Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
After the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 266гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461(2010)
Разпознаване и корекция
tsocheto(2010)
Допълнителна корекция
sonnni(2013)

Издание:

Линда Хауърд. Онази нощ

ИК „Плеяда“, София, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-299-3

История

  1. —Добавяне

Осма глава

Ед Морган спря Фейт на вратата на магазина.

— Съжалявам — каза той, без ни най-малко да изглежда разкаян. — При мен не се продава нищо, което ти е необходимо.

Тя се спря и го погледна хладно.

— Ти не знаеш какво ми е необходимо.

— Няма значение — ухили й се той самодоволно. — Намери си друго място за пазаруване.

Фейт не се поддаде на провокацията. Откриваше в тази история елегантната ръка на Грей Руйяр и ако започнеше да спори с господин Морган, само щеше да даде основание да я задържат за смущаване на обществения ред, което идеално устройваше Грей.

Той изпълняваше заканата си да й затруднява живота. Само преди пет минути работникът на бензиностанцията й каза с усмивка, че бензинът е свършил и тя трябва да потърси другаде бензин. В същото време на колонката зад нея наливаха бензин в следващата кола.

Ако Грей си мислеше, че подобни неща ще я обезкуражат и ще я накарат да си събере багажа, беше подценил много сериозно своя противник. Можеше да даде под съд тези хора заради това, че й отказват да я обслужат, но това нямаше да я направи особено популярна в града. Възнамеряваше да живее тук, затова изключи тази възможност. Пък и битката беше между нея и Грей; всеки друг стоеше на заден план.

Вдигна рамене и си тръгна.

— Много добре. Щом можеш да живееш без моите пари, и аз мога да живея без твоя магазин.

— Всички магазини в града са в същото положение — извика той след нея. — Каквото и да потърсиш, ще бъде разпродадено.

Фейт се изкушаваше да му отговори нещо презрително, но се сдържа, тъй като той щеше да открие кой знае какъв подтекст. Отиде спокойно до колата си. Очевидно щеше да се наложи да пазарува и да си купува бензин от друго място, но това не беше непреодолим проблем.

В краткосрочен план беше досадна неприятност, нищо повече; в дългосрочен — щеше да се наложи да измисли нещо. А в изключително краткосрочен план беше бясна от яд.

На ъгъла имаше обществен телефон, Фейт подмина колата си и се запъти към отворената кабинка. Имаше телефонен указател, закачен на верижка. „В стила на семейство Руйяр е да не си обявяват домашния номер“ — кипеше тя от негодувание, прелиствайки указателя. Стигна до „Р“ и за своя изненада го откри. Пусна монета и набра номера.

Отговори женски глас:

— Домът на семейство Руйяр.

— Грей Руйяр, моля — каза Фейт с най-деловия си тон.

— Бихте ли ми съобщили името си?

— Госпожа Харди.

— Един момент.

След не повече от десет секунди линията изпука и кадифеният, плътен глас на Грей измърка:

— Госпожа Харди ли е на телефона?

Долови колко му е смешно и стисна слушалката толкова силно, че едва не я счупи.

— Да.

— Виж ти! Готов съм да се обзаложа, че и през ум не ти е минало да ме молиш за услуга толкова бързо, нали сладурче? С какво да те зарадвам днес?

Той даже не прикриваше задоволството си.

— С абсолютно нищо — отвърна тя хладно. — Само те предупреждавам, че тъпите ти детски номера няма да минат. Ще си осигурявам всичко необходимо чак от Далас, но няма да ти доставя удоволствието да си замина.

Затвори, преди той да отговори, и се върна при колата си. Не постигна кой знае какъв ефект, но поне изпусна парата и му даде да разбере, че е съвсем на ясно кой стои в дъното на тази история и че няма да се получи, както го е намислил. Все пак й подейства ободрително.

* * *

В дома на семейство Руйяр Грей се изтягаше на стола и се подсмихваше. Не беше се излъгал, че червенокосите имат огнен темперамент. Щеше му се да я види точно в този момент с онези зелени очи, изпускащи пламъци. Може би неговият ход я накара да заеме твърди позиции, но едно нещо беше сигурно: предизвика реакция! После присви очи. Далас ли? Изглежда щеше да се наложи да поразпита там.

* * *

Фейт си разреши да побеснее малко, после се усмири, тъй като това беше загуба на енергия. Отказваше да напусне града, а Грей Руйяр имаше превъзходство. Ще преобърне мнението за себе си дори ако й отнеме дванайсет години! Ключът към тази промяна беше да докаже, че Ги Руйяр не е избягал с майка й. Каквито и да са били причините му да замине, нямаха нищо общо с нейното семейство. А за тази цел трябваше да сдържа яда си много повече от цялото семейство Руйяр, както и от всеки друг в областта.

Да знае, че Ги не е бил с Рене, и да го докаже, бяха две различни неща. Ако успееше да накара Рене да говори с Грей, той щеше да започне поне от любопитство да издирва баща си. А може би го беше издирвал, а госпожа Дюбоа в библиотеката просто не знаеше какви са резултатите. Ако Ги беше жив, все щеше да има някакви следи.

Отиде до съседното селище, където напълни резервоара на колата с бензин и напазарува. „Толкова за усилията на Грей да ме умори от глад“ — помисли си тя със задоволство, когато се прибра вкъщи. Дори не й се наложи да ходи надалеч.

След като подреди покупките, отиде в кабинета и се обади на баба си Армстид в Джаксън. Както и преди майка й вдигна телефона.

— Мамо, Фейт се обажда.

— Фейт! Здравей, мила — поздрави я Рене със своя ленив, зноен глас. — Как я караш, малката ми? Не очаквах да се обадиш толкова скоро.

— Добре съм, мамо. Върнах се в Прескът.

Настъпи мълчание, преди Рене да проговори:

— Че защо ти е било? От онова, което ми разказа Джоди, си мисля, че там няма да се държат добре с теб.

— Тук беше домът ни — без много обяснения отговори Фейт, тъй като знаеше, че тя няма да я разбере. — Но не ти се обаждам за това. Мамо, тук все още всички вярват, че си избягала с Ги Руйяр.

— Ами нали ти рекох, че не вярно. А пък какво мислят хората, хич не ме засяга.

— Но мен ме засяга. Ако накарам Грей Руйяр да ти се обади, ще потвърдиш ли, че не си избягала с баща му?

Рене се изсмя притеснено.

— Грей няма да повярва на нито една моя дума. С Ги можеше лесно да се разбереш, но Грей… Не, не ме карай да говоря с него.

— Моля те, мамо. Ако не ти повярва, толкова по-зле за него, но…

— Казах — не! — прекъсна я грубо майка й. — Няма да говоря с него и ти само си хабиш думите. Не ми пука какво мислят онези простаци в Прескът.

Тя затръшна телефона и Фейт трепна от пукота в ухото си.

Постави слушалката на мястото й и се намръщи. По неизвестна причина Рене се изнервяше, щом станеше въпрос за Грей, което означаваше, че Фейт нямаше почти никакъв шанс да я накара да говори. Майка й не правеше услуги на никого, дори да ставаше въпрос за най-обикновено телефонно обаждане.

Щом Рене отказваше да разговаря с Грей, тогава Фейт трябваше да намери друг начин да го убеди, а този начин беше да открие какво в действителност се е случило с Ги.

И как постъпва човек, когато иска да разбере, жив ли е или не някой, който е изчезнал преди дванайсет години? Фейт не знаеше. Не беше детектив, нямаше представа каква е процедурата, когато издирваш определено лице. Значи се налагаше да наеме частен детектив, на когото е ясно как да действа. Сигурно щеше да й струва скъпо, а на нея не й останаха много пари, след като плати в брой за къщата.

Но къде да потърси частен детектив? В Прескът такова чудо не съществуваше. Батън Руж беше по-голям град, но пък се намираше в сферата на влияние на Грей. В Ню Орлиънс би било най-добре. Навярно маниакално се страхуваше от властта на Грей, но по-добре да страда от мании, отколкото да я хване неподготвена. Човек, който се опитва да попречи на една жена да си купува храна, е зъл! Направи гримаса и си разреши да се подсмихне. След това малко по-сериозно се попита докъде би стигнал, за да изпълни заканите си.

Ще намери добър детектив и ще го наеме да издирва кредитни карти, банкови сметки, ей такива неща. Ако Ги беше жив, все по някакъв начин се издържаше, все теглеше от някакви сметки, защото не го виждаше да мие чинии срещу минимална надница. Някой добър детектив щеше да се справи за кратко време, например за седмица, така че хонорарът да бъде поносим.

Ами ако детективът откриеше следи по документи? Ако Ги беше използвал кредитни карти, нямаше начин Грей да не знае, тъй като проверяваше месечните отчети. Дали Грей е знаел къде е баща му през всичките тези години и е пазил тайна? Интересна възможност… и вбесяваща. Ако го е открил, свързал ли се е с него? И ако се свързал с баща си, тогава знаеше, че не е избягал с Рене. Оттук следваше, че по някакви причини Грей не търси баща си и много добре знае, че тази вендета срещу нея е безпричинна.

Но според нейните разсъждения най-вероятният сценарий беше, че Ги е мъртъв. Можеше да си представи, че си тръгва, въпреки че един развод би трябвало да бъде следващата логична стъпка, но не си представяше, че няма да се свърже с децата си или че ще се лиши от парите си. Човешката природа не е такава. Длъжна беше да наеме частен детектив, но се съмняваше, че той ще успее. От което следваше, че сама трябваше да започне да задава въпроси из града.

Не знаеше какво ще постигне, но отговорите на загадката се намираха тук, само да можеше да разбере как да намести парченцата от мозайката. Истината беше тук и очакваше някой да я разкрие.

Взе празен лист и след кратко колебание написа неохотно най-отгоре името на майка си. Веднага правеше впечатление прекалено многото случайни стечения на обстоятелствата. Рене заминава в същата нощ, когато изчезва Ги, без да подозира нищо. Или пък са избягали заедно и после се е случило нещо с Ги, което Рене се е постарала да забрави. Само в един случай според Фейт Рене би проявила агресия — ако трябва да се защити. Затова написа името на Рене на първо място.

До името на Рене написа „Грей“ с големи букви, тъй като той имаше мотив. Загледа се в двете имена. Един от двамата, а може би и двамата, знаеше каква е съдбата на Ги. Беше готова да заложи цялото си състояние, че е точно така. Повдигна й се. Кой от двамата беше най-вероятният убиец — майка й ли, или мъжът, когото цял живот беше обичала?

Взираше се поразена в имената. Самопознанието рядко носи наслада. Сигурно беше най-голямата глупачка на света, след като нямаше значение дали Грей е замесен в смъртта на баща си, нито пък че разби живота й и дори в момента се опитваше да го направи невъзможен, Фейт не можеше да се спаси от това дълбоко и покоряващо влечение към него, тъй като той й въздействаше както магнит. Само да го зърнеше и се размекваше, а когато я докосваше, сякаш всяка клетка в тялото й се разтърсваше от електрически удар. Никога не я беше докосвал, освен в момент на гняв; а какво ли би било, ако посегне към нея нежно като любовник? Не можеше да си го представи. Кръвта й навярно щеше да кипне, сърцето й щеше да замре.

Как щеше да постъпи, ако разбере, че Грей наистина е убил баща си? Мисълта предизвика остра болка в гърдите й и тя едва не изстена. Щеше да направи същото, каквото и за който и да е човек. Иначе нямаше да се помири със себе си. И щеше да скърби до края на живота си.

Имаше и други под подозрение, макар участието им да беше малко вероятно. Изписа ги под първите две имена. Ноел. Еймъс. Моника. Като разсъждаваше от днешна гледна точка, разшири списъка с другите мъже, с които Рене беше скитосвала и спала, както и с другите любовници на Ги. За двама души, увлечени един по друг, си бяха забележително неверни. Ед Морган също влезе в списъка за нейна радост. Напрегна се, за да не пропусне някое име, но дванайсет години бяха дълъг период, а повечето мъже бяха преминали инцидентно и никой не ги помнеше. Навярно градските клюки биха допълнили списъка й, както и някои от завоеванията на Грей. Доколкото й беше известна репутацията му, сигурно е покорил половин Югоизточна Луизиана. Някои от светските дами на Прескът, както и съпрузите им бяха също кандидати за нейния списък. Захвърли химикалката с кисела физиономия. Както вървеше, щеше да бъде по-добре да вземе телефонния указател и да започне от „А“.

* * *

— Нямате вид на частен детектив.

Франсис П. Плезант приличаше на консервативен бизнесмен. В кантората нямаше пепелници, а сивият костюм му стоеше елегантно. Очите му бяха тъжни, но изразът им се проясняваше и ставаше сърдечен, когато се обръщаше с усмивка към нея.

— Смятате ли, че трябва да имам бутилка бърбън на бюрото си, а от устата ми да виси цигара?

— Помислих си нещо подобно — тя също му се усмихна. — Или пък да носите хавайска риза.

Той се разсмя.

— Не е в стила ми. Моята жена ми избираше дрехите… — замълча и тъгата в очите му се появи отново.

Фейт проследи погледа му. На бюрото имаше снимка в рамка, но тя не я виждаше. Сигурно жена му беше починала и оттам беше тъгата в очите му.

— Съпругата ви ли е на снимката? — попита мило тя.

Усмивката му замръзна.

— Да, тя е. Загубих я преди няколко месеца.

— Съжалявам.

Току-що се запознаха, но съчувствието й беше съвсем искрено.

— Разболя се внезапно. Аз имам сърдечни проблеми и смятахме, че пръв ще си отида. Така си бяхме решили. Бяхме спестили пари за времето, когато няма да мога повече да работя. После тя се разболя, просто грип, така си мислехме, но след четирийсет и осем часа почина от вирусна бронхопневмония. Докато осъзнае, че е много болна, болестта беше напреднала и не можаха да я спасят.

Очите му се насълзиха и Фейт постави ръката си върху неговата. Той примигна смутено.

— Извинете — рече той, изчервявайки се. Извади носна кърпичка и избърса очите си. — Не зная какво ми стана. Вие сте клиентка, току-що се запознахме, а вече плача на рамото ви.

— Аз също съм изгубила любими хора — каза тя, като си помисли за Скоти и Кайл. — Понякога ни олеква, когато говорим за тях.

— Да, наистина, но все пак не е характерно за мен. Моето единствено извинение е, че у вас има нещо много топло и сърдечно, мила — усети се, че използва неволно по-интимно обръщение, и се изчерви отново. — И така. По-добре да ви попитам какво ви доведе при мен.

— Преди дванайсет години изчезна един човек. Бих искала да откриете дали е жив.

Той взе химикалка и написа нещо в един бележник.

— Баща ли ви е? Или бивш приятел?

— Нито едно от двете. Любовник на майка ми.

Господин Плезант вдигна поглед към нея, но не изглеждаше изумен. Вероятно в своята работа се беше срещал с много по-странни случаи от нейния. И тъй като знаеше, че ще има много по-големи възможности да открие нещо, ако знае всички подробности, а не само името, годините и как е изглеждал Ги, му разказа какво се беше случило преди дванайсет години и защо искаше да знае дали Ги е жив.

— Длъжен съм да ви кажа, че според мен той е мъртъв. Може би е само плод на моето въображение, но смятам, че някой го е убил — господин Плезант остави внимателно химикалката върху отворения бележник. — Съзнавате ли, госпожо Харди, че като вземам предвид вашия разказ, стигам до заключението, че майка ви най-вероятно е замесена пряко. Да замине същата нощ… нали разбирате как изглежда това.

— Да, разбирам. Но не вярвам, че би го убила. Майка ми — усмихна се неловко Фейт — няма да заколи кокошката, която й снася златни яйца.

— Но според вас тя знае какво се е случило.

Фейт кимна.

— Помъчих се да я накарам да говори, но напразно.

— Да разбирам ли, че няма улики, с които да привлечем вниманието на шерифа?

— Да, никакви улики няма. Аз не търся доказателства за смъртта на Ги, господин Плезант, а само да откриете дали е жив или мъртъв. Има вероятност да е избягал от всичко.

— Почти нищожна — отбеляза той сухо. — Макар да признавам, че доста странни неща са се случили. Ако съществуват следи по документи, ще ги открия. При положение, че се крие от закона, ще си смени и името, но не виждам причини да крие самоличността си. Много лесно ще се проследи дали се е появил някъде.

— Благодаря ви, господин Плезант — извади визитна картичка и му я подаде. — Обадете ми се, когато разберете нещо.

Излезе от кантората, като се радваше за своя избор. Първо му се обади по телефона, обсъдиха неговия хонорар и си определиха среща. После провери препоръките му и остана доволна. В бизнес средите господин Плезант се ползваше с много добро име — честен и компетентен, вдъхващ инстинктивно доверие. Ако Ги беше жив, той щеше да го намери.

Погледна часовника си. Рано сутринта потегли от Прескът за Ню Орлиънс и срещата й не продължи толкова дълго, колкото очакваше. Марго беше в града и се уговориха да се срещнат за обяд в ресторанта „Двора на двете сестри“. До тогава имаше много време, затова се върна в хотела, остави колата и тръгна пеша по магазините.

Стана много горещо, докато вървеше по тесните улички на френския квартал, и пресече, за да мине на сенчестата страна. Често идваше в Ню Орлиънс, тъй като агенцията имаше клон тук, но никога не разполагаше с време, за да поскита из този старинен квартал. По улиците преминаваха бавно истински карети с кочияш, в които най-често се возеха туристи. Повечето хора разглеждаха забележителностите пеша. Късно вечерта баровете и клубовете бяха главната атракция. Но през деня основната цел бяха магазините, безбройните бутици, антиквариати, специализирани магазини, където се отваряха необятни възможности да похарчиш парите си.

Влезе в магазин за бельо и си купи нощница в прасковен цвят от коприна, каквато носеха принцесите в холивудските филми от четирийсетте и петдесетте години. След като до четиринайсет се беше обличала само с дрехи втора употреба, чувстваше греховна страст да се глези с нови тоалети. И да имаше пари, не се отдаваше на разгулно пазаруване, но все пак често си позволяваше луксозни неща, като например дантелено бельо, разкошна нощница, страхотни обувки. Тези малки глезотии й внушаваха чувството, че тежките времена са наистина в миналото.

Когато пристигна, Марго я чакаше пред ресторанта. Високата блондинка скочи и я прегърна ентусиазирано, въпреки че Фейт беше заминала от Далас преди малко повече от седмица.

— Колко е хубаво, че те виждам! Е, настани ли се в твоето градче? Аз никога повече няма да се заседявам някъде. Първото ми бизнес пътуване, и то в Ню Орлиънс! Не е ли страхотно тук? Дано да предпочетеш да обядваме на двора вместо вътре. Горещо е, но колко често ти се случва да се храниш в двор, при това в Ню Орлиънс?

Фейт се засмя на водопада от думи. Очевидно Марго се вълнуваше от новата си работа.

— Ами да видим. На двайсет и шест съм и за пръв път ще се храня в двор на ресторант, следователно не се е случвало често.

— Скъпа, след десет години ще ти случва още по-рядко, затова възнамерявам да се наслаждавам на всяка минута — настаниха се на една от масите в двора. В действителност горещината не беше непоносима, понеже имаше чадъри и дървета, които пазеха сянка. Марго погледна торбата в ръката на Фейт. — Пазарувала си. Какво си купи?

— Нощница. Бих ти я показала, но не е удобно да я размахвам посред ресторанта.

Очите на Марго светнаха.

— По̀ такава нощница ли?

— Е, да кажем, че не е монашеско расо — отговори тя и двете се разсмяха.

Любезен сервитьор им наля вода, светлината се пречупваше в ледените кубчета и Фейт изведнъж усети силна жажда. Отпи глътка, оглеждайки хората, и погледът й попадна право върху Грей Руйяр. Сърцето й подскочи по онзи внезапен, предателски начин. Беше през две маси с още един мъж, който седеше с гръб към нея. Черните му очи проблеснаха, когато вдигна чашата си с вино към нея. И тя вдигна своята с шеговито грациозен жест.

— Да не би да видя познат? — попита Марго и се извърна. Грей й се усмихна. Тя му отвърна също с усмивка, но доста неубедително, после погледна Фейт като ударена от гръм.

— Мили боже! — промърмори смаяно.

Фейт напълно я разбираше. Ню Орлиънс напълно подхождаше на Грей. Той носеше италиански костюм от тънка материя и бледосиня риза, която подчертаваше матовия му тен. Буйната му черна коса беше прибрана на тила с бронзов клипс. На лявото му ухо проблясваше диамант. С широките си рамене на спортист и котешката грация привличаше очите на всички жени в ресторанта. Не беше хубав или сладък; неговите френски прадеди му бяха завещали тънък, леко гърбав галски нос, може би малко дълъг и гъста брада, която още по обяд изглеждаше като двудневна. Челюстта му беше яка като скала. Не, у Грей нямаше нищо хубаво. Той беше поразителен и опасно възбуждащ, с нагли очи и ленива, сексапилна извивка на устните. Имаше самоуверения вид на авантюрист и в леглото, и извън него.

— Кой е той? — прошепна Марго. — Познаваш ли го или се сваляш с непознат?

— Не се свалям — отвърна Фейт и отмести поглед от Грей.

Приятелката й се засмя.

— Скъпа, с твоята наздравица все едно му каза: „Ела и ме вземи, здравеняко, ако се имаш за мъж“. Нима смяташ, че пират като този ще пренебрегне подобно предизвикателство?

Очите на Фейт се разшириха.

— Нищо подобно. Той вдигна чашата си към мен и аз му отвърнах със същото. Защо ще остава с такова впечатление, след като пръв започна?

— Оглеждала ли си се напоследък? — попита Марго и поглеждайки небрежно през рамо към Грей, се засмя.

Фейт направи презрителен жест.

— Това няма нищо общо със случая. Той не би…

— Напротив — прекъсна я Марго и тя не успя да овладее лекото трепване, когато се огледа и видя Грей почти надвесен над тях.

— Дами — провлече той, взе ръката на Фейт и със старомоден маниер, който при него беше съвсем естествен, се поклони.

Слисано го погледна и съзря нещо демонично, горещо и опасно в тъмните дълбини на очите му в секундата, преди да докосне с устни пръстите й. Устните му бяха меки и горещи, много горещи. Сърцето й се разтуптя болезнено и тя направи опит да отдръпне ръката си, но той я задържа и тогава тя усети върха на езика му върху чувствителната свивка между палеца и показалеца. Трепна отново и по очите му разбра, че почувства тази лека издайническа тръпка, докато се изправяше и пускаше ръката й.

Обърна се към Марго и се поклони над ръката, която тя му подаде със замаяно изражение, но Фейт забеляза, че той не целуна пръстите й. Нямаше значение. Едва ли щеше да изглежда по-изумена, ако им беше подарил диаманти. Като се чудеше дали лицето й я издава, тя сведе бързо поглед, но, разбира се, твърде късно. Грей беше твърде опитен, за да не забелязва състоянието й. Пръстите й изтръпнаха, а мястото, което той докосна с езика си, запулсира. Лицето й пламна. Действията му бяха изкусна пародия на секс, подигравателно проникване, на което тялото й реагира с жар в слабините. Усети как зърната на гърдите й набъбват под дантелата на сутиена. „Да го вземат мътните!“

— Грей Руйяр — шептеше той на Марго. — С Фейт сме стари познати.

Поне не излъга, че са приятели, мислеше си Фейт, наблюдавайки сковано как приятелката й се представя и за неин ужас кани Грей на тяхната маса. Ритна Марго под масата, но беше твърде късно.

— Благодаря ви — усмихна се той, надвесен над нея, толкова чаровно, че тя изобщо не усети ритника на Фейт. — Но съм тук по работа и трябва да се върна на моята маса. Само исках да разменя няколко думи с Фейт. Отдавна ли се познавате?

— От четири години — отвърна Марго и добави гордо: — Аз съм неин главен мениджър и координатор.

Фейт пак я срита по глезена, този път по-силно. Марго се сепна изненадано и тя я изгледа свирепо.

— Нима? — заинтригува се Грей и погледът му стана бдителен. — И от какъв характер е вашият бизнес?

Марго най-накрая схвана намеците на Фейт и вдигна въпросително вежди.

— Не е в твоята област — отговори Фейт с такава ледена усмивка, че той сви рамене, осъзнавайки, че няма да изкопчи повече информация.

Олекна й, но само за миг, понеже с елегантен рицарски жест той се наклони към нея, лицето й се оказа почти на едно ниво с неговото и беше почти невъзможно да прикрие чувствата си. Бездънните черни зеници заискриха, взрени в нея.

— Бих се радвал, скъпа, ако знаех, че ще идваш в Ню Орлиънс. Щяхме да пътуваме заедно.

Очевидно беше изпаднал в жестока заблуда спрямо нея и смяташе, че ще разиграва сценки пред Марго. Също така очевидно смяташе, че неговият чар ще стопи мозъка й, но и тук грешеше. Как й се искаше да му навре носа във факта, че е преуспяваща бизнес дама, но събитията от изминалата седмица я караха да бъде предпазлива. Нейната почтеност нямаше да промени нито неговото мнение, нито това на хората в Прескът, докато не докажеше, че майка й не е избягала с баща му. Вдигна брадичката си — сигурен знак, че е разгневена — и изрече:

— По-скоро пеша ще дойда дотук, отколкото да се возя в една кола с теб.

Марго ахна сподавено, но Фейт не я погледна, очите й останаха приковани в очите на Грей. Той се усмихна с нахалството на пират, наслаждаващ се на боя.

— Но можехме да се забавляваме много и да споделим… разходите.

— Съжалявам, че имаш парични проблеми — отвърна тя. — Навярно твоите партньори ще те подпомогнат, ако не можеш да си позволиш хотел.

— Не ми се налага да се тревожа за подобни разходи — усмивката му стана още по-блестяща. — Аз притежавам хотела.

„По дяволите! — помисли си тя. — На всяка цена трябва да проуча кой е неговият, за да не настанявам мои групи в него.“

— Защо не вечеряме заедно — предложи той. — Имаме толкова неща, за които да си говорим.

— Не ми хрумва нито една тема за разговор. Благодаря, но съм заета.

Следобед трябваше да се върне в Прескът, но предпочиташе да остави у него впечатлението, че не желае неговата компания и затова отказва поканата.

— Може да се окаже в твоя полза — продължи той и в очите му се появи отново опасният блясък.

— Силно се съмнявам, че каквото и да е предложение от личност на име Руйяр ще бъде в моя полза.

— Но ти не си чула още моите… предложения.

— Нямам и намерение. Разкарай се и ме остави на спокойствие.

— Възнамерявах първо това да направя — прекара дългия си показалец по страната й. — И се надявах на следващо действие.

Изправи се, кимна на Марго и се запъти към своята маса.

Марго примигваше като бухал на светло.

— Да отида ли да го прегледам дали няма рани? Размаха му нож, без да ти пука. Какво толкова ти е направил този черноок образ, та обезумя от яд?

Фейт прибягна отново до чашата с вода, за да се овладее.

— Историята датира отпреди много години. Семействата ни не се понасят.

— Семейна вендета ли? О, я не се занасяй!

— Опитва се да ме изхвърли от Прескът — обясни Фейт. — Ако научи за агенцията, напълно възможно е да осуети някоя обиколка. Ще пострада репутацията ни и ще изгубим пари. Нали чу: притежавал хотел тук. Не само че е неприлично богат, което означава, че има пари да прави каквото си ще, но има и връзки в бизнес средите. Способен е на всякаква гадост и нищо не би ме учудило.

— О! Прозвуча ми доста страшно. Кога е започнала тази семейна вражда и кръв проляла ли се е?

— Не зная — не искаше да споменава за своето подозрение, че Ги е убит. — Моята майка едно време беше любовница на баща му. Не е необходимо да уточнявам, че семейството му мрази всеки с името Девлин.

Тези обяснения бяха достатъчни. Не желаеше да изважда на показ спомените си от онази нощ дори пред състрадателен слушател.

— И какво беше това населено място? — попита Марго. — Град Прескът! Убедена ли си, че не е някое загубено село?

Те се разсмяха и сервитьорът се приближи, за да си поръчат обеда. И двете предпочетоха студения бюфет, затова влязоха вътре, за да изберат, Фейт чувстваше остро как погледът на черните очи не изпуска нито едно нейно движение и съжали, че бяха седнали на двора. Как да й мине през ум, че и той ще бъде в Ню Орлиънс днес и че ще се сблъскат в толкова голям град. „Дворът на двете сестри“ беше наистина от известните ресторанти, но тук беше пълно с какви ли не луксозни заведения.

Грей и неговият сътрапезник решиха да си тръгнат скоро след като Фейт и Марго се върнаха на своята маса. Той се спря до Фейт.

— Искам да говоря с теб. Ела в шест часа в моя апартамент. Намира се в хотел „Бовил“.

Тя се смая, но успя да го прикрие. „Бовил“ беше прелестен, не особено голям хотел със страхотна атмосфера, архитектурно оформен около вътрешен двор. Често правеше резервации в него. Щом беше собственост на Грей, трябваше да открие друг прелестен хотел със страхотна атмосфера, защото повече не би се осмелила да го използва. В отговор на неговата заповед тя поклати глава.

— Не мога да дойда. Няма да съм тук.

Черните му очи проблеснаха.

— Рискуваш — каза и си тръгна.

— „Рискуваш“! — повтори възмутено Марго, загледана след широкия му гръб. — Какво искаше да каже? Заплашва ли те?

— Вероятно — отвърна Фейт и си набоде от салатата. — Ммм, опитай я. Много е вкусна.

— Да не си се побъркала? Как можеш да ядеш, след като мистър Мачо току-що те заплаши! — разочарована, Марго опита салатата. — Наистина е вкусна. Имаш право, ще се тревожим, след като се нахраним.

Фейт се подсмихна.

— Свикнала съм с тези заплахи.

— А изпълнява ли ги?

— Винаги. При Грей едно нещо е сигурно: никога не се шегува и обича да се налага.

Вилицата на Марго издрънча върху масата.

— Ами тогава какво ще правиш?

— Нищо. В случая заплахата не беше ясна.

— Което означава, че трябва постоянно да се пазиш.

— Когато става въпрос за него, винаги съм нащрек.

Прониза я болка от собствените й думи и сведе поглед, за да не забележи приятелката й. Какво чудо би било да се чувства сигурна и спокойна с Грей, да чувства, че той ще се възползва от своята решителност и безумна жизненост, за да я защити, а не да я нарани. Ноел и Моника дали знаеха колко са щастливи, че имат човек като него до себе си, който и в огъня ще скочи, за да ги защити? Обичаше го, но той беше неин враг. Това не биваше никога да забравя, както и самозаблужденията на желанието.

Насочи разговора към по-безопасни теми. Обсъдиха работата си и решиха, че след като Фейт живее толкова близо до Ню Орлиънс и Батън Руж, ще продължи да се занимава с клоновете тук. Марго се разочарова донякъде, понеже Ню Орлиънс я плени, но беше практична и сама даде това предложение.

След като обядваха, се разделиха пред ресторанта. Беше още по-горещо и много задушно. Реката замириса по-силно, черни облаци се трупаха на хоризонта, предвещавайки пролетна буря, която щеше да прогони жегата временно, след което улиците щяха да се превърнат в сауна. Фейт побърза, за да стигне до колата, преди да се разрази бурята.

Когато се изравни с входа на един затворен магазин, някой я хвана за ръката и я бутна към нишата, където беше вратата. „Крадец!“ — помисли си тя и я обзе безумен гняв. Нямаше да се даде безропотно, както съветваха полицаите. С всичка сила заби лакът в нечий твърд корем и за нейна радост се чу охкане. Извърна се със свит юмрук и най-после отвори уста да изкрещи. Нападателят й обаче я дръпна рязко към себе си и гласът й потъна в скъп бледобежов италиански костюм.

— Боже всемогъщи — изрече Грей, като си личеше колко се забавлява. — Ти, червенокоса дива котка, ако си толкова необуздана и в леглото, сигурно ще бъде страшно.

Беше хем шокирана от забележката му, но пък си и отдъхна, като разбра, че е той, но ядът й не мина. Като дишаше тежко, се отдръпна от гърдите му.

— Да те вземат дяволите! Помислих си, че ме е на паднал крадец!

Той сви вежди.

— И реши да го разкараш с този малък, нежен лакът! — изненада се той. — Ами ако наистина беше крадец и имаше нож или пистолет? Не ти ли е известно, че в такива случаи веднага даваш чантата си, за да не пострадаш?

— Никога! — отсече тя и оправи косата си.

Лицето му се проясни и той се засмя.

— Да, сигурен съм, че няма да се дадеш без бой — посегна към огнените й кичури и прибра един зад ухото й. — Първо нападаш, после мислиш, така ли?

Тя отдръпна главата си.

— Защо ме хвана така?

— Тръгнах след теб и си помислих, че и тук можем да проведем нашата малка беседа. Но ти наистина трябва да бъдеш по-внимателна.

— Спести си нравоучението, моля — погледна небето. — Искам да стигна до колата си, преди да се излее дъждът.

— Можем да отидем в моя хотел… или в твоя… ако не желаеш да говорим тук.

— Не. С теб никъде не отивам.

И най-вече в хотелска стая. Той постоянно правеше намеци със сексуален подтекст и тя беше предпазлива. Не вярваше на мотивите му, не вярваше и на себе си, че ще му устои. Най-добре беше да стои колкото може по-далеч от него.

— Тогава да говорим тук.

Тъй като беше значително по-висок, сведе поглед към нея и в тясното пространство на нишата се озоваха така близо един до друг, че гърдите й почти опираха в неговите. Когато я дръпна, за да заглуши вика й, ги усети — налети и твърди. Копнееше да ги види, да ги докосне, да ги вкуси, физически така силно го привличаше, че до нея се чувстваше все едно е посред електрическо поле, въздухът пукаше от напрежение, прехвърчаха искри. Битката с нея го възбуждаше повече, отколкото да прави любов с която и да е друга жена. Като дете тя беше плашлива като кошута, но се беше превърнала в жена, която не се страхува от гнева — своя или на някой друг.

— Ще купя твоята къща — заяви внезапно той, спомняйки си за какво искаше да разговаря с нея. — Ще ти платя двойно.

Тя присви зелените си очи и те още повече заприличаха на котешки.

— Това не е разумно бизнес решение — отговори тя с небрежен тон, но под привидното безразличие се долавяше, че гневът й още кипи.

Той сви рамене.

— За мен не е проблем. А ще бъде ли за теб проблем да свалиш от цената?

— Да — усмихна се тя.

Задоволството в тази усмивка едва не го накара да се разсмее отново. Значи беше постигнала нещо. След като имаше главен мениджър — координатор, очевидно имаше и други служители в различни клонове. Неволно изпита гордост от нейния успех. Знаеше колко жалки бяха притежанията й, когато изхвърли семейство Девлин, тъй като беше наблюдавал как отчаяно събира вещите си от прахта. Повечето хора имаха роднини и приятели, някакви спестявания, Фейт нямаше абсолютно нищо и затова постиженията й бяха още по-забележителни. Ако разполагаше с неговите преимущества, сигурно вече щеше да владее целия щат.

Нямаше да се отърве лесно от жена с подобни качества. Завладя го страстно желание. Слаби и безпомощни жени, които търсеха закрила, не го привличаха. Беше им се наситил в семейството си. А у Фейт нямаше никаква слабост.

Вглеждаше се внимателно в лицето й и виждаше и приликите, и разликите с Рене. Устните й бяха по-широки, по-изразителни и кадифени като розов лист. Кожата й беше безупречна, като порцелан, върху който би се отпечатало всяко докосване или целувка. Представи си как поставя върху нея своя знак с устни, как ги плъзва по тялото й, докато стигне до нежните гънки между краката й, които пазеха едно още по-нежно място. Тази представа предизвика болезнена ерекция. Стоеше толкова близо до нея, че вдъхваше сладостния аромат на нейната кожа, и се почуди дали тази сладост не е по-интензивна между краката. Обожаваше специфичния мирис на всяка жена, но уханието на Фейт беше така изкусително, че цялото му тяло се напрегна от желание и всички мисли излетяха от главата му.

Знаеше, че не бива да го прави, дори когато посегна към нея. За нищо на света не искаше да последва примера на баща си. Още не можеше да мисли за изчезването му, без да почувства болката, гнева и измяната така живо, като че ли всичко току-що се беше случило. Нямаше намерение да наскърбява Ноел и Моника, нито пък да раздухва някогашния скандал.

Имаше хиляди аргументи, до един логични, защо не бива да грабва Фейт в прегръдките си, но в този миг нито един от тях не струваше пукната пара. Обгърна талията й и усещането на плътта й, топла и нежна, така бликаща от енергия, че дланите му изтръпнаха, замая главата му като силно вино. Видя как очите й се разширяват, както и зениците, докато зеленият ирис остана като тънък пръстен около тях. Тя сложи ръцете си на гърдите му точно върху неговите зърна. Той изтръпна и кожата му настръхна. Впи очи в устните й и притегли стройното й тяло към себе си. Краката им се оплетоха, гърдите й се притиснаха към него, нежните устни се разтвориха, когато пое разтреперана дъх. Тогава той я повдигна на пръсти, сведе глава и задоволи своя глад за нейните устни.

А те бяха като розови листенца — нежни и кадифени. Притисна устни още по-силно към нейните, принуждавайки я да ги разтвори, и те се подчиниха на неговата заповед.

Кръвта му заигра и той я прегърна още по-плътно, прилепи я към себе си, за да усети неговата ерекция. Почувства как тя тръпне, как конвулсивно извива ханша си към тялото му и съзнанието за нейното желание го изпълни с див мъжки триумф. Тя сключи ръце около тила му и разтвори още повече устни, за да проникне той по-дълбоко. Със сподавено ръмжене я завладя. Беше сладка и гореща, с лек вкус на силно кафе, което беше пила. Посрещна страстта му не по-малко пламенно и го задържа с деликатна ласка.

Притисна я към затворената врата. Като през мъгла дочуваше гласовете на хората, които минаваха по тротоара зад гърба му, но шумовете не го смущаваха. Тя беше жив огън в ръцете му, не се съпротивляваше на целувките му и не само ги приемаше, но реагираше бурно на всяко негово докосване. Тръпнещите й устни търсеха неговите. Той искаше още, искаше всичко до край. Обгърна я ниско долу и я повдигна точно, за да съвпадне неговата ерекция между краката й. Изстена високо при този вълшебен допир.

Дъждът трополеше по паважа и по улицата почти не останаха минувачи. Прогърмя силна гръмотевица и той вдигна глава, за да се огледа, като леко се подразни от това ненадейно нарушение на сексуалната забрава.

Дали от гърма или от неговия жест, но магията, завладяла Фейт, се разруши, тя се вцепени в прегръдките му. Той погледна вбесеното й лице, веднага я пусна на земята и отстъпи, преди да се е разкрещяла като обезумяла.

Тя се изви покрай него и излезе на тротоара, където дъждът я намокри моментално. Обърна се и го погледна. Очите й бяха станали жълтеникави от яд.

— Повече никога не ме докосвай — изрече тя с нисък, дрезгав глас.

После се обърна и много бързо тръгна с наведена глава, за да се пази от дъжда, който се изливаше като завеса. Той направи крачка след нея с намерение да я отведе до някое заслонено място, но се отказа и се отдръпна в нишата на входа. Щеше да му издере очите като дива котка, ако я застигнеше в този момент. Изпрати я с поглед, докато завие и изчезне зад ъгъла. Тя тичаше… за да се спаси. От него.

И се спаси, но само засега.