Нора Робъртс
Сладостта на живота (6)

Шеста глава

Черен хайвер от руска сьомга. Можеше да се предлага от обяд до късна вечеря. И през цялата нощ чрез обслужването по стаите.

Самър надраска още една бележка. През последните две седмици тя промени проектираното от нея меню поне десетина пъти. След още един несполучлив разговор с Макс реши да свърши работата сама на свой риск. Знаеше какво иска да постигне и как да го направи.

За да спести от собственото си време, Самър си направи малък офис в килера зад кухнята. Там можеше да наблюдава персонала, както и началото на реконструкцията, докато имаше достатъчно свобода и време да работи върху това, което смяташе за свой любим проект. Да отбягва Блейк беше лесно, защото тя бе непрекъснато заета. А и той явно беше напълно погълнат от някаква важна сделка. Доколкото бе подочула, купуваше нова верига хотели. Самър не се интересуваше от това, така че бе съсредоточила вниманието си върху неща като медальони от телешко месо в сос от шампанско.

Докато реконструкцията напредваше, персоналът на кухнята бе в постоянно състояние на паника или много близо до нея. Можеше да се справи с това. Повечето от кухните, в които бе работила, бяха изпълнени с такова напрежение, което само един готвач може да разбере. Вероятно точно това творческото напрежение и страхът от провал помагаха за създаването на най-добрите ястия.

В по-голямата част от времето тя оставяше персонала на грижите на Макс. Намесваше се в реда, който той бе създал, съвсем малко. Колкото бе възможно по-малко, само когато бе наложително и във връзка с промените, които правеше. Беше се научила на дипломатичност и умението да наложи своето мнение от баща си. Ако Макс го бе забелязал, то това не проличаваше в отношението му към нея. То си оставаше ледено учтиво.

Самър го изхвърли от мислите си и се съсредоточи върху предястията, които нейната кухня щеше да предлага.

Телешки дроб по берлински. Едно отлично предястие, не толкова популярно като филе на скара или телешко филе, но иначе отлично. Колко отдавна не беше го яла, помисли си тя със съжаление, докато си го отбелязваше.

След като веднъж уточнеше месото и пилетата, щеше да се съсредоточи върху рибите. И, естествено, трябваше да има студен бюфет на разположение двадесет и четири часа в денонощието чрез обслужване по стаите. Това бе нещо друго, което трябваше да отработи. Супи, аперитиви, салати — всичко, което трябваше да се поднесе, преди да се стигне до десертите. А в този момент, докато съставяше най-елегантните и изтънчени менюта, пред нея стоеше един сандвич със сирене и картонена торбичка с чипс.

— А, ето къде си се скрила! — Блейк надникна през вратата. Току-що беше приключило едно ужасно четиричасово заседание и той бе решил напълно да се отпусне, като се качи в апартамента си и си вземе дълъг, горещ душ. След което да се отдаде на спокойна, самотна вечеря. Вместо това, съвсем несъзнателно тръгна към кухнята и Самър.

Тя изглеждаше така, както я видя първия път — с пусната коса и боси крака. На масата пред нея имаше топче изписана хартия и полупразна чаша с диетична сода. Зад нея бяха натрупани на купчини кашони и чували. Стаята миришеше приятно на боров препарат за почистване и картон. Самър изглеждаше по свой неповторим начин компетентна и напълно погълната от работата си.

— Не се крия — поправи го тя. — Работя — и съм изморена, помисли си негласно. И Блейк бе изморен, поне така изглеждаше. Личеше около очите му. — Много ли беше зает? Не сме се виждали през последните няколко седмици.

— Достатъчно — той влезе вътре и започна да рови из бележките й.

— Доколкото чух, със закупуването на веригата „Хамилтън“ — Самър се облегна назад, осъзнала, че гърбът я боли.

Блейк я погледна, сви рамене и отново се върна върху бележките й.

— Това е просто възможност.

— Много си дискретен — тя се усмихна и си помисли, че не би искала да е толкова щастлива, дето го вижда — Добре, докато ти си играеше на „монополи“, аз се занимавах с много по-интимни неща — когато той отново я погледна и веждите му се вдигнаха точно както очакваше. Самър се разсмя. — Храната, Блейк. Храната е най-основното и първично желание на човека, без значение какво ще ти кажат другите в отговор. За много хора яденето е ритуал, който трябва да бъде изпълняван три пъти на ден. Работата на главния готвач е да направи всяко ядене незабравимо.

— За теб яденето е една екскурзия през юношеството.

— Както казах — продължи Самър, — храната е нещо много лично.

— Съгласен съм — след като огледа още веднъж стаята, той погледна пак към нея. — Не е необходимо да работиш в килера. Веднага ще обзаведем един апартамент за теб. Много е лесно и просто.

Тя бутна листовете и потърси списъка си с пилешките ястия.

— Тук ми е по-удобно, близо е до кухнята.

— Няма дори прозорец. Пълно е с кашони и чували!

— Ала те не ме разсейват — сви рамене Самър. — Ако исках апартамент, щях да ти кажа. Засега това тук ме устройва напълно. — И освен това е на поне стотици метри от теб, добави си наум тя. — След като вече си тук, можеш да видиш какво съм направила.

Блейк погледна страницата, на която бе записала предястията.

— Миди Сен Жак, охлюви по бургундски, пастет по селски. Знам, че ще прозвучи много лично, но бих искал да знам яла ли си някога нещата, които препоръчваш? Защото аз нищо не разбирам.

— От време на време. Когато познавам главния готвач. Ако се вгледаш по-внимателно в менюто, което правя, ще видиш, че се опитвам да предложа по-изтънчена храна, защото вкусовете на американците започнаха да стават по-изтънчени.

Той се усмихна на термина „американците“ и начина, по който го произнесе, преди да седне срещу нея.

— Така ли?

— Това е бавен процес — отвърна сухо Самър. — Днес можеш да намериш добър професор по готварство почти във всяка кухня. С една хубава готварска книга дори ти можеш да направиш приемлив мус.

— Забележително!

— Освен това — продължи тя, без да му обръща внимание, — за да примамиш хората в ресторант, където да плащат, и то доста, за да бъдат добре нахранени, трябва да им предложиш само най-доброто. Няколко улици по-надолу те могат да си вземат вкусна и питателна храна за малка част от това, което ще платят в „Кокрън Хаус“ — Самър скръсти ръце и подпря брадичката си на тях. — Така че ще трябва да им предложиш много специална обстановка, неподражаемо обслужване и изключителна храна — тя взе содата си и отпи. — Лично аз бих си взела една пица и бих си я изяла в къщи, но…

Блейк прегледа следващата страница.

— Защото обичаш пица, или защото обичаш да бъдеш сама?

— И двете. Сега…

— Защо избягваш ресторантите? Защото прекарваш прекалено много време в кухните им, или защото просто не обичаш тълпите от хора?

Самър отвори уста да отговори и осъзна, че всъщност не знаеше. Почувства се неудобно и завъртя содата в ръка.

— Навлизаш в много лична територия, и освен това темата няма нищо общо с работата.

— Не мисля така. Нали ми каза, че трябва да привлечем хора, които са станали достатъчно изтънчени, та за тях да се правят изключителни, изискани блюда. Както и да примамим клиента, който може да предпочете бързата и евтина храна на ъгъла. Ти, благодарение на професионализма и вкуса си, попадаш и в двете категории. Какво би трябвало да ти предложи един ресторант, не само за да те вкара вътре, но и да те накара да се върнеш пак?

Логичен въпрос. Тя се намръщи. Не обичаше логичните въпроси, защото те не оставяха никакъв избор, а изискваха отговор.

— Уединение и интимност — отвърна Самър. — Това не може да бъде постигнато лесно в един ресторант. Ала, разбира се, не всеки го търси. Много хора излизат да ядат навън, за да бъдат забелязани, за да ги видят. Други, като мен, предпочитат поне илюзията за уединение. За да съчетаеш и двете, ти трябват няколко маси, разположени по такъв начин, че да изглеждат отделени от останалите.

— Което лесно може да се постигне чрез подходящо осветление и умно аранжиране на растенията.

— Ключовите думи са подходящо и умно.

— А уединение е твоето основно изискване при избор на ресторант.

— Аз по принцип не се храня в ресторанти — уморено сви рамене тя. — Но ако го направя, поставям уединението наравно с атмосферата, качеството на храната и обслужването.

— Защо?

Самър започна да мести листовете по бюрото си и да ги събира накуп.

— Това вече е съвсем личен въпрос.

— Да — той покри с ръце едната й ръка. — Защо?

Тя го погледна за миг, сигурна, че няма да отговори. После откри, че бе привлечена от спокойния му поглед и внимателното докосване.

— Предполагам, защото ми е дошло до гуша от ресторанти като дете. И предполагам, че една от причините да започна да се интересувам от готвене беше безкрайният ритуал на храненето по ресторанти. Моята майка бе и все още е от оня тип хора, които излизат, за да бъдат видени. Баща ми пък много често приемаше храненето в ресторант като част от работата си. Така че голяма част от живота на родителите ми, пък и моя, беше на показ. Затова предпочетох свой собствен път.

Сега, когато я докосваше, искаше повече. Колкото повече научаваше за нея, толкова повече искаше да знае всичко. Би трябвало да го знае, вместо да се заблуждава, че ще бъде обратното. Почти се беше убедил, че владее чувствата си към нея. Ала сега, седнал в тесния килер, до който долитаха звуците откъм кухнята през вратата, Блейк я желаеше много повече. Повече от всякога.

— Не бих те определил като затворена личност, нито като саможивка.

— Аз не съм — дори не забеляза, че преплете пръстите си с неговите. Имаше нещо така уютно и приятно в този жест. — Просто обичам да запазя личния си живот такъв, какъвто е. Мой и личен.

— Все пак в областта, в която работиш, си достатъчно известна — той се размърда и краката му докоснаха нейните под масата. Блейк почувства как по тялото му се разля топлина и желанието му се удвои.

Без да се замисли, Самър също премести крак и докосна неговия. Мускулите й се стегнаха.

— Може би. Или по-правилно е да се каже, че десертите ми са известни.

Той вдигна преплетените им ръце и ги загледа. Нейните бяха по-светли, по-малки и с тесни длани. Носеше старинен пръстен с кръгъл тъмносин сапфир, който правеше пръста й да изглежда още по-елегантен.

— Ти това ли искаш?

Тя навлажни устните си, защото очите му спряха в нейните и бяха настойчиви и толкова сини, колкото и камъка върху пръстена й.

— Искам да имам успех. Искам всички да ме смятат за най-добрата в това, което правя.

— Нищо повече?

— Не, нищо повече — но защо бе останала без дъх, запита се Самър. Без дъх оставаха младите момичета или влюбените. Тя не бе нито толкова млада, нито влюбена.

— А когато го постигнеш? — Блейк стана и я вдигна на крака. — Какво друго?

Тъй като стояха изправени, Самър трябваше да извие глава нагоре, за да го погледне.

— Това е достатъчно — каза го и за пръв път почувства съмнение в достоверността на думите си. — А ти? — реши да атакува тя. — Ти не търсиш ли също успех, все повече и повече успех? Най-хубавите хотели, най-известните ресторанти.

— Аз съм бизнесмен — той заобиколи бавно масата, така че нищо да не им пречи. Ръцете им все още бяха преплетени. — Имам стандарт, който трябва да поддържам и да подобрявам. Освен това съм мъж — посегна към косата й и я остави да падне през пръстите му. — И освен това има и други неща, за които мисля. Освен за счетоводните книги.

Сега стояха съвсем близо. Тялото й докосваше неговото, кожата й пламна. Самър забрави всички правила, които си бе наложила, и вдигна ръка да докосне бузата му.

— И за какво друго мислиш?

— За теб — ръката му бе на кръста й, после се плъзна леко по гърба и я придърпа по-близо към себе си. — Мисля много за теб. И за това.

Устните им се докоснаха леко. Очите им останаха отворени и очакващи. Пулсовете им се ускориха. Желанието натежа.

После устните им се разделиха бавно. Очите казваха всичко, което имаше да кажат. Пулсовете им блъскаха във вените. Желанието се освободи и изригна на воля.

Тя беше в прегръдките му, плътно притисната до него, тръпнеща. Всеки час от последните две седмици работата, плановете, правилата, всичко се сля и потъна под изблика на желанието. Ако чувстваше нетърпение в него, то беше само отражение на нейното. Целувката бе настойчива, дълга и отчаяна. Телата им се притискаха мъчително.

Още по-плътно! Дали произнесе думата, или само си я помисли? Ала Блейк сякаш разбра. Ръцете му я стиснаха и сгушиха в него, там, където искаше да бъде. Чувстваше всяка извивка, всеки мускул от тялото му, сякаш се сливаше с нейното, така, както устните им се сливаха.

Женствена, знойна, деликатна, страстна. Възможно ли беше да бъде всичко това? Желанието му растеше все повече. Звукът, който Самър произнесе срещу устните му, бе повече от объркване, отколкото от удоволствие.

Господи! Как можеше една жена да го подлуди до такава степен само с една целувка! Вече беше повече от луд по нея. Кожата й бе нежна като коприна под пръстите му, той го знаеше. Трябваше и да го чувства.

Блейк плъзна ръка под пуловера й намери кожата й. Под дланите му сърцето й биеше ускорено. Но не достатъчно. Мисълта премина през главата му. Никога нямаше да бъде достатъчно. Ала всичко това, въпросите, причините, бяха за после. Щеше да мисли за тях по-късно. Той зарови лице в шията й и вкуси кожата й. Долови аромата й, който все още помнеше. Примамваше го още повече, теглеше го към края. Там, където вече нямаше да има връщане назад. Умората, която чувстваше, когато влезе в стаичката, изчезна. Напрежението, което изпитваше винаги, когато тя бе наблизо, го погълна. В този миг Блейк я смяташе за своя, без да осъзнава, че всъщност искаше само да я притежава.

Косата й докосваше лицето му като мек уханен облак. Това го накара да мисли за Париж, за сезона, когато пролетта още не бе свършила, а лятото все още не бе започнало. Ала кожата й беше гореща и тръпнеща, което го накара да си представи дълги влажни нощи, когато любовните ласки ще бъдат бавни, безкрайно бавни и нежни. Той я искаше тук, в малката, претъпкана с вещи стая, където подът бе отрупан с кашони.

Самър не можеше да мисли. Само чувстваше как костите й омекват, а съзнанието й се изпразва. През нея преминаваха едно след друго невероятни усещания. А тя искаше още. Усещаше тялото си тръпнещо и жадно. Буря, гръмотевици и дъжд. Само веднъж… Желанието я обзе с прошепнати обещания и тъмна страст. Можеше да си позволи да бъде негова, да го вземе. Само веднъж. После…

Със стон Самър се откъсна от него и скри лице в раменете му. Веднъж с Блейк? Та нали споменът за това щеше да я преследва цял живот!

— Ела горе — прошепна той. Хвана главата й и я отдръпна, после започна да целува лицето й. — Ела с мен там, където ще мога да те любя. Искам те в леглото си, Самър. Гола и моя.

— Блейк! — тя обърна лице и се опита да успокои дишането си. Какво ставаше с нея, как, кога? — Това е грешка. И за двама ни.

— Не — той я хвана за раменете, въпреки че Самър криеше лицето си в него. — Това е правилно и за двама ни.

— Не мога да си позволя…

— Ти вече си.

Тя въздъхна дълбоко.

— Достатъчно. И без това е повече, отколкото трябваше.

Когато отново го погледна, Блейк я държеше здраво.

— Искам да знам причината, Самър. Поне една проклета причина!

— Ти ме объркваш! — извика тя, преди да го осъзнае. — По дяволите, не искам да бъда объркана!

— А аз се измъчвам заради теб! — гласът му бе нетърпелив и развълнуван като нейния, а тялото напрегнато. — И не обичам да се измъчвам.

— Ние явно имаме проблем — успя да изрече Самър и оправи косата си с ръка.

— Желая те… — нещо в гласа му я накара да спре насред движението и да го погледне. В думите му нямаше нищо небрежно, нито случайно. — Искам те повече, отколкото когото и да било в живота ми. И съм нещастен.

— Голям проблем — прошепна тя и седна неуверено в края на масата.

— Има само един начин да го решим.

Самър се опита да се усмихне.

— Два начина — поправи го тя. — И аз мисля, че моят е по-безопасен.

— Безопасен? — той посегна и погали лицето й. — Ти искаш безопасност, така ли, Самър?

— Да — беше лесно да го каже, защото откри, че бе истина. Безопасността беше нещо, за което никога досега не бе мислила. Преди Блейк. Защото никога не беше се чувствала застрашена. До този момент. — Аз съм си дала много обещания, Блейк, и съм си поставила много цели. Инстинктът ми казва, че ти ще ми попречиш. А аз винаги слушам моите инстинкти.

— Нямам намерение да преча на плановете ти.

— Въпреки това имам няколко много строги правила. Едно от тях е никога да не ставам близка или да завързвам интимни отношения с деловите си партньори или с клиентите си. А ти попадаш и в двете категории.

— И как възнамеряваш да се предпазиш от подобна ситуация? Интимността има най-различни степени, Самър. Ти и аз вече сме я постигнали в известен смисъл.

Как можеше да го отрече? Искаше просто да избяга.

— Ние успяхме да стоим далеч един от друг цели две седмици — рече тя. — Просто трябва да продължим по същия начин. И двамата сме заети в момента, така че няма да ни бъде особено трудно.

— Евентуално един от нас ще трябва да наруши правилата.

И това бих могла да сторя много лесно аз. Но също толкова лесно и ти, помисли си Самър.

— Не мога да мисля за нещо евентуално, мога да мисля само за сегашния момент. Аз ще си остана тук, долу, и ще продължа работата си. А ти ще си останеш горе и ще си вършиш своята.

— Как ли пък не — промърмори той и пристъпи.

Тя тъкмо се опита да стане, когато на вратата се почука.

— Господин Кокрън, на телефона. Секретарката ви казва, че е спешно.

Блейк едва успя да потисне яростта си.

— Веднага идвам. — Той погледна Самър. — Не сме свършили.

Тя го изчака да стигне до вратата.

— Мога да превърна това място в дворец или в мазна дупка — рече Самър. — Изборът е твой.

Блейк се обърна и я изгледа.

— Това изнудване ли е?

— Застраховка — поправи го тя и се усмихна. — Ако играеш по моите правила, Блейк, всички ще бъдем доволни.

— Това е твоето мнение — съгласи се с кимване той. — Засега.

След като вратата се затвори зад него, тя отново седна. Може да бе успяла този път да го преодолее, ала играта беше отишла твърде далеч.

 

 

Самър остана още един час в импровизирания си офис, след което се върна в кухнята. Момчетата влизаха и излизаха с табли, препълнени с мръсни чинии. Миячите бяха претрупани с работа. Тенджерите къкреха. Една готвачка пееше, докато разфасоваше едно пиле. Два часа преди най-голямата суматоха по време на вечеря. Още един час и паниката щеше да стихне.

В този момент, когато уханията на кухнята я обгърнаха, Самър осъзна, че не бе яла. Реши да удари с един куршум два заека и взе да рови из бюфета. Хем да си намери нещо за късен обяд, хем да види как всъщност бяха подредени провизиите.

За последното не можеше да се оплаче. Бюфетите бяха не само добре снабдени. Всичко беше систематично подредено. Макс всъщност имаше много добри качества, помисли си тя. Жалко, че въображението не бе едно от тях.

Продължи да преглежда рафт след рафт, но все не намираше онова, което търсеше.

— Госпожице Линдън?

Чула глася на Макс зад себе си, тя бавно затвори вратата на шкафа. Не искаше да се обърне и да срещне студената учтивост, изписана в очите му, или свитите в неодобрение устни. Трябваше да направи нещо по този въпрос, и то преди да бе станало твърде късно, реши Самър. Ала в момента беше изморена, доста гладна и съвсем не в настроение, че да се справи с положението.

— Да, Макс — тя отвори следващата вратичка и провери запасите.

— Може би мога да ви помогна да намерите това, което търсите.

— Може би. Всъщност проверявам доколко добре сме запасени и снабдени, докато търся буркан с фъстъчено масло. Между другото… — Самър затвори поредната вратичка и отвори следващата. — Оказа се, че сме добре заредени и много добре организирани.

— Моята кухня винаги е била добре организирана — рече намусено Макс. — Дори и насред… Това дърводелство тук.

— То почти свърши — вметна тя. — Мисля, че новите фурни работят добре.

— За някои новото винаги е по-добро.

— За някои — забеляза Самър — прогресът винаги е трудно смилаем. Къде мога да намеря фъстъчено масло, Макс? Искам да си направя един сандвич.

В мига, в който се обърна, видя как веждите му се вдигнаха изненадано, а устните му се присвиха.

— Долу — отвърна той с обичайното си изсумтяване. — Ние държим тези неща на ниско и под ръка за детското меню.

— Чудесно — без да се раздразни, тя се наведе и го намери. — Искаш ли и ти?

— Не, благодаря. Имам работа.

— Добре — Самър си взе две филийки хляб и започна да маже върху тях фъстъченото масло. — Утре, в девет часа, ти и аз ще прегледаме новото меню в моя офис.

— В девет съм много зает.

— Не — поправи го спокойно тя. — Ти си много зает от седем до девет. После всичко върви по реда си, особено по средата на седмицата, докато дойде време за обяда. Значи в девет — повтори Самър. — Извинявай. Трябва да си сложа и малко сладко.

Като остави Макс със стиснати зъби, тя отиде до един от големите хладилници. Надут, тесногръд досадник, помисли си Самър за Макс, докато търсеше буркана със сладко от грозде. Дотогава, докато продължаваше да бъде непреклонен и да не й съдейства, нещата щяха да вървят трудно. Неведнъж досега очакваше Макс да се преобърне, да промени отношението си. А имаше моменти, в които мразеше сама себе си, че бе принудена да поддържа подобна твърда линия на поведение.

Промените в кухнята вече бяха почти направени, помисли си тя, докато поглъщаше последната хапка от хляба с масло и сладко. И всеки глупак би могъл да види допълнителните печки, по-ефективното оборудване, по-добрата организация за приготовлението на храната и нейното повишено качество. Раздразнена, Самър довърши сандвича си, докато чуваше зад гърба си част от разговорите на персонала.

— Макс ще бъде бесен. Бесен, казвам ти.

— Вече нищо не може да направи.

— Освен да вика и да хвърля!

Вероятно веселата нотка в последното изречение я накара да се обърне. Видя двама готвачи, наведени над фурната.

— За какво ще бъде бесен Макс? — попита Самър и преглътна последната си хапка.

Двете лица се обърнаха към нея. И двете бяха зачервени от топлината на печката, а може би и от вълнение.

— Най-добре ще е вие да му кажете, госпожице Линдън — рече единият от готвачите след моментно колебание.

Веселото им настроение все още не беше изчезнало, забеляза тя, макар да бе леко потиснато.

— Какво да му кажа?

— Хулио и Джорджия избягаха. Току-що научихме от брата на Хулио. Отишли на Хаваите. Ще се женят.

Хулио и Джорджия? След като се опита да си припомни лицата от персонала, Самър се сети за двама от готвачите, които работеха в смяната от четири до осем. Един поглед върху часовника й показа, че вече минаваше четири и петнадесет.

— Значи днес няма да дойдат на работа?

— Точно така — едно от момчетата щракна с пръсти и погледна към Макс, който се занимаваше с парче агнешко месо. — Макс ще трябва да се оправи сам.

— Той не може да свърши всичко — промърмори си тя. — И така, значи днешната вечерна смяна ще бъде с двама души по-малко, така ли?

— С трима — поправи я второто момче. — Чарли току-що се обади, че е болен.

— Прекрасно — Самър избърса ръце й запретна ръкавите си. — Тогава най-добре ние, останалите, да се хващаме за работа.

Тя сложи престилка върху джинсите и пуловера и окупира едната част на новата работна маса. Може и да й не беше много по вкуса, помисли си Самър, като започна да бърка тесто в огромната купа за кекс, но обстоятелствата изискваха незабавни действия. И освен това, помисли си тя, докато опитваше тестото с върха на пръста си, щеше да бъде най-добре, ако успееше да инсталира високоговорителите тук поне преди края на седмицата. Можеше да меси тесто без Шопен при особени обстоятелства. Ала само веднъж, не и два пъти.

Вече беше наредила няколко пласта от черния кейк във фурната, когато Макс проговори зад гърба й.

— Сега десерт ли си приготвяш?

— Не — Самър нагласи таймера, сетне се върна при масата и започна да приготвя шоколадовия мус. — Както изглежда, в кухнята имаме сватба и болест, макар че едното няма нищо общо с другото. Тази вечер сме останали без персонал. Аз се хващам за десертите, Макс, и обикновено когато работя, не си губя времето с празни приказки.

— Сватба ли? Каква сватба?

— Хулио и Джорджия са избягали на Хаваите, а Чарли е болен. В този момент съм заета с приготвянето на кекса.

— Избягали? Пристанали! — извика Макс. — Без мое позволение?

Тя го погледна през рамо.

— Предполагам, че Чарли сигурно е трябвало да се консултира с теб, преди да се разболее. Без истерия, Макс, и намери някой, който да ми обели няколко ябълки. Искам да направя шарлота с ябълки.

— Сега пък променяш менюто ми! — избухна отново той.

Самър се обърна. От очите й изскачаха искри.

— Имам да направя десетина различни десерти за нула време. Затова те съветвам да стоиш далеч от мен, докато работя. Забравям всякакви любезности, когато готвя.

Макс си глътна корема и изправи рамене.

— Ще видим какво ще каже господин Кокрън по този случай.

— Страхотно! Дръж го далеч от мен през следващите три часа или някой ще си отиде с лице, омазано с най-хубавия крем, който правя — тя се обърна отново и продължи работата си.

Нямаше време. Самър нямаше никакво време да огледа и да одобри всеки от десертите, които вече бяха направени. По-късно щеше да мисли за това, как да организира работата. В моменти беше прекалено заета. Хулио и Джорджия бяха майсторите на десерти. Сега тя грабваше да свърши работата на двама души за същото време.

Самър пренебрегна менюто и се захвана с неща, за които знаеше много добре как се правят. Вечерта щеше да бъде изненада, но когато свърши втория си черен кейк, тя реши да го направи по-приятен на външен вид. Подреди череши, като проклинаше необходимостта да бърза. Няма възможност да се импровизира, когато няма никакво време, помисли си Самър, и потисна лошото си настроение.

До шест часа печенето на тестото бе приключило и тя се съсредоточи върху довършителните работи по външния вид на сладкишите, готови да задоволят цяла армии. Шоколадов крем тук, една мазка бял крем там, гарнитура, лъжица сладко или желе. Беше й горещо, ръцете я боляха. Бялата й допреди няколко часа престилка беше цялата омазана и мръсна. Никой не й говореше, защото Самър не отговаряше. Никой не се опитваше да я приближи, защото щеше да го прогони.

От време на време показваше с ръка съдове или тенджери, които трябваше да бъдат преместени. Правеше го по инстинкт и без какъвто и да било звук. Ако в кухнята имаше някакъв разговор, то той бе приглушен и почти не се чуваше. Никой от хората тук не бяха виждали досега прочутата Самър Линдън в действие.

— Проблеми ли има?

Чу гласа на Блейк зад гърба си, ала дори не се обърна.

— Така се правят коли на конвейер, а не десерти — промърмори тихо тя.

— Първите мнения от ресторанта са повече от отлични.

Самър се намръщи и разпростря блата за торта.

— Следващия път, когато отида на Хаваите, ще открия Хулио и Джорджия и ще им счупя главите.

— Малко изпитание, а? — промърмори Блейк и преглътна един убийствен поглед от нейна страна. — И горещо! — докосна бузата й с пръста си. — Откога си тук?

— Минути след четири — тя отхвърли ръката му и започна бързо да реже тестото.

Той я наблюдаваше изненадан. Никога не беше я виждал да работи бързо. Преди.

— Изчезвай!

Блейк се отдалечи, но продължи да я наблюдава. По негови изчисления беше работила върху менюто в килера без почивка повече от шест часа, а сега от четири часа беше на крак. Прекалено бе крехка, помисли си той и едва възпря желанието си да отиде пак при нея. Прекалено беше деликатна за подобна тежка работа.

— Самър, не може ли някой да те замести? Трябва да си починеш.

— Никой не може да пипа моите десерти — беше казано със сериозен и авторитетен тон, при което видът на деликатното нежно цвете просто изчезна. Блейк се усмихна.

— Мога ли аз да ти помогна с нещо?

— Искам малко шампанско след час. „Дом Периньон“ от седемдесет и трета.

Той кимна и идеята започна да се оформя в главата му. Тя миришеше така сладко, както десертите, наредени на масата пред нея. Изкусително и омайващо. Откакто беше вкусил от тях, Блейк откри, че има много изтънчен вкус. Обичаше сладко.

— Яла ли си?

— Един сандвич, преди няколко часа — отвърна Самър. — Мислиш ли, че мога да ям в подобен момент?

Той погледна огромната разкошна табла, пълна с пастички и кейкчета. Можеше да улови приятния аромат на печено месо, на вкусни сосове. Поклати глава.

— Не, разбира си. Ще се върна.

Тя промърмори нещо неразбрано и продължи да украсява своите пастички.