като главата й започваше да пулсира от болка, Самър просто му подаде листовете. — Ако имаш някакви предложения, моля те да ги напишеш отдолу — тя се облегна назад, докато Макс стана и излезе от стаичката й.

Може би не биваше да бъде толкова остра. Самър разбираше накърнените чувства и крехкостта на човешкото его. Можеше и трябваше да се справи по-добре. Да, може би трябваше, помисли си с въздишка и разтри слепоочието си, ако не се чувстваше в известен смисъл самата тя наранена и с объркани чувства.

Това си е твоя собствена грешка, Самър, напомни си тя. После сложи лакти на масата и хвана главата си с ръце.

Сега вече бе станало утре и трябваше да приеме последиците от снощи. Беше нарушила едно от най-основните си правила. Никога да не става прекалено близка с делови партньор. Можеше да пренебрегне случилото се и да каже, че правилата са затова, да бъдат нарушавани, но… Повече я притесняваше, че всъщност нарушаването не точно на това правило бе предизвикало объркването й, а на едно друго. Никога да не допуска твърде близо до себе си някой, който наистина заслужава. А Блейк наистина си заслужаваше.

След още едно кафе и мисълта за аспирин, Самър отново се върна на събитията от предната вечер. Беше сигурна, че миналата нощ бе била достатъчно ясна, достатъчно точна за едно — станалото между тях не биваше да води до никакво обвързване и задължения. Ала след като отново правиха любов, нищо от вече казаното нямаше значение. Тя тръсна глава, опитвайки се да я избистри. Тази сутрин се държаха съвсем нормално, като двама възрастни, готови за работния си ден, без каквото и да било чувство на неудобство заради изминалата нощ. Самър точно това искаше.

Толкова много пъти бе виждала майка си да искри и да свети в началото на нова любовна връзка. Поредният мъж беше „точно той, мъжът“, казваше майка й. Той беше най-вълнуващият, най-привлекателният, най-страхотният, най-поетичният. Докато цветето не увехнеше. Мнението на Самър бе, че ако не цъфтиш, няма да увехнеш и така животът ще бъде къде-къде по-прост.

Но все пак тя го искаше.

След кратко почукване на вратата едно момче от персонала показа глава.

— Госпожице Линдън, господин Кокрън би искал да ви види в своя офис.

Самър допи изстиналото си кафе.

— Да. Кога?

— Веднага.

Тя вдигна вежди. Никой не можеше да я извика моментално. Хората обикновено я молеха.

— Разбирам — усмивката й бе толкова ледена, че накара момчето да потръпне. — Благодаря.

Когато вратата се затвори отново зад него, Самър остана съвсем неподвижна. Все пак беше през работно време, напомни си веднага и освен това имаше договор с него. Той имаше право да я повика в офиса си. Нямаше за какво да се сърди, нито тревожи. Ала все пак тя беше Самър Линдън. И никога не отиваше при никого веднага, на минутата.

През следващите петнадесет минути се размотава и подрежда ту листовете, ту розите по бюрото. После премина през кухнята, провери пътьом съдържанието на една тенджера и отиде да вземе асансьора. Погледна часовника си, доволна, че бе успяла да се забави поне двадесет и пет минути след неговото повикване. Когато вратата се отвори, тя изчисти една прашинка от ръкава на блузата си и излезе.

— Господин Кокрън искал да говори с мен — придаде на изречението си въпросителна интонация, обръщайки се към секретарката.

— Да, госпожице Линдън, той ви очаква.

Без да е сигурна дали това беше предупреждение, Самър тръгна по коридора към вратата на Блейк. Почука тихо и отвори.

— Добро утро, Блейк.

Когато влезе, той отмести папката пред себе си и се облегна на стола.

— Да не би да имаш проблеми с намирането на асансьора?

— Не — тя прекоси стаята, взе един стол и също седна. Изглеждаше както първия път, когато влезе в офиса му — аристократичен и високомерен. Това бе най-подходящото държание и за двама им. — Това е един от малкото хотели, в които човек не чака асансьорите, докато му побелее косата.

— А знаеш ли какво означава думата веднага?

— Да. Бях заета.

— Може би трябва да ти разясня, че не съм свикнал да чакам подчинените си.

— А пък аз искам да направя две уточнения — отвърна бързо Самър. — Първо, не съм ти обикновена подчинена. И второ, никога не тичам при повикване с пръст от когото и да било.

— Сега е единадесет и двадесет — започна Блейк с любезност, която веднага я накара да застане нащрек. — Работно време е. Плащам ти заплата. Следователно, ще идваш веднага, щом те повикам.

Лека червенина пропълзя по бузите й.

— Не можеш да превърнеш моята работа в нещо, което се измерва само в долари и центове, минута по минута…

— Бизнесът си е бизнес — прекъсна я той и разпери ръце. — Мисля, че беше достатъчно ясна, когато обсъждахме този въпрос.

Действително, че благодарение на хитрите си маневри сама се беше набутала в този ъгъл, а Блейк само услужливо й беше помогнал с последен тласък. В резултат поведението й стана още по-надменно.

— Както може би забелязваш, в момента съм тук. Да не губим повече време.

Да, в ролята си на снежната кралица беше великолепна, помисли си той. Зачуди се дали осъзнава как промяната на изражението и на гласа й променят и външния й вид. В рамките на един ден можеше да бъде две жени едновременно. Може би не го осъзнаваше, но тя имаше таланта на майка си.

— Обади се Макс с още едно оплакване — продължи равно Блейк.

Самър повдигна вежди и го погледна точно както една кралска особа дава знак някой да бъде обезглавен.

— Така ли?

— Той възразява — категорично — против някои от предложените от теб промени в менюто. А, да… — Блейк погледна към бележника си върху бюрото. — Пресованата патица изглежда представлява основният проблем, макар че има и някои други, по-дребни.

Тя седна на един стол и вирна брадичка.

— Мисля, че ме нае, за да подобря качеството на храната в „Кокрън Хаус“.

— Така е.

— Точно това се опитвам да направя.

В интонацията й взе да се прокрадва френски акцент, а очите й започнаха да блестят. Макар и да се мъчеше да не се впечатлява, Блейк не можеше да не отбележи, че така бе особено привлекателна.

— Ала също така те наех да управляваш кухнята. Което означава, че трябва да си в състояние да контролираш персонала.

— Да контролирам ли? — Самър стана. Снежната кралица се превърна в разярена тигрица. Жестовете й бяха широки, а движенията драматични. — Ще се нуждая от камшик и вериги, за да управлявам една ограничена, злонравна бабичка, която се притеснява единствено за своя егоцентризъм. Неговите подходи не са моите. Неговото меню е сякаш издълбано върху камък, свещено. Пфу! — този типично френски израз на презрение би бил доста смешен, ако идеше от някой друг. От устата на Самър, разбира се, прозвуча съвършено.

Той почука с молива върху бюрото см, докато гледаше представлението. Беше почти готов да ръкопляска.

— Това ли се нарича артистичен темперамент?

Самър си пое яростно дъх. Подиграваше ли й се? Как смееше?

— Тепърва ти предстои да видиш що е темперамент, мон ами.

Блейк само кимна. Изкушаваше се да я вбеси напълно, но работата си беше работа.

— Макс работи за „Кокрън Хаус“ повече от двадесет и пет години — остави молива и скръсти ръце. Спокоен, без да откъсва очи от нея. — Той е лоялен, способен и очевидно чувствителен.

— Чувствителен? — тя почти изстреля думата. — Оставих му говеждото филе и любимото му пиле, ала той въпреки всичко не е доволен. Аз пък ще настоявам за моята пресована патица и за моите ангинари. Моето меню няма да се чете като листа от закусвалнята на съседния ъгъл.

Блейк се зачуди дали ако запише разговора им и после й пусне записа, Самър ще види цялата му абсурдност. В момента, въпреки че се прокашля, за да потисне смеха си, се усъмни, че това ще стане.

— Точно така — кимна той и запази изражението си сериозно. — Нямам желание да се меся в съставянето на менюто. Изобщо, по начало нямам желание да се меся в нищо.

Далеч не омилостивена, Самър отметна косата си зад рамо и го погледна.

— Тогава защо ми досаждаш с тези дреболии?

— Тези дреболии — повтори Блейк, — са твой проблем, не мой. Като мениджър, част от твоите функции е да улесниш отношенията. Да създадеш разбирателство, работна атмосфера, сътрудничество. Ако твоят готвач е непрекъснато недоволен, значи не си си свършила добре работата. Свободна си да правиш компромиси, ако смяташ това за необходимо.

— Компромиси ли? — тялото й се напрегна. Тя отново го погледна надменно. — Аз не правя компромиси.

— Ако си твърдоглава, това няма да доведе до спокойствие в кухнята.

Въздишката й излезе като съскане.

— Твърдоглава ли каза?

— Точно. Сега проблемът „Макс“ отново е в твоето поле. Не искам да чувам повече телефонни оплаквания.

С тих, заплашителен глас Самър премина на френски. И въпреки че пороят от думи бе на разговорен френски, все пак той долови общия смисъл. Тя тръсна глава и тръгна към вратата.

— Самър!

Обърна се и осанката й му напомни една от митичните амазонки с лък, чиито мерник бе убийствено точен. Тя нямаше и да мигне, когато стрелата преминеше право през сърцето му. Снежна кралица или амазонка? Нямаше значение. Блейк я желаеше.

— Искам да те видя довечера.

Очите й се превърнаха в две цепки.

— Как смееш!

— Сега, след като обсъдихме първата тема, време е да преминем към втората. Можем да вечеряме заедно.

— Ти обсъди първата тема — отвърна му Самър. — Аз не съм. Вечеря, значи? Можеш да вечеряш със своята счетоводна книга. С нея се разбираш най-добре.

Той стана и тръгна към нея, без да бърза.

— Нали се съгласихме, че когато не сме тук, не сме делови партньори.

— Но ние сме тук — брадичката й беше вирната под прав ъгъл. — Аз съм в твоя офис, където бях привикана.

— Тази вечер няма да си в моя офис.

— Тази вечер ще бъда там, където сама си избера.

— Значи, тази вечер — продължи Блейк — няма да сме делови партньори. Нали така беше според твоите правила?

Личен и професионален план, с ясна демаркационна линия. Да, точно това искаше тя, ала не й беше толкова лесно да тегли чертата, както си мислеше.

— Тази вечер — рече с небрежен жест Самър — може и да бъда заета.

Той погледна часовника си.

— Сега е почти пладне. Да смятаме, че е обяд — леко усмихнат, вдигна ръка я погали по косата. — По време на обяда помежду ни не съществува бизнес. А тази вечер аз искам да бъда с теб — докосна с устните си ъгълчето на нейните. — Искам да бъда дълги часове с теб.

Тя също искаше, защо трябваше да се преструва, че не бе така! Не вярваше в преструвките, само в отбраната. Всъщност вече беше решила да се справи с Макс и кухнята както сама си знаеше. И затова обви ръце около врата му и се усмихна.

— Тогава довечера ще бъдем заедно. Ще донесеш ли шампанско?

Беше омекнала, но не беше се предала. Блейк реши, че това бе много по-възбуждащо, отколкото ако беше се предала.

— При едно условие.

Смехът й бе топъл и обещаващ.

— Условие ли? Какво?

— Искам да направиш нещо за мен. Нещо, което не си правила никога преди.

Самър тръсна глава, сетне докосна с крайчето на езика си неговия език.

— И какво е то?

— Да ми сготвиш вечеря.

В очите й първо се появи изненада, сетне смях.

— Да ти сготвя? На теб? Добре, това е съвсем различно от всичко, което съм очаквала.

— След вечеря може да поискам и някои други неща.

— И така значи, ти искаш Самър Линдън да ти сготвя вечеря — тя се замисли. — Може би ще го направя, въпреки че подобни неща обикновено струват много повече от бутилка шампанско. Веднъж в Хюстън приготвих вечеря за един петролен магнат и неговата нова булка. Платиха ми с акции.

Той взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Аз ти купих пикантна пица с чушки.

— Вярно, така беше. Значи в осем часа. И те съветвам да ядеш съвсем малко на обяд — когато стигна до вратата, Самър му хвърли един поглед през рамо. — Обичаш ли „Сервел брезе“?

— Може би, ако знаех какво е.

Тя се усмихна и отвори вратата.

— Телешки мозък на жарава. Довиждане.

Блейк загледа затворената врата. Този път последната дума явно беше нейна.

 

 

Кухнята ухаеше приятно и звучеше като концертна зала. Музиката на Шопен бе приглушена, докато Самър овалваше обезкостените пилешки гърди в брашно. Върху готварската печка маслото се топеше в тигана и придобиваше златист цвят. Идеално. Пълнените домати вече бяха готови и чакаха в хладилника. Грахът, задушен в масло, точно започваше да къкри. Оставаше да задуши картофите едновременно с пилешките гърди.

Да се избере подходящият момент, разбира се, беше най-важното. Задушените в масло пилешки гърди трябваше да бъдат направени за точно определено време. Ако просрочеше и една минута, като всеки уважаващ себе си готвач, Самър щеше да ги изхвърли. Горещото масло зацвърча, когато сложи оваляните в брашно пилешки гърди в него.

Чу чукането на вратата, ала остана на мястото си.

— Отворено е — извика тя. Внимателно нагласи температурата на плочата под тигана. — Ще взема шампанското тук.

— Шери, знам, че ще го направиш, но не се сетих да взема шампанско.

Изненадана, Самър се обърна и видя майка си. Моник, както винаги, беше прекрасна, облечена в черно и сребристо, застанала в рамката на вратата.

— Мамо! — все още с вилицата в ръка, Самър изтича и я прегърна.

Като се смееше, така както само тя можеше да се смее, Моник целуна дъщеря си по двете бузи и я потупа по дупето.

— Изненадах ли те? Обожавам изненадите.

— Направо съм вцепенена — отвърна Самър. — Какво правиш тук?

Моник погледна към печката.

— В момента, както изглежда, прекъсвам приготовлението на една много интимна вечеря. Тет-а-тет.

— О! — Самър се завъртя, бързо се върна при тигана и обърна пилешките гърди точно навреме, нито секунда по-късно. — Исках да кажа, какво правиш във Филаделфия? — тя отново провери силата на огъня и след като се убеди, че всичко е наред, продължи. — Нали веднъж беше казала, че кракът ти никога вече няма да стъпи в града на индустриалния магнат?

— Времената се менят — обясни Моник с характерен жест с китката. — Освен това исках да видя дъщеря си. Напоследък не идваш често в Париж.

— Така е — Самър раздвояваше вниманието си между майка си и печката. Нещо, което не би направила за никой друг. — Изглеждаш фантастично.

Гладката кожа на Моник леко порозовя.

— И се чувствам фантастично, малката ми. След шест седмици започвам нов филм.

— Нов филм! — Самър внимателно натисна пилето с пръст. После премести парчетата в нагорещената чиния.

— Къде?

— В Холивуд. Извадиха ми душата и накрая се предадох — заразителният смях на Моник отново забълбука. — Сценарият е страхотен. Самият режисьор дойде лично в Париж да ме моли. Кейл Морисън.

Висок, малко дългунест, с интелигентно лице, към петдесетте. Самър имаше добра представя за него от списанията, а и от едно парти, където бе правила свой специалитет. Ала от тона на майка си вече знаеше отговора на въпроса, който още не бе задала.

— А режисьорът е?

— Също страхотен. Какво ще кажеш за един нов татко, шери?

— Примирявам се — отвърна Самър и се усмихна. — Щом ти си щастлива, мамо — започна да приготвя златистия маслен сос, докато Моник възторжено се разприказва.

— О, той е прекрасен и толкова чувствен! Никога не съм срещала мъж, който така да разбира жените. И освен това открих, че чудесно си подхождаме. Мъжът, който най-накрая ми дава всичко, от което съм се нуждаела и което съм искала в живота си. Мъжът, който ме кара да се чувствам жена.

Самър кимна и премести тигана от печката, като поръси гърдите с магданоз и лимонов сок.

— Кога е сватбата?

— Миналата седмица — Моник се усмихна ослепително, когато Самър я погледна изненадано. — Ожених ме се съвсем тихо и скромно в една малка църквичка в Париж. Имаше гълъби. Добър знак. Оставих Кейл, защото исках да ги го кажа лично — тя пристъпи, протегна ръка и показа на дъщеря си тънка халка с диаманти. — Елегантен е, нали? Кейл не обича… Как се казва… Излишната показност.

А също така, поне в този момент, и Моник Дюбоа Линдън Смит Клариън Морисън не обичаше излишната показност. Самър си помисли, че когато новината се разчуе, клюките щяха да продължат цяла седмица. Моник можеше да преглътне всякаква публичност. Самър целуна майка си.

— Бъди щастлива, мамо.

— Аз съм в екстаз. Трябва да дойдеш в Калифорния и да се запознаеш с моя Кейл и след това… — тя прекъсна тирадата си, защото на вратата се почука. — Това сигурно е твоят гост за вечеря. Може ли да отворя вместо теб?

— Моля те — с език, прехапан между зъбите, Самър заля ястието със соса. Щеше да го сервира след пет минути или щеше да го изхвърли в кофата за боклук.

Когато вратата се отвори, Блейк бе посрещнат от една малко по-пищна и малко по-бляскава версия на Самър. Светлината на свещите скриваше годините, но затова пък подчертаваше класическите й черти. Когато му подаде ръка, устните й бяха леко усмихнати, както правеше и дъщерята.

— Здравейте! Самър е в кухнята. Аз съм майка й, Моник — тя спря за миг, докато се ръкуваха. — Ала вие сте ми познат отнякъде! Да, разбира се! Да! — Моник продължи, преди Блейк да успее да каже нещо. — „Кокрън Хаус“. Вие сигурно сте синът, синът на Блейк Кокрън Старши. Срещали сме се и преди.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Дюбоа.

— Колко смешно, нали? И удивително. Отседнала съм във вашия хотел. Багажът ми вече е в стаята и леглото ми сигурно е оправено.

— Моля да ме уведомите, ако има нещо, което мога да сторя за вас, докато сте отседнали при нас.

— Разбира се — тя го изгледа кратко, но проницателно, така, както само една жена с опит можеше да го направи. Каквато майката, такава и дъщерята, помисли си Моник. И двете имаха отличен вкус. — Моля, влезте. Самър точно довършва вечерята ви. Винаги съм се възхищавала на уменията й в кухнята. Мен хич не ме бива в тези работи. Направо съм безпомощна.

— Абсолютно безпомощна — рече Самър, като влезе в дневната. — Тя винаги прави така, че да изгори яденето до неузнаваемост. След което никой повече не я кара да готви.

— Интелигентен подход, според мен — рече безгрижно Моник. — А сега ви оставям да вечеряте.

— Заповядай и ти, мамо.

— Миличка! — Моник взе лицето на дъщеря си в ръце и я целуна отново. — Благодаря ти, ала трябва да си почина хубавичко след дългия полет. Утре ще се видим, нали? Мосю Кокрън, всички ще вечеряме във вашия прекрасен хотел, преди да си тръгна, нали? — тя се упъти към вратата. — Бон апети.

— Забележителна жена — измърмори възхитено Блейк.

— Така е — Самър се върна в кухнята за останалата храна. — Винаги ме е учудвала — след като постави и зеленчуците на масата, тя вдигна чашата си. — Току-що се е обзавела с четвъртия си поред съпруг. Ще пием ли за тях?

Той започна да отваря бутилката, но тонът й го спря.

— Не си ли малко цинична?

— Просто съм реалистка. Във всеки случай, желая й щастие — когато Блейк извади тапата, Самър я взе и я поднесе под носа си. — И й завиждам за нейния вечен оптимизъм — след като и двете чаши бяха напълнени, тя отпи от своята. — За новата госпожа Морисън!

— За оптимизма — вметна Блейк, преди да отпие.

— Щом така искаш — рече Самър и седна. Сервира една порция от таблата в неговата чиния. — За жалост телешкият мозък не изглеждаше пресен, затова промених менюто и реших да сготвя пиле.

— Жалко — първото парченце, което вкуси, беше съвършено на вкус. — Искаш ли да прекараш известно време с майка си, щом е в града?

— Не, не е необходимо. Майка ми ще разпредели времето си между пазаруването и басейна. Каза ми, че започва нов филм.

— Така ли? — трябваше му една минута, за да свърже фактите. — Морисън режисьорът ли?

— Много си бърз — забеляза тя.

— Самър! — той сложи ръка върху нейната. — Възразяваш ли?

Тя отвори уста да му отговори веднага, ала размисли.

— Не. Възразявам не е точната дума. Нейният живот си е неин. Просто не мога да разбера как и защо постоянно се впуска в някакви връзки, опитва се да прави бракове, които траят средно по пет години и два месеца. Коя е всъщност думата, оптимизъм или лековерие?

— Моник не ми направи впечатление на лековерна жена.

— Това може би е синоним на влюбчива. Романтична.

— Не, романтиката може да бъде синоним на надежда. Нейният начин на живот и стил не са твоите.

Все пак ние и двете сме си избрали любовници с една и съща кръв, помисли си Самър. Каква ли би била реакцията му на тази малка шега? Остави миналото в миналото, каза си тя. И се съсредоточи върху момента. Усмихна му се.

— Не, не е. Е, как намираш яденето?

Може би беше най-добре да изостави темата, поне за момента, реши Блейк. Трябваше да я улесни, да я успокои по някакъв начин.

— Така, както всичко, което е свързано с тебе. Великолепно.

Самър се засмя и започна да яде.

— Няма да те посъветвам да свикваш с това. Аз рядко приготвям храна само заради самите комплименти.

— Напълно ми е ясно. Затова взех нещо, което мисля, че ще бъде подходяща награда.

Тя отпи отново от шампанското.

— Да, виното е чудесно.

— Но не е достатъчно, за да бъде възнаградена Самър Линдън за това, което е сготвила.

Когато тя го погледна изненадано, той бръкна във вътрешния си джоб и извали малка кутийка.

— А, подарък! — Самър отвори кутийката усмихната.

— Ти спомена, че ги харесваш — Блейк видя как усмивката изчезна от лицето й. Вътре имаше гривна — елегантна, изящна гривни с диаманти. Лежеше бяла и царствена върху тъмното кадифе.

Тя не се впечатляваше лесно. Нито можеха да я хванат неподготвена. Ала сега откри, че се бори срещу вълните на удивление, които я заливаха.

— Това ястие е прекалено просто за подобно възнаграждение — промълви Самър. — Ако знаех, щях да приготвя нещо специално.

— Не мисля, че изкуството е просто нещо.

— Може би не, но… — тя го погледна и си каза, че не би трябвало да бъде трогната от подобно нещо. Това бяха просто едни красиви камъчета, в края на краищата. Ала сърцето й ликуваше. Беше препълнено и преливаше. — Блейк, наистина са много красиви, изключителни. Мисля, че си ме взел много насериозно, когато говорех за възнаграждения и подаръци. Но не ти сготвих тази вечеря поради някаква подобна причина, просто исках да го направя.

— Те ме накараха да мисля за теб — рече той, сякаш не я беше чул. — Виж колко студени и високомерни са. Но… — Блейк извади гривната от кутийката. — Ако ги погледнеш по-отблизо, ако ги подържиш под светлината, ще видиш, че са топли, дори парят — докато говореше, той разклати гривната, така че диамантите проблеснаха на светлината на свещите. В този миг сякаш оживяха.

— Толкова много измерения. От всеки различен ъгъл можеш да видиш нещо различно. Силен камък и много по-елегантен от който и да било друг — Блейк сложи гривната на китката й и я закопча. Самър вдигна очи и го погледна. — И аз направих това тази вечер поради единствената причина, че го исках.

Тя беше останала без дъх и без думи. Така ли щеше да бъде всеки път, когато той я погледнеше?

— Започваш да ме плашиш — прошепна Самър.

Това единствено изречение накара искрата, което прескачаше помежду им, да излезе извън контрол. Блейк стана, вдигна я на крака и я притисна до себе си, преди тя да успее да се съгласи или да протестира.

— Добре.

Устата му този път не беше нито внимателна, нито нежна. Сякаш бързаше да вземе всичко. От него се излъчваше някакъв глад, който нямаше нищо общо с храната на масата. Тя беше неговото желание и отговорът на всичко. Той издаде стон и я повлече на пода.

Беше като вихрушка. Смърч, ураган, природно бедствие.

Никога не беше се чувствала така, никога не бяха превземали по този начин. Тръпнеща от силата на желанието, Самър се предаде. Нямаше време за дрехите. Те бяха скъсани и разхвърляни, докато се докоснаха плът до плът. Горещо и нетърпеливо, тялото й се надигна към неговото. Искаше вятъра и огъня, които само Блейк можеше да й даде.

Когато ръцете му я обгърнаха, тя се наслади на силата на мускулите му. Устните й преминаха по шията му, опитвайки със зъби плътта. Дразнеше с език кожата му. Всеки забързан дъх й казваше, че го възбужда така, както и той нея. Ето, това беше удоволствието, откри Самър. Да даде удоволствие и да получи. Мисълта замъгли съзнанието й и тя усети мига, в който загуби контрол.

Блейк беше нетърпелив и малко груб, ала това й доставяше удоволствие. Самър го приемаше като цивилизован само в обикновения живот. Сега устните му бяха навсякъде в своето лудо пътешествие по тялото й от шията през гърдите, корема и още по надолу, докато спря да диша.

Светът се завъртя наоколо, таванът и подът смениха местата си. Стените, масата, столовете, всичко плуваше. Накрая небето и земята се обърнаха и престанаха да съществуват. А тя беше далеч зад всичко това, в някакъв безкраен тунел, където властваха само сетива и чувства. Тялото й беше без кости. Самър стенеше, мъчеше си да си поеме дъх, да възвърне за миг контрола си, но първият връх дойде и я остави сляпа, глуха и бездиханна. Изчезна дори представата за време и реалност.

Той я искаше точно такава. Някаква тъмна, дива и примитивна част от него искаше да знае, че може да я накара да влезе в този безумен водовъртеж на усещания и чувства. Тя тръпнеше под него, стенеше и въздишаше, докато единствено остана да чувства ръцете и устните му. Виждаше лицето й на светлината на свещите. По нега преминаваха оттенъци на страст, удоволствие, копнеж, желание, възторг. Самър беше влажна и гореща. А Блейк бе ненаситен.

Кожата й пулсираше навсякъде, където пръстите му я докосваха. Когато я докосна там, където бедрата преминаваха в чувствена извивка, тя простена. Надигна се и прошепна името му. Звукът го разкъса и продължи да ехти в кръвта му дълго, след като бе настъпила тишина.

— Кажи ми, че ме искаш — произнесе той. — Само мен.

— Искам те — не можеше да мисли за нищо друго. Щеше да му даде всичко, което поиска. — Само теб.

И те се сляха с почти отчаяна всеотдайност, без да спират, докато постигнаха съвършено, върховно удоволствие.

 

 

Самър лежеше под него и нямаше никаква сила да помръдне. Имаше сили само да диша. Но това нямаше значение. За пръв път осъзна, че подът под нея бе твърд, ала това не я накара да се отмести в по-удобно положение. Тя въздъхна и затвори очи. Имаше чувството, че може да заспи точно там, където лежи.

Блейк също се размърда, за да се отмести и да прехвърли тежестта върху собствените си ръце. Самър изглеждаше така крехка и беззащитна. Не беше достатъчно внимателен и нежен, помисли си той, макар че докато се любеха, тя изглеждаше силна и пълна с огън. Погледна я с наслаждение както лежеше под него, гола, само с диамантената гривна на ръката. Забеляза, че Самър отвори очи и също го погледна, с полузатворени клепачи. Устните й се извиха. Блейк се усмихна и я целуна.

— Е, какво има за десерт?