Линда Хауърд
Онази нощ (5)

Пета глава

В десет и половина вечерта Грей и доктор Богард напуснаха болницата в Батън Руж. Очите на Грей го боляха от умора и след емоциите, които през този ден минаха като валяк през него, той изпадна във вцепенение. Състоянието на Моника беше стабилно, дадоха й успокоителни и сега спеше дълбоко.

Когато пристигнаха в болницата, сърцето й спря да бие, но екипът за спешна помощ почти веднага го върна в ритъм. Преляха й четири банки кръв преди операцията и две, докато я оперираха. Хирургът каза, че дясната китка ще се възстанови напълно, но на лявата била прерязала две сухожилия и има вероятност движенията да останат ограничени.

Но за Грей беше важно само, че ще живее. Сестра му дойде на себе си за кратко, когато я преместваха от интензивното отделение в единичната болнична стая, и прошепна едва чуто, щом го видя:

— Съжалявам, Грей.

Не разбра за какво съжалява: за това, че се е опитала да се самоубие, или че не е успяла, а може би съжалява, че му причини толкова голяма тревога. Избра си да повярва, че е имала предвид първото, тъй като не можеше да понесе мисълта, че ще се опита отново.

— Аз ще карам — каза доктор Богард и го потупа по рамото. — Изглеждаш ужасно изморен.

— Аз съм ужасно изморен — промърмори Грей. — Имам нужда от чаша кафе.

Олекна му, че ще шофира лекарят. В главата му беше истинска пустош и сигурно нямаше да бъде безопасно да шофира, пък и колата беше на Богард. Коленете му пак щяха да опират брадичката, но поне щеше да диша по-спокойно.

— Ще го уредим. Наблизо има „Макдоналдс“.

Сгъна се и се намести в крайслера. След петнайсет минути държеше голяма пластмасова чаша кафе, което пареше пръстите му, и зяпаше осветените улици на Батън Руж. Едни от най-щастливите години в своя живот беше прекарал тук в университета на Южна Луизиана. Беше кръстосвал целия град, буйно, енергично момче, изпълнено с еротика и страст, вечно търсещо диви забавления, а тук те бяха навсякъде. Никой не умееше да се забавлява повече от онези с френска кръв в жилите си, а в Батън Руж имаше много такива хора. Четирите години, които прекара в този град, бяха безкраен празник.

Не беше чак толкова отдавна, когато се прибра вкъщи окончателно, само преди два месеца, а му се струваше, че е изминала цяла вечност. Този кошмарен ден раздели завинаги живота му на два периода. Като всички хора Грей беше съзрявал постепенно, но днес тежестта на отговорностите на един възрастен човек се стовари върху него изведнъж. Беше силен и затова се стегна и направи каквото бе необходимо. Ако мъжът, който изплува след корабокрушението, е по-мрачен и по-безскрупулен, отколкото е бил, когато стана от леглото тази сутрин, и ако това е цената на оцеляването, тогава ще я плати на драго сърце.

Вкъщи го чакаха още проблеми. При тези обстоятелства би трябвало да бъде приложена груба сила, за да откъснат майка от детето й, но това не се отнасяше за Ноел. Не успя дори по телефона да разговаря с нея, вместо това се наложи да се обяснява с Ориан, която му каза, че госпожа Ноел се е заключила в спалнята си и не желае да излезе оттам. По негова молба камериерката й съобщила през заключената врата, че Моника ще се оправи.

Поне не се страхуваше, че Ноел ще повтори опита на сестра му. Много добре познаваше майка си; твърде егоцентрична беше, за да посегне на себе си.

Въпреки кафето задряма и се събуди чак когато доктор Богард спря зад клиниката. В бързината не беше спуснал покрива на откритата спортна кола и седалките бяха влажни от росата. Щеше да се намокри и нямаше да заспи на кормилото, което беше добре дошло.

— Ще успееш ли да заспиш тази нощ? — попита лекарят. — Мога да ти дам нещо за сън, ако имаш нужда.

Грей се изсмя.

— Дано проблемите ми ме държат буден, докато се прибера.

— Тогава защо не останеш да спиш в клиниката.

— Благодаря ти, но може да ме потърсят от болницата.

— Добре, но карай внимателно.

— Ще внимавам.

Грей скочи в автомобила, без да отваря вратата, и седна. Да, намокри се, и то доста. Потръпна от студената влага.

Не спусна покрива, за да го духа вятърът. Нощните миризми бяха по-свежи и по-чисти, отколкото в дневната жега. След като остави Прескът зад гърба си, го обгърна тъмнината на неосветения междуселски път и му подейства успокоително като защитна стена.

Но един светлинен оазис наруши мрака. Крайпътният бар на Джими Джо още беше оживен. Паркингът беше претъпкан от коли и пикапи, неоновата реклама примигваше своето нескончаемо „Добре дошли“, а стените се тресяха от гръмката музика. Когато черният автомобил на Грей се приближи, от паркинга излетя право към него очукан пикап, спирачките му изсвистяха, камионетката се поднесе и едва не го блъсна, отпрашвайки по пътя.

Грей закова на място. Успя да зърне лицата на пътниците, които се заливаха от смях, а единият, размахвайки бутилка бира, изкрещя нещо към него.

Той се вцепени. Не разбра какво подвикна мъжът, но това не беше важно. По-важното беше, че в пикапа се возеха Ръс и Ники Девлин и че се отправиха към имението на семейство Руйяр.

Копелетата не бяха заминали. Още се мотаеха на неговата земя.

Гняв, хладен и опустошителен, се надигна бавно у него. Сякаш наблюдавайки се по странен начин от разстояние, видя как го завладява и като че ли видоизменя всяка клетка в тялото му. Пропълзя от петите нагоре, стегна мускулите, изпълни гърдите, преди да избухне в мозъка му. Почувства едва ли не облекчение, тъй като умората и мъглата в ума му се разнесоха, мисълта му потече ясна и точна.

Обърна колата и потегли обратно към Прескът. На шериф Дийз едва ли щеше да му хареса да го будят посред нощ, но Грей е Руйяр и шерифът беше длъжен да се съобрази с него. По дяволите, дори взе да изпитва удоволствие. Като се отърват от Девлинови и престъпленията в областта ще намалеят наполовина.

* * *

Фейт не подгъна крак цял ден. Усещането за катастрофа я поболя. Скоти, който попиваше настроението й, не се откъсна цял ден от крака й, докато тя се опитваше по навик да върши домакинската си работа.

След като тази сутрин Грей замина, започна да събира багажа, но Еймъс я зашлеви и й кресна да не става глупава. Рене била заминала за ден-два и щяла да се върне, а пък оня старец Руйяр нямало да разреши на малкото си копеленце да ги изхвърли от дома им.

Макар и безкрайно нещастна, Фейт се учуди защо баща й нарича Ги старец, след като е с година по-млад от него.

Малко след това Еймъс се метна на камиона си и хукна да търси пиене. Щом изчезна, Джоди нахлу в спалнята и започна да рови в гардероба на Рене.

Фейт влезе след нея и я загледа смаяно как трупа дрехи върху леглото.

— Какво правиш?

— На мама повече няма да й трябват — отговори безгрижно Джоди. — Ги ще й купи нови. Според теб защо не ги е взела със себе си? Е, на мен ще ми станат. Тя никога не ми разрешаваше да обличам дрехите й — последното беше изречено с горчив намек. Задържа нависоко тясна жълта рокля с пайети около деколтето. На Рене, с нейната тъмночервена коса, сигурно й е стояла поразително, но Джоди щеше да бъде за посмешище с морковените си кичури. — Миналата седмица имах любовна среща с Лени Фостър и исках да я облека, но тя не ми я даде — отбеляза злопаметно тя. — Наложи се да отида със старата синя рокля, с която той ме беше виждал вече.

— Не пипай дрехите на мама — възкликна Фейт с насълзени очи.

Джоди я погледна вбесена.

— И защо? На нея вече не й трябват.

— Татко каза, че ще се върне.

Джоди се засмя.

— Татко не различава задника си от дупка в земята. Грей беше прав. Защо, по дяволите, й е притрябвало да се връща? Даже Ги да се чупи и да офейка при оня леден айсберг, за който е женен, мама ще го е оскубала достатъчно, за да си живее живота.

— Тогава и ние заминаваме — каза Фейт, а от очите й се затъркаляха сълзи. — Трябва да събираме багажа.

Джоди я потупа по рамото.

— Сестричке, толкова си невинна и слава богу. Грей се беше разбеснял, но вероятно нищо няма да направи. Само си дрънкаше. Смятам да се срещна с него и да му изкопча нещо подобно на споразумението, което неговият баща имаше с мама — облиза устни, а лицето й придоби изгладняло изражение. — Винаги съм искала да разбера дали онова в панталоните му е толкова голямо, колкото говорят.

В нещастието си Фейт не чувстваше нищо, но изведнъж се сепна от ревност. Джоди нямаше достатъчно усет, за да й бъде ясно, че по-скоро сняг ще завали на Екватора, отколкото тя да прелъсти Грей, но, о, колко много й завидя Фейт в този миг заради дързостта. Помъчи се да си представи какво самочувствие е необходимо, за да не се съмнява в своята привлекателност при никакви обстоятелства. Даже Грей да откаже на Джоди, самочувствието й нямаше да пострада, понеже цял куп момчета и мъже въздишаха по нея. А Грей щеше да бъде само още едно предизвикателство.

Но Фейт видя хладното презрение в очите му тази сутрин, когато оглеждаше бараката и нейните обитатели, и тогава душата й се сгърчи от срам. Искаше да извика „аз не съм такава“, искаше той да я погледне с уважение. Но тя беше точно такава, доколкото него го интересуваше, защото живееше в тази мръсотия.

Тананикайки щастливо, Джоди нарами шарените и безвкусни дрехи на Рене и ги отнесе в пристройката, за да ги пробва и отбележи къде да се стеснят, тъй като майка й имаше по-голям бюст.

Едва сподавяйки риданията си, Фейт хвана Скоти за ръчичка и го изведе да играе навън. Седна на един пън и скри лицето си в шепи, а детето буташе количките си в праха около нея. Обикновено играеше така цял ден, но сега след около час се сви до краката й и заспа. Тя го помилва по главицата, изплашена от лекото посиняване на устните му.

Залюля се напред-назад с изцъклен поглед. Майка й си отиде, Скоти умираше. А колко ще живее, никой не можеше да каже, но тя смяташе, че няма да бъде повече от година. Макар и положението да беше трагично, все пак чувстваше известна сигурност, тъй като ден след ден нищо не се променяше и тя знаеше какво да очаква. А сега всичко рухна и тя беше изплашена до смърт. Беше се научила как да преживява, как да се оправя с татко и момчетата, но ето че схемата се разпадна и тя беше безпомощна. Намрази това чувство, намрази го с такава ярост, че стомахът й се сви на топка.

„Върви по дяволите, мамо! — изруга тя наум. — Върви и ти по дяволите, Ги Руйяр!“ Само за себе си бяха мислили, никак не ги е било грижа каква бъркотия оставят на своите близки.

Много отдавна се беше разделила с детството си. От най-ранна възраст беше натоварена с тежка отговорност и стана сериозна не според възрастта си, но в този момент почувства остро колко е малка в действителност. Толкова малка, че нямаше право да предприеме каквото и да е. Не можеше да вземе Скоти и да замине, защото нямаше право да работи, за да го издържа. Също така според закона нямаше право да живее сама. Беше безпомощна, животът й се контролираше от прищевките на възрастните около нея.

Дори не можеше да избяга, понеже никой друг нямаше да се погрижи за Скоти, а той беше безпомощен като пеленаче.

Седеше на пъна, следобедните часове се нижеха и така беше съсредоточена в нещастието си, че нямаше сили да влезе в къщата, за да се захване с обичайната си домакинска работа. Като че ли беше на ешафода и чакаше острието на гилотината да падне, а с приближаването на вечерта напрежението у нея растеше, всеки нерв сякаш беше оголен и тя изпита желание да се разкрещи, за да разкъса тишината на очакването. Скоти се беше събудил и играеше до краката й, тъй като изглежда се страхуваше да се отдалечи от нея.

Но вечерта настъпи и гилотината не падна. Детето огладня и я задърпа към къщата, Фейт неохотно стана и влезе точно когато Ръс и Ники излизаха за вечерната си веселба. Джоди, облечена с жълтата рокля на майка им, също замина нанякъде.

„Може би Джоди е права — помисли си Фейт. — Грей сигурно само е изпуснал парата и няма такива намерения.“ Може би Ги се е обадил на семейството си и дипломатично е оправил нещата. Може да е променил намеренията си, да не е заминал и да е отказал на Рене. Всичко беше възможно.

И въпреки това, без да си дава сметка защо, не очакваше Рене да се върне. Дори Ги да се прибереше при семейството си, без Рене нямаше да има причина да ги остави да живеят в съборетината. Не беше кой знае какво, но имаха покрив над главите си, при това без наем. Не, не биваше да разчита на напразни надежди, а на здравия си разум. По един или друг начин, може би не веднага, но много скоро ще се наложи да напуснат. И тъй като познаваше баща си, не се съмняваше, че той няма да си мръдне пръста, докато не го изхвърлят. Щеше да издои всеки безплатен час престой от семейство Руйяр.

Нахрани и изкъпа Скоти, после го сложи да спи. Втора поредна вечер се радваше на благословена самота и побърза и тя да се изкъпе и да се приготви за сън. Но когато извади безценната си книга, не можа да се съсредоточи. Сцената от сутринта се повтаряше отново и отново в ума й, като филмова лента, която просто се върти без контрол. Всеки път, щом си спомнеше презрителния поглед на Грей, се задушаваше от болка. Сви се и зарови лице във възглавницата, преглъщайки горещите си сълзи. Обичаше го толкова много, а той я презираше само защото носеше името Девлин.

Задряма, изтощена от неспокойната нощ и мъчителния ден. Спеше леко и винаги нащрек, като котка се пробуждаше и си отбелязваше кой се прибира. Баща й се прибра пръв. Пиян, разбира се, след ранния старт, но поне не сумтя за вечеря, която при това не ядеше, Фейт се заслуша как се препъва и блъска, докато се придвижваше към спалнята. След малко се разнесе познатото мъчително хъркане.

Джоди се появи нацупена и сърдита към единайсет. „Вечерта сигурно не е минала според очакванията й“ — помисли си Фейт, но се направи на заспала и нищо не попита. Джоди съблече жълтата рокля, смачка я на топка и я захвърли в ъгъла. После си легна и й обърна гръб.

За всички беше рано да се прибират. Момчетата се върнаха също доста рано и като се кикотеха и препъваха, събудиха Скоти както обикновено. Фейт не стана и скоро всичко притихна отново.

„Цялото семейство си е вкъщи, само мама я няма“ — Фейт плачеше тихо и скоро се унесе в сън.

Страхотен трясък я събуди и тя се надигна в леглото объркана и изплашена. Ярка светлина блесна в очите й и я заслепи, а една груба ръка я изхвърли от леглото. Фейт се разкрещя и се опита да се отскубне от болезнената хватка и да запази равновесие, но онзи я повлече като перце през къщата. Викаше ужасена, Скоти пищеше, баща й и момчетата псуваха и ревяха, а Джоди ридаеше.

Дворът беше осветен от силни светлини, наредени в полукръг, и на Фейт като през мъгла й се стори, че навън има много хора, които сноват напред-назад. Мъжът, който я влачеше, ритна вратата с мрежата и я изхвърли навън. Тя се претърколи по стъпалата и се просна по лице в прахта. Нощницата й се вдигна и краката й се оголиха, остри камъчета се забиха в коленете й, в дланите, в челото й.

— Ето — каза някой. — Вземи детето.

Тръшнаха грубо Скоти до нея. Той плачеше истерично, кръглите му сини очи бяха ужасени. Фейт седна, придърпа надолу нощницата си и взе детето на коленете си.

Около нея се разхвърчаха вещи. Видя Еймъс, който се беше вкопчил в касата на вратата, а двама мъже в униформи го блъскаха навън. „От шерифската служба са — помисли си тя замаяно. — Какво правят тук, сигурно татко или момчетата са откраднали нещо.“ Един от униформените удари с фенерчето Еймъс по пръстите. Той изкрещя, пусна рамката и го изхвърлиха в двора.

Един стол полетя през вратата и Фейт се отмести бързо, за да избегне удара. Столът се разстроиш на трески точно където седеше преди секунда. Сви се на кълбо и се повлече към стария камион на баща си, където се прилепи до предницата му.

Взираше се вцепенена в кошмарната сцена, осветена от патрулните коли, без да разбира смисъла й. През прозореца изхвърляха дрехи, съдове, чинии и какво ли не.

— Изхвърлете всичко — чу тя един дълбок глас. — Не искам нищо да остане вътре.

Грей! Позна този толкова любим глас и замръзна, свита на земята със Скоти до себе си. Съзря веднага високия му снажен силует до шерифа.

— Нямате право да ни изхвърляте така! — крещеше Еймъс и се опитваше да хване ръката на Грей. Той се отърси от него като от досадно псе. — Нямате право да ни гоните посред нощ! Ами децата ми, ами горкото ми болно синче? Нямате ли съвест, та се отнасяте към едно безпомощно дете по този начин?

— Казах до вечерта да ви няма — отсече Грей. — Взимайте, каквото искате, защото след половин час ще подпаля всичко, което е останало.

— Дрехите ми! — изпищя Джоди и изхвърча от прикритието между две коли. Защура се около купа с боклуци, взе да дърпа дрехи и ако не бяха нейни, ги оставяше.

Фейт се изправи, подтикната от отчаяние. Скоти не се отделяше от нея. За Грей имуществото им сигурно беше боклук, но друго те не притежаваха. Успя да отлепи Скоти от себе си и започна да събира обърканите дрехи на куп и да ги хвърля в камиона на Еймъс. Не гледаше кое на кого е, само бързаше да спаси каквото може.

Скоти се беше залепил за крака й и не мърдаше от там. Той я затрудняваше и тя сграбчи Еймъс за ръката и го разтърси.

— Не стой така! — извика му. — Помогни ми да натоварим нещата в камиона.

Той я блъсна и тя се просна на земята.

— Не ми нареждай какво да правя, тъпа, малка кучко!

Тя веднага се съвзе и се изправи, без да усети болка от новите рани, тъй като беше като под упойка. Момчетата бяха по-пияни и от Еймъс и само залитаха насам-натам и псуваха. Шерифските служители бяха опразнили съборетината и гледаха този цирк.

— Джоди, помогни ми! — тя стресна сестра си, която беснееше, тъй като не можела да намери своите дрехи. — Събирай бързо, каквото успееш. После ще ги разпределяме. Взимай всички дрехи, така ще бъдеш сигурна, че и твоите са налице — този беше единственият аргумент, който й хрумна, за да накара Джоди да й помогне.

Двете момичета започнаха бързо да събират разпръснатите вещи. Фейт работеше здраво както никога през живота си, напрягаше непосилно деликатното си тяло, а Скоти едва я догонваше. Тичаше след нея, хълцаше пресипнало и при всяка възможност се вкопчваше в крака й с малките си пухкави ръчички. Умът й беше вцепенен. Не си позволяваше да мисли, а и не искаше да мисли. Движеше се механично, поряза ръката си на една счупена купа и дори не забеляза. Но един от мъжете забеляза и подвикна грубо:

— Хей, момиче, поряза се — и превърза кървящата рана с носна кърпичка. Тя му благодари инстинктивно, без да си дава сметка какво говори.

Беше съвсем невинна и съвсем объркана, за да осъзнае как светлините от фаровете на колите очертават силуета й през тънката материя на нощницата й — стройните бедра, изящните гърди. Тя се навеждаше и изправяше, при всяко движение изпъкваше различна част от тялото й — прозираха ту зърната на гърдите й, ту се очертаваха заоблените й задни части. Беше само на четиринайсет, но на ярката изкуствена светлина с онази буйна коса, падаща по раменете й като тъмен пламък и сенките, подчертаващи високите й скули и забулващи очите й, се губеше представа за възрастта й.

Онова, което поразяваше, беше нейната невероятна прилика с Рене Девлин, жена, която трябваше да направи само няколко крачка в една стая, за да предизвика у повечето мъже различна степен на възбуда. Чувствеността на Рене беше знойна и вибрираща, зовяща като неонова реклама мъжките инстинкти. Мъжете гледаха Фейт, но всъщност не виждаха нея, а майка й.

Грей наблюдаваше мълчаливо. Все така го изпълваше гняв, хладен и унищожителен. Отврати се от Девлинови, баща и синове, които се спъваха наоколо и ръсеха псувни и заплахи. В присъствието на шерифа и неговите хора те нищо не можеха да направят, освен да дрънкат, така че Грей не им обръщаше внимание. Еймъс се отърва на косъм, когато блъсна по-малкото момиче на земята. Грей сви юмруци, но тя бързо се изправи, очевидно без наранявания, и той се овладя.

Двете момичета тичешком събираха храбро най-необходимите вещи. Мъжките екземпляри от семейство Девлин изливаха върху тях злобата и безсилието си, дърпаха от ръцете им каквото им попадне и го хвърляха на земята, високо кълняха, че нито един шибан служител няма да ги изхвърли от техния дом, така че да не си губят времето да събират багаж, защото нямало никъде да ходят, мамка му. По-голямото момиче, Джоди, напразно ги молеше да помогнат.

По-малката не си губеше времето да ги вразумява, сновеше мълчаливо и се опитваше да внесе някакъв ред в хаоса, въпреки залепеното за нея дете. По едно време Грей се улови, че я търси непрестанно с поглед и че несъзнателно е запленен от грациозната женствена линия на тялото й, очертаващо се под почти прозрачната нощница. Мълчанието й привлече вниманието му към нея и когато се огледа, забеляза, че повечето мъже също я наблюдават.

У нея имаше непонятна зрялост, а един светлинен трик му внуши странното чувство, че гледа по-скоро Рене, а не нейната дъщеря. Курвата, която го лиши от баща, накара майка му да се затвори в себе си и заради която сестра му едва не умря, е отново тук, изкушава мъжете в плътта на дъщеря си.

Джоди беше по-пищна, но твърде шумна и евтина. Дългата тъмночервена коса на Фейт се виеше върху перлено лъскавите й разголени рамене. Изглеждаше му по-голяма, отколкото беше. Нереално въплъщение на майка си, тя се носеше мълчаливо в нощта и всяко нейно движение напомняше жест от сладострастен танц.

Грей усети как против волята му пенисът му се размърда, втвърди се и сам се отврати от себе си. Погледна към мъжете и видя в очите им да се отразява неговата реакция: животинска похот, а би следвало да се засрамят, че изпитват подобно желание към толкова малко момиче.

Господи, не беше по-свестен от баща си. Дай му миризма на женска от Девлинови и той се втурва по дирята като разгонен самец — възбуден и готов. Моника едва не умря днес заради Рене Девлин, а ето че той не изпускаше от очи дъщерята на Рене с потръпващ в панталоните член.

Тя вървеше към него натоварена с куп дрехи. Не, не вървеше към него, а към камионетката зад гърба му. Зелените й котешки очи проблеснаха, като че ли го гледаше. Кръвта му запулсира, а видът й сломи самообладанието му. Събитията от деня се стовариха върху него, отприщвайки унищожителен гняв, и той пожела Девлинови да страдат както той страдаше.

— Ти си боклук — изрече той с дълбок, дрезгав глас, когато Фейт се изравни с него. Тя замръзна на място с детето увиснало на крака й. Не гледаше към Грей, взираше се пред себе си, а скованият й непорочен израз още повече го вбеси. — Цялото ти семейство е боклук. Майка ти е курва, а баща ти е крадлив пияница. Махайте се от тази земя и никога повече не се връщайте.