Нора Робъртс
Сладостта на живота (1)

Първа глава

Тя се казваше Самър. Името й предизвикваше представата за горещи цветни листенца, неочаквани бури и дълги, неспокойни нощи. А също така за слънчеви поляни и сладки дремки под сенките. Всъщност името й приличаше.

Тя стоеше права със спокойни ръце, напрегнато тяло и внимателни очи. В стаята не се чуваше нито звук. Никой, абсолютно никой не сваляше очи от нея. Самър може би се движеше бавно, но присъстващите не искаха да пропуснат нито едно нейно движение или жест. Цялото внимание на хората наоколо беше приковано върху елегантната й, тънка фигура. Звуците на Шопен романтично се носеха във въздуха. Светлината преминаваше през спретнато прибраната й коса — гъста, топло кестенява, с проблясващи златисти кичурчета. Два изумруда премигваха в ушите й.

Кожата й беше леко поруменяла, така че две розови петна трептяха върху източените скули с фина костна структура. Възбудата и напрегнатото съсредоточаване засилваха блясъка на кехлибарените точици, които светеха в лешниковите й очи като златен прашец. Същото вълнение и съсредоточаване бяха отпечатани върху меките, добре оформени устни, които бяха леко нацупени.

Беше цялата в бяло. Една проста, без каквито и да било украшения дреха, която обаче привличаше неустоимо очите като пеперуда в своя ослепителен полет. Самър не говореше, ала всички в помещението се бяха напрегнали, сякаш да уловят и най-слабия звук, който би излязъл от устните й.

Беше горещо, носеха се екзотични аромати, а атмосферата бе натежала от очакване.

Самър можеше да се концентрира и да се чувства съвсем сама въпреки цялото внимание, с което обгръщаше всички около себе си. Имаше само една цел. Перфекционизъм. И никога не залагаше на по-малко.

С безкрайно внимание тя повдигна последната ромбовидна формичка и притисна захаросаната ангелика върху саварината, за да довърши произведението, което създаваше. Часовете, които бе прекарала в подготовката и изпичането на огромния, сложен десерт, бяха забравени. Бяха забравени уморените мускули на краката, пищящите от болка ръце. Съвършеният външен вид на произведението на Самър Линдън беше от най-голямо значение. Да, то можеше да бъде невероятно вкусно, да мирише перфектно, дори да се реже идеално. Но ако не изглеждаше идеално, никое от тези неща нямаше да има значение.

С вниманието на художник, който завършва своя пореден шедьовър, тя вдигна четката, за да покрие плодовете и лешниците с прозрачната, деликатна кайсиева глазура.

Все още не беше произнесла нито дума. И никой от околните.

Без ничия помощ — всъщност Самър не би търпяла никой, започна да пълни кухата средна част на саварината с гъстия крем, чиято рецепта знаеше само тя и ревниво пазеше.

Ръцете й бяха спокойни, главата изправена. Отстъпи крачка назад, за да огледа творбата си. Това беше последната проверка, защото нейните очи бяха по-проницателни и критични, отколкото очите на който и да било друг. Самър скръсти ръце. Лицето й не изразяваше нищо, никакви чувства. В огромната кухня дори звукът от падането на карфичка върху покрития с плочки под би прозвучал като изстрел с пушка.

Устните й бавно се разтегнаха в усмивка, а очите й просветнаха. Успех. Тя вдигна едната си ръка и направи драматичен жест.

— Отнесете я — нареди кратко.

Когато две помощнички започнаха да бутат количката с блестящата захаросана фантазия, избухнаха ръкопляскания.

Самър ги прие като напълно заслужени и полагащи й се. Прекрасна, великолепна. Скромността бе хубаво качество, ала то не се отнасяше за нейната саварина. Точно нея бе поискал италианският граф за партито по случай годежа на дъщеря си. И той си плащаше за великолепието. Самър само му го предоставяше.

— Госпожице! — французинът, който беше специалист по мидите, я прегърна с двете си ръце и продължи на разваления си английски. — Невероятно! — очите му бяха ококорени и леко навлажнени от вълнение. Той я целуна въодушевено по двете бузи, докато дебелите му пръстчета мачкаха кожата й, като че ли беше прясно меко хлебче. За пръв път от часове насам тя се усмихна.

— Мерси… — някой отвори бутилка вино, за да отбележат събитието. Самър взе две чаши и подаде едната на французина. — За следващия път, когато отново ще работим заедно, мон ами.

Тя остави виното, свали готварската си шапка и излезе от кухнята. В огромната, покрита с мрамор зала, осветена със свещи, нейната саварина вече бе сервирана и получаваше полагащото й се възхищение и овации. Последната й мисъл, преди да напусне бе, че слава Богу, някой друг щеше да чисти остатъците и да мие мръсните съдове след нея.

Два часа по-късно Самър свали обувките и затвори очите си. В скута й лежеше една ужасяваща кримка, пълна с убийства, докато самолетът прелиташе над Атлантика. Отиваше си вкъщи. Беше прекарала почти цели три дни в Милано с една-единствена цел — да създаде само едно блюдо. Това не беше нещо необичайно за нея. Самър бе приготвила „Шарлота Малакоф“ в Мадрид, специални фламбирани палачинки в Атина и „Ил Флотант“ в Истанбул. За свое лично удоволствие и срещу зашеметяващо заплащане Самър Линдън би създала десерт, който щеше да живее в паметта на хората дълго след като и последната хапка, капка сироп или захаросана трошичка не бъдеха погълнати.

Сега щеше доста да попътува, помисли си тя унесено и се прозина усмихната.

Самър се смяташе за специалист, нещо подобно на добър хирург. Всъщност беше учила, чиракувала и практикувала не по-малко от повечето представители на високоуважаваната медицинска професия. Пет години след като премина през строгите изисквания, за да стане готвач „кордон бльо“ в Париж — градът, където готвенето само по себе си бе изкуство, Самър имаше репутацията, че притежава темперамента на истински художник, мозъка на компютър, който помни рецептите безгрешно, и ръцете на ангел.

Полузаспала в своя фотьойл в първа класа, тя се опитваше да се пребори с неистовото си желание за парче пица с люти червени чушки.

Знаеше, че полетът ще премине по-бързо и по-лесно, ако можеше да почете или да поспи. Реши да направи и двете, като първо подремне за малко. Самър оценяваше съня почти толкова високо, колкото и рецептата си за шоколадов мус.

Когато се завърнеше във Филаделфия, програмата й щеше да бъде трескаво натоварена. В най-добрия случай. Имаше да приготви внушителна торта за благотворителния банкет на губернатора, да участва в годишната среща на Дружеството на гастрономите, следваше една демонстрация, която се съгласи да направи за обществената телевизия… И онази среща, за която се сети сега, вече полузадрямала.

Какво беше казала жената с птичия гласец по телефона, зачуди се Самър. Дрейк… Не, Блейк Кокрън. Блейк Кокрън Трети, от веригата хотели „Кокрън“. Отлични хотели, помисли си тя без какъвто и да било интерес. Беше отсядала в много от тях в различни краища на света. Господин Кокрън Трети имал делово предложение за нея.

Самър предположи, че ще иска да му направи някой специален десерт само за неговата верига от хотели, нещо, към което да може да прикачи името „Кокрън“. Тя нямаше нищо против предложението, особено при подходящи обстоятелства. И срещу подходящо заплащане. Естествено, трябваше да направи внимателно проучване на цялото предприятие „Кокрън“, преди да се съгласи да свърже с него умението и името си. Ако някой от неговите хотели бе с по-ниско качество…

С лека прозявка Самър реши да мисли за тези неща по-късно. След като се срещне с негово превъзходителство Трети лично. Блейк Кокрън Трети, помисли си отново тя с полузаспала усмивка. Закръглен, плешив, вероятно безличен. Италиански обувки, швейцарски часовник, френска риза, германска кола и, без съмнение, смятащ себе си за истински американец. Образът, който си създаде, се оформи в главата й за миг и Самър се прозя отегчено. После въздъхна, тъй като натрапчивата мисъл за пица отново обзе съзнанието й. Тя нагласи седалката назад, пожела си „лека нощ“ и потъна в сън.

 

 

Блейк Кокрън Трети седна на кадифените седалки в металносивата лимузина и педантично прегледа доклада за строежа на най-новия хотел „Кокрън Хаус“ в Сейнт Кроа. Той можеше да загребе наведнъж с пълни шепи от пръснатите детайли и да ги скрепи в идеален, систематичен ред. Хаосът беше просто форма на реда, очакваш да бъде организиран чрез логиката. Блейк беше много логичен човек. Точка А неизменно водеше до точка Б, а оттам до точка В. Без значение колко объркан беше лабиринтът, с търпение и логика човек можеше да намери пътя.

Поради таланта си да прави точно това, Блейк, който бе на тридесет и пет, имаше почти пълен контрол върху империята Кокрън. Беше наследил богатството си и в резултат на това рядко мислеше за него. Но беше извоювал сам своето положение и го ценеше високо. Качеството бе традиция за фамилията Кокрън. Нищо, освен най-доброто, не биваше да се прави за „Кокрън Хаус“, от чаршафите на леглата до хоросана на външната мазилка и приборите в кухнята.

Проучването му за качествата на Самър Линдън го бе убедило, че тя бе най-добрата в своя бранш.

Той остави настрана папката с проекта за Сейнт Кроа и извади друга папка от елегантното куфарче в краката си. Един-единствен пръстен, гладък и кръгъл, проблесна върху ръката му. Самър Линдън, замисли се Блейк и отвори папката.

Двадесет и осемгодишна, завършила Сорбоната, притежателка на най-високото отличие за майстор-готвач „кордон бльо“. Баща — Ротшилд Линдън, уважаван член на Британския парламент. Майка — Моник Дюбоа Линдън, някогашна звезда на френското кино. Приятелски разведени преди двадесет и три години. Самър Линдън бе прекарала юношеските си години между Лондон и Париж, преди майка й да се омъжи отново за един американски индустриален магнат, чийто бизнес беше във Филаделфия. Тогава Самър се бе завърнала в Париж, за да завърши образованието си и сега имаше жилища и на двете места. Майка й вече бе сключила третия си брак, този път с един хартиен магнат, а баща й се бе разделил с втората си съпруга, преуспяваща английска адвокатка.

Всички проучвания, които Блейк направи, дадоха един и същ отговор. Самър Линдън бе най-добрият майстор-сладкар от двете страни на океана. Просто по-добра нямаше.

Тя също така беше съвършен майстор-готвач с инстинктивното си чувство за качество, усет за творчество и способност за импровизации в критични моменти. От друга страна беше известна като властна, темпераментна и откровена до бруталност. Тези й качества обаче изобщо не й пречеха да общува с държавни глави, представители на аристокрацията и всякакви знаменитости.

Самър можеше да настоява да слуша Шопен в кухнята, докато готви, или напълно да откаже да работи, ако светлината не бе такава, каквато тя искаше. Но пък мусът й беше такъв, че можеше да накара и най-силният мъж на планетата да я моли на колене да му позволи да задоволи и най-дребните й прищевки.

Блейк не беше от мъжете, които се молят за каквото и да било, ала искаше Самър Линдън за своя „Кокрън Хаус“. Никога не беше се съмнявал, че ще успее да я убеди да се съгласи за онова, което се въртеше в главата му.

Страхотна жена, помисли си с уважение той. Не търпеше слабохарактерните или слабоумните, особено сред хората, които работеха за него. Не много жени бяха достигнали до положението или имаха репутацията, които Самър Линдън притежаваше. Жените по призвание и традиция си бяха готвачки, но мъжете бяха майстор-готвачите.

Блейк си я представи — едра, закръглена в талията, от опитването на собствените си творения. Със силни ръце, помисли си разсеяно. Кожата й сигурно беше бледа поради дългите часове, прекарани в кухните. Във всеки случай бе жена, с която шега не бива, в това беше сигурен, с безкомпромисно мнение кое става за ядене и защо. Организирана, логична и образована. Вероятно малко обикновена поради факта, че се бе посветила на храненето вместо на модата, например. Блейк не се съмняваше, че ще успеят да се сработят много добре заедно. Той погледна часовника си и със задоволство отбеляза, че щеше да бъде точно навреме за срещата.

Лимузината спря до бордюра.

— Няма да се бавя повече от час — обърна се Блейк към шофьора на излизане от колата.

— Да, сър — шофьорът погледна часовника си. Когато господин Кокрън кажеше час, беше точен. Можеше да се разчита на това.

Блейк погледна по посока на четвъртия етаж, докато вървеше към добре поддържаната стара сграда. Прозорците бяха отворени, отбеляза той. Вътре влизаше топъл вятър, а оттам се чуваше музика, ала не можеше да различи добре мелодията поради уличния шум. Когато влезе, разбра, че единственият асансьор беше развален. Наложи се да изкачи четирите етажа пеш.

След като почука, вратата отвори дребна женичка с изумително красиво лице, облечена в тениска и тесни черни джинси. Сигурно е прислужницата, която си отива, помисли си Блейк. Но не изглеждаше достатъчно силна, че да търка подове. И освен това, ако си отиваше, защо беше боса?

След един кратък, изучаващ поглед, погледът му се върна обратно на лицето й. Класическо, чисто и безспорно сериозно. Само устните й можеха да накарат кръвта на един мъж да закипи. Блейк отхвърли чувството, което го обзе и което той машинално определи като сексуално привличане.

— Блейк Кокрън. Имам среща с госпожица Линдън.

Веждите на Самър скочиха нагоре. От изненада. После устните й се извиха в лека усмивка. От задоволство.

И така, той не беше закръглен, отбеляза си тя. Беше висок и строен. Сигурно играеше тенис, плуваше. Явно повече бе склонен към тези неща, отколкото към яденето. Плешив също не беше. Косата му бе гъста и смолисто черна. Добре подстригана, леко къдрава, което добавяше нотка нежност към студеното му, ала чувствено лице. Имаше високи скули и твърда линия на брадичката. Първото й хареса, защото говореше за сила, а второто, с лека трапчинка по средата, загатваше за чар. Тъмните вежди бяха почти прави над ясните, сини като морето очи. Устата му бе малко по-голяма, но красиво оформена. Носът му бе съвсем правилен. За всичко останало беше права — носеше италиански обувки, френска риза и така нататък. Ала, помисли си Самър, иначе напълно се беше излъгала в представите си за този мъж.

Оценката не й отне много време. Три или четири секунди. Устните й се разтегнаха в още по-приветлива усмивка. Блейк не можеше да откъсне очи от тях. Това бяха устна, които искаше да целува.

— Моля, влезте, господин Кокрън — отстъпи и отвори широко вратата в знак на покана. — Беше много мило от ваша страна, че се съгласихте да се срещнем тук. Моля, седнете. Имам малко работа в кухнята.

Тя се усмихна и изчезна зад някаква врата.

Блейк отвори уста да каже нещо. Не беше свикнал да бъде зарязван от прислугата така неучтиво. Но реши да не казва нищо. Имаше достатъчно време. Можеше да си позволи да бъде търпелив. Той остави куфарчето на земята и се огледа. Видя лампи с ресни, извито диванче, тапицирано в синьо кадифе, красиво резбована дървена маса. Два френски килима в нежно синьо и сиво на пода. Една старинна китайска ваза. Сушени розови листенца в съд, който сигурно беше от дрезденски порцелан.

В стаята нямаше ред. Всъщност мебелите бяха смесица от европейски периоди и стилове, които не би трябвало да си подхождат. Ала в същото време съчетанието бе необикновено привлекателно. Видя висока масичка в далечния ъгъл с разхвърляни върху нея листи и ръчно изписани ноти. През прозорците нахлуваше уличния шум. А от стереото се носеше музиката на Шопен.

Както стоеше насред стаята, Блейк почувства с пълна увереност, че в апартамента нямаше никой друг, освен него и жената, която му отвори вратата. Нима това бе Самър Линдън? Очарован от идеята и от ароматите, които идеха откъм кухнята, той прекоси стаята.

Шест формички за пасти, леко обагрени в златисто, стояха върху лавицата. Самър ги пълнеше догоре една подир друга с нещо, което приличаше на гъст бял крем. Когато Блейк я погледна в лицето, видя съсредоточеност, сериозност и внимание, които можеше да бъдат сравнени само с работата на хирург. Това би трябвало да го развесели. А той беше очарован. От музиката на Шопен, която се носеше откъм високоговорителите в кухнята, и от тези нежни, елегантни ръце, които така красиво оформяха крема.

Тя бръкна с вилица в тигана и капна върху крема нещо, което му заприлича на карамел. Карамелът се разля и застина. Блейк се съмняваше, че бе възможно, след като човек опиташе една от тези вкуснотии, да не си поиска още. След това Самър взе тортичките една по една с лопатка и ги постави върху плоска чиния, покрита с дантелена хартия. Когато свърши и това, погледна към него.

— Искате ли малко кафе? — усмихна му се тя и съсредоточената бръчица между веждите й изчезна. Напрежението, което сякаш бе потъмнило ирисите й, също изчезна и те просветляха.

Блейк погледна към десертната чиния и се зачуди как успяваше да поддържа кръстчето си толкова тънко, че то можеше да бъде обхванато с една ръка.

— Да, бих искал.

— Горещо е — забеляза Самър и вдигна таблата. — Заповядайте, моля. Трябва да занеса това до съседния апартамент — тръгна да излиза и на вратата се обърна. — О, там има някакви сладкиши, ако искате. Веднага се връщам.

Изчезна, а заедно с нея и тортичките. Той сви рамене и се върна в кухнята, където беше истинско бойно поле. Самър Линдън може да беше голяма готвачка, но явно не бе подредена. Във въздуха все още витаеше ароматът на пастичките, а пред очите му — видът им.

Блейк започна да рови из бюфета за чаша, ала се отказа и се отдаде на изкушението. И, както си беше издокаран в костюма от „Савил Роу“, бръкна с пръст в купата и облиза остатъка от крема. След което въздъхна и затвори очи. Беше прекрасен. Плътен, сладък и френски. Беше обядвал и вечерял в най-скъпите ресторанти на света, в някои от най-богатите къщи в страната, в десетки държави по цялото земно кълбо. И не можеше да каже, че някога бе вкусвал нещо по-вълшебно от това, което току-що облиза от пръста си в кухнята на тази жена. Самър Линдън явно беше взела правилно решение, когато се бе посветила на сладкарството. Блейк изпита мигновено съжаление, че бе отнесла онези прекрасни пастички на някой друг. Сега, когато започна отново да си търси чаша, забеляза керамичен съд за сладкиши, оформен във вид на панда.

При друг случай това изобщо нямаше да го заинтересова. Не беше от хората, които умират за сладко. Но вкусът на крема още беше на езика му. Какви ли сладкиши правеше жената, която създаваше най-вкусните неща от съвременната кухня? С чаша от английски порцелан в едната ръка, той вдигна капака от главата на пандата. След което седна, извади един сладкиш и го загледа с искрено учудване.

Нито един американец не можеше да сбърка тези най-обикновени бисквити, които се продаваха във всеки магазин. Какво беше това? Класика? Традиция? Продължи да гледа втренчено двете шоколадови бисквитки, слепени с бял крем по средата. Завъртя сладкишчето в ръка. Фабричната марка беше отпечатана върху двете му страни. Не можеше да сбърка. Ала не очакваше това от жената, която правеше сладкиши за крале и президенти.

Блейк се разсмя и върна бисквитата обратно в купата. Благодарение на кариерата си бе срещал немалко ексцентрици. Да ръководиш верига от хотели не означаваше само да регистрираш кой идва и кой напуска. Срещаше се с дизайнери, художници, архитекти, декоратори, музиканти, представители на синдикатите. Той смяташе, че разбира от хора. Не му трябваше много време, за да проумее защо Самър Линдън не бе дебела.

Тя влезе в кухнята в момента, в който Блейк най-после отпи от кафето си.

— Извинете, че ви накарах да чакате, господин Кокрън. Знам, че беше неучтиво — Самър се усмихна, сякаш не се съмняваше, че той щеше да й прости, и си сипа кафе. — Трябваше да приготвя тези пастички за моята съседка. Поканила е на чай днес следобед някои от бъдещите си роднини… Ще се жени — усмивката й се разшири и след като отпи от кафето, тя вдигна капака на пандата. — Искате ли бисквитка?

— Не. Моля, продължавайте.

Самър си взе една.

— Знаете ли — рече замислено, — тези бисквитки са отлични на вкус въпреки вида си — Самър направи жест с половината бисквита. — Да седнем и да обсъдим вашето предложение.

Мозъкът й работи бързо, отбеляза Блейк одобрително. Може би беше уцелил поне в предположението си, че не бе глупава.

Той кимна в знак на съгласие и я последва. Беше успял в професията си не само защото беше трето поколение Кокрън, а защото имаше бърз и аналитичен ум. Решаваше проблемите систематично. В този момент трябваше да реши как да намери подход към жена като Самър Линдън.

Тя имаше лице, което сякаш бе обагрено със сенките на дърветата в Булонския лес. Много френско, много елегантно. Гласът й беше изпълнен с откровени, чисти тонове, които безпогрешно разкриваха европейско образование и възпитание. Това също бе един полъх от Франция, но с несъмнен елемент на британска дисциплинираност. Косата й беше прибрана, вероятно поради горещината и влагата, предположи Блейк, въпреки че прозорците бяха отворени, независимо от наличието на климатик. Обеците на ушите й бяха с изумруди, кръгли и много красиви. На ръкава на тениската й имаше изрисувана добре оформена сълза.

Когато седна на дивана, тя подви нозе под себе си. Босите й крака бяха лакирани с розов лак, но ноктите на ръцете й бяха ниско изрязани и нелакирани. Той долови лекия аромат на карамела от пастичките, ала примесен с фин френския парфюм, безпардонно сексуален.

Е, какъв трябваше да бъде неговият подход към подобна жена? Дали да използва чар, ласкателства или пари? Самър имаше репутацията на професионалистка, но също така и на своенравна и лесно избухлива. Беше отказала да готви за една важна политическа персона, защото не бяха пренесли личното й кухненско оборудване в неговата страна. Срещу истинско малко състояние беше сътворила невероятна двайсететажна сватбена торта за някаква холивудска знаменитост. А ето че току-що бе направила със собствените си ръце пастички за съседката. Блейк много би искал да има ключ към нея, преди да й направи предложението си. Знаеше предимствата на правилния подход. Някои можеха да го нарекат дебнене или разузнаване. За него то беше част от успеха.

— Познавам вашата майка — подзе той с най-обикновен тон и погледна втренчено жената пред себе си.

— Така ли? — Блейк долови както изненада, така и нежност във въпроса й. — Нищо чудно — добави тя и отхапа от бисквитката. — Майка ми винаги предпочита да отсяда в хотелите „Кокрън“, когато пътува. Мисля, че вечерях веднъж с баба ви, когато бях на шест или седем години — усмивката й не изчезна, докато отпиваше от кафето си. — Светът е малък, какво да се прави.

Отличен костюм, реши Самър и се облегна на дивана. Добре скроен и достатъчно консервативен, за да предизвика одобрението на баща й. А тялото, което се криеше под него, явно бе атлетично, добре сложено и стройно, за да предизвика одобрението на майка й. Може би съчетанието от двете беше причината, която привлече вниманието й.

Господи, толкова е привлекателен, помисли си Самър, докато го разглеждаше. Не съвсем излъскан, ала не и прекалено груб. Личеше си, че е силен и това му отиваше. Уважаваше хората, които избираха сами пътя си и го следваха, както според нея беше сторил този Блейк. Уважаваше и себе си поради същата причина. Привлекателен е, помисли си още веднъж тя, но чувстваше, че мъж като него не обръща особено внимание на външния вид.

Майка й сигурно щеше да го нарече прелъстител или нещо подобно. Самър би го нарекла опасен. Значи опасен прелъстител. Съчетание, на което трудно може да се устои. Тя се размърда, вероятно несъзнателно, за да увеличи разстоянието помежду им. Бизнесът, в края на краищата, си беше бизнес.

— В такъв случай, значи сте запознати със стандартите на „Кокрън Хаус“ — подзе той. Съвсем неочаквано пожела ароматът й да не бе толкова изкусителен, а устните й така примамливи. Не обичаше работата му да бъде обърквана и размътвана от привличане, пък макар и то да беше приятно.

— Разбира се — Самър остави кафето, защото, като го пиеше, само увеличаваше странното свиване в стомаха си. — Винаги отсядам в тях.

— Доколкото знам, вашите стандарти за качество са също много високи.

Този път в усмивката й имаше съвсем малка доза предизвикателство.

— Аз съм най-добрата в това, което върша, защото не мога да бъда друга.

Ето го първият ключ, реши Блейк със задоволство. Професионалната суета.

— Същото потвърди и моето разузнаване, госпожице Линдън. А единственото, което ме интересува, е най-най-доброто.

— Така — тя се подпря на лакът върху дивана и сложи глава на дланта си. — И как точно се интересувате от мен, господин Кокрън? — знаеше, че въпросът бе коварен, ала не можеше да устои на желанието да го зададе. Когато една жена постоянно поема рискове и прави експерименти в професионалния си живот, навикът често пъти се промъква и в личния.

През главата му преминаха шест отделни отговора, никой от тях не подхождаше за целта, с която бе дошъл тук. Той остави кафето си.

— Ресторантите от веригата „Кокрън Хаус“ бяха ремонтирани и обновени по отношение на качеството и обслужването. Ала тук, във Филаделфия, ресторантът изглежда страда от липсата и на двете. Накратко казано, госпожице Линдън, по мое мнение храната е твърде банална. Планирам да направя както пълна реконструкция, така и да обновя персонала.

— Добро решение. Ресторантите, както и хората, често стават прекалено скучни.

— Искам да имам най-добрия главен готвач — той наведе леко очи. — Разузнаването ми показа, че това сте вие.

Самър вдигна вежди, този път не от изненада, а от разбиране.

— Много ме ласкаете, но аз съм на свободна практика, господин Кокрън. И освен това съм специализирана в една област.

— Да, разбира се, знам това. Ала вие имате опит и познания във всички сфери на първокласната кухня. Колкото до свободната практика, ще бъдете свободна да я продължите в най-голяма степен поне след първите няколко месеца. Ще можете да подберете свой собствен персонал и да създадете своето меню. Не наемам специалисти, за да им се меся после в работата.

Тя се намръщи. Беше замислена, а не раздразнена. Беше изкушаващо, прекалено изкушаващо. Вероятно причината бе и в умората й от полета от Италия, но наистина се чувстваше малко отегчена от тези постоянни поръчки да лети до еди-коя си държава, за да направи един сладкиш. Изглежда този мъж я беше хванал точно в най-подходящия момент и бе предизвикал интереса й към едно определено място, към една кухня. За известно време.

Можеше да се окаже интересна работа. Ако беше достатъчно честен, когато й каза, че ще има пълна свобода да обнови кухнята и да създаде менюто в един стар, уважаван хотел с традиции. Може би щеше да й отнеме около шест месеца усилена работа, а след това… Точно това „след това“ я накара да се замисли и поколебае. Ако посветеше толкова много време и усилия на един постоянен ангажимент, дали щеше да си запази усета за временните, бляскави експерименти? Това също трябваше да го обмисли добре.

Винаги се бе старала да не се захваща с постоянни ангажименти. Да не се обвързва за нея бе нещо много важно, което спазваше стриктно във всички страни от живота си. Ако се обвържеш с нещо или някого, ставаш уязвим за всякакъв вид усложнения.

Освен това, размишляваше Самър, ако искаше да се захване с ресторант, можеше да си отвори свой собствен. Не беше го направила досега, защото това щеше да я върже на едно място и щеше да я ангажира прекалено много само с един проект. Тя предпочиташе да пътува, да създаде едно блюдо на едно място и после да отиде на друго. В следващата страна, към следващото предизвикателство. Това беше нейният стил. Защо трябваше да го променя?

— Много привлекателно предложение, господин Кокрън…

— И взаимноизгодно — прекъсна я Блейк, защото беше достатъчно проницателен, за да усети, че следваха думи на учтив отказ. И произнесе с небрежен глас шестцифрена годишна заплата, която остави Самър с отворена уста.

— И щедро — довърши тя, когато отново можеше да говори.

— Човек прави най-доброто тогава, когато му плашат най-добре. Бих искал да помислите, госпожице Линдън — той посегна към куфарчето си и извади лист хартия. — Това е чернова на договора. Редно е вашият адвокат да го прегледа и, разбира се, да променим някои точки.

Самър не искаше да погледне проклетия договор, защото усещаше, и то съвсем осезаемо, че много хитро е била натикана в ъгъла. В един много разкошен ъгъл.

— Господин Кокрън, оценявам вашия интерес, но…

— След като помислите върху предложението ми, можем да го обсъдим още веднъж, например на вечеря. Да речем в петък?

Тя присви очи. Този мъж беше като парен валяк. Един много привлекателен и много лъскав парен валяк. Няма значение колко елегантна е машината, пак ще бъдеш смачкан, ако си на пътя й. Надменността й взе връх в нея.

— Съжалявам. В петък имам работа. Благотворителният бал на губернатора.

— Ах, да — Блейк се усмихна, въпреки че стомахът му се сви. Защото пред очите му изплува съвсем живо и ясно едно изключително диво видение — как прави любов с нея на земята в някаква влажна, сенчеста гора. Само това бе почти достатъчно, за да приеме отказа й. И точно то го накара да не го направи. — Мога да ви взема оттам. Нищо не ни пречи да вечеряме по-късно.

— Господин Кокрън — рече Самър с неестествено студен глас. — Ще трябва да се научите, че съществува и отговор „не“.

По дяволите, помисли си ядосано той, ала й отправи най-очарователната си усмивка.

— Извинете ме, госпожице Линдън, ако ви се струва, че ви притискам. Вие бяхте първия ми избор, а разбирате ли, аз обикновено вярвам на инстинктите си. Обаче… — той стана неохотно. Възелът от напрежение и гняв в стомаха на Самър започна да се отпуска. — Ако нямате нищо против? — Блейк започна да прибира листите в куфарчето си. — Бихте ли ми казали мнението си за Луи Лапойнт?

— Лапойнт ли? — името излезе от устните й като отрова. Тя бавно се завъртя върху дивана, сетне стана на крака. Цялото й тяло беше напрегнато. — Вие ме питате за Луи Лапойнт? — когато беше ядосана, в говора й се промъкваше и съвсем ясно проличаваше френският акцент.

— Ще преценя всичко, което ми кажете — Блейк премина на любезен тон, защото вече отлично знаеше, че бе спечелил първата точка. — След като вие и той сте колеги и…

С тръсване на глава Самър каза нещо кратко, грубо и на място, обаче на майчиния си език. Златните точици в очите й искряха. Шерлок Холмс си имаше своя доктор Мориарти. Супермен си имаше своя Леке Лутър. А Самър Линдън явно си имаше своя Луи Лапойнт.

— Мазно прасе — върна се към английския тя. — Има мозък колкото фъстък и ръце на дърводелец. Искате да знаете нещо за Лапойнт? — Самър си взе цигара от кутията на масата и я запали — нещо, което правеше само когато бе много ядосана. — Най-обикновен селянин. Какво друго искате да знаете?

— Според моята информация, той е един от петимата най-добри майстор-готвачи в Париж — Блейк усили натиска, защото знаеше, че добрият натиск е безценно оръжие. — Казват, че неговата патица с портокали е ненадмината.

— Подметка — презрително процеди Самър и той трябваше да напрегне всеки мускул на лицето си, за да не се разсмее. Професионална суета, помисли си отново. Тя притежаваше достатъчно от нея.

След това, когато Самър си пое дълбоко въздух, Блейк отново трябваше да се стегне, защото тялото му неочаквано бе обзето от желание. Сексуално желание. Тази жена притежаваше и забележителна чувственост.

— Защо ме питате за Лапойнт?

— Ще летя за Париж следващата седмица, за да се срещна с него. След като вие отхвърляте предложението ми…

— И вие ще предложите това — посочи тя с пръст договора, който той все още държеше в ръката си, — на него?

— По всеобща преценка той е вторият в списъка ми, но в борда на директорите ми има хора, които смятат, че е по-подходящ за тази длъжност.

— Така ли? — очите й бяха леко замъглени от дима от цигарата. Самър взе договора от ръцете му и го сложи до изстиващото си кафе. — Членовете на вашия борд на директорите вероятно са невежи.

— Те вероятно са сгрешили — поправи я Блейк.

— Не вероятно, а очевидно — тя дръпна от цигарата и изпусна дима. — Можете да ме вземете в девет часа в петък от кухнята на губернатора, господин Кокрън. Ще обсъдим нещата след това.

— Удоволствието е мое, госпожице Линдън. — Той наклони глава и много внимаваше да запази лицето си безизразно, докато не затвори вратата зад себе си. Сетне, докато слизаше четирите етажа надолу, се смя с глас. Добре, че Самър Линдън не можеше да го види и чуе.