Нора Робъртс
Сладостта на живота (9)

Девета глава

За нещастие Самър се нуждаеше от телефон в офиса си. Тя предпочиташе да работи необезпокоявана, а телефоните обикновено безпокояха хората. Но окончателното меню вече беше готово. Самър стигна до момента, в който трябваше да подбира продуктите. При толкова много нови неща и трудности при доставянето им, би трябвало да започне да търси най-добрите доставчици. Предпочиташе да остави тази работа на друг, ала тя вярваше в способностите си да преговаря и в собствената си интуиция повече, отколкото на който и да било друг. Когато се избира доставчик на най-добрите стриди или бамя, човек трябва да притежава и двете.

След като привърши сутрешната си работа, Самър кимна доволно на купчината листове пред себе си. Благодарение на инстинкта си се ориентира безпогрешно в толкова различните си задачи, беше ги свършила, и то добре. Реконструкцията на кухнята бе направена точно така, както си я бе представяла. Персоналът бе добре обучен и нейните внимателно премислени и подбрани допълнения щяха само да подобрят работата. Двамата нови майстори-сладкари бяха дори по-добри, отколкото бе очаквала. Хулио и Джорджия бяха изпратили картичка от Хавай, която бе прикрепена към вратата на хладилника. Самър бе изпитала само мигновено желание да я скъса на парченца.

По отношение на самия ресторант тя се намеси съвсем малко. Осветлението беше отлично, покривките и салфетките бяха безупречни. Храната, нейната храна, щеше да бъде единственото подобрение, от което се нуждаеше ресторантът.

Скоро, помисли си тя, щеше да има напечатано новото меню. Трябваше само да уточни няколко цени и да се попазари за някои срокове и часове за доставка. Следващата стъпка бе инсталирането на телефон. Реши да се заеме незабавно с тази работа и се упъти към вратата. Влезе в кухнята през едната врата в мига, в който през другата влезе Моник. Работата в кухнята престана.

Самър се развесели, ала също и поласка от факта, че появата на майка й имаше подобен ефект върху хората. Видя как Макс се изправи и я загледа втренчено, с кухненски черпак в едната ръка, от който на земята падаха капки от соса. Е, разбира се, Моник винаги знаеше как да влезе. Можеше да се каже, че беше създадена, за да влиза триумфално през вратите.

Тя се усмихна бавно, почти незабележимо, сякаш се колебаеше, и донесе аромата на Париж и пролетта със себе си. Очите й бяха по-сиви от тези на дъщеря й и въпреки разликата в годините и опита, изглеждаха дори по-невинни. Самър не беше сигурна дали бе преднамерено, или вродено.

— Може би някой ще ми помогне?

Мигновено шестима мъже пристъпиха към нея. Макс приближи опасно близо и докосна с дръжката на лъжицата рамото й. Самър реши, че бе време да се намеси и да сложи нещата в ред.

— Мамо! — тя си проправи път между телата, заобиколили майка й.

— А, Самър, ето кого търся! — въпреки че взе ръцете на дъщеря си, Моник се усмихна на мъжете около себе си. — Колко очарователно! Мисля, че никога досега не съм била в кухнята на някой хотел. Тя е толкова… Голяма, да.

— Моля, госпожице Дюбоа, мадам — неспособен да се въздържи, Макс взе ръката на Моник. — За мен ще бъде особена чест да ви покажа всичко, което пожелаете. Може би искате да опитате от супата?

— Колко мило! — усмивката й можеше да разтопи блокче шоколад от двайсет и пет метра. — Разбира се, трябва да видя всичко, което работи моята дъщеря.

— Дъщеря ли?

Очевидно, помисли си Самър, Макс не чуваше нищо друго, освен цигулки от мига, в който Моник бе влязла в кухнята.

— Това е моята майка — рече ясно и високо Самър. — Моник Дюбоа. А това е Макс, който е шеф на персонала.

Майка й, помисли си отвлечено Макс. Ами разбира се! Приликата помежду им бе така силна и впечатляваща, че той се почувства пълен глупак, дето не беше го забелязал по-рано. Нямаше филм с Моник Дюбоа, който да не бе гледал поне три пъти.

— Приятно ми е — Макс галантно целуна подадената му ръка. — Имам чест.

— Колко спокойна се чувствам, като знам, че дъщеря ми работи с такъв джентълмен.

Самър само сви устни, но не каза нищо.

— И бих искала да видя всичко, абсолютно всичко, може би днес по-късно? — добави Моник, преди Макс да успее да проговори отново. — Сега трябва да открадна Самър за мъничко. Кажете, може ли да получа малко шампанско и черен хайвер в апартамента си?

— В менюто няма хайвер — Самър хвърли един поглед към Макс. — Все още.

— О! — Моник очарователно сви устни. — Тогава малко пастет или сирене ще свършат работа.

— Ще се погрижа лично. Веднага, мадам.

— Много мило! — Моник изпърха с мигли, обви с ръка дъщеря си през кръста и излезе от кухнята.

— По-полека! — промърмори Самър.

— Не бъди прекалено англичанка, шери. Току-що ти направих огромна услуга. Тази сутрин научих от очарователния млад Кокрън, че дъщеря ми не само работи в този хотел, което ти така и не намери за нужно да ми съобщиш, но че има няколко дребни проблемчета в кухнята.

— Не ти казах, защото е само временно и защото бях достатъчно заета. Колкото до дребните вътрешни проблемчета…

— Под формата на един много голям Макс! — Моник се шмугна в асансьора.

— Мога да се оправя и сама с тях — довърши Самър.

— Ала нищо не пречи първо да му вземеш ума с родителите си — Моник натисна бутона за своя етаж, обърна се и разгледа дъщеря си. — И така, на дневна светлина те виждам още по-хубава. Това ме радва. Ако ще имам голяма дъщеря, то тя трябва да бъде красива голяма дъщеря.

Самър се засмя и поклати глава.

— Ти си си все така суетна.

— Винаги ще бъда суетна — отвърна просто Моник. — Бог така е решил, винаги да имам причина да бъда. Сега… — тя избута Самър от асансьора. — След като си изпих кафето с кроасаните и ми направиха масажа, съм готова да чуя всичко за тази твоя нова работа и за новия ти любовник. Като те гледам, мисля, че съм познала.

— Аз пък мисля, че ако майките и дъщерите могат да обсъждат работата си, то не е задължително да правят това и за любовниците си.

— Пфу! — Моник отвори вратата на апартамента. — Ние никога не сме били майка и дъщеря, а приятелки, нали? А добрите приятелки винаги обсъждат новите си любовница.

— Работата — подзе Самър, като приседна на мекия диван и опъна крака, — върви доста добре. Приех я наистина, защото ме заинтригува и… Е, добре де, защото Блейк непрестанно тикаше Лапойнт пред носа ми.

— Лапойнт ли? Оня дребосък с малките очички, когото не харесваш? Оня, който беше казал на парижките вестникари, че си била негова…

— Метреса — довърши разярено Самър.

— Ах, да, метреса. Каква смешна и глупава дума! Толкова остаряла, не мислиш ли? Въпреки че човек може да си помисли, че метреса е женски род на майстор! — Моник се усмихна спокойно и приседна на дивана. — А ти беше ли?

— Не. Не бих му позволила да сложи малките си дебели ръчички върху мен дори да беше половината от това, което твърди, че е.

— Можеше да го дадеш под съд.

— Тогава хората нямаше да се смеят на цялата тази история, а щяха да си кажат, че няма дим без огън. Малката френска свиня щеше да бъде доволна от това — тя стисна зъби и после отпусна челюстта си. — Не ме карай да започвам да говоря за него. Достатъчно ми беше, че Блейк ме изигра да се съглася с тази работа само като спомена името му.

— Много умен мъж. Твоят Блейк, искам да кажа.

— Той не е мой — отвърна отчетливо Самър. — Блейк принадлежи единствено на себе си, така, както аз на себе си — дискретно почукване на вратата накара Моник да махне с ръка, а Самър стана, за да отвори. Помисли си, след като количката със сирена, пресни плодове и изстудено шампанско бе въведена вътре, че няма да се изненада, ако види и самият Макс да се върти наоколо като пумпал, наглеждайки всичко да бъде сервирано както трябва. Тя подписа чека със замах и отпрати сервитьора.

Моник разгледа подноса и внимателно си избра кубче сирене.

— Но ти си влюбена в него.

Заета с отварянето на шампанското, Самър разсеяно я погледна.

— Какво?

— Казах, че си влюбена в младия Кокрън.

Тапата експлодира, шампанското зашумя и се изля от бутилката. Моник вдигна чашата си, за да бъде напълнена.

— Не съм влюбена в него — рече Самър със скрито отчаяние, което майка й веднага долови.

— Човек винаги е влюбен в любовника си.

— Не, някои не са — вече успяла да овладее гласа и чувствата си, Самър отпи от виното. — Връзките не е задължително да бъдат романтични. Аз съм привързана към него, уважавам го. Смятам, че е привлекателен, интелигентен мъж и неговата компания ми доставя удоволствие.

— Това може да се каже за брат или чичо. Или дори за бивш съпруг — забеляза Моник. — Ала мисля, че едва ли изпитваш точно това към Блейк.

— Изпитвам страст — рече безстрастно Самър. — Страстта невинаги означава любов.

— Ах, Самър — въздъхна Моник и си взе второ парченце сирене. — Ти може да мислиш с английския си мозък, но чувстваш с френското си сърце. Този млад Кокрън е мъж, когото нито една жена не би пренебрегнала.

— Какъвто бащата, такъв и синът — в мига, в който го каза, Самър съжали, но Моник само се усмихна меко и замечтано, сякаш изпълнена със спомени.

— Това се отнася за мен. Аз не съм забравила Блейк Кокрън Старши.

— Нито пък той теб.

Заинтригувана, Моник сякаш се завърна от миналото.

— Ти си срещала бащата на Блейк?

— За малко. Когато споменах твоето име, изглеждаше така, сякаш го бе ударил гръм.

Меката усмивка на майка й стана ослепителна.

— Колко ласкателно! Една жена би искала да вярва, че остава в спомените на един мъж дълго време, след като са се разделили.

— Ти може да си поласкана. Ала аз трябва да ти кажа, че се почувствах ужасно неловко.

— Но защо?

— Мамо! — Самър стана и започна да крачи из стаята. — Аз бях привлечена от Блейк, дори силно привлечена. И той от мен. Как мислиш, че се почувствах, когато разговарях с баща му, като и двамата знаехме, че сте били любовници? Едва ли Блейк предполага. Ако научи, осъзнаваш ли колко неудобно ще се получи?

— Защо?

Самър отново се обърна към майка си с дълбока въздишка.

— Блейк Кокрън Старши все още е женен за майката на Блейк. И освен това останах с впечатлението, че той твърде много обича майка си, както и баща си.

— И какво общо има всичко това? — жестът на Моник беше типично френски. Леко свиване на рамото и повдигане на ръката с дланта нагоре. — Аз също обичах баща му. Чуй ме — продължи тя, преди Самър да успее да отговори нещо. — Блейк Кокрън Старши винаги е обичал жена си. Още тогава го знаех. Ние се утешавахме взаимно, лекувахме се и се разсмивахме, защото бяхме нещастни и тъжни. Аз съм му благодарна за това, а не се срамувам. Нито ти би трябвало да се срамуваш.

— Не се срамувам — Самър прекара ръка през косите си. — Не те карам ти да се срамуваш. Но… По дяволите, мамо, наистина е неудобно!

— Животът често е такъв. Ти ще ми кажеш, че има правила и така нататък — Моник отметна глава и лицето й стана надменно — нещо, което дъщеря й бе наследила от нея. — Аз не играя по правилата. И не се извинявам за това.

— Мамо! — ядосана на себе си, Самър отиде и коленичи пред майка си. — Аз не те критикувам. Просто това, което е правилно и добро за теб, за мен не е.

— Мислиш ли, че не го зная? Мислиш, че искам да те накарам да живееш като мен? — Моник сложи ръка върху главата на дъщеря си. — Може би съм видяла много повече щастие, отколкото ти. Ала също така съм видяла много по-дълбоко отчаяние. Не мога да ти пожелая първото, без да знам, че ще се сблъскаш и с второто. Искам да имаш само това, което ти самата искаш.

— Има неща, които човек дори се страхува да си пожелае.

— Не. Но трябва да внимаваме повече с някои желания. Ще ти дам един съвет — тя погали Самър по главата, сетне я привлече към себе си. — Когато беше малко момиченце, не ти давах съвети, защото малките деца винаги са били голяма загадка за мен. Когато порасна, ти пък изобщо не ме слушаше. Може би сега сме достигнали точката, в която една майка и една дъщеря ще могат да се разберат.

Самър се засмя и са взе една ягода.

— Добре, слушам те.

— Ако се нуждаеш от един мъж, това няма да те направи по-малко жена — когато Самър се намуси, Моник продължи. — Да се нуждаеш от него, за да съществуваш, е глупост. Да се нуждаеш от него, за да ти осигури положение и лукс, не е честно. Ала да се нуждаеш от един мъж, от един-единствен мъж, защото ти носи радост и страст? Това е животът.

— В живота на една жена може да има радост и страст и без мъж.

— Малко радост, малко страст — съгласи се Моник. — Защо да се задоволяваме с малко? Какво всъщност ще докажеш, ако се откажеш от естествените си нужди? Може би е глупаво една жена да се жени четири пъти. Но аз още веднъж ти казвам, че не се извинявам. Само ти напомням, че Самър Линдън не е Моник Дюбоа. Ала ние и двете сме жени. Аз не съжалявам за моите избори.

Самър с въздишка сложи глава на рамото на майка си.

— Бих искала да мога да кажа същото за себе си. Винаги съм мислела, че ще мога.

— Ти си интелигентна жена. Какъвто и избор да направиш, ще бъде правилен.

— Най-много ме е страх да не сгреша.

— А може би най-голямата грешка е страхът ти да не сгрешиш — Моник докосна бузата на Самър. — Хайде, сипи ми малко шампанско. Ще ти разкажа за моя Кейл.

 

 

Когато Самър се завърна в кухнята, мисълта й все още бе заета с разговора с майка й. Беше необикновено Моник да й разказва за своя личен живот, а още повече да й предлага съвети. Всъщност бяха прекарали повече от час заедно, който бе посветен главно на добродетелите и качествата на Кейл Морисън, но в първите минути Моник беше казала неща, които накараха Самър да се замисли. Които я накараха да започне да се съмнява в собствения си списък от приоритети.

Когато стигна до въртящата се врата, водеща към кухнята, до ушите й достигнаха виковете на ожесточен спор и я накараха да забрави собствените си мисли.

— Моето пюре е идеално.

— Да, да! Прекалено много мляко и прекалено малко сирене има в него!

— Никога не си можел да приемеш, че моето е по-добро от твоето.

Сцената пред очите й беше по-скоро комична. Огромният Макс и мъничкият Чарли, дребният корейски готвач, който едва достигаше до подмишницата му. Двамата стояха един срещу друг и се гледаха враждебно, като държаха здраво купата със спаначено пюре.

Можеше да бъде комично, помисли си Самър, ако останалата част от персонала вече не беше си избрала страната, която да защитава, и не бе изоставила поръчките за обяда.

— Долнокачествена работа — натърти Макс. Още не беше забравил, че Чарлс три дни беше болен, без да го предупреди.

— Твоята работа е долнокачествена. Моята винаги е идеална.

— Прекалено много мляко — рече отново Макс. — И малко сирене.

— Проблеми ли има? — попита Самър и застана помежду им.

— Това мършаво малко човече, което се е маскирало като готвач, се опитва да ме убеди, че тази каша от наквасени листа е спаначено пюре. — Макс се опита да издърпа стъклената тенджера от ръцете на Чарли и откри, че дребничкият му колега бе изненадващо силен.

— Тази голяма буца тесто, която се нарича главен готвач, ревнува, защото аз знам за зеленчуците десет пъти повече от него.

Самър прехапа леко долната си устна. По дяволите, наистина си беше смешно, ала моментът бе неподходящ.

— Може би останалите трябва да се върнат на работа — започна хладно тя, — преди клиентите, които чакат в ресторанта, да са се изнесли до най-близката закусвалня, за да бъдат по-бързо обслужени. Та… — Самър се бърна към двамата опоненти. Всеки момент щяха да започнат да се зъбят и ръмжат. — Значи, това е предметът на спора.

— Тенджерата си е тенджера — отвърна Макс. — Но това, което е вътре, е боклук.

— Боклук ли! — извика малкият готвач и изкриви устни. — Боклук е това, което ти наричаш говеждо филе. Единственото годно за ядене нещо в ястието ти е малкото стръкче магданоз, с което си го украсил.

— Господа, може ли да попитам нещо? — без да чака отговор, Самър докосна с пръст тенджерата. Беше все още топла, но бързо изстиваше. — Опитал ли е някой спанака?

— Аз не ям отрова — рече Макс. — Изхвърлям я в мивката.

— Няма да дам на този… На този вол и една лъжица от моя спанак. Той ще го оскверни.

— Добре, момчета — рече помирително Самър, като с това накара и двамата мъже да се обърнат към нея. — Защо да не го опитам аз?

Макс и Чарли се изгледаха войнствено.

— Кажи му да остави на мира моя спанак! — настояваше Чарли.

— Макс…

— Той започна пръв. Освен това аз съм му началник.

— Чарли…

— Единственото нещо, с което ме надминава, е теглото! — И схватката започна отново.

Ядосана и загубила търпение, Самър плесна с ръце.

— Добре, стига!

Може би поради изненадата да я чуят да вика в кухнята — нещо, което никога досега не беше правила, или защото прекалено много ръце дърпаха тенджерата, ала тя се изплъзна. Тъй или иначе, при тези думи на Самър тенджерата падна от ръцете на мъжете с все сила. Удари се в работната маса и се разби на парченца, преди съдържанието й да достигне пода. Макс и Чарли едновременно избухнаха в обвинения и обиди.

Самър почувства силна болка в дясната си ръка, погледна надолу и видя дълбока четирисантиметрова рана, от която на тласъци бликаше кръв. Учудена, тя я гледа цели три секунди, докато съзнанието й напълно отказваше да приеме, че кръвта, нейната кръв, можеше да тече толкова бързо.

— Извинете ме — рече Самър. — Но мисля, че ще можете да продължите кавгата си по-спокойно, след като кръвта ми изтече.

Чарли я погледна, готов да продължи с ругатните. Като видя раната, очите му се ококориха и той бързо заговори нещо на корейски.

— Ако спреш да се бъркаш — започна Макс и в този миг видя кръвта, която пръскаше от раната на ръката й по пода и стените. Пребледня и после, за изненада на всички, се забърза като светкавица. Грабна чиста кърпа и я притисна към раната. — Седни — нареди той и я сложи на кухненския стол. — Вие — рече, без да се обръща персонално към никой, — веднага почистете всичко тук — вече беше направил нещо като турникет. — Спокойно — каза на Самър с необичайно внимание. — Искам да видя колко дълбока е раната.

Виеше й се свят. Тя кимна и задържа погледа си върху парата, която се вдигаше от една тенджера в стаята. Всъщност не я болеше толкова много, помисли си Самър, докато погледът й се замъгляваше, сетне се разфокусира. Сигурно си бе въобразила всичката тази кръв.

— Какво, по дяволите, става тук? — чу гласа на Блейк някъде далеч зад себе си. — Чувате се чак в ресторанта — той влезе, решил да предложи на Макс и Самър или да ги уволни, или да изберат мирното съжителство. Видът на напоената с кръв червена кърпа го спря. — Самър?

— Стана инцидент — рече бързо Макс, докато Самър тръсна глава. — Раната е дълбока, ще трябва да я зашият.

Блейк вече беше грабнал кърпата от Макс и го бе отстранил.

— Самър! Как, по дяволите, се случи?

Тя го погледна, видя загриженост и може би вълнение в очите му, преди отново да й се завие свят. После направи грешката да погледне собствената си ръка.

— Тенджерата със спанака — рече глупаво и падна от стола в безсъзнание.

 

 

Следващото нещо, което чу, отново беше спор. Нали когато влязох в кухнята те се караха, помисли си Самър. След миг разпозна гласа на Блейк. Другият глас обаче беше женски, сух и непознат.

— Аз ще остана тук.

— Господин Кокрън, вие не сте роднина. Не можете да останете, докато зашиваме госпожица Линдън. Повярвайте ми, става дума само за няколко шева.

Няколко шева ли? Стомахът на Самър се преобърна. Не искаше да си го признае, ала когато ставаше дума за игли, от онези, с които докторите шиеха кожата на хората, тя се превръщаше в най-обикновена страхливка. А ако обонянието не й изневеряваше, то Самър вече знаеше къде се намира. Миризмата на антисептици можеше да се различи съвсем ясно. Може би ако просто се изправеше и тихичко се измъкнеше, никой нямаше да забележи.

Когато се опита да седне, видя, че се намира в малка стая със завеси. Очите й се плъзнаха по табличката, върху която бяха наредени лъскави, ужасни инструменти.

Блейк забеляза движението с крайчето на окото си и веднага се озова до нея.

— Самър, стой спокойно.

Тя навлажни устни и отново огледа стаята.

— Това болница ли е?

— Спешно отделение. Ще зашият ръката ти.

Самър се опита да се усмихне, но не можеше да откъсне очи от табличката.

— Мисля, че не е необходимо.

Когато обаче се опита да свали крака от леглото, от другата страна се появи лекарката, която я спря с ръка.

— Лежете спокойно, госпожице Линдън.

Самър погледна твърдото лице на жената. Имаше фризирана коса с цвят на праскова и очила с тънки рамки. Пресметна собствените си сили с нейните и реши, че ако се наложи да се бият, ще победи.

— Отивам си в къщи — рече тя.

— Никъде няма да ходите. Ще лежите тук, докато зашием ръката ви. Сега бъдете послушна.

Е, добре, значи й трябваше съюзник.

— Блейк?

— Трябва да я зашият, скъпа.

— Но аз не искам!

— Трябва — повтори лекарката. — Сестра! — докато миеше ръцете си в малката мивка, тя погледна през рамо. — Господин Кокрън, ще ви помоля да изчакате навън.

— Не — Самър отново се опита да седне. — Аз не ви познавам — каза на облечената в бяло жена. — И нея не познавам — добави, когато сестрата се появи зад завесите. — Ако трябва да остана тук, докато шиете ръката ми с котешки черва или каквото и да е там, което използвате, искам до мен да има някой, когото познавам — тя хвана ръката на Блейк. — Него го познавам — легна отново, ала продължи да държи ръката на Блейк.

— Много добре — разпознала едновременно страх и воля, лекарката се предаде. — Само обърнете главата си — посъветва я тя. — Няма да продължи дълго. Вече използвах цял метър котешки черва днес.

— Блейк! — Самър си пое дълбоко въздух и погледна право в очите му. Нямаше да мисли за това, какво правеха двете жени от другата страна на масата. — Трябва да ти направя едно признание. Не се справям много добре с тези неща — преглътна отново, когато почувства натиск върху кожата си. — Трябва да ми правят упойка дори когато ходя при зъболекаря.

С крайчеца на окото си Блейк забеляза, че лекарката направи първия шев.

— Трябваше да направим почти същото и за Макс — той прокара пръст по кокалчетата на ръката си. — След всичко това можеш да му кажеш, че ще сложиш в кухнята печка с дървени въглища и огнище и той няма и гък да каже.

— Страхотен начин да се помирим — тя се навъси, почувства, че й се повдига и безпомощно преглътна. — Говори ми за нещо друго.

— Ще си вземем почивка, скоро, и ще отидем на брега на морето. На някое тихо и спокойно място, на самия океан.

Беше хубаво да си го представи. Самър се опита да се съсредоточи.

— На кой океан?

— На който искаш. Няма да пипнем нищо цели три дни, само ще лежим на слънце и ще правим любов.

Младата сестра вдигна очи и неволно изпусна една въздишка, преди лекарката да я погледне строго.

— Веднага след като се върна от Рим. Трябва само да намериш някое малко островче в Тихия океан, докато ме няма. Стигат ми няколко палми и приятелски настроени туземци.

— Ще потърся.

— Междувременно — намеси се лекарката, докато бинтоваше раната, — пазете ръката си суха. Превръзката трябва да се сменя на всеки три дни. Елате след две седмици, за да свалим конците — лошо срязване — обяви тя и завърза чевръсто бинта. — Но ще се оправите.

Самър внимателно обърна глава. Сега раната беше покрита със стерилна бяла марля. Изглеждаше малка, спретната и някак си красива. Гаденето моментално й премина.

— Мислех, че шевовете няма да се виждат.

— Имате красива ръка — лекарката отново потопи ръце в мивката. — Не искаме да останат белези. Ще ви дам рецепта за обезболяващи.

Самър прехапа устни.

— Няма да ги вземам.

Лекарката избърса ръце и сви рамене.

— Както искате. Един съвет от мен, можете да опитате Соломоновите острови в Нова Гвинея — после дръпна завесите и изчезна.

— Ама че фурия — промърмори Самър, докато Блейк й помагаше да стане. — Страхотни маниери. Не мисля да си я взема за мой личен лекар.

Така, значи куражът й се беше върнал, помисли си Блейк с лека усмивка, ала остави ръката си на кръста й.

— Беше точно това, от което се нуждаеше. Ти нямаш нужда от повече съчувствие или грижи, когато съм с теб.

Тя се намуси, докато я водеше към колата на паркинга.

— Когато ми тече кръв — поправи го Самър, — имам нужда от много съчувствие и грижи.

— Това, от което имаш нужда… — той я целуна почелото, преди да отвори вратата на колата. — Е легло, тъмна стая и няколко часа почивка.

— Връщам се на работа — поправи го Самър. — В кухнята вероятно цари пълен хаос, а и имам цял списък с телефонни разговори, които трябва да проведа. Веднага, когато уредиш да ми прекарат телефон.

— Ти си отиваш вкъщи, в леглото.

— Но нали кръвта спря! — напомни му тя. — И макар и да признавам, че когато стане дума за доктори с бели престилки, игли и кръв се превръщам в бебе, сега вече всичко мина. Добре съм.

— Бледа си — Блейк спря на светофара и се обърна към нея. Не му беше съвсем ясно как бе преживял последните няколко часа. — Ръката вероятно ще те заболи, ако не веднага, то скоро. Аз си имам политика. Когато някой от персонала се нарани, взема си целия ден свободен:

— Много либерално и хуманно от твоя страна. Нямаше да се нараня, ако гледах където трябваше.

— Вкъщи, Самър.

Тя скръсти ръце и си пое дълбоко въздух. Ръката наистина я болеше, ала нямаше да си го признае за нищо на света. С тази нова болка и раздразнението беше забравила, че преди няколко минути държеше ръката му.

— Блейк, осъзнавам, че вече съм го казвала, но понякога не е вредно да се повтори. Не приемам нареждания, нито заповеди.

Почти цяла минута в колата се възцари тишина. Блейк зави на запад, отдалечавайки се от „Кокрън Хаус“, и се насочи към апартамента на Самър.

— Ще си взема такси — рече тя.

— Това, което ще вземеш, са няколко аспирина, преди да дръпна завесите и да те сложа в леглото.

Господи, звучеше фантастично. Като прогони видението. Самър вирна брадичка.

— Само защото зависех от теб за малко, докато онази жена си играеше с иглите, не означава, че се нуждая от бавачка.

Вероятно имаше начин да я накара да направи това, което той иска, реши Блейк. Може би директният подход беше най-правилен.

— Струва ми се, че не забеляза колко шева направи тя на ръката ти.

— Не. — Самър погледна през прозореца.

— Ала аз забелязах. Дори ги броих, докато тя шиеше. Петнадесет. Ти не забеляза и големината на иглата, нали?

— Не — Самър притисна с ръка стомаха си и го погледна. — Голям мръсник си, Блейк!

— Щом няма друг начин — той взе ръката й. — Трябва ти почивка, Самър. Ще остана с теб, ако искаш.

Как можеше да се справи с него, когато беше така мил, внимателен, грижовен? Как можеше да се справи и със себе си, когато искаше единствено да се сгуши в него, където знаеше, че бе безопасно и топло?

— Ще си почина — това бе всичко, което осъзна, че иска. Но то нямаше нищо общо с ръката й. Ако Блейк продължаваше да възбужда така чувствата й, следващите няколко месеца щяха да бъдат непоносими. — Сама — твърдо завърши тя. — Ти си имаш достатъчно работа в хотела.

Когато Блейк паркира пред къщата, Самър го спря с ръка, преди да бе изгасил мотора.

— Не, няма нужда да идваш с мен. Отивам в леглото, обещавам — тъй като почувства как той се напрегна при думите й, тя се засмя и стисна ръката му.

Трябва да си легна сама, помисли си Самър. Ако и Блейк дойде с мен, всичко ще бъде различно.

— Ще взема няколко аспирина, ще включа стереото и ще си легна. Ще се почувствам по-добре, ако знам, че си минал през кухнята и си оправил всичко там.

Блейк я огледа. Кожата й бе бледа, очите уплашени. Искаше да остане с нея, искаше тя отново да потърси опора в него. Дори сега усещаше как увеличава разстоянието помежду им. Не, не биваше да го позволява, ала засега Самър се нуждаеше от почивка повече, отколкото от него.

— Щом това искаш. Ще ти се обадя довечера.

Тя се наведе, целуна го по бузата и излезе бързо от колата.

— Благодаря ти, че ми държа ръката.