Линда Хауърд
Онази нощ (12)

Дванайсета глава

Факс машината бръмчеше, затова Фейт не чу колата, която спря на алеята пред къщата. Входната врата се разтресе от тропането и тя се надвеси от прозореца. Не се виждаше кой стои на верандата, но сивият ягуар на Грей беше паркиран зад нейната кола и тя въздъхна и с чашата кафе в ръка се отправи да отвори. Беше едва осем и половина — твърде рано, за да се разправя с Грей Руйяр.

Първото нещо, което забеляза, щом отвори вратата, беше страшният му гняв.

Само веднъж го беше виждала в това състояние — когато дойде в колибата да им съобщи, че Рене е заминала, и след това същата нощ, когато ги изхвърли от дома им. Съзря студената жестокост в черните му очи, спомените от онази нощ прорязаха ума й и ярките образи за миг я превърнаха в ужасеното момиче, което беше тогава. Кръвта й се вледени, направи крачка назад, а той пристъпи, за да влезе, и вратата се захлопна зад гърба му.

Тя подскочи от трясъка. Очите й — зелени и немигащи — бяха приковани върху лицето му, като че ли не се осмеляваше да ги отмести.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — попита той много меко, а кадифеният тон беше смразяващ като свистенето на меч. Пристъпи още напред, докато не се надвеси над нея, а тя отстъпи пак. Чашата трепереше в ръката й.

При всяка негова стъпка напред, тя правеше една назад, като бавен танц, който приключи с тежък удар в стената, като че ли се мъчеше да мине през нея. Преди да успее да се измъкне, той залепи дланите си от двете й страни. Леко се наведе над нея. Горните две копчета на бялата му риза бяха разкопчани и се виждаше мургавата му кожа, украсена с къдрави косъмчета. В ямката на силната му шия пулсът видимо туптеше точно пред очите й. Фейт се вторачи в това ритмично движение, опитвайки се да се овладее. Вече не беше на четиринайсет години. Той не можеше да я изхвърли от собствената й къща.

— Е? — попита той със същия опасен тон. Силните му ръце я обграждаха от двете й страни и докосваха голите й рамене. Допирът му я опари. Широките му рамене и гърди бяха като стена пред нея, пое мускусната мъжка миризма и разшири ноздри с инстинктивна наслада. Държеше чашата с кафе пред себе си като щит и като преглътна, най-сетне успя да продума:

— За какво говориш?

Той се надвеси още повече над нея.

— Говоря за въпросите, които задаваш. Алекс ми каза, че си била в кантората му вчера. Да разпитваш Алекс е едно — той ще си държи устата затворена, но познай кого срещнах тази сутрин. Ед Морган.

Въпреки спокойния тон в очите му видя студена ярост. Ако беше вдигнал скандал, нямаше да се опънат така нервите й. В това състояние беше способен на всичко, но колкото и да бе чудно, не се страхуваше, че може да й посегне физически. Не, Грей нямаше да й причини физическа болка, щеше да нарани душата й.

— Ще го кажа само веднъж — произнасяше думите много отчетливо, навеждайки се още, докато носът му почти опря до нейния. — Не задавай повече въпроси за баща ми. Твоето любопитство само ще предизвика клюки и ще разстрои семейството ми отново. Ако това се случи, Фейт, ще те изхвърля от града, без да ми мигне окото. Можеш да се оплакваш, колкото си щеш. Така че запомни: не желая сладката ти уста дори да произнася името на баща ми.

Огромните й зелени очи бяха вперени в неговите само на педя разстояние. Вирна брадичка, все едно се готвеше да дръпне нарочно тигър за опашката, сви устни, които той смяташе, че са сладки, и изрече две думи:

— Ги Руйяр.

Видя как зениците му се разшириха от изумление, после леденият израз в очите му беше изместен от огнен бяс. Може би не беше особено благоразумно да го предизвиква, но резултатът беше очарователен. Като че ли щеше да се пръсне от гняв, лицето му стана тъмночервено и ако косата му не беше вързана на опашка, сигурно щеше да щръкне.

Само за част от секундата се наслаждава на реакцията му. После със светкавична скорост, каквато вече беше наблюдавала у него, той стисна лактите й и я раздруса така силно, че зъбите й затракаха. Чашата с кафето се разплиска, тя изохка и за да не залее него с горещото кафе, я изпусна върху себе си. Чашата се разби в краката им, а тънката пола се залепи за бедрото й. Изохка отново, но този път от болка. Грей отскочи назад и тя веднага отлепи полата от бедрото си. Той я погледна и изруга грубо:

— Мамка му!

Дръпна я към себе, посегна към талията й и откопча полата, която се свлече в краката й. Вдигна я на ръце и тя замаяно се притисна към рамото му, а стаята се завъртя пред погледа й.

— Какво правиш? — разкрещя се тя разтревожена, докато той я носеше към кухнята. Беше объркана, а той действаше бързо и в първия момент не можа да се ориентира накъде се е запътил. На всичкото отгоре се притесни ужасно от голите си крака, и от факта, че е само с бикини и блузка.

В кухнята той издърпа с крак един стол от масата и я сложи внимателно да седне. После взе кърпа, намокри я със студена вода и наложи зачервеното бедро. Тя трепна от студения допир. Струйки вода се стичаха и навлажниха бельото й.

— Забравих за кафето — промърмори той, но ако трябваше да бъде искрен, изобщо не го беше забелязал, преди да се излее. — Извинявай, Фейт. Имаш ли чай?

Преди да отговори, той отвори хладилника и извади каната с чай, а студеният чай беше задължителен в южняшкото домакинство. После прерови шкафовете, за да намери чиста кърпа, потопи я в каната, изстиска я, а тя изумена наблюдаваше как подменя компреса. Водата беше студена, но чаят — леден и Фейт изохка.

— Боли ли те? — попита Грей и приклекна, за да оправи компреса.

— Не — отвърна тя, без да се преструва. — Просто чаят е леден.

Лицето му беше срещу нейното и тя забеляза, че той се успокои. После попита с лека ирония:

— Преиграх ли?

Тя сви устни:

— Съвсем мъничко.

— Бедрото ти се зачерви. Видях, че се изгори.

— Малко щипе, нищо повече. Даже няма да се получи мехур.

Погледна го с присвити очи, едва потискайки смеха си.

— Признателна съм ти за грижите, но наистина нямаше причина да съблечеш половината от дрехите ми.

Той плъзна поглед по голите й крака и после към бикините, които се подаваха изпод блузката. Сложи ръка на другото бедро и го погали, очарован от нежната като коприна кожа.

— Много отдавна искам да усетя влага по бельото ти — промърмори той, — но не от чай.

Смехът й секна. Появи се напрежение, толкова наситено, сякаш можеше да се пипне. Цялото й същество се наелектризира, слабините й пламнаха, гърдите й се напрегнаха. Желанието я замая и тъкмо щеше да произнесе: „Направи го“, се сепна, защото тази граница не се осмеляваше да премине. От него се излъчваше сексуално напрежение като от високоенергийно поле, жарко и настойчиво. Само една дума и той щеше да се нахвърли върху нея.

Изпитваше болезнена необходимост да го докосне, да се притисне към тялото му и да разтвори своето за него. Но инстинктът й за самосъхранение я предпази и тя остана вцепенена и мълчалива.

Той се наведе още малко и вдъхна нейното чувствено, сладко благоухание. Кръвта му запулсира бясно, възбудата стана видима. Двамата мълчаливо се гледаха като неприятели, сблъскали се на безлюдна улица. Той искаше да смъкне бельото й, да зарови глава в скута й и импулсът беше толкова силен, че се разтрепери от усилието да го овладее. Запита се какво ли би направила тя, ако той не устои. Ще се изплаши ли, ще го отблъсне ли… или ще разтвори крака и ще впие ръце в косата му.

Погали бедрото й, притисна пръсти към копринената плът, която се сгорещи от милувката. Зениците й се разшириха, после сведе поглед, притвори клепачи, въздъхна дълбоко и той сякаш физически усети гърдите й. Плъзна ръката между двете бедра, които тя стискаше едно до друго. Желаеше я безумно. Забрави за Моника, за Ги, за всичко, освен усещането за нежната плът между краката й, съвсем ненадеждно защитена от тънката памучна материя. Би я обсипал с бавни ласки там и ако тя го оставеше да я докосне, щеше да бъде негова. Щеше да я обладае.

Но тя излезе от вцепенението си и отмести ръката му.

— Не — промълви.

Разочарованието го разтърси. Той изръмжа. Инстинктите му почти замъгляваха разума. Но най-накрая разумът надделя. Беше потен и трепереше от потребността да я има. Ерекцията му беше болезнено силна.

— Не — забрани тя отново, като че ли първият отказ е бил неубедителен.

Хвана ръката й и преплете пръсти с нейните.

— Тогава подръж ръката ми за минута.

Тя я стисна здраво, усещайки как пръстите му се впиха в нейните.

След момент, който продължи неизвестно колко, вгледани един в друг с безумно желание, непоносимото напрежение у него започна да намалява. Изправи се и пусна ръката й.

Тя се покашля, без да знае какво да каже.

Възбудата все така беше видима, но вече беше под контрол. Той взе една от кърпите за ръце и покри бедрата й, за да скрие изкушението от погледа си.

След малко попита тихо:

— Наистина ли не те боли?

— Не, не ме боли — отвърна тя също толкова тихо, сякаш един по-висок тон щеше разбие тяхното самообладание и да ги тласне към пропастта, която току-що избягнаха. — Не е кой знае колко изгорено. Утре няма да има нищо.

— Много добре — той погледна към нея и вдигна ръка, като да я погали по косата, но я отпусна. Все още не беше безопасно да се докосва до нея. — А сега ми разкажи защо разпитваш за баща ми.

Вдигна поглед към него. Искаше да му каже за подозренията си, но думите заседнаха в гърлото й. Не можа да го изрече. Трябваше да вярва, че той не знае нищо, че няма нищо общо със смъртта на баща си, защото го обичаше, иначе щеше да остане с разбито сърцето. И заради любовта си към него щеше да страда, ако го нарани. Поля себе си с горещото кафе, за да не пострада той. В такъв случай как да му каже, че неговият баща сигурно е мъртъв, убит?

Затова измърмори нещо като полуистина:

— И за мен той е личност от моето минало. Спомням си го смътно и всъщност не зная нищо за него. Беше винаги внимателен към мен при редките ни срещи и после изгубих заради него майка си. Нима смяташ, че не съм любопитна какъв човек е бил? Нямам ли право да запълня празнините, за да разбера как се стигна дотам?

— Пожелавам ти късмет — изръмжа той. — Мисля, че го познавам по-добре от който и да е под слънцето, но още не съм проумял какъв смисъл имаше бягството му — млъкна, после добави: — Каквито и въпроси да имаш, питай мен, защото предупреждението ми беше съвсем сериозно. Не желая да бъда груб с теб, Фейт, но ще направя всичко възможно, за да защитя семейството си. Запомни това добре.

След като й предлага… Но не, едва ли беше време да продължава схватката със задаване на въпроси, особено при тази ситуация: тя — полугола, а Грей — обзет от страст, която ще избухне всеки миг като буре барут със запален фитил. Така че само го погледна мълчаливо и след миг той се усмихна накриво.

— Не чух никакви обещания. Помисли си, сладурче. Не си усложнявай живота повече, отколкото е разумно. Просто си затваряй устата и се дръж прилично.

— Като послушно момиченце ли?

— Като умна жена — поправи я той. Посегна отново към нея и отново се отказа. Тя виждаше, че той иска да остане и да продължи онова, което започна, но тя го отблъсна и той бе принуден да приеме решението й… засега. При всяка тяхна среща схватката щеше да се подновява и изкушението да се предаде, щеше да бъде еднакво силно с необходимостта да се въздържа.

— Ще си тръгвам — каза той.

— Добре.

Той не помръдна.

— Не искам.

— Все пак си върви.

Той се подсмихна.

— Ти си твърда жена, Фейт Девлин.

— Харди.

— Не го познавам. За мен не е реален. Обичаше ли го?

— Да — „но не както обичам теб.“

Черните му очи проблеснаха и този път сложи ръка върху страната й.

— За мен ще бъдеш винаги Девлин с тази червена коса и тези очи на вещица.

Наведе се и я целуна леко по устните. После тръгна и когато вратата се затръшна, тя се отпусна с облекчение.

Като че ли тайфун премина през стаята. Сърцето й се блъскаше и тялото й омекна. През тези няколко минути изпита най-силното еротично чувство в живота си, а той само я докосна. Ако наистина беше правил любов с нея, щеше напълно да се самозабрави. Плашеше се от силата на желанието, което той възбуждаше у нея с поглед, с мимолетен допир, дори с омайната си мъжка миризма на мускус.

„За мен ще бъдеш винаги Девлин.“

Страхотно! Сигурно искаше да каже, че никога няма да забрави произхода й, че каквото и да направи, няма да промени мнението си за нея.

„А аз винаги ще те обичам — прошепна му тя в душата си. — Винаги.“

* * *

„Само я докоснах и бях готов — мислеше си кисело Грей. — Господи, ако някога изобщо проникна в нея, сърцето ми сигурно ще се пръсне.“

Ръцете му трепереха върху кормилото. Реакцията беше една и съща, стига да прекара минута в компанията на Фейт. Щеше да бъде по-леко, ако тя не се държеше така; може и да стоеше привидно спокойно, да имаше сили да каже „не“, но очите й го гледаха с онзи изпълнен с копнеж, замаян поглед. Въпреки че не я целуна, освен онази мимолетна целувка на тръгване, устните й бяха зачервени. Нежна руменина обагряше прозрачната й кожа.

Желаеше я. Трябваше да я принуди да напусне града. Желаеше я. Противоположните потребности го влудяваха.

Тя не се съгласи да престане с въпросите. Не спори с него, но той беше започнал да осъзнава, че нейната упоритост е огромна като Гранд Каньон. Без много шум се съпротивляваше. Животът често беше поднасял на Фейт страдание, когато е била малка и неспособна да взима решения. Сега, когато сама решаваше, не се колебаеше. И това може би беше обяснението защо само на двайсет шест години притежаваше собствен бизнес.

Така че едва ли щеше да я убеди да се махне. И тъй като беше до болка сигурен, че няма да прояви разум и да стои настрана от нея, го чакаха трудни дни.

* * *

Моника влезе в кантората на Алекс с треперещи ръце и се усмихна на Андрея. Все пак успя да изрече непринудено:

— Надявам се, че той е в кабинета си. Бях по работа в града и искам да поговоря по един въпрос с него.

— Имаш късмет — усмихна се секретарката. — Върна се точно преди пет минути. Мие си ръцете. Влез и го почакай в кабинета.

„Мие си ръцете“ беше деликатният начин да се каже, че е в тоалетната. „И мама така би се изразила — помисли си Моника, — ако изобщо можеше да намекне за нещо като тоалетна.“ За своите трийсет и две години не си спомняше майка й да е споменавала, че изобщо съществуват тоалетни, физическите функции все едно не съществуваха за нея. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си представи, че майка й е правила любов, въпреки че двамата с Грей бяха доказателство, че това се е случвало най-малкото два пъти. Цяло чудо беше, че след раждането на Грей не е прогонила баща й от спалнята и още веднъж е изпаднала в обидното положение на бременна жена, която на всичкото отгоре е трябвало да посещава гинеколог.

Моника заобиколи кожения диван и отиде до прозореца. Загледа се в градския площад. Пролетният цъфтеж беше преминал и сега избуяваше лятната зеленина. Времето си вървеше неумолимо, земята и растенията преминаваха през кръговрата на годината, недокоснати от грандоманията на човека, който си въобразяваше, че може да въздейства на всичко в света.

Алекс влезе и й се усмихна.

— Какво те води насам?

Снощи той беше на вечеря у тях и бяха обсъдили деловите въпроси.

Моника погледна хубавото лице с добродушни сиви очи и гърлото й пресъхна. Цяла седмица събираше смелост, за да разговаря с него. Реши, че в кантората ще бъде най-безболезнено, но ето че гласът й изневери.

Алекс сви вежди, забелязвайки притеснението й.

— Какво има, скъпа? — попита той меко и като затвори вратата, се приближи до нея и взе ръката й.

Тя пое дълбоко дъх. Понякога си мислеше, че е побъркана, и историята с Алекс е само плод на нейното въображение.

При нормални обстоятелства в поведението или в погледа му нямаше и намек за тяхната интимност. Той беше просто Алекс, какъвто винаги е бил — силно рамо, на което да се облегнеш, приятелят, който без много шум пое от тяхното бреме, докато тя и Грей си стъпят на краката. Като че ли наистина тези потайни моменти съществуваха между двама други хора, между татко и мама, които правеха любов с взета назаем плът.

Но това беше Алекс. Той нямаше да изчезне. Любовта и подкрепата му не зависеха от факта, дали спи с него. Тя беше за Алекс само отдушник за неосъществена страст.

По логика беше така. Но чувствата не се съобразяваха с логиката и тя беше ужасена. Един баща вече я беше изоставил. Обичта му към нея не беше достатъчно силна, за да се противопостави на съблазънта да чука Рене Девлин. За нея щеше да бъде непоносимо, ако изгуби и Алекс.

Но ето че срещна Майкъл. Милият, секси Майкъл. Вероятно ще се прости с него завинаги, ако не сграбчи своя шанс сега, и въобще не се поколеба. И през ум не й мина да избира между двамата. Майкъл беше нейното сърце, кръвта, която пулсираше в тялото й.

— Моника? — подкани я Алекс, а сивите му очи помръкнаха от тревога.

Трябваше да му каже. Затвори очи и изпелтечи:

— Ще се омъжа за Майкъл Макфейн.

Настъпи мълчание и тя уплашено стисна очи. Секундите отминаваха, а Алекс не продумваше. Най-накрая не издържа и отвори очи.

Той й се усмихваше нежно.

— Моите поздравления — рече, после се позасмя. — Какво очакваше да чуеш от мен?

Тя се взря в него слисано.

— Н-н-не знам.

— Радвам се за теб, скъпа. Нито ти, нито Грей мислехте за брак и аз се тревожех. Шерифът е добър, стабилен мъж.

— Мама няма да одобри тази женитба.

Той се замисли.

— По всяка вероятност няма, но не се оставяй това да ти попречи. Заслужаваш щастие, Моника.

— Не желая да я разстройвам.

— Има неща, които тя трябва да проумее, и такива, които не я засягат. Така че се омъжи за Майкъл и бъди щастлива. Повярвай ми, това няма толкова да я разстрои, колкото ако разбере за Фейт Девлин.

Фейт Девлин ли? Моника примигна.

— Защо я споменаваш?

След като майка й вече знаеше, че жената се е върнала в Прескът, твърдението на Алекс нямаше смисъл.

— Грей не ти ли каза? — той изглеждаше изненадан.

— Очевидно не. Кажи ми за какво става въпрос.

Той въздъхна.

— Тя разпитва из града… за Ги. Засяга интимни въпроси. Ако не престане, ще съживи цялата история и това ще нарани Ноел много повече, отколкото твоята женитба.

Сякаш й удариха плесница, Фейт Девлин разпитвала за баща й! Само мисълта за това я оскърби. Не й ли беше достатъчно, че онази уличница майка й отвлече баща й и тя повече не го видя? Лицето й пламна от гняв.

— И какви въпроси задава? Боже мой, какво я засяга?

— Лични въпроси. Например какъв човек е бил, ей такива неща. Вчера ме посети, тъй като научила, че съм бил най-добрият приятел на Ги. Да разпитва мен е приемливо, но тази сутрин Грей разбрал, че е досаждала също и на Ед Морган.

— Разпитвала е Ед Морган за татко! — извика Моника. — Най-големият клюкар в града!

— Грей се погрижи — успокои я Алекс и я потупа по ръката. — Знаеш какъв е. За секунда убедил Ед да си затваря устата.

Ядосаният Грей беше страховита гледка с черните си очи и убийствено студен поглед. Представи си как Ед Морган не е издържал и десет секунди. Но това не я интересуваше, а нахалството на Фейт Девлин. Беше заслепена от възмущение.

— Разбирам любопитството й — продължи Алекс, — но както казах на Грей, майка ти ще рухне, ако разбере.

— Много добре, но аз не разбирам нейното любопитство! — развика се Моника. Господи, много малко бе необходимо, за да изпадне майка й в онова състояние на отчаяние, депресия и пълно отчуждение. Обзе я омраза. — Грей е затворил устата на Ед Морган, а с нея какво ще прави?

— Нямам представа. Зная, че не си на същото мнение, но когато тя се върна да живее тук, настоявах да я остави на мира. Не е било по нейна вина онова, което се случи, и има право да живее, където пожелае. Това е факт, с който Ноел трябваше да се примири. Но става въпрос за нещо различно, за умисъл и този път вината е на Фейт Девлин.

— Грей трябва да се погрижи — каза Моника. — Длъжен е.

— Не зная дали ще може.

— Как така? Може да направи толкова неща.

— Нека да ти го обясня по друг начин. Според мен този път ще се поколебае да приложи драстични мерки към Фейт, тъй като тя го привлича. Събуди се, Моника — смъмри я той. — Обърни внимание на брат си. Луд е по нея. Цялата ситуация не е никак лека за Грей.

Моника изстина и пребледня. Грей бил… луд за тази жена! Не! Господ нямаше да разреши такава несправедливост. Нямаше да я остави да преживее още веднъж този кошмар.

Не беше в състояние да говори повече, нито да понесе съчувствието в сивите очи на Алекс. Тичешком напусна кантората и едва на улицата се досети, че не му каза, че повече няма да се среща с него.

Ако Грей се захванеше с дъщерята на Рене Девлин, това щеше да убие майка й. Клюките този път щяха да бъдат толкова злобни, повече нямаше да може да ходи с вдигната глава. Моника се изсмя горчиво. А пък тя се притесняваше какво ще си помисли майка й за Майкъл Макфейн!