Линда Хауърд
Онази нощ (9)

Девета глава

Фейт се измокри до кости и трепереща от студ и от последвалата реакция, се добра до колата си. Ръцете й се тресяха и едва след няколко опита успя да пъхне ключа в стартера. Вмъкна се вътре и рухна върху кормилото. „Идиотка! — ругаеше се тя яростно. — Глупачка!“

Сигурно съвсем се беше побъркала, след като се поддаде на безумното си желание да го целуне. Сега той вече беше наясно и тя нямаше да може дълго да се прикрива. Заради миг удоволствие допусна той да разбере слабостта й и копнежът й за него. Унижението я разяде като киселина. Познаваше го много добре и на свой гръб беше изпитала неговата безпощадност. Той беше хищник и при първото загатване за слабост, щеше да се стаи за смъртоносен скок.

Нямаше да се укроти, докато не я свали. Обичайните подмятания щяха да се превърнат в действия, а онова, което току-що се случи, доказваше, че тя не може да устои на привличането. Ужаси се при мисълта да бъде небрежно употребена и изхвърлена като носна кърпичка. За него тя беше същата като майка си — уличница, която е склонна да разтвори крака за всеки, който имаше необходимия инструмент. И в нейната участ той имаше голям дял, тъй като докато жадуваше за него, детският копнеж се превърна в много зряло желание. Не искаше повече от това той да я обича, за да отприщи шлюза към реката от любов, която носеше в душата си. Но той щеше да превърне тази мечта в кошмар, възползвайки се от нейната слабост, за да я нарани, като я принуди да бъде следващата курва от Девлинови, обслужваща един Руйяр.

Колкото и да й се искаше да остане в Прескът, по-скоро щеше да си замине, отколкото да живее с това унижение, да вижда презрението в неговите очи. Думите му кънтяха в ума й, рефрен, който чуваше постоянно: „Ти си боклук“. Тези думи бяха жигосали подсъзнанието й и излизаха често на повърхността, за да я измъчват.

Не. Отказваше да преживее отново същото.

Но за няколко минути изпита божествено блаженство. Ръцете му я прегръщаха, тя го помилва свободно, зарови пръсти в гъстата копринена коса, събрана на тила му. А как ли му стоеше пусната по раменете? Или пък влажна от пот да пада напред, докато той се навежда към нея с напрегнато от страст лице…

Изстена от сладостна болка, която само той можеше да премахне. Не си падаше по безразборния секс. Беше девствена, когато се омъжи за Кайл, и той беше единственият мъж, с когото беше правила любов. Целомъдрието й обаче беше отражение на нейния ужас да не бъде като Рене — градска курва, а не от безразличие към любовния акт. Обичаше да прави любов, усещането на мъжа в себе си, обичаше звуците и миризмите, сплитането на влажните тела. Когато тъгата й по Кайл отмина, гладът й за сексуален контакт се пробуди и стана по-настоятелен от нейното въздържание. Но не можеше да прави секс само заради физическото облекчение, а след смъртта на Кайл не желаеше да се обвързва емоционално. Преживя четири години, без да бъде прегръщана, без да бъде целувана, докато Грей не я грабна в ръцете си и не открехна вратата към рая.

Притежаваше гореща бруталност, която разпали дремещата й сексуалност. Беше възбуден, без да се засрами за миг. Искаше тя да почувства ерекцията му и затова я повдигна, за да се притисне към венериния й хълм. Намираха се на оживена улица посред бял ден, но това не го притесни. Въпреки че тук беше Ню Орлиънс, където подобни неща не бяха толкова скандални, никога преди не й се беше случвало подобно нещо. Никога не се беше държала непристойно. Благоприличието и отговорността бяха изключително важни за нея, за да си позволи любовни ласки на публично място, а точно това направи.

Близостта му изтри всичко от съзнанието й, освен бурната радост, че е в прегръдките му. Запита се дали би го спряла, ако беше отишъл по-нататък, и дали тя щеше да се остави да я обладае на улицата като най-презряната от проститутките, нехаеща за приличието, скромността и дори за закона. Лицето й пламна, като си помисли, че биха могли да я арестуват за задоволяване на похот на публично място, или както се нарича там. По-подходящ беше медицинският термин — акутно оглупяване.

С изключение на Грей с друг не би се случило. С никого на света не би се самозабравила дотам.

Седеше вцепенена в колата, загледана в дъжда, който се изливаше като из ведро и шибаше колоните на обществения гараж. Постепенно отрезвяваше. Може би винаги е знаела истината, но си е затваряла очите. Повече не можеше да се самозалъгва.

Беше обичала Кайл, беше се наслаждавала, когато правеха любов, но като че ли не беше участвала с цялото си същество. Пазеше дълбоко в себе си факта, че принадлежи фатално на Грей. Мамела е Кайл, но той едва ли е разбрал и тя допускаше, че бракът им не вървеше заради неговото пиянство, но все пак не биваше да се омъжва за него, след като не го обичаше с цялата си душа. Подсъзнателно знаеше, че един ден ще се омъжи повторно, но днес разбра, че това беше невъзможно; друг мъж нямаше да мами. На света имаше само един мъж, когото обичаше с цялото си сърце и с тялото си, и този мъж беше Грей Руйяр. А той беше мъжът, на когото нямаше да се отдаде, защото щеше да я унищожи.

* * *

Щом дъждът спря, Грей тръгна към хотела и когато стигна, веднага се прибра в своя апартамент и набра един номер в Далас.

— Труман, нали имаш телефонен указател? Потърси ми Фейт Харди.

Вдигна крака върху масичката в очакване приятелят му и бизнес партньор да прелисти дебелия указател. След минута в ухото му прозвуча носовото даласко произношение:

— Има две Фейт Харди и още около десетина с инициал Ф.

— Нито едно име ли не е Ф. Д. Харди?

— Не, Ф. Д. няма.

— А каква професия имат?

— Ами… да видя. Едната е учителка, другата — пенсионерка.

Труман изреди всички посочени професии при съответните имена, но нито една не съвпадна с оскъдните факти, които Грей знаеше за Фейт. Възможно беше да не е живяла в Далас, но по-скоро сигурно не беше обявила телефонния си номер.

— Добре, тук не открихме нищо. Провери сега Марго Стенли и внимавай в правописа.

Труман изсумтя:

— Сигурен ли си, че е Стенли, а не Станли? Да не би това произношение да е някаква мода в аристократичните кръгове?

— Провери и двете имена.

Чу се прелистване и мънкането на Труман. Шумовете стихнаха и той съобщи:

— Тук е пълно със Стенли.

— Нито една ли не е Марго?

— Има тук една.

— Къде работи?

— „Холидей Травъл“, туристическа агенция. Пише се с „у“, а не с „о“.

— Не се занасяй и виж има ли препратка към собственика?

Отново се чу мърморене.

— Бинго! Собственик е Ф. Д. Харди.

— Благодаря — засмя се Грей.

— Моля те, няма защо.

Грей затвори телефона и се замисли за своето откритие. Фейт притежаваше туристическа агенция. „Браво на нея“ — помисли си той необяснимо зарадван. Взе импулсивно телефонния указател на Ню Орлиънс и прелисти жълтите страници. Ето рекламата — сдържана и изискана: „Пригответе се за път и оставете досадните подробности на нас.“

В такъв случай тя имаше най-малко два клона, което обясняваше как е платила цената на къщата в брой. Ухили се при спомена за самодоволната й усмивка, когато захвърли в лицето му предложението да я откупи. Но след като бизнесът й процъфтяваше, защо така строго го пазеше в тайна? И защо не го беше разтръбила из целия Прескът, за да покаже, че една Девлин се е измъкнала от калта? Защо прекъсна Марго, когато тя беше готова да се разприказва?

Не му беше необходима докторска степен, за да се досети, Фейт се страхуваше той да не навреди на бизнеса й. Не само че имаше предприятия из цяла Луизиана, но току-що й каза, че притежава и хотел в град, посещаван от туристи. Лесно щеше да й причини неприятности и тя очакваше точно това. „Мнението й за мен не е особено добро“ — помисли си той с огорчение.

По дяволите, защо ли? В една знойна лятна нощ преди дванайсет години я захвърли в прахта. След онази нощ тя навярно виждаше в негово лице въплъщение на сатаната.

Само преди час я сграбчи най-безцеремонно, без тя да очаква, и малката червенокоса фурия се вбеси, вместо да се изплаши. Извиваше се, а зелените й очи се присвиха решително. И после само дето не я облада на улицата посред бял ден. Нищо чудно, че тя избяга от него.

И все пак… отначало тя не се възпротиви. Напротив, беше толкова страстна и сладка, че му се завиваше свят, спомняйки си как я прегръщаше, как тялото й прилепна до неговото. Цялата трепереше от желание. Нейната реакция така го извади от равновесие, че още не можеше да дойде на себе си. В един миг безумно желание го заслепи, не усещаше нищо друго, освен изгаряща потребност да бъде в нея. Ако онази гръмотевица не го беше стреснала, сигурно щеше да се опита да я вземе докрай там във входа, където минаваха хора само на две крачки от тях. Никога преди не беше изпадал в подобно положение заради жена, така че нищо друго да няма значение, но Фейт го накара да обезумее само с една целувка.

Само целувка, сладка и същевременно буйна, толкова пламенна, че сякаш го изгори. Само в една целувка се изля дълбока чувственост и започна любовна игра. Тялото й се притисна към неговото с инстинктивна жажда. Желаеше го така бясно, както и той нея.

Почувства ясно върху дланите си закръглените й задни части и сви изтръпналите си ръце в юмруци. Тази разяждаща страст да я има беше по-мъчителна, отколкото си беше представял. Не беше свикнал да ограничава сексуалния си апетит, но бариерите между него и Фейт бяха солидни и вбесяващи. Майка му се затвори в себе си, унизена от факта, че съпругът й я е напуснал заради градската курва. Моника с прерязани вени, кръвта, събираща се на локва в краката й, бледото й лице, беше другата картина, която винаги щеше да се появява пред очите му. Не беше забравил и онова, което изпита: гнева и мъката, че е изоставен от баща си. И все пак не само от негова страна се издигаха бариери; споменът за онази нощ разделяше него и Фейт като въображаема берлинска стена, висока и яка. Насъбрани бяха твърде много болка, твърде много аргументи.

Телата им обаче никак не се интересуваха от доводите на здравия разум.

Той не беше донжуан, но неоспорим факт беше, че да спи с която и да е жена, беше винаги лесно за него. Но значителният му опит не го беше подготвил за тази… треска. Не можеха да се погледнат, без да почувстват жега. А когато се докоснеха, изгаряха като в ада.

Неспокойно крачеше напред-назад и търсеше начин да заобиколи бариерите. Тя не биваше да остава в Прескът; това щеше да наскърби много семейството му. Не, нямаше как да я остави на спокойствие, въпреки че вече й беше причинил достатъчно нещастия. Дори и днес я постави в неудобно положение. И същевременно не желаеше да я тормози. Тя не го заслужаваше; също беше жертва. Усилено се беше трудила да постигне нещо в живота си и беше успяла. Ако не засягаше семейството му, по дяволите, щеше да я посрещне с отворени обятия. „И с отворена цепка“ — помисли си той с кисела физиономия, усещайки надигащата се възбуда в слабините си.

Беше немислимо да отпрати другаде семейството си или да повлияе на чувствата им, така че Фейт трябваше да си отиде. Може би немного далеч. Може би щеше да успее да я убеди да се засели в Батън Руж или пък в някое малко градче около Прескът. Някъде извън границите на областта, но достатъчно близо, за да се срещат. Тя допусна стратегическа грешка, като му показа колко силно го желае, тъй като той щеше да използва този аргумент, за да я убеди да се премести. „Не можем да бъдем заедно тук. Премести се и ще се срещаме много често.“ Едва ли щеше да й се хареса и сигурно веднага щеше да го наругае. Но трескавото желание съществуваше, гореше у нея по същия начин, както и у него. Ако се възползваше от всяка възможност да раздухва пламъците, в края на краищата тя щеше да види ситуацията през неговите очи, като предполагаше, че междувременно планът му няма да се провали.

Нека да задържи къщата си в Прескът, ако продажбата я обижда. Ще й купи друга къща, където пожелае.

Беше изправен пред два факта. Тя трябваше да напусне Прескът, а той трябваше да я има. Каквото и да му струваше, трябваше да я има.

* * *

— Съгласен съм с вас — каза господин Плезънт и отпи от студения чай, който Фейт му поднесе. — Смятам, че Ги Руйяр е мъртъв, при това от дванайсет години.

Днес носеше светлосин костюм от някаква крепонена материя и щеше да изглежда зле, ако не му стоеше толкова добре, ако бялата му риза не трептеше от чистота и връзката му не беше толкова безукорна. На господин Плезънт този костюм стоеше елегантно. Тъгата в черните му очи някак беше не така очевидна и те проблясваха от пробуден интерес.

Бяха се настанили в прохладната дневна, Фейт се изненада, когато той й се обади. Беше го наела само преди два дни. И ето го сега тук с бележник на коленете.

— Няма и следа от него, откакто е изчезнал през онази нощ — продължи той. — Кредитни карти не са използвани, от банка пари в брой не са теглени, не са плащани социални осигуровки, както и данъци. Господин Руйяр не е престъпник, за да си сменя името и да се покрие напълно. Тогава е логично той да е мъртъв.

Фейт въздъхна дълбоко.

— И аз така си мисля. Но искам да съм сигурна, преди да започна да задавам въпроси.

— Разберете, ако той е убит, вашите въпроси ще изнервят много някого. Ситуацията може да се окаже опасна за вас, мила. Не е ли по-добре да оставите злото да спи под камък?

— Мина ми през ум вероятността за опасност — съгласи се тя. — Но като взех предвид връзката на майка ми с него, както и факта, че според всички те са избягали заедно, никой няма да се изненада от моя интерес. От нахалството ми, може би, но не и от моето любопитство.

Той се подсмихна.

— Зависи от естеството на въпросите. Ако кажете направо, че според вас господин Руйяр е убит, ще привлечете огромно внимание — после добави по-спокойно: — Моят съвет е да забравите. Убийството, ако е имало убийство, е станало преди дванайсет години. Времето заличава следите и няма за какво да се хванете, за да започнете. По всяка вероятност само ще си навлечете опасни неприятности, без да откриете нищо.

— И без дори да разбера какво се е случило ли? — попита меко тя. — И да оставим убиеца ненаказан?

— О, тревожите се за справедливостта. Прекрасна идея, ако разполагате със средства да я изведете докрай. Понякога обаче се налага да се съпостави справедливостта с други съображения и тогава се изпречва реалността. Вероятно господин Руйяр е убит. Вероятно майка ви е замесена, дори да е невинна. Ще го понесете ли? Ами ако е загинал при нещастен случай, но обвинят нея за смъртта му? Грей Руйяр е много влиятелен и силен мъж. Смятате ли, че ще остави виновника за смъртта на баща си ненаказан? Най-лошият сценарий, разбира се, е, ако смъртта му не е нещастен случай. При това положение, скъпа, със сигурност ще се изложите на голяма опасност.

Тя въздъхна.

— Мотивите ми да открия какво се е случило с него не са изцяло алтруистични. Всъщност са по-скоро егоистични. Искам да живея тук, родена съм и съм израснала тук. Но хората няма да ме приемат, докато вярват, че Ги е избягал с майка ми. Семейство Руйяр не иска да ме вижда в своя град и Грей прави всичко възможно да ме изгони. В Прескът отказват да ме пускат в магазините, както и да зареждам на бензиностанциите. Ако не докажа, че майка ми няма нищо общо с изчезването на Ги, никога няма да се сприятеля с никого.

— Ами ако докажете, че тя го е убила? — попита внимателно господин Плезънт.

Фейт прехапа устната си.

— Това е риск, който ще поема — гласът й беше тих, едва се чуваше. — Много добре зная, че ако тя е виновна, аз няма да мога да живея тук. Но истината за събитията, без значение колко е страшна, не е по-страшна от неизвестността. Дори нищо да не успея да открия, длъжна съм да опитам.

Той въздъхна.

— Предполагах, че точно така ще ми отговорите. Ако нямате нищо против, бих искал да поразпитам из града, само от любопитство. Хората ще се чувстват по-свободни с мен, отколкото с вас.

Беше точно така. След като знаеха коя е, хората щяха да си мълчат, за да не си имат неприятности с Грей. Но пък от друга страна, господин Плезънт беше свършил работата, за която го беше наела.

— Не мога да си позволя друг хонорар — призна си тя искрено.

Той махна с ръка и с този жест показа, че въпросът е приключен.

— Ще задоволя своето любопитство. Много обичам заплетените загадки.

Тя го погледна колебливо.

— Така ли постъпвате обикновено, като се лишавате от таксата?

— Е, не — позасмя се той. — Нямам нужда от пари и много ми се иска да разкрия какво се е случило с господин Руйяр. Не зная още колко време ще мога да работя с моето болно сърце. Така че ще се занимавам с нещо интересно за мен. А колкото до парите… да кажем, че в момента нямам толкова грижи.

След смъртта на жена си искаше да каже. Изведнъж взе да прелиства своите записки и тя разбра, че се разсейваше, за да не се разплаче, Фейт не засегна достойнството му и го попита иска ли още чай.

— Не, благодаря. Беше чудесен, тъкмо за горещо време — стана и приглади странния си костюм. — Ще ви съобщя, ако науча нещо интересно. Има ли мотел в града?

Докато го изпращаше, му обясни накъде да тръгне, за да го намери.

— Заповядайте на вечеря — покани го тя импулсивно, натъжена от мисълта, че ще вечеря сам.

Той се изчерви чак до корените на оредяващата му коса.

— С най-голямо удоволствие.

— Имате ли нещо против по-ранен час, например шест? Предпочитам да се храня по-рано.

— Аз също, госпожо Харди. Тогава довиждане до шест часа.

Усмихваше се, крачейки бодро към колата си. Фейт го изпрати с поглед и се зае отново с документите, по които работеше, когато той дойде. С нетърпение очакваше вечерята; господин Плезънт определено й ставаше слабост.

Той дойде точно в шест часа и се заеха с леката вечеря, която Фейт беше приготвила — крехки пържоли на скара, ориз с шафран и грах. Направиха му впечатление малките детайли — колосаните ленени салфетки, благоуханният букет от шипков цвят в средата на масата, домашно приготвената храна, и тя разбра, че всичко това му е липсвало, откакто жена му е починала. Не бързаха с лимоновия сладкиш. Разговорът с госта вървеше леко. Той беше много старомоден и галантен и това й действаше успокоително. В годините, когато тя растеше и характерът й се оформяше, подобно внимателно и деликатно поведение почти не беше виждала, затова сега го ценеше двойно.

Беше осем часът, когато един-единствен удар разтресе входната врата, Фейт застина. Не беше необходимо да отваря, за да разбере кой стои на верандата.

— Какво има? — попита господин Плезънт, който беше достатъчно проницателен и забеляза как лицето й се промени.

— Струва ми се, че ще се запознаете с господин Грей Руйяр — каза тя, стана и се отправи към вратата. И както винаги сърцето й лудо се разтуптя при мисълта да го види и да разговаря с него. Въпреки изминалите петнайсет години беше останала същата — единайсетгодишно момиченце, което застава с благоговение пред своя герой.

Здрачаваше се и дългият пролетен ден неохотно отдаваше светлината си. Силуетът на Грей се открояваше на помръкващото опалово небе — висок, с широки рамене и лице, което не се виждаше.

— Надявам се, че не преча — каза той, но в тона му имаше грубост, която подсказваше, че не го вълнува дали пречи или не.

— Ако беше неудобно, нямаше да ти отворя — отговори тя и го покани да влезе. Не можеше да прикрие внезапната промяна на тона си, но се постара да я смекчи заради господин Плезънт.

Усмивката на Грей не беше нищо повече от оголване на зъбите, обръщайки се към господин Плезънт, който се изправи учтиво при неговото влизане. Стаята се смали изведнъж, изпълнена с присъствието на Грей. Беше с бяла риза, черни джинси, ботуши и приличаше на пират повече от всякога. Зъбите му проблясваха като диаманта на ухото му.

— Току-що приключихме с вечерята — каза Фейт равнодушно, възвръщайки си самообладанието. — Господин Плезънт, запознайте се с Грей Руйяр, мой съсед. Грей, това е господин Плезънт от Ню Орлиънс.

Грей подаде ръка и малката ръка на господин Плезънт се изгуби в неговата.

— Приятел ли сте или делови партньор? — попита той, сякаш имаше право да се интересува.

Очите на детектива проблеснаха замислено и той сви устни, отдръпвайки ръката си.

— Защо питате, вярвам, че съм и едното, и другото. А вие? И приятел, и съсед ли сте?

— Не — намеси се Фейт.

Грей я погледна свирепо.

— Не точно.

Очите на възрастния човек заблестяха още повече.

— Да, разбирам — взе ръката на Фейт и с изискан маниер я целуна, после докосна с целувка и страната й. — Трябва да тръгвам, мила, старите ми кокали се нуждаят от почивка. Напоследък си лягам като децата. Вечерята беше чудесна. Благодаря за поканата.

— Удоволствието беше мое — усмихна се тя и също го целуна.

— Ще се обадя — обеща той и тръгна към вратата. Както и сутринта, Фейт застана на прага, докато той се качи в колата си, и му помаха, преди да завие от алеята към пътя.

Фейт затвори вратата и се обърна към Грей, който се беше приближил и сега стоеше само на крачка от нея. Очите му бяха мрачни и ядосани.

— Кой, по дяволите, е този? — изръмжа той. — Богатото татенце ли? Съчетаваш работата с удоволствието в Ню Орлиънс или всичко е работа за теб?

— Не е твоя работа — подигра му се тя, повтаряйки обидната в неговите уста дума. Загледа го, като едва сдържаше гнева си. Господин Плезънт беше с четирийсет години по-възрастен от нея, но, разбира се, първата мисъл на Грей беше, че спи с него.

Той пристъпи към нея.

— За бога, моя работа е от два дни насам.

Ярка червенина изби по лицето на Фейт при споменаването на онова, което се случи помежду им в Ню Орлиънс.

— Това не означава нищо — започна тя с пресипнал от притеснение глас, но той я хвана за раменете и я разтърси.

— Означава, по дяволите! Може би искаш да ти припомня.

Той наведе глава и малко късно тя вдигна ръце, за да го задържи по-далеч от себе си. Подпря с длани гърдите му, а в това време той се добра до устните й и тя потъна в самозабравата на страстта — неговата… нейната. Ушите й бучаха, полюляваше се замаяно, разтвори устни, принудена от неговата настойчивост. Цялата наситена гама на неговия мирис от синьо, златисто, бургундско се завихри около нея и вътре у нея. Сърцето й блъскаше глухо точно под дясната му длан. Усети незабавната му ерекция и се изви инстинктивно към него.

Той вдигна глава и се отдръпна няколко сантиметра. Дишаше тежко, погледът му беше полудял от възбуда, устните — зачервени, влажни и леко подпухнали от тази страстна целувка.

— Не отричай какво се случи.

— Нищо не се е случило.

Изрече лъжата предизвикателно, за да прикрие своето отчаяние. Беше му ясно, че лъже, и тя видя как той се разгневи, но не си замълча. Знаеше какво прави той. В Ню Орлиънс Фейт допусна грешката да му подаде малко пръстче и сега той хващаше цялата ръка. Сигурно беше дошъл тази вечер, сигурен, че тя ще бъде лесна плячка; ще я отведе в леглото, после ще я накара да напусне града. Навярно така си го представяше: да се срещат, без да разстройват майка му. Очевидната й лъжа трябваше да му намекне, че не може да си разиграва коня, както му хрумне. Тя се отскубна от него и се измъкна встрани, за да не я прикове отново на вратата.

— Какво толкова, само една целувка…

— Да, бе, и Кинг Конг е само една маймуна. Да те вземат дяволите, стой мирна — ядоса се той и хвана ръцете й. — Завива ми се свят от твоето въртене насам-натам. Нямам намерение да те просвам на земята и да се мятам върху теб… поне не точно сега.

Тя се паникьоса, очите й пламнаха.

— Можеш да заложиш и последния си долар, че няма да успееш — извика, като се задърпа отново. — Нито тази вечер, нито когато и да било.

— Ще престанеш ли? — прекъсна я грубо той. — Ще се нараниш.

Завъртя я светкавично, хвана ръцете й, като прикова като с белезници китките й. Ей така за секунда, без никакво усилие беше покорена, блокирана, а мускулестото му тяло, силно и горещо, се прилепи към гърба й. Изкушението се надигна, главозамайващо и внезапно, изпълни я копнеж да отпусне глава на гърдите му, да даде воля на усещанията си и да вдъхне богатия мускусен аромат на кожата му и да се опияни. Побиха я тръпки, сякаш разяждана от глад, но знаеше, че ако даде и най-незначителен знак, ще бъде загубена. Нямаше да му отнеме и пет минути да я просне на леглото.

— Видя ли? — попита той, а гласът му омекна до кадифено мъркане, когато почувства, че трепери. Усети горещия му дъх в косата си. — Само трябва да те докосна. И с мен е същото, Фейт. Не зная, но ей богу, желая те и трябва да направим нещо по въпроса.

Тя затвори очи, трепереща от усилието да не се хвърли в прегръдките му, и тръсна глава:

— Не!

— Какво означава това „не“? — притисна страната си към главата й. — Не, не ме искаш, или не, няма да правим нищо по въпроса?

— Няма да ти разреша — изрече тя с мъчително усилие да забрави допира на ръцете му. Отвори очи и се загледа право пред себе си в една лампа, за да не се разсейва. — Няма да ти разреша отново да ме третираш като боклук.

Той се вкамени и остана безмълвен, дори дъхът му секна. След това въздъхна едва чуто.

— И това ще е винаги между нас, нали? — не беше необходимо да влиза в подробности; споменът за онази нощ беше съвсем жив. Помълча малко, после прибави: — Миличка, зная за туристическата агенция и че си постигнала с труд всичко, което имаш. Зная, че не си като майка си.

О, Боже! Той знаеше за нейната агенция. Но вместо да се паникьоса, тя се хвана за последното му изречение.

— Знам, че според теб съм като майка ми — отбеляза с горчивина. — Така високо цениш репутацията ми, че току-що ме обвини във връзка с богато татенце. Боже мой, поканих самотен възрастен мъж да вечеря с мен и според теб е съвсем естествено да съм се търкаляла в леглото с него!

Вбесена, тя се опита още веднъж да се освободи. Прегръдката му се затегна толкова, че едва дишаше.

— Предупредих те да престанеш, ще станеш на синини.

— По твоя вина, не по моя! Ти си специалист по малтретирането!

Тя ритна назад и уцели с токчето си крака му, и той изохка, но носеше ботуши и Фейт знаеше, че не го е наранила. Тя се заизвива, за да се обърне и да нанесе някой по-силен удар.

— Ти… малка… дива котка — изпъшка той от усилието да я държи на едно място. — По дяволите, стой мирна! Аз съм ревнив — призна си най-искрено.

Тя така се смая, че не реагира. Стоеше вцепенена в ръцете му и добре че беше предпазлива, иначе щеше да му повярва. Той нямаше защо да ревнува, освен ако не я обича… О, не! Няма да падне в тази клопка. Не можеше да си позволи да му повярва. Познаваше много добре техниката му на прелъстяване. Спомняше си как ласкаеше Линдзи Партейн, как й нашепваше колко я желае, колко е красива. Беше майстор в задоволяване на капризите си. Не се съмняваше, че я желае физически, усещаше твърдото доказателство, но тя знаеше, че нищо друго не се е променило. Той не се беше отказал от идеята тя да напусне града и щеше да се възползва от слабостта й, за да я убеди.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам? — попита тя с добре изиграна досада.

Той се притисна още повече до нея.

— Ще опровергаеш ли това?

Фейт с престорено безразличие сви рамене.

— Какво толкова да опровергавам? Възбудил си се. Голяма работа. Това нищо не значи.

Гърдите му потрепнаха от сподавен смях.

— Добре че имам силно его, иначе щях да придобия комплекс за малоценност.

Нито погледът му към смешната страна на въпроса, нито чувството му за хумор й се понравиха. Предпочиташе да е най-обикновен тъп подлец, за да го презре. Напротив, беше самоуверен и дързък и се смееше обезоръжаващо. Беше безмилостен, но не и зъл.

Той притисна глава до нейната. Дъхът му погъделичка чувствителните точки на ухото.

— Виждаш ли, няма да имаме проблеми — прошепна й. — Можем да бъдем заедно… тук — не, но има разумно решение.

Фейт не помръдваше.

— Разбира се, че има. И то е аз да напусна града, нали?

— Няма да е необходимо да се местиш надалеч. Дори няма да се наложи да продаваш къщата. Ще ти купя друга, по-голяма, ако искаш…

Тя кипна от безумен гняв. Изви се към него, а лицето й беше пребледняло и очите й горяха.

— Замълчи! Не можеш да престанеш да си мислиш, че съм за продан, нали? Само че ще ме сложиш в графа „Скъпи стоки“. Не искам твоята проклета къща, а онова, което искам, е да напуснеш моята. Веднага.

— Не съм имал намерение да те купувам. Само исках да те улесня.

— Чудесно, но доста добре те познавам. Зная как действаш, забрави ли?

Споменът за онази нощ се появяваше постоянно помежду им и тонът й беше горчив. А тя пазеше и друг, за който той не подозираше — любовната му среща с Линдзи Партейн. Много добре, наистина знаеше как действа.

Той остана мълчалив известно време, загледан в нея.

— Това повече няма да се случи — каза той нежно.

— Не, няма да се случи — съгласи се тя и вирна брадичка. — Никога няма да ти позволя да се отнесеш към мен по този начин.

— Но ако реша, няма да ти остане голям избор — каза той, а в очите му се появи опасният блясък и той я потупа по брадичката. — Запомни го, сладурче. Мога да играя много по-грубо, отколкото досега.

Тя отметна глава.

— Аз също.

Погледът му се плъзна по тялото й някак бавно и сластно.

— Сигурен съм, че можеш. Дори ме изкушаваш да те предизвикам, за да видя докъде ще стигне грубостта ти, само заради тръпката. Но този разговор, разбира се, е безсмислен. Ние не сме във война, сладурче. Можем да се споразумеем прекрасно и да се радваме един на друг, без да нараняваме моето семейство, ако само се съгласиш.

— Не — отсече тя.

— Навярно тази е любимата ти дума. Изморих се до смърт да я чувам.

— Тогава стой настрана от мен — въздъхна, уморена от сблъсъка и поклати глава. — Не искам да наранявам семейството ти. Не се върнах за това. Тук съм родена и израснала; не искам да причинявам тревоги, само искам да живея тук. Ако се налага да водя битка с теб заради тази цел, ще я водя.

— В такъв случай бойните позиции са определени — сви рамене. — От теб зависи колко неприятности ще навлечеш с желанието си да живееш тук. Аз няма да отстъпя. Все така не си добре дошла в града. Но въпреки всичко, ако промениш мнението си, само трябва да ми се обадиш. Ще се погрижа за теб, без да задавам въпроси и без да злорадствам.

— Няма да се обадя.

— Може да не се обадиш, а може и да се обадиш. Представи си какво бихме изживели заедно.

— Какво бихме изживели! По няколко срещи на бързо всяка седмица ли? И всеки път ще лъжеш къде отиваш и къде си бил. Не, благодаря.

Той обхвана с длани лицето й и този път тя не се отдръпна. Милувката беше нежна. С палеца потри долната й устна, изследвайки мекотата й.

— Има нещо повече от чукането — каза меко той. — Въпреки че само един Бог знае колко силно го желая, та чак ме боли.

И тъй като искаше толкова отчаяно да му повярва, не посмя. Преглътна сълзите си и поклати глава.

— Моля те, върви си.

— Добре, тръгвам си. Въпреки това си помисли — запъти се към вратата, но се спря. — А колкото до твоята агенция…

Тя се разтревожи мигновено и се приготви за нова битка.

— Само да посмееш да навредиш на моя бизнес…

Той я погледна нетърпеливо.

— Замълчи! Нямам такова намерение. Само исках да ти кажа колко се гордея с теб. Радвам се, че си постигнала толкова много. Всъщност наредих на управителя на моя хотел да дава специални отстъпки и привилегии на всяка група, регистрирана от твоята агенция.

Гордеел се с нея! Фейт стоеше поразена, а в това време той излезе и сълзите, които беше сдържала, рукнаха по страните й. Да посмее ли да му повярва? Осъзна, че не може. Ще се придържа към първоначалното си решение да не прави резервации за своите групи в неговия хотел.

Но не престана да плаче.

Той каза, че се гордее с нея.