Линда Хауърд
Онази нощ (6)

Шеста глава

Дванайсет години по-късно Фейт Девлин Харди се завърна в Прескът, щата Луизиана. По пътя от Батън Руж насам неин спътник беше любопитството и за някакви различни подбуди да дойде тук отново не се беше замисляла. Пейзажът не й беше познат, тъй като по времето, когато живя в Прескът, рядко се беше осмелявала да отиде по-далеч от градчето, така че никакви спомени не се надигнаха у нея, за да свържат миналото с настоящето, момичето с жената.

Но когато подмина табелата, която отбелязваше границата на града, и се появиха скупчените къщи и улиците, а широколистните гори отстъпиха пред бензиностанциите и супермаркетите, почувства как у нея расте болезнено напрежение. А щом стигна градския площад със сградата на съда, която изглеждаше както някога, беше опъната като струна. Колите все така бяха паркирани под ъгъл около площада, градинските пейки си стояха там една до друга, където старците се събираха през горещите летни дни под дебелата сянка на огромните дъбови дървета.

Някои неща се бяха променили, разбира се. Имаше наскоро построени сгради, докато други вече не съществуваха. Новост бяха и цветните лехи по края на площада, без съмнение дело на Дамския клуб, и теменужките кимаха с моравите си весели личица към минувачите.

Но, общо взето, всичко изглеждаше постарому и малките разлики само подсилваха чувството за нещо близко и съкровено. Болката в гърдите й я задуши, ръцете й върху волана се разтрепериха. Прониза я усещане за сладост. Беше се завърнала у дома.

Така внезапно и силно я връхлетя, че беше принудена да спре колата и да паркира точно пред Съдебната палата. Сърцето й биеше лудо и тя пое дълбоко дъх, за да се успокои. Не беше очаквала тази реакция, това чувство, че корените й са тук. Смяташе, че са прерязани преди дванайсет години. Отърси се от смущението и се оживи. Дойде, водена само от своето недоумение, от желание да разбере какво се е случило, след като семейство Девлин беше прогонено от областта, но нарастващото въодушевление, че мястото й е тук, победи любопитството.

„Но тук никога не са ме приемали“ — каза си тя. Дори когато живееше в града, всъщност само я търпяха. Щом влезеше в магазин, зорко я следяха, защото всички знаеха, че който и да е от семейство Девлин ще отмъкне каквото му попадне, ако не е заковано. Това не можеше да се нарече благосклонно отношение.

Но осъзнаването на факта не оказа въздействие върху сърцето й. Инстинктите й, както и нейните сетивни възприятия изпращаха сигнали, че се намира у дома. Богатите, многоцветни аромати, които усещаше както никъде другаде по земята, картините, отпечатани в съзнанието й още с раждането, едва доловимото влияние на географската ширина и дължина върху всяка клетка в тялото й говореха, че тук е нейният дом. Тук беше родена и израснала. Спомените й за Прескът бяха горчиви, но я притегляха с невидими нишки, които тя даже не подозираше, че съществуват. Реакцията й беше неочаквана. Искаше само да задоволи любопитството си, да придобие чувство за завършеност, за да се отърси напълно от миналото и да гради планове за бъдещето.

Не й беше лесно да се завърне. Думите на Грей Руйяр я изгаряха, сякаш ги беше изрекъл вчера, а не преди дванайсет години. Понякога минаваха дни, без да мисли за него, но болката не я напускаше, беше неин постоянен спътник. Завръщането подсили спомените, направи ги по-осезаеми и тя чу гласа му: „Ти си боклук.“

Въздъхна дълбоко и на пресекулки, поемайки сладкия зелен мирис, толкова ясно запечатан в паметта й и толкова характерен за детството й.

Овладя се и тя бавно огледа наоколо, за да привикне с изгледа, който някога познаваше като петте си пръста.

Някои от старите сгради бяха ремонтирани; железарският магазин имаше нова фасада от камък и кедрово дърво. На мястото на някогашната закусвалня имаше „Макдоналдс“. Беше построена нова банка и тя беше готова да заложи цялото си състояние, че е собственост на семейство Руйяр.

Минаваха хора и я зяпаха любопитно, както в малките градчета се заглеждат в непознатите, но никой не я позна. Тя и не очакваше да я познаят. През изминалите дванайсет години от дете се беше превърнала в жена, промени се и от безпомощна стана способна, от бедна — преуспяла. Носеше шит по поръчка делови костюм, тежката й червена коса беше прибрана в изискан кок, слънчеви очила криеха очите й и нищо във вида й не напомняше Рене Девлин.

Какво неправдоподобно и иронично стечение на обстоятелствата, мислеше си Фейт. Рене беше виновна за повечето грехове, които й приписваха, но онзи, заради който прогониха от града семейството й, не беше извършила. Не беше избягала с Ги Руйяр.

Желанието да разбере какво точно беше направил Ги доведе Фейт в Прескът след всичките тези години. Нова жена ли му е завъртяла главата по онова време и след ден-два, когато се е опомнил, е останал смаян от хаоса, който е причинил. Запил ли се е или е играл покер до самозабрава? Фейт трябваше да разбере. Искаше да се изправи срещу него и да му каже в очите какво й е струвала неговата безотговорност.

Взираше се в сградата на съда с невиждащи очи, обхваната от спомени. След онази страшна нощ семейството й се разпадна. Стигнаха чак до Батън Руж и тогава спряха, за да поспят в колите. Еймъс беше сам в своя камион, Ръс и Ники — в техния, а Джоди караше старата си таратайка. Фейт и Скоти пътуваха с нея. Детето заспа в скута на Фейт.

Онова, което най-вече си спомняше, бяха ужасът и срамът. Някои картини се бяха запечатали в съзнанието й кристално ясни: ослепителните светлини на патрулните коли, безумната уплаха, когато я извлякоха от леглото и я изхвърлиха навън, писъците на Скоти. Понякога дори усещаше малките му ръчички как се вкопчват уплашено в крака й. Но споменът, който я спохождаше непрестанно с болезнена яснота, беше погледът на Грей Руйяр, в който имаше парализиращо презрение.

Спомняше си как отчаяно събираше мизерното им имущество. Спомняше си дългия път в мрака. Всъщност не беше чак толкова дълъг, но й се стори цяла вечност. Тя не заспа даже след като стигнаха Батън Руж. Взираше се с възпалени очи в нищото и люлееше Скоти на коленете си.

Щом се съмна, едно ченге ги прогони от градския парк, където бяха спрели, и жалкият малък керван потегли отново. Спряха в Бомонт, Тексас. Еймъс нае стая в мотел в най-бедната част на града и шестимата се натъпкаха в нея. Поне имаха покрив над главите си.

Седмица по-късно една сутрин се събудиха и видяха, че Еймъс е изчезнал, точно както и Рене, само че си беше взел дрехите. Отношението на Ръс и Ники към отчайващото положение се изрази в похарчване на последните окаяни центове за бира и в пиянски викове. Не след дълго Ръс също изчезна.

Ники се постара. Трябваше да му се признае, че наистина се опита. Беше само на осемнайсет години, когато грижата за по-малките падна върху него и работеше каквото му падне. Джоди се хвана на работа в един ресторант и помагаше, но средствата пак не достигаха. От социалната служба скоро ги откриха и Джоди, Фейт и Скоти бяха поставени под попечителството на държавата. Ники протестира, но Фейт беше сигурна, че му олекна. Никога повече не го видя.

За осиновяване не можеше и дума да става — двете бяха твърде големи, а никой не искаше Скоти. Най-добрият изход за тях беше едно и също приемно семейство. Не попаднаха на най-добрия вариант, но и алтернативата беше приемлива поне за Фейт. Джоди отиде в едно приемно семейство, Фейт и Скоти — в друго. Цялата отговорност за братчето й падна на нейните рамене, но след като се грижеше за него, откакто се беше родил, не го почувства като бреме. Само при това условие можеха да останат заедно, така че тя с голямо усърдие изпълни обещанието си.

Джоди не се задържа на едно място, местиха я няколко пъти. Фейт смяташе, че е имала голям късмет със своето приемно семейство. Семейство Гришъм не бяха богати, но и малкото, което притежаваха, споделяха с приемните си деца. За пръв път в своето съществуване Фейт видя как живеят почтените хора и попи като гъба този живот. Доставяше й наслада да се върне от училище в чиста къща и да вдъхне миризмата на приготвената вечеря. Дрехите й, макар и евтини, бяха чисти и модни, доколкото позволяваха средствата, отпускани на семейство Гришъм за нейната издръжка. В училище никой не я наричаше „боклука Девлин“. Научи какво е да живееш в дом, където възрастните се уважават, и зажаднялата й душа се отдаде на това чудо.

Глезеха Скоти, купиха му играчки, въпреки че скоро той съвсем отпадна. Според Фейт добротата, с която беше обграден в края на живота му, изплати всичко. За кратко беше щастлив. На първата Коледа след бягството на Рене той беше много радостен. Седеше с часове, взрян в примигващите светлинки на коледната елха, тъй като беше много отпаднал, за да играе. Умря кротко в съня си през януари, Фейт разбра, че краят му е близо, и започна да прекарва нощите на стол до леглото му. Нещо я пробуди, може би промяна в дишането му. Взе малката му пухкава ръка в своята и я държа, докато той пое на пресекулки няколко пъти дъх, и после всичко утихна. Остана така, държейки ръката му. Едва когато усети, че той се вкочанява, събуди Гришъмови.

Живя четири години с чудесното семейство Гришъм. Джоди завърши гимназия, омъжи се веднага и отпътува към бляскавите светлини на Хюстън. Фейт остана съвсем сама, всички от истинското й семейство изчезнаха. Съсредоточи усилията си в учене и не обръщаше внимание на момчетата, които й досаждаха постоянно. Беше твърде затворена и травматизирана от преживените катаклизми, за да се хвърли в лекомисления тийнейджърски водовъртеж. Семейство Гришъм й показаха колко е хубаво сдържаното поведение, благоприличието, нежността, а тя това искаше за себе си. Отдаде цялата си енергия, за да изгради свой живот от пепелта. След безкрайни часове учене тя произнесе прощалното слово при завършване на гимназията като отличничка на випуска и спечели стипендия за малък университет. Не й беше лесно да напусне Гришъмови, но след като повече не й се полагаше държавна издръжка, се видя принудена да се премести. Работеше, за да се издържа и да следва, и не се плашеше от тежка работа, тъй като през по-голямата част от съществуването си друго почти не беше виждала.

През последната година в университета се влюби в своя състудент Кайл Харди. Шест месеца се срещаха и се ожениха седмица след като Фейт се дипломира.

За кратко беше почти замаяна от щастие и най-вече съвсем сигурна, че мечтите се сбъдват. Но мечтите бяха по-мимолетни дори от краткия им брак. Фейт рисуваше във въображението си малък апартамент в началото, после деца, хубава къща и две коли. Въпреки отговорностите в работата си Кайл продължи със запоите и безгрижието на студентския живот. Една вечер на връщане от бара колата му излетяла от един мост. Други коли, слава богу, не е имало и след аутопсията се установи, че алкохолът в кръвта му е два пъти над допустимото.

На двайсет и две години Фейт отново беше сама. Тъгува много и после упорито започна всичко отначало. Беше завършила бизнес администрация. Изплатиха й неголямата застраховка „Живот“ на Кайл. Тя се премести в Далас и постъпи в малка пътническа агенция; две години по-късно агенцията стана нейна собственост. Работата се разрасна и тя отвори клон в Хюстън, после рискува и отвори още един, този път в Ню Орлиънс. За щастие бизнесът й потръгна много добре.

Вече имаше финансова стабилност и беше толкова прекрасно, както винаги си го беше представяла, но чувстваше болезнена празнота. Любовните връзки не я интересуваха. Двамата мъже, които се беше осмелила да обича — Грей Руйяр и Кайл Харди — я научиха колко опасна е любовта. И все пак тя имаше семейство някъде и реши да го открие.

Спомняше си смътно, че баба й — майката на Рене, живееше близо до Шрийвпорт. Беше я виждала само веднъж и когато от социалната служба в Тексас се опитаха да се свържат с нея, не я откриха. Но социалните служители бяха претоварени и бързо се отказаха от търсенето. Фейт имаше повече време и силно желание. Започна да се обажда тук-там и се оказа, че името Армстид не се среща често в Шрийвпорт. Най-накрая попадна на братовчедка от страна на дядо Армстид, която й каза, че Джанет Армстид се е преместила в Джаксън, Мисисипи преди около десет-дванайсет години, веднага след като най-голямата й дъщеря се върнала при нея.

Фейт се смая. Майка й беше най-голямата дъщеря. Но нали тя беше избягала с Ги Руйяр; какво се беше случило, за да потърси майка си? Ги беше ли още с нея или се беше върнал при своето семейство? Много години бяха изминали от онази ужасна нощ в Прескът. Значи Ги Руйяр ги беше прекарал щастливо със своето семейство за сметка на нейното.

Фейт откри телефонния номер на баба си и позвъни. За нейна изненада се обади Рене. Тя още помнеше гласа на майка си. Стресната и развълнувана, каза коя е. Почувстваха се неловко в началото и разговорът не вървеше, но най-накрая Фейт събра смелост и попита какво се е случило с Ги Руйяр.

— Защо питаш? — в гласа на майка й прозвуча досада. — Джоди ми каза, че съм била избягала с него, а пък аз да не знам. Омръзнало ми беше да понасям крясъците на Еймъс и да живея като измет, а Господ знае, че Ги Руйяр нямаше намерение да си мръдне и пръста, така че се вдигнах и дойдох при мама. Леля ти Уилма живее тук, в Джаксън, затова и ние се преместихме след около месец при нея. Ги Руйяр не съм го виждала.

Фейт не можа да възприеме всичко веднага, толкова мисли се въртяха в главата й. Очевидно Джоди беше открила майка им, но нито една от двете не си беше направила труда да потърси Фейт. Рене е имала възможност да спаси двете си дъщери от попечителство, но не го е направила. Дори за Скоти не я попита.

Тогава около Ги Руйяр имаше някаква тайна. Може би не с Рене, но беше заминал и неговото изчезване предизвика събитията, които оформиха живота й. Озадачена и заинтригувана, Фейт реши да открие какво се е случило. Едва четиринайсетгодишна беше изхвърлена в нощта като боклук и оттогава живееше с тази болка. Трябваше да разбере края на историята. Искаше да приключи с миналото, за да има спокойно бъдеще.

Затова седеше в колата си насред площада в Прескът и потънала в спомени, си губеше времето. Едва ли щеше да й бъде много трудно да разбере къде е бил Ги Руйяр онзи ден, вероятно само един съдбоносен ден, който преобърна живота й.

Тази сутрин кацна в Батън Руж, свърши си работата, нае кола и тръгна към Прескът. Почувства се изморена. Нямаше да й отнеме много време да разбере онова, което я интересува, но не й се искаше да изминава пътя до Батън Руж още веднъж, стига да си намери стая в местен мотел.

Някога имаше такъв мотел, но беше позанемарен и едва ли съществуваше сега. Намираше се в източния край на града.

Смъкна стъклото и попита една минаваща жена:

— Извинете, има ли мотел в града?

Жената се спря и се приближи. Беше четирийсет и няколко годишна и й се стори смътно позната, но Фейт не успя да си спомни коя е.

— Да, има — отговори тя. — Щом стигнете онзи ъгъл, завийте надясно. Карайте направо и ще го видите.

Изглежда, беше същият мотел, Фейт се усмихна:

— Благодаря.

— Моля.

Жената също се усмихна и кимна, Фейт потегли. Движението в Прескът не беше по-оживено, отколкото преди дванайсет години. За няколко минути стигна до мотела. Намираше се на същото място, но не беше същият мотел. Този изглеждаше съвсем нов и доста по-солиден. Пак беше едноетажен, но се извиваше елипсовидно около двора, в центъра, на който ромолеше фонтан и цъфтяха цветя, фонтанът беше доста очарователен.

Служителят на рецепцията беше петдесетгодишен и на табелка пишеше, че се казва Рюбин. В главата й изплува и фамилното му име. Рюбин Одел. Учеше с една от дъщерите му в един клас. Взе кредитната й карта, погледна любопитно името й, но Фейт Д. Харди не му подсказа нищо. Фейт не беше често срещано име, но сигурно и някога не е знаел малкото й име, така че не му направи впечатление и сега.

— Давам ви стая 12 — каза той и взе ключа от таблото. — Откъм двора е, по-далеч от пътя, за да не ви смущава шумът от движението.

— Благодаря.

Фейт се усмихна и свали слънчевите си очила, за да подпише извлечението от кредитната карта. Той примигна и изражението му се смекчи.

Тя паркира колата в края на двора пред номер 12. Когато отключи, се изненада приятно. Стаята беше по-голяма, отколкото в повечето мотели, с удобно обзавеждане, а леглото беше огромно. Насреща имаше дълга секция с телевизор и бюро. Гардеробната също беше достатъчно голяма, а в тоалетната имаше два умивалника, пред които можеха да застанат спокойно двама души. Надникна в банята, очаквайки да види някоя от стандартните вани, но вместо вана имаше душ кабина с плъзгащи се врати. И тъй като никога не се къпеше във вана, се зарадва. В заключение си отбеляза, че мотелът превъзхожда типичните мотели.

Извади тоалетните си принадлежности и малкото дрехи, които беше взела, после обмисли плана си за действие. Едва ли щеше да има проблеми да разбере онова, което я интересуваше, но само докато никой не се усети, че е Девлин. Малките градчета са прословути с дългата си памет, а Прескът принадлежеше изцяло на семейство Руйяр заедно с тухлите на къщите му.

Вероятно най-лесният и анонимен начин беше да отиде в библиотеката и да прегледа старите вестници. Името на семейството постоянно се споменаваше и ако Ги Руйяр се беше завърнал от своето малко пътешествие и беше подновил работата си, нямаше да й се наложи да прелиства много вестници, преди да се появи името му.

Погледна часовника си и установи, че разполага с не повече от час, тъй като, доколкото си спомняше, библиотеката затваряше в шест часа следобед през лятото, а в град като Прескът това едва ли се беше променило. Беше гладна, но вечерята можеше да почака, но библиотеката — не.

Странно колко избирателна е паметта: преди не беше идвала в мотела, а библиотеката беше посещавала често. Спомни си веднага къде се намира мотелът, но местонахождението на библиотеката остана бяло петно. Взе малкия телефонен указател от бюрото, запрелиства го и след миг си спомни. Взе чантата и ключовете си, качи се в колата и потегли обратно към центъра на града. Някога библиотеката се намираше зад пощата, но на идване с изненада установи, че сградата вече не съществува.

Когато стигна до центъра, се огледа и въздъхна с облекчение. На фасадата на сградата до пощата имаше надпис, който съобщаваше, че това е библиотеката на Прескът. Строителите бяха презрели блясъка на модерната архитектура и бяха предпочели стила отпреди Гражданската война. Сградата беше на два етажа, облицована с червени тухли, с четири бели колони отпред и големи прозорци с кепенци. Паркингът беше почти празен, затова Фейт паркира пред входа и се затича към вратата. На табелката с работното време пишеше, че е отворено от девет сутринта до шест следобед.

Библиотекарката беше ниска, закръглена, бъбрива жена, съвсем непозната на Фейт. Приближи се до бюрото й и попита къде да открие старите вестници.

— Ето тук — посочи жената и се изправи. — Вече всичко е на микрофилми. Издания от определена дата ли търсите? Ще ви покажа как са подредени микрофилмите и как да работите с тях.

— Благодаря — отвърна Фейт. — Интересуват ме вестници отпреди десет години, но може да прегледам и малко по-стари.

— Няма проблем. Щяхте много да се затрудните преди две години, но господин Руйяр настоя цялата преса да се микрофилмира, когато се преместихме в новата сграда. Сега всичко става много по-лесно.

— А кой е господин Руйяр? — попита Фейт с нехаен тон, въпреки че сърцето й се разтуптя. Значи Ги се беше върнал.

— Грей Руйяр — уточни библиотекарката. — На практика семейството му притежава този град и цялата област, но той е много свестен — млъкна, после попита: — Вие оттук ли сте?

— Живеех тук преди доста години — отговори тя. — Семейството ми се премести другаде, когато бях малка. Искам да прегледам старите некролози, преди да потърся братовчедите на моите родители. Изгубихме връзка, а аз започнах да правя родословно дърво и съм любопитна какво е станало с тях.

Като импровизирано хрумване не беше зле и прозвуча съвсем правдоподобно. Често беше слушала хора да си разправят как като истински детективи са открили пралеля Руби по линия на мама.

Беше налучкала верния тон, тъй като жената засия:

— Успех, мила, дано да ги откриете. Казвам се Карлин Дюбоа. Повикайте ме, ако ви е необходима помощ. Затваряме в шест, така че имате по-малко от час.

— Предполагам, че бързо ще се справя — каза Фейт, като се мъчеше да си припомни фамилията Дюбоа. Името нищо не й говореше и тя предположи, че са се преселили тук след позорното изгонване на семейство Девлин.

Щом остана сама, бързо започна да преглежда страница по страница седмичника на Прескът, като започна от датата на тяхното изгонване. На много места се споменаваше Грей и макар да се стараеше да не обръща внимание, разбра, че не е по силите й. Въпреки че онази отдавнашна нощ я излекува от заслепението й към Грей, тя не можа да го забрави. Образът му я спохождаше като болка на зъб и я тревожеше от време на време.

Отстъпи безсилно пред изкушението на любопитството и превъртя страниците назад, където беше срещнала името на Грей. Никога не биха публикували нещо унизително в седмичника на Прескът за фамилията Руйяр, това се полагаше на пресата в Батън Руж и Ню Орлиънс, но всекидневните събития се съобщаваха, както му е редът, за да се задоволи любопитството на хората, пък и почти всички в областта обичаха клюки. В първите две кратки статии се споменаваше мимоходом, че Грей се появил еди-къде си и еди-къде си. Третата беше в раздела за бизнес и Фейт с изумление я прочете два пъти, преди да схване смисъла й.

Никой друг нямаше да забележи нищо тревожно или даже необичайно в изречението: „… Грейсън Руйяр, който пое финансовото управление на семейните предприятия, гласува против мерките за…“

„Поел финансовото управление на семейните предприятия!“ Каква е била причината да постъпи така? Това беше работа на Ги, той притежаваше всичко. Фейт провери датата на вестника. Пети август, по-малко от три седмици след изчезването на Рене. Какво се беше случило?

Изключи апарата и се облегна, загледана в празния екран. Върна се в Прескът само за да си изясни някои неясни подробности в живота си, да се увери, че нещата си вървят постарому. Семейство Девлин на никого не бяха липсвали. Заминаването им сигурно е било отбелязано с облекчение и после са ги забравили напълно, но Фейт не можа да забрави. Беше си представяла, че ако един ден се върне в Прескът и осъзнае, че никой пет пари не дава за тях, и тя ще забрави града, запазвайки своето достойнство. Ако се сблъскаше с Ги Руйяр, толкова по-добре. Никога не беше обвинявала Грей за постъпката му. Беше видяла мъката, изписана на лицето му, беше доловила болката в гласа му. Но Ги… да, него го обвиняваше, както и Рене. Дори да не бяха избягали заедно, майка й изостави децата си, а безотговорността на Ги причини много страдания.

Ето че Грей е поел семейния бизнес. И вместо да запълни празноти, се появиха нови. Защо се е наложило той да ръководи делата на семейството?

Стана и се запъти към Карлин Дюбоа. Нямаше я на бюрото й, пък и цялата библиотека изглеждаше съвсем безлюдна.

— Госпожо Дюбоа! — повика тя, а звукът от гласа й бе погълнат от редиците с книги.

Но Карлин я чу и бодро се обади:

— Тук съм — надникна тя зад един стелаж. — Намерихте ли каквото търсехте?

— Да, благодаря ви. Прочетох нещо друго, което ме озадачи. В една статия пишеше, че Грей Руйяр е поел семейния бизнес. Било е преди дванайсет години, но ми се стори странно, понеже по онова време Грей трябва да е бил на двайсет и две години…

— Ами да. Сигурно сте заминали преди големия скандал или сте били твърде малка, за да обръщате внимание на подобни неща. Дойдохме да живеем в града преди единайсет години и тогава тази история все още беше сензацията на града. Ще ви я разкажа.

— Какъв скандал? — нервите на Фейт се изопнаха и недоумението й се превърна в тревога. Нещо не беше наред.

— Ги Руйяр избягал с любовницата си. Нямам пред става коя е била, но всички твърдяха, че била измет. Сигурно съвсем си е бил изгубил ума, доколкото съм разбрала, за да изостави семейството си и богатството си по този начин.

— Не се ли е завърнал? — Фейт не успя да скрие смущението си, но на Карлин тази реакция не й се стори нередна.

— Оттогава ни вест, ни кост от него. Заминал и толкова. Някои говорят, че жена му можела да побърка всеки мъж, но аз не мога нищо да кажа, тъй като никога не съм я виждала. Хората шушукат, че не е излизала от къщата, откакто той е изчезнал. Даже на децата си не се е обаждал.

Фейт остана смаяна. Ги Руйяр обожаваше децата си; въпреки отношението към жена си нямаше никакво съмнение колко много обича Грей и Моника.

— А госпожа Руйяр разведе ли се? — попита тя и Карлин поклати глава.

— Не. Предполагам, че цели той да няма право да се ожени повторно, ако пожелае. Но както и да е, макар и да беше толкова млад, господин Грей пое бизнеса на баща си и се справи със задълженията, все едно господин Руйяр е насреща. Може би дори по-добре, както съм подочула.

— Бях малка и смътно си го спомням — излъга Фейт. — Беше нещо като местния герой, футболна звезда, ей такива работи.

— Ами, какво да ви кажа, мила, нещата не са се променили много оттогава — отбеляза Карлин и си повя с ръка. — Боже, мога да ви призная, че по десетобалната система оценявам с десетка този мъж. Кара сърцето ми да тръпне, а пък съм с десет години по-възрастна от него и вече ще ставам баба на всичкото отгоре — изчерви се, но стеснението не й попречи да се изсмее изненадващо цинично. — Може би заради тези негови очи, или пък заради стегнатия малък задник! — въздъхна замечтано. — Разбойник е, добре, но кой ти гледа?

— Той знае ли, че сте влюбена в него? — пошегува се Фейт.

— Скъпа, всяка жена в този град е влюбена в него и той много добре го знае, негодникът — Карлин се засмя възбудено още веднъж. — Мъжът ми се шегува, че щял да си продупчи ушите, за да прилича на него.

Нима Грей си беше продупчил ушите? Фейт усети, че потъва във фантазиите си, и се опомни. Онова, което научи, я зашемети, и тя почувства необходимост да остане сама, за да го осмисли.

Погледна часовника си.

— Трябва да затваряте, така че аз тръгвам. Благодаря ви, госпожо Дюбоа, помогнахте ми много. Радвам се, че се запознахме.

— Аз също — тя позамълча, преди да подхвърли: — Съжалявам, но не запомних името ви.

Защото не го беше казала, но не виждаше причини да не й го съобщи:

— Фейт Харди.

— Радвам се, че се запознахме, Фейт. Какво хубаво старовремско име! Отдавна не съм го срещала.

— Да, предполагам, че не сте. Довиждане и благодаря още веднъж.

— Моля ви, заповядайте пак.

Фейт тръгна към мотела, като пътьом спря в „Макдоналдс“, за да хапне сандвич. Не харесваше този вид нездравословна храна, но ако отидеше в ресторант, имаше опасност да я познаят. Изяде половината сандвич и хвърли остатъка, тъй като беше твърде развълнувана, за да има апетит.

Ги Руйяр беше изчезнал. Но след като не е избягал с Рене, какво се беше случило с него?

Фейт се изпъна на леглото и с вперени в тавана очи се опитваше да сложи ред в събитията. Ги не би изоставил своя дом, семейството и богатство без причина. Всички смятаха Рене за причина, но Фейт знаеше, че не е така. Даже да му е дошло до гуша от неговия брак, защо просто не се е развел? Руйяр бяха католици, но за развод това не беше проблем, проблем би се появил само при повторен брак. Пък и нямаше вид на нещастен човек. Защо да е нещастен? Живееше, както му харесва. Не й идваше наум нито една причина да замине така внезапно, без да каже дума и без да направи опит да се обади на семейството си.

Освен ако беше мъртъв.

Не, едва ли, но подобна възможност беше истински шок. На Фейт й прилоша от идеята, докато премисляше различни сценарии. Например заминава за ден-два, разболява се внезапно и умира или катастрофира с колата, но и в двата случая щяха да го идентифицират и да уведомят семейството му. Не, историята е била различна. Ги Руйяр е изчезнал в нощта, когато майка й избяга.

Господи, да не го е убила Рене? Фейт седна и разсеяно прокара пръсти през косата си. Не можеше да отхвърли тази вероятност, въпреки че не виждаше майка си в подобна роля. Рене беше морална колкото улична котка, но не беше и никога не е била жестока или склонна към насилие.

А Еймъс? Той по-добре се вместваше в подобна роля. И щеше да му се размине — Еймъс беше способен на всичко. Но тя помнеше добре онази нощ: Еймъс се довлече вкъщи около девет съвсем пиян и я наруга, защото Рене не беше вкъщи. Ники и Ръс, също пияни, се прибраха след това. Възможно ли беше един от двамата да е убил Ги Руйяр или двамата заедно да са действали? Но всичко изглеждаше както обикновено и Фейт би се заклела, че братята й бяха толкова изненадани, че Рене не се е прибрала, колкото и тя. Още повече, на тях не им пукаше, че майка им спи с Ги, нито на Еймъс.

Кой друг? Госпожа Руйяр. Може би са й дошли до гуша изневерите му, въпреки че според мълвата спял с разни жени от самото начало на брака им и нея никак не я интересувало, дори била благодарна. Връзката му с Рене продължи с години; защо Ноел да се разгневи внезапно? Не, Фейт се съмняваше, че тя би се интересувала дотолкова, че да вдигне скандал, какво оставаше да стигне до убийство.

Тогава оставаше само едно лице: Грей.

С усилие отхвърли това предположение. Не, не и Грей. Спомняше си лицето му, когато се втурна в колибата онази сутрин, и после през ужасната нощ. Спомняше си яростта му, разтърсващата му омраза. Грей вярваше, че баща му е избягал с майка й, и беше вбесен.

Но Грей печелеше най-много от смъртта на баща си. След смъртта на Ги той е поел юздите на семейство Руйяр и е станал още по-богат, съдейки от думите на библиотекарката. От самото си раждане е подготвян един ден да замести баща си. Омръзнало ли му е да чака и затова да е отстранил Ги от пътя си?

Мислите на Фейт се въртяха мъчително в главата й. Вратата се затресе от силни удари и тя се стресна, но не се изплаши. Нямаше кой да я търси. Никой не знаеше къде е, така че нямаше как да получи и съобщения. Стана и отиде до вратата, но не я отвори. Нямаше и шпионка.

— Кой е?

— Грей Руйяр.

Сърцето й почти спря да бие. Дванайсет години не беше чувала този дълбок, дрезгав глас, но краката й се подкосиха, вълнението й се примеси със страх. Нарани я както никой друг в живота й, но все така притежаваше силата да наелектризира всяка клетка в тялото й само с гласа си. Чу го и веднага се почувства като детето, което беше на четиринайсет години — трепереща и развълнувана от близостта му. И после винаги се появяваше онзи ярък спомен за думите му: „Ти си боклук“, който насочваше чувствата й в противоположната посока. Не беше способна да запази спокойствие, когато ставаше въпрос за Грей, и не успя да го забрави — и в мечтите си, и в кошмарите си.

Настръхна от съвпадението на разсъжденията й с неговото пристигане. Като по чудо с мисълта си ли го повика? Толкова дълго стоя пред вратата, че тя отново се затресе от юмрука му.

— Отваряй!

В тона му личеше железният авторитет на човек, който очаква незабавно подчинение и възнамерява да го наложи.

Свали предпазливо веригата от вратата и отвори. Вдигна поглед към мъжа, когото не беше виждала дванайсет години. Но годините нямаха значение. Веднага щеше да го познае. Той стоеше на прага, смятайки под достойнството си да влезе, а физическото му присъствие отне дъха й.

Изглеждаше по-едър, отколкото си го спомняше, но пък метър и деветдесет и пет винаги са нависоко, когато гледаш отдолу нагоре. В ханша и бедрата беше все така стегнат, но гърдите и раменете му бяха станали по-яки — беше възмъжал. Нямаше и следа от някогашното момче. Чертите на лицето му бяха изсечени, по-сурови, устата и ъгълчетата на очите му бяха белязани с бръчиците на зрелостта. Загледа се в това лице на пират и разбра защо Карлин Дюбоа потръпваше само като се споменеше името му. Косата му беше много по-дълга и вързана на опашка. На лявото му ухо проблясваше малък диамант. На двайсет и две години веднага правеше силно впечатление. На трийсет и четири беше опасен — пират по природа и по външност. Някога, щом го зърнеше, пламваше и се разтреперваше, а сърцето й така се разтуптяваше, че се чудеше дали той не чува ударите му. Усети симптомите и се презря за своята слабост. Господи, за цял живот ли е орисана да изгубва присъствие на духа и при най-мимолетна среща с Грей Руйяр? Нима няма да овладее тази реакция, запечатана у нея от детството й?

Взираше се в нея хладно и неумолимо с черните си греховни очи, присвивайки чувствените си устни.

— Фейт Девлин. Рюбин е прав, изглеждаш съвсем като майка си.

Не само той се беше променил, тя също беше различна.

Усмихна му се хладно и сдържано и рече:

— Благодаря.

— Това не беше комплимент. Не зная защо си дошла и не ме интересува. Този мотел е моя собственост и ти не си добре дошла тук. Имаш половин час да си събереш нещата и да се махнеш — усмихна й се, както вълк би се усмихнал, ако това изобщо беше възможно. — Или да повикам шерифа да те изхвърли?

Споменът за онази нощ се изправи помежду им ярък и почти физически осезаем. За миг светлините я заслепиха отново, почувства се объркана от ужас, но не се поддаде на паниката, която той съзнателно й внушаваше. Сви с грациозен жест рамене, обърна му гръб и отиде да събере тоалетните си принадлежности и малкото дрехи. Усещайки остро как тези черни очи пронизват гърба й, обу обувките си, взе чантата си и спокойно мина покрай него, без лицето й да трепне.

Тя потегли към Батън Руж, а той продължи да стои до отворената врата, загледан след нея.

* * *

Фейт Девлин! Какъв беше този вихър, нахлул от миналото? Грей проследи втренчено задните фарове на колата й, докато не изчезнаха от погледа му. Когато Рюбин му се обади, за да му каже, че в мотела е пристигнала жена, копие на Рене Девлин, и се е регистрирала под името Фейт Д. Харди, не се усъмни за миг в нейната самоличност. Така значи, едно от изчадията Девлин се беше осмелило да се върне в Прескът! За него не беше изненада, че точно Фейт се появи. У нея имаше повече сила, отколкото в цялата банда. Но това не означаваше, че би склонил да я остави.

Обърна се към осветената стая, която тя беше на пуснала невъзмутимо. Да, абсолютно невъзмутимо, по дяволите! Беше очаквал битка, но Фейт се държа различно. Дори не поиска да й възстановят парите. Без дори клепачите й да трепнат, си събра нещата и замина. Не й отне и минута, да му се не види, съмняваше се, че са били и трийсет секунди!

Беше си отишла и освен измачканата кувертюра на леглото стаята беше непокътната, все едно никога не е била тук, но присъствието й още се усещаше. Това идваше от нежния, лек мирис на парфюм, който изпълваше въздуха в иначе безличната мотелска стая, и кръвта му реагира инстинктивно. Ухание на жена, универсално по свой начин, и характерно само за нея. Пристъпи навътре, привлечен от едва доловимия аромат, с разширени като на жребец ноздри.

Фейт Девлин. Щом чу името й, в съзнанието му изплуваха веднага картината от онази нощ и нейният образ — грациозна и мълчалива, с огнена коса, разпиляна по раменете, нежното тяло, прозиращо през нощницата, омагьосало мъжете и самия него. Тогава беше още дете, за бога, но вече имаше знойното излъчване на майка си.

Когато отвори вратата и я видя отново, остана като ударен от гръм. Така поразително приличаше на майка си, че му се прииска да я удуши, но в същото време едва ли би я объркал с майка й. Фейт беше малко по-висока, по-скоро стройна и изящна, отколкото пищна, въпреки че беше се наляла красиво, откакто я видя за последен път преди дванайсет години. Тъмночервената й буйна коса, зелените очи със златисти петънца, прозрачният тен бяха съвсем като на Рене. Но онова, което го вбеси, беше непринудената й чувственост и неговата несъзнателна реакция към това невидимо излъчване. Не беше жест или поведение, или облекло, което в случая беше делови костюм. Боже мой, една Девлин с костюм! Не, това беше нещо, което носеше в същността си, което и Рене притежаваше. По-голямата дъщеря, не си спомняше как се казва, не въздействаше така. Веднага ставаше ясно колко е лесна и евтина, освен това не беше секси, Фейт беше секси. Не така агресивно като Рене, но също толкова подчертано.

Гледаше зелените й очи и си представяше голото й тяло, притиснато към неговото на леглото точно зад нея, горещата й плът, сплетените й около кръста му крака и проникването дълбоко в нея…

Изпоти се и изруга на висок глас в празната стая. Мамка му, беше същият като баща си! Само да подуши жена от Девлиновото племе и е готов начаса да забрави всичко друго на света само за да я чука. „Не, не всяка — каза си, — и слава богу.“ Беше усещал безумно силния зов на Рене, но на него не му въздействаше неустоимо, пък и мисълта да споделя една и съща жена с баща си беше отвратителна. Нищо привлекателно не намираше у по-голямото момиче. Обаче Фейт… Ако не беше Девлин, нямаше да намери покой, докато не я вкара в леглото си, където щеше да остане дълго за един безкраен и жесток любовен маратон.

Но тя носеше име, което само да се споменеше, и той се вбесяваше. Семейството му беше опустошено заради Рене, а това нито щеше да забрави, нито да прости. Прошката беше невъзможна, след като всеки ден живееше с резултатите от дезертьорството на Ги. Майка му се затвори в себе си и вече представляваше само черупката на някогашната жена. Не напусна спалнята си близо две години и сега дори отказваше да излиза извън къщата, освен ако имаше назначен час при лекаря в Ню Орлиънс. Грей изгуби баща си, а всъщност и майка си.

Ноел беше безмълвна, тъжна сянка на жена, която почти не излиза от своята стая. Само Алекс Чилит успяваше да предизвика у нея нещо като усмивка и искрица живот в сините й очи.

Много отдавна Грей беше предусетил, че Алекс е влюбен в майка му, но ситуацията беше безнадеждна. Не само заради очевидната преданост на Ноел, но самата тя, дори да се е досещала, не го беше показала. Беше омъжена за Ги Руйяр и точка по въпроса. За развод и дума не можеше да става. Понякога Грей се чудеше дали Ноел още се надява, че Ги ще се върне. Самият той отдавна се беше простил с тази надежда. Ако Ги е имал намерение да се върне, нямаше да изпрати онова писмо, което Грей получи два дни след неговото изчезване. Беше изпратено от Батън Руж в деня на заминаването му и сбито и ясно, без нито една лична бележка, упълномощаваше сина си. Даже не го беше подписал „С обич, татко“, а се беше ограничил със служебното „Искрено ваш, Ги Руйяр“. Когато го прочете, Грей разбра, че Ги е изчезнал от живота му завинаги, и очите му се напълниха със сълзи за първи и последен път.

Не можеше да си представи какво би правил без Алекс през първите тежки месеци, когато се бореше със зъби и нокти да затвърди позициите си пред акционерите и директорските бордове. Алекс го беше превел през плитчини, пълни с подмолни скали, направи всичко по силите си, за да му помогне да успокоят Ноел и Моника. Алекс също тъгуваше за загубата на най-добрия си приятел. Двамата бяха израснали заедно и бяха като братя. Алекс остана потресен, че Ги е стигнал дотам да изостави семейството си заради Рене Девлин и да замине, без да се сбогува дори.

Някак си сега Моника беше по-силна, отколкото преди. Не беше толкова емоционално неуравновесена и толкова зависима от другите. Тихо и кротко се извини на Грей за опита си за самоубийство и го увери, че повече никога няма да направи нещо толкова глупаво. Наистина беше по-силна, но същевременно и по-хладна, сякаш онзи пристъп на болка и мъка смири свръхчувствителността й и тя стана спокойна, но същевременно далечна и резервирана. Заинтересува се от неговата работа и постепенно се превърна в безценен помощник, на чиито преценки и способности се доверяваше напълно, но си остана почти толкова затворена, колкото и Ноел. Излизаше и държеше на външния си вид. Ходеше редовно на фризьор и се обличаше добре. Но нямаше приятел. Отначало Грей си мислеше, че я притеснява опитът й за самоубийство, и си отдъхна, когато белезите се позаличиха. Но поведението й не се промени и в края на краищата той осъзна, че не притеснение я задържа вкъщи. Чисто и просто Моника не искаше да се сближава с никого. Ако се налагаше заради бизнеса, не се противеше, но упорито отклоняваше всяко негово предложение да се спусне отново по любовната писта. За да запази доверието й, не му оставаше нищо друго, освен да й показва колко много разчита на нея в работата и да й плаща голяма заплата — веществено доказателство за незаменимите й качества, като по този начин й внушаваше чувство за независимост.

Миналата година обаче новият шериф Майкъл Макфейн я склони неизвестно как да излезе с него. Оттогава се виждаха сравнително често. На Грей така му олекна, че щеше да се разплаче. Може би Моника се стремеше към нормален живот въпреки всичко.

Не, никога нямаше да забрави какво причини една Девлин на семейството му. И с малко късмет повече никога нямаше да види Фейт Девлин.

„Благодаря.“ Произнесе една-единствена дума и не попита изобщо кой тропа на вратата й. Беше хладна и загадъчна, наблюдаваше го, като че ли й беше забавно, без да трепне от заплахите му. Ако сама не си беше тръгнала, щеше да я отпрати под конвой за втори път. Щеше да повика шерифа, защото ако я докоснеше, щеше да изгуби контрол и го знаеше.

Беше жена, а не детето, което помнеше. И по-рано беше съвсем различна от другите в семейство Девлин: витаещо в облаците горско създание, родено, за да бъде изкусителка също като майка си. Някой нещастник очевидно се беше заблудил, тъй като сега беше Харди, което означаваше, че е омъжена, въпреки че не носеше венчална халка. Забеляза ръцете й — тънки, изящни и добре поддържани, и някак си се зарадва цинично на липсата на венчална халка. Рене също не носеше; щеше да наруши стила й. Дъщеря й очевидно се чувстваше по същия начин или поне когато пътуваше без незнайния господин Харди.

Изглеждаше преуспяла, значи като котка беше паднала на крака. Грей не беше изненадан. Специалният талант на жените Девлин беше да си намерят кой да ги издържа. Съпругът й навярно беше дойна крава, горкият мухльо! Позачуди се колко ли често изоставя съпруга си, за да скита.

Недоумяваше и защо се е върнала в Прескът. Тук нямаше никого, нито семейство, нито приятели. Семейство Девлин нямаха приятели, а само жертви. Тя би трябвало да е наясно, че няма да я посрещнат с отворени обятия. Сигурно се е надявала да се промъкне, без да я забележат, но местните хора имаха слонска памет, освен това приликата с майка й не можеше да остане незабелязана. Рюбин я познал в мига, когато си свалила слънчевите очила. Отърва енорията от тази паплач Девлинови за втори път, при това с много по-малко неприятности, отколкото преди дванайсет години. Само че би предпочел тя да не се беше завръщала изобщо и да не беше пробуждала яркия спомен за неволната му реакция към нея, и образът на малкото момиче да не беше изместван от образа на жената. Искаше му се никога да не беше чувал мекият й хладен глас да произнася: „Благодаря“.

* * *

Фейт шофираше уверено по тъмния път, въпреки че вътрешно се тресеше като желе. Не си разреши да се поддаде на чувствата си. Беше научила по болезнен начин какво е мнението на Грей Руйяр за нея. Нямаше да му разреши да я нарани отново и да й наложи волята си. Освен да напусне мотела, друго не й оставаше, защото видя безжалостната решителност в погледа му и знаеше, че не блъфира. Защо да не я изхвърли, след като изхвърли цялото й семейство? Нейното мълчаливо примирение не означаваше, че той е победил.

Заканата да извика шерифа не я изплаши. Онова, което я изплаши и разгневи едновременно, беше разтърсващата й реакция към Грей. Дори след толкова години, след онова, което причини на семейството й, се почувства безпомощна, като че ли природата й беше първосигнална и съзнанието й изключваше в негово присъствие. Не се беше трудила, за да му разреши да я сложи под общ знаменател с боклука и да я изхвърли със светкавична скорост.

Денят, когато можеше да я сплаши, отдавна беше отминал. Кроткото, уязвимо дете умря през една гореща лятна нощ преди дванайсет години, Фейт си остана с кротък нрав, но се научи как да оцелява, как да се възползва от твърдата си воля, за да вземе от живота онова, което желае. Дори беше достатъчно самоуверена, за да отприщва от време на време огнения си темперамент. Желанието на Грей беше да се отърве от нея, но той допусна грешка. В най-скоро време щеше да разбере, че това, което му се е сторило като оттегляне, всъщност е само смяна на позицията за атака от друг ъгъл.

Не можеше да му позволи да я съсипе още веднъж. Не беше и въпрос само на чест. Все така нямаше представа какво се е случило с Ги, а това беше нещо, което не се забравя или пренебрегва.

В главата й взе да се оформя план и тя се подсмихна. Грей щеше да се окаже в засада, преди да се усети. Ще се премести да живее в Прескът и той нямаше да може да й попречи, защото щеше да се подсигури, без той да подозира. Едно време беше плаха и свита, но с годините си изгради желязно самоуважение. Щеше да покаже на целия град, който я гледаше отвисоко, коя е и после щеше да забрави миналото.

Щеше да докаже на Грей Руйяр, че от самото начало е грешал в преценката си за нея. Така силно желаеше точно това, че усещаше вкуса му, и това беше сладкият вкус на победата. Понеже като дете го беше обичала толкова силно и дълбоко, и понеже той беше безмилостният и суров съдия и екзекутор, така да се каже, след нощта, когато ги изхвърли от областта, той зае прекалено голямо място в мислите й. Това не беше нормално, тя трябваше да го забрави, но фактът беше налице: нямаше да се почувства по друг начин, освен като боклук, докато Грей не бъде принуден да признае, че тя е благоприлична, морална и преуспяла личност.

Не я интересуваше само съдбата на Ги. Може би така започна историята или може би беше скрила истината от себе си, но сега го осъзна.

Искаше да се върне у дома.