Линда Хауърд
Онази нощ (11)

Единайсета глава

Фейт затвори телефона и се смръщи недоумяващо. За шести път се обаждаше на господин Плезънт, но той не й отговаряше. Нямаше секретарка. Едно време госпожа Плезънт беше изпълнявала тази роля и след смъртта й сърце не му давало да я замести. Господин Плезънт беше напуснал мотела. Вещите му бяха прибрани, сметката платена предварително, ключовете оставени в стаята, така че нямаше нищо необичайно. Тя самата постъпваше често по същия начин.

Необичайното беше, че обеща да й се обади, а не беше от хората, които забравят. Щеше да съобщи, ако се беше случило нещо лошо. Само се страхуваше да не е в болница в тежко състояние, тъй като й спомена за здравословните си проблеми. Ами ако беше на смъртно легло и тя не знае? Представи си как умира самотен и сърцето й се сви. Поне да имаше кой да подържи ръката му, както тя на Скоти.

Освен че се тревожеше за него, не знаеше дали е открил нещо и кого е разпитвал. Трябваше да продължи сама, без неговата помощ и напътствия.

Нямаше ясна представа откъде да започне, какви следи да търси, дори какви въпроси да задава, при положение, че някой пожелае изобщо да разговаря с нея. Само хора, заселили се наскоро тук, биха я изслушали, но те пък нямаше да знаят нищо. Кореняците помнеха обикновено неподозирани неща, но щяха да си траят заради забраната на Грей.

Изведнъж й просветна и тя се засмя. Имаше поне една личност, която макар и насила, щеше да говори.

Среса косата си, прибра я на кок и остави няколко къдрици около лицето си и на тила. Толкова й беше достатъчно да се наконти и няколко минути след гениалното си хрумване пътуваше към магазина на Морган в Прескът.

Както и очакваше, госпожа Морган я забеляза, щом влезе, Фейт се направи, че не я вижда, и продължи към дъното на магазина, по-далеч от острия слух на госпожата. Ед дотича за нула време при нея, а кръглото му червендалесто лице щеше да се пръсне от възмущение.

— Май не си разбрала добре — каза той и застана заплашително пред нея. — Вън от моя магазин. Тук не можеш да пазаруваш.

Фейт стоеше спокойно и се усмихваше хладно.

— Не съм дошла, за да пазарувам. Искам да ти задам няколко въпроса.

— Ако не се ометеш веднага, ще повикам шерифа — закани се той, но изглежда се притесни.

При споменаването на шерифа стомахът й се сви, но всъщност той целеше точно това. Изпъна гръб и пренебрегна заплахата му.

— Ако отговориш на въпросите ми — прошепна тихичко тя, — изчезвам на секундата. Но ако откажеш, жена ти ще научи повече, отколкото ти се иска.

Щом ще си играят на заплахи, и тя имаше няколко. Той пребледня и погледна тревожно към другия край на магазина.

— Не разбирам какво приказваш.

— Чудесно. Въпросите ми засягат моята майка. Разкажи ми за Ги Руйяр.

Той примигна, изненадан от думите й.

— За Ги ли? — повтори той.

— С коя друга се е срещал през онова лято? — попита тя. — Зная, че майка ми не е била единствената му любовница. Спомняш ли си някоя клюка?

— Защо ти е да знаеш? Не е важно с коя още се е срещал, защото избяга с Рене, а не с друга.

Тя погледна часовника си.

— Имаш две минути, преди жената ти да дойде да види какво става.

Погледна я свирепо, но макар и неохотно й отговори:

— Чух, че се среща с Андрея Уолис, секретарката на Алекс Чилит. Алекс беше най-добрият приятел на Ги. Де да зная вярно ли е. Тя не изглеждаше натъжена, когато той замина. Имаше там една сервитьорка в бара на Джими Джо. Не помня как се казваше, но Ги и с нея се среща няколко пъти. Тя не живее вече тук. Разправяха, че се навъртал и около Йоланда Фостър. Не си спомням всички, с които си е имал работа, нито пък кога.

Йоланда Фостър. Сигурно беше жената на бившия кмет. Синът им Лени беше от групичката, която се влачеше след Джоди, но ако я срещнеха на улицата, не говореха с нея.

— Това обществена тайна ли беше? — попита тя. — Съпрузите не ревнуваха ли?

Той сви рамене и погледна уплашено към входа на магазина.

— Може би кметът знаеше, но Ги дари голяма сума за избирателната му кампания, така че не ми се вярва Лоуел Фостър да е ритал много заради това, че жена му… хм… е събирала дарения.

Той подсмръкна и Фейт си помисли колко е антипатичен.

— Благодаря за информацията.

Преди да си тръгне, той попита разтревожен:

— Нали повече няма да идваш тук?

Тя се спря и го погледна замислено.

— Навярно няма. Обади ми се, ако си спомниш още някое име.

След това излезе от магазина, без да удостои госпожа Морган даже с поглед.

Две имена плюс неизвестна сервитьорка. Все пак беше начало. Но онова, което я заинтригува, беше споменаването на най-добрия приятел на Ги — Алекс Чилит. Той сигурно знаеше отговорите на повечето въпроси.

Фамилията Чилит беше една от най-старите и богати в областта, не колкото Руйяр, но пък други не можеха да се мерят с нея. Името й беше известно, но не си спомняше нито едно лице. Когато напусна града, беше на четиринайсет години, беше доста затворена и почти не общуваше с никого. Обръщаше внимание само на хората от най-близкия си кръг и доколкото си спомняше, не познаваше никой с името Чилит. Алекс сигурно живееше още тук; като се изключи случаят с Ги Руйяр, старите фамилии имаха склонност да си стоят на едно място.

Отиде до един уличен телефон в края на паркинга и потърси в телефонния указател. Беше вписан номерът на дома на Чилит и професия адвокат. Под него беше номерът на адвокатска кантора „Чилит и Андерсън“.

След като реши, че едва ли ще се намери удобен ден, позвъни в кантората. На второто позвъняване й отговори мелодичен глас.

— Обажда се Фейт Харди. Ще може ли господин Чилит да ме приеме днес?

Настъпи кратка пауза и Фейт се досети, че името й е разпознато, и после мелодичният глас каза:

— Той ще бъде цяла сутрин в съда, но ще ви приеме в един и половина, ако ви е удобно.

— Да, удобно ми е. Благодаря.

Докато затваряше, й стана интересно дали Андрея Уолис е жената с мелодичния глас, която беше секретарка на господин Чилит по онова време.

Трябваше да убие някак три часа, освен ако не се върне до вкъщи. Усети глад, все пак отдавна беше изяла препечената си филийка за закуска. Чудеше се ще й сервират ли в някой от ресторантите в града, или влиянието на Грей се е разпростряло и до тях. Сви рамене. Какво пък, за да разбере, трябва да пробва.

На площада имаше малък ресторант. Не беше ходила в него. Паркира почти срещу входа. Никога не се беше хранила навън, преди да заживее със семейство Гришъм, които я посветиха в чудесата на ресторантите. При спомена за тях се усмихна, влизайки в хладния, полутъмен ресторант, и си отбеляза довечера да им се обади. Поддържаше връзка с тях и им се обаждаше поне веднъж месечно.

Имаше доста хора и Фейт си избра едно сепаре в дъното. Млада жена с приятно лице, нисичка и закръглена й донесе веднага менюто.

— Какво ще пиете?

— Подсладен чай.

Чаят се поднасяше по принцип студен, а горещ чай се поръчваше специално. Така че изборът беше между подсладен и неподсладен.

Сервитьорката отиде да донесе чая, а Фейт зачете менюто. Тъкмо си избра салата с пиле, когато някой застана до сепарето.

— Ти не си ли Фейт Девлин?

Фейт се стегна, очаквайки да я помолят да напусне заведението.

— Да, аз съм.

Жената й се стори смътно позната — кафяви очи, кестенява коса, трапчинки на бузите. Беше възнисичка и имаше нещо закачливо у нея.

— И аз така си помислих. Отдавна беше, но коса с такъв цвят не се забравя — жената се усмихна. — Аз съм Холи Брус… сега Джонсън. Бяхме в един клас в училище.

— Ами да! — щом чу името, веднага си спомни и лицето. — Помня те. Как си? — Холи не й беше приятелка, всъщност нямаше приятелки, но поне не участваше в издевателствата над нея и се държеше вежливо. Но в момента изражението й беше приятелско. — Ще седнеш ли при мен — покани я Фейт.

— Само за малко — съгласи се Холи и се вмъкна в сепарето срещу нея. Сервитьорката донесе чая и взе поръчката за салатата. Щом останаха сами, Холи обясни: — Ресторантът е собственост на семейството на съпруга ми и аз съм управителката. Очаквам доставка всеки момент, която аз проверявам.

След като Грей вече знаеше за агенцията, нямаше смисъл да крие, затова Фейт каза:

— Аз пък съм избягала от работа. Имам туристическа агенция в Далас и наистина трябваше да кажа на моя управител къде съм, но забравих да се обадя, преди да изляза.

Социалното и финансово положение беше уточнено и двете се усмихнаха една на друга като равни. На Фейт й стана много приятно. Дори след като отиде да живее при семейство Гришъм, не създаде приятелства. Беше прекалено травматизирана, остана си затворена и не се сближи с никого в гимназията. За нея беше истинско откровение, когато постъпи в колежа и съквартирантките от общежитието я приеха.

Отначало беше срамежлива, но бързо разцъфна и с буйна радост се отдаде на момичешките ритуали, които бяха забранени за нея някога: дърдоренето по цели нощи, шегите и смеха, размяната на дрехи и гримове, сутрешната треска да се приготвят навреме, побутването пред огледалото в банята. За пръв път участваше в безкрайните анализи на мистерията, наречена мъж, но главно слушаше и се подсмихваше на наивността им. Въпреки че повечето от съквартирантките й вече бяха правили секс, а Фейт беше още девствена, се чувстваше безкрайно по-възрастна и по-опитна. Те гледаха мъжете през розовите очила на романтиката, а тя не страдаше от подобни илюзии.

Оттогава женското приятелство я радваше особено много и тя погледна Холи с надеждата да открие у нея същото желание за близост.

— Къде отидохте, след като заминахте? — попита Холи с непринуден тон, като че ли Фейт е напуснала Прескът при най-обикновени обстоятелства.

— В Бомонт, Тексас. После започнах да уча в колеж и се преместих в Остин, след това в Далас.

Холи въздъхна.

— Никъде не съм ходила, не че не ми се е искало. Постоянно си мислех, че ще попътувам, но се оженихме с Джоел, родиха се децата. Имаме две — оживи се тя. — Момче и момиче, едно мъжко и едно женско, смятам, че са ни достатъчни. А ти?

— Аз съм вдовица — каза Фейт с помръкнал поглед, тъй като винаги се натъжаваше, когато си спомняше за Кайл, умрял толкова млад и толкова безсмислено. — Омъжих се веднага щом завърших колежа и той загина при автомобилна катастрофа само след година. Нямахме деца.

— Колко жестоко! — в гласа на Холи се долавяше искрено съчувствие. — Съжалявам. Представям си какво е да загубя Джоел. Понякога много ме ядосва, но винаги е до мен, той ми е опората — тя се умълча за малко, после пак се усмихна. — Какво те накара да се върнеш в Прескът? От Прескът да се преместиш в Далас — разбирам, но обратното ми е необяснимо.

— Тук съм родена и израснала. Искам тук да живея.

— Е, дано не ти прозвучи грубо, но не би ми минало и през ум, че ще пожелаеш да се върнеш в Прескът. Имам предвид след онова, което се случи.

Фейт я погледна, но не забеляза никаква злоба в израза на Холи, само известна бдителност, сякаш още не можеше да си състави мнение за Фейт.

— Не ме посрещнаха много дружелюбно — отговори тя и реши да бъде също толкова откровена. — Не зная дали си чула, но на Грей Руйяр няма да му стане много приятно, ако разбере, че сте ме обслужили. Разпоредил е на всички продавачи да не ми продават.

— О, чух — подхили се Холи и бдителността й намаля. — Но предпочитам сама да преценявам хората.

— Не желая да ти създавам неприятности.

— Няма да имам неприятности. Грей не е отмъстителен — тя замълча за малко. — Виждам, че не си съгласна с мен. Признавам си, не бих искала да ми е неприятел, но няма да се озлоби само защото си хапнала тук една салата.

— Всички в града вземат думите му сериозно.

— Има голямо влияние — съгласи се Холи.

— Но не и при теб ли?

— Не съм казала подобно нещо. Помня те от училище. Ти не беше като другите. Ако ставаше въпрос за Джоди, сега нямаше да седи тук и да й сервират пилешка салата. Ти си добре дошла винаги.

— Благодаря, но ми кажи, ако имаш проблеми.

— Това не ме притеснява — Холи се усмихна. В това време сервитьорката донесе салатата. — Ако е имал намерение да действа безогледно, щеше да предупреди. За Грей е вярно едно нещо — не е необходимо да се чудиш какво е намислил. Говори и действа.

* * *

Секретарка на Алекс Чилит беше същата Андрея Уолис според табелката върху бюрото й. Жената носеше своите петдесет години без превземки, по лицето й бяха отпечатани всяко едно от тези лета, а прошарената й коса беше със спретната къса прическа, Фейт я позагледа и дори след като премахна дванайсет години, не можа да си я представи като тип, който ще заинтригува Ги Руйяр. Той харесваше предизвикателни жени, а не като тази благоприлична дама с откровено любопитен поглед.

— Приличате на майка си — каза най-накрая Андрея, след като добре я огледа. — Има разлика, но спокойно можете да минете за нея, особено с цвета на косата, тена.

— Познавахте ли я? — попита Фейт.

— Само съм я мяркала — покани я да седне на дивана. — Заповядайте. Алекс не се е върнал от обяд.

Тъкмо се настани, вратата се отвори и влезе строен, хубав мъж. Носеше костюм, нещо необичайно за Прескът, освен ако не си адвокат, принуден да стоиш цяла сутрин в съда. Погледна към Фейт и видимо се сепна, но после се отпусна и леко се усмихна.

— Вие сигурно сте Фейт, няма как да сбърка човек, освен ако Рене не е открила извора на вечната младост.

— И аз си помислих същото — потвърди Андрея, като се обърна към него и за момент не овладя израза си. Фейт сведе бързо поглед. От онова, което видя, беше доста съмнително Андрея да е имала любовна афера с Ги, тъй като беше много влюбена в своя шеф. Зачуди се дали господин Чилит знае и също толкова бързо прецени, че не е наясно. В поведението му не се долавяше ни най-малък намек.

— Влезте — покани я той в кабинета си и затвори вратата. — Навярно бяхме груби, като ви обсъждахме по този начин. Извинявайте. Приликата е толкова очебийна и все пак като се загледаш, веднага се виждат разликите.

— Изглежда, всички реагират по същия начин, когато ме видят за пръв път — съгласи се тя и му се усмихна, а на Алекс Чилит всеки се усмихваше неволно. Беше от онези мъже, които с възрастта стават по-изтънчени. Фигурата му не беше натежала с годините, черната му коса беше посребрена на слепоочията, в ъгълчетата на очите имаше бръчици и изглеждаше по-скоро на четирийсет, отколкото на петдесет. Около него се носеше свеж светлозелен мирис на току-що окосена трева.

— Седнете, моля — каза той и сам седна на своя стол. — Какво ви води при мен?

Фейт седна на кожения диван.

— Идвам по личен въпрос и виждам, че не биваше да губя работното ви време…

Той поклати усмихнато глава.

— Не се тревожете. А сега ми кажете какво ви притеснява. За Грей ли става въпрос? Опитах се да го накарам да ви остави на мира, но той е много загрижен към майка си и сестра си и не желае те да се разстройват.

— Разбирам много добре положението на Грей — обясни сдържано Фейт. — Не съм дошла заради него.

— О, така ли?

— Бих искала да ви задам някои въпроси за Ги Руйяр. Нали вие бяхте най-близкият му приятел?

Той й се усмихна колебливо.

— Така смятам. Израснахме заедно.

Тя се запита дали да му каже, че Ги не е избягал с Рене. Но както се държеше привидно доброжелателно, не биваше да забравя, че е стар семеен приятел на семейство Руйяр и всичко, което кажеше, щеше да стигне право при Грей.

— Интересувам се от него — каза тя най-накрая. — Онази нощ и моето семейство се разруши, не само семейството на Грей. Какъв беше Ги? Зная, че не беше верен на майка ми и още повече на съпругата си. Тогава защо изведнъж ще избяга от всичко — от семейството си, от бизнеса, за да бъде с нея?

— Едва ли ще ви бъде приятно да го чуете — отговори той смръщено. — За да се изразя по-меко, само ще ви кажа, че Рене беше много привлекателна, поне за мъжете, физически тя беше… как да се изразя… Ги имаше голяма слабост към сексапила на Рене.

— Но той от дълго време се срещаше с нея. Не е имало никаква причина да бягат.

Алекс сви пренебрежително рамене с подчертано френски маниер.

— Аз също никога не го проумях.

— Защо той просто не се разведе?

— И на този въпрос не мога да ви отговоря. Може би по религиозни причини. Ги не ходеше редовно на църква, но беше много по-вярващ, отколкото бихте предположили. Може би е смятал, че Ноел ще поне се по-леко раздялата без развод, прехвърля всичко на Грей и изчезва. Наистина не зная.

— Прехвърлил е всичко на Грей ли? — повтори Фейт. — Какво значи това?

— Съжалявам — отвърна той, — но не мога да разгласявам делата на моите клиенти.

— Не, разбира се, че не можете — отстъпи веднага тя. — Спомняте ли си нещо друго за онова лято? С коя друга се срещаше Ги?

Той като че ли се смути.

— Защо питате?

— Както вече ви споменах, интересувам се от този човек. Заради него не съм виждала майка си от онзи ден. Добър ли е бил? Притежавал ли е някакво благородство или е бил само един похотлив котарак?

Той се загледа за миг в нея и в очите му се появи тъга.

— Ги беше най-добрият човек на света — отговори той най-после. — Обичах го като брат. Непрекъснато се смееше, шегуваше се, но ако имах нужда от него, винаги беше насреща. Бракът му с Ноел беше разочарование за него и все пак бях изненадан, когато замина, тъй като обичаше много Грей и Моника. Като съпруг беше непоносим, но нямаше по-чудесен баща от него — погледна ръцете си. — Изминаха дванайсет години — промълви, — но още ми липсва.

— А обаждал ли се е? — попита тя. — Или пък да се е свързал по някакъв начин със семейството си?

Той поклати глава.

— Доколкото зная, не.

— Освен с Йоланда Фостър с друга среща ли се през онова лято?

Въпросът й още веднъж го стресна. Той вдигна вежди и отговори с укор в гласа:

— Всичко това няма никакво значение. Както не преставам да повтарям на Грей, това е минало, да го забравим. През онова лято имаше много болка и да я съживяваме постоянно, на никого няма да донесе нищо добро.

— Аз не мога да забравя, след като целият град помни. Няма значение колко съм успяла или почтена, някои хора тук още смятат, че съм боклук.

На последната дума гласът й леко потрепери. Не успя да се овладее и се ядоса. Но се случваше понякога огорчението да й проличи.

Алекс навярно го долови, защото изражението му се смекчи, той стана, премести се до нея на дивана и взе ръката й.

— Зная, че ти е било трудно — каза мило. — Те ще променят отношението си, когато те опознаят повече. В края на краищата Грей също ще стане по-отстъпчив. Както ти казах, той реагира по този начин, защото е много загрижен за семейството си, но поначало е честен човек.

— И безкомпромисен — добави тя.

Той се усмихна вяло.

— Наистина е такъв. Но не е жесток. Бъди сигурна. Ако мога по някакъв начин да му повлияя, обещавам ти, че ще го направя.

— Благодаря.

Посещението й нямаше тази цел, но той стриктно пазеше личните дела на своите клиенти и приятели. Все пак визитата не беше пълен провал, тъй като с чиста съвест щеше да отпише от списъка си Андрея Уолис.

Тръгна си към къщи, премисляйки откъслечната информация, която научи. Ако Ги беше убит, Лоуел и Йоланда Фостър бяха най-вероятните заподозрени. Взе да умува как да нагласи среща и с двамата. Освен това се чудеше къде изчезна господин Плезънт и дали е добре.

* * *

— Срещнах се с Фейт днес — съобщи Алекс същата вечер, докато преглеждаха с Грей едни документи. Взе чашата си с коняк и се загледа с интерес в по-младия мъж. — В първия момент приликата е поразителна, но после разбираш, че никога няма да я объркаш с Рене. Не е ли странно, Рене беше по-хубава, но Фейт е по-привлекателна.

Младият мъж го погледна и направи кисела физиономия, като улови израза в сивите очи на Алекс.

— Да, забелязах колко е привлекателна, ако това те интересува. Къде я срещна?

И той отпи от любимия си скоч, наслаждавайки се на парливия вкус.

— В кантората. Дойде да ме разпитва за Ги.

Грей се задави. Удари чашата на плота толкова силно, че питието се разплиска.

— Какво? Какво иска да знае за татко?

Много се ядоса, че Фейт разпитва за баща му. Остана потресен и за един миг тя не беше вече Фейт, а Девлин. Желаеше я с безумна жажда, която го тревожеше и възмущаваше, и макар и да знаеше, че ще задоволи страстта си, щом му се удаде възможност, не искаше Фейт да има нищо общо със семейството му. Не желаеше Моника и Ноел да бъдат изложени на опасността да се срещнат с нея, но от всичко най-вече не искаше тя да разпитва за баща му. Изчезването му и неговото предателство бяха рани, които започваха да кървят при най-малката драскотина.

— Интересуваше се какъв е бил, случвало ли се е да се обади, имал ли е и друга връзка през онова лято.

Вбесен, Грей се надигна от стола си, за да хукне към дома й и да се разправи с нея. Алекс сложи ръка на рамото му и го спря.

— Тя има право да знае — изрече кротко. — Или поне да се интересува.

— По дяволите, ако се осмели! — озъби се Грей.

— Тя също не е виждала майка си от тогава.

Грей замръзна. Алекс беше прав, мамка му. Жегна го, но трябваше да си признае истината. Когато баща му ги напусна, той поне беше зрял мъж, макар и не опитен в бизнеса, а Фейт беше само на четиринайсет, безпомощна и уязвима както всяко дете. Нямаше представа какъв е бил животът й през тези години, освен че е вдовица и собственичка на преуспяваща туристическа агенция, но беше готов да се обзаложи, че не е бил никак лесен. Животът с Еймъс Девлин, с двамата разбойници, както и с онази уличница сестра й, едва ли е бил розов, но поне Рене е била около тях.

— Не я закачай, Грей — каза кротко Алекс. — Не заслужава хората да се държат така с нея, което отчасти се дължи и на теб.

Грей взе чашата си и я разклати, загледан в наситения кехлибарен цвят на уискито.

— Не мога — изрече навъсено. Застана до прозореца и се загледа в мрака навън. — Тя трябва да се махне, преди да съм направил нещо, което ще наскърби Моника и мама.

— Какво например? — попита озадачен Алекс.

— Ще кажа само, че когато се отнася за Фейт, аз се оказвам заклещен между скала и един още по-твърд обект… — завъртя очи с някаква гневна самоирония — … в моите панталони.

Алекс го зяпна ужасен.

— Боже мой!

— Сигурно е генетично.

„Това е единственото обяснение“ — помисли си мрачно. Наследил беше пениса на баща си. Само му покажи жена от Девлиновото племе и веднага се изправя. Не, не точно всяка Девлин; към две от тях остана съвсем равнодушен. Но Фейт… Равнодушието му мигом се изпаряваше, ако тя се намираше в радиус от километър.

— Не можеш да причиниш на майка си точно това — прошепна по-възрастният мъж. — Унижението ще я убие.

— Зная, по дяволите! Затова искам Фейт да се махне, преди да съм направил някоя глупост — обърна се към Алекс с все същата гневна самоирония: — Не само аз съм изкушен, мамка му! Ако беше така, щеше да е по-лесно. Отидох снощи при нея, за да й направя предложение: щом не желае да напусне областта, да й купя къща някъде недалеч, за да се срещаме, без да оскърбяваме никого. Вечеряха заедно с един възрастен мъж и аз с неподозирана ревност я обвиних, че си е хванала богато татенце — поклати глава и се присмя на себе си: — Можеш ли да си представиш? Горкият стар човек, все едно излязъл направо от петдесетте, а на мен ми се върти само едно нещо в главата, че се опитва да я завлече в леглото.

— Кой беше този човек? — попита любопитно Алекс. — Познавам ли го?

— От Ню Орлиънс беше. Фамилното му име е Плезънт. Толкова бях вбесен, че не си спомням дали ми каза малкото си име. Бил неин сътрудник.

— Наистина ли?

Грей сви рамене.

— Сигурно. Фейт притежава туристическа агенция, която има клон в Ню Орлиънс.

— Притежава агенция ли?

— Доста се е потрудила, нали? — и отново внезапно почувства гордост. — Основала я е в Далас. Не зная колко клонове има, но поръчах да ми съберат информация. Ще ми изпратят резултатите всеки момент.

— Ще й съсипеш ли бизнеса, ако не замине? — попита Алекс, но по-меко, отколкото очакваше Грей.

— Не. Първо, не съм чак такъв мръсник и второ, ако я разоря, ще трябва да се простя с идеята да я разкарам оттук — усмихна се накриво. — Прецени кое е по-важно.

Но Алекс не се засмя.

— Каква ситуация! Ако си решил твърдо да я свалиш…

— Решил съм — прекъсна го Грей и изпи на един дъх уискито.

— … тя не може да остане тук. Ноел ще рухне.

— Тревожа се повече за Моника, отколкото за мама.

Алекс примигна, сякаш се замисли за Моника. Но едва ли в главата му беше Моника; цялото му внимание беше съсредоточено върху Ноел. Знаеше, разбира се, за опита за самоубийство на Моника. Нямаше как да го запазят в тайна след суматохата в кабинета на доктор Богард. Пък и Моника не криеше белезите си. Беше много горда, за да се прикрива страхливо с дълги ръкави и широки гривни.

— Сега Моника е много по-силна — изрече най-накрая Алекс. — А Ноел няма опора. В началото си мислех и не съм си променил мнението, че тя трябва да приеме фактите и да продължи своя живот, но ако разбере, че имаш любовна връзка с Фейт… няма да издържи. Възможно е да направи опит да се самоубие.

Грей поклати глава, смаян, че Алекс познава Ноел от толкова много години и още не е осъзнал, че тя е твърде егоцентрична, за да се самонарани. С късогледството на влюбените той виждаше само нейната хладна, идеална, недостижима красота. Тази негова склонност към романтиката беше странно нехарактерна за един адвокат.

— Тя трябва да си отиде — заключи Алекс със съжаление.