Линда Хауърд
Онази нощ (3)

Трета глава

— Снощи татко не се прибра вкъщи.

Моника стоеше до прозореца на трапезарията с изопнато от напрежение лице. Грей продължи да закусва; не губеше апетит при никакви обстоятелства. Ето защо Моника беше на крак от ранни зори, след като обикновено не изпълзяваше от леглото преди десет и дори по-късно. Нима е чакала цяла нощ Ги да се прибере? С въздишка се почуди какво очакваше Моника от него — да държи сметка на баща си как прекарва свободното си време и ако се провини, да го изпрати в леглото без вечеря ли? Откакто се помнеше, около Ги винаги се навъртаха любовници, въпреки че Рене Девлин безспорно имаше много по-голяма притегателна сила от другите.

Майка му Ноел ни най-малко не се интересуваше къде прекарва нощите си Ги, сякаш това не я засягаше, и се преструваше, че не знае за любовните похождения на съпруга си. И понеже Ноел не повдигаше въпроса, Ги си траеше. Би било различно, ако Ноел страдаше, но случаят съвсем не беше такъв. Всъщност обичаше Ги, но както Грей предполагаше, обичаше го по свой начин. Ноел изпитваше дълбоко отвращение към секса, ненавиждаше да я докосват дори случайно. Една любовница за Ги беше най-разумното решение в много отношения. Не се отнасяше зле към Ноел и въпреки че не се притесняваше да крие любовните си връзки, мястото й на съпруга беше непоклатимо. Тези взаимоотношения на родителите му напомняха европейските нрави, но Грей знаеше, че когато един ден реши да се ожени, подобно споразумение изобщо няма да приеме.

А Моника никога не успя да разбере как стоят нещата. Отнасяше се към Ноел болезнено покровителствено, така както на Грей и през ум не би му минало, въобразявайки си, че Ноел е унижена и наскърбена от изневерите на Ги. В същото време Моника обожаваше Ги и нямаше по-щастливо същество от нея, когато той й обръщаше внимание. Беше си изградила представа за семейството — всички силно привързани и любещи, родителите отдадени един на друг, и през целия си живот се опитваше да вмести своето семейство в тези представи.

— Мама знае ли? — попита спокойно той, въздържайки се от въпроса наистина ли Моника си въобразява, че на Ноел й пука, дори да знае. Понякога съжаляваше сестра си, но я обичаше и не би я обидил.

Моника поклати глава.

— Още не е станала.

— Тогава защо се тръшкаш? Докато стане, той ще се прибере и тя ще си помисли, че вече е излизал по работа сутринта.

— Но той е бил с нея! — Моника се обърна поривисто, за да го погледне, а очите й плуваха в сълзи. — С онази жена Девлин.

— Не знаеш къде е бил. Може да е играл покер цяла нощ.

Ги обичаше да играе покер, но Грей се съмняваше, че отсъствието му има нещо общо с картите. Ако познаваше баща си, а той го познаваше много добре, по-скоро беше прекарал нощта с Рене Девлин или с някоя друга жена. Рене би била глупачка, ако си мислеше, че Ги е по-верен на нея, отколкото на съпругата си.

— Така ли предполагаш? — попита Моника, горяща от желание да повярва на всяко извинение, освен на най-правдоподобното.

Грей вдигна рамене.

— Възможно е — също така беше възможно метеор да удари къщата същия ден, но подобна вероятност беше хипотетична. Доизпи кафето си и стана от масата. — Когато се появи, кажи му, че отивам в Батън Руж, за да огледам онзи имот, за който говорихме. Ще се върна не по-късно от три.

И понеже изглеждаше толкова отчаяна, прегърна я през раменете и я притисна до себе си. Някак си Моника беше родена без решителността и високомерната самоувереност на другите от семейството. Дори Ноел, колкото и да беше сдържана, винаги знаеше точно какво иска и как да си го вземе. Моника постоянно имаше безпомощен вид на фона на силните характери, с които се отличаваха всички в семейството.

Тя облегна тъмнокосата си глава на рамото му, както правеше, когато беше малка, и за всяка неприятност тичаше при по-големия си брат, ако Ги го нямаше. Макар и само с две години по-голям, винаги я беше закрилял, тъй като още от дете чувстваше, че й липсва неговата вътрешна твърдост.

— Какво да направя, ако е бил с онази повлекана? — попита тя с приглушен глас.

Грей преглътна раздразнението си, но все пак в гласа му пролича известна нервност.

— Нищо. Теб това не те засяга.

Тя се отдръпна като ужилена и го погледна укорително.

— Как можа да го кажеш! Аз се тревожа за него.

— Зная — постара се да смекчи тона си: — Загуба на време е, пък и той няма да ти е благодарен, че се бъркаш в работите му.

— Винаги заставаш на негова страна, защото си същият като него — сълзите й се затъркаляха бавно по страните й и тя се извърна. — Обзалагам се, че имотът в Батън Руж най-случайно има два крака и големи цици. Много добре, върви и се забавлявай.

— Непременно — отвърна той иронично.

Наистина отиваше на оглед, а как щеше да си запълни времето по-късно, беше друг въпрос. Беше силен, здрав, млад мъж, със сексуална енергия, която от тийнейджърските години не даваше признаци на укротяване. Един болезнен глад в слабините не му даваше мира. Вървеше му с жените и задоволяваше този глад, но с цинична откровеност си даваше сметка, че семейното богатство допринася доста за сексуалните му успехи.

Не му пукаше по каква причина някоя жена е с него — защото го харесва и изпитва удоволствие от тялото му, или защото хвърля по едно око към банковата сметка на семейство Руйяр. Причините нямаха значение, тъй като искаше само едно: меко, топло тяло под неговото, което да укроти бушуващата му похот и да му даде временно облекчение. Жена не беше обичал още, но определено обичаше секса и всичко, което носеше той: миризмите, усещанията, звуците. И най-вече изпадаше в транс в любимия си миг, онзи на проникване, когато чувстваше леката съпротива на женското тяло при неговия натиск, и после приемането, чувството, че е обгърнат с гореща, стегната, влажна плът. Господи, колко е хубаво! С изключително внимание се пазеше от нежелана бременност. Винаги имаше презерватив и го използваше дори когато жената го уверяваше, че взима противозачатъчни хапчета, понеже представителките на нежния пол лъжеха изкусно за подобни неща, а умният мъж не рискуваше.

Със сигурност не знаеше, но предполагаше, че Моника е още девствена. Въпреки че беше много по-емоционална от Ноел, все пак беше наследила от душевната нагласа на майка си — известно отчуждение, което досега държеше мъжете на разстояние. Тя представляваше тромава комбинация от характерите на родителите си. От Ноел беше получила хладна сдържаност, но без нейната самоувереност, а от Ги — емоционалност, без неговата прекомерна сексуалност. Грей, от друга страна, имаше сексуалния темперамент на баща си, съчетан със способността на Ноел да се владее. Колкото и да му се искаше секс, не робуваше като Ги на пениса си. Знаеше кога и как да каже „не“. Слава богу, изглежда, имаше също така и по-добър усет в избора си на жени от Ги.

Той подръпна един кичур от черната коса на Моника.

— Ще звънна на Алекс, за да видя дали не знае къде е татко.

Александър Чилит, адвокат в Прескът, беше най-добрият приятел на Ги.

Устните на сестра му трепереха, но тя се усмихна през сълзи.

— Той ще намери татко и ще му каже да си дойде вкъщи.

Грей изсумтя. Цяло чудо беше как Моника е доживяла до двайсет години и не е научила абсолютно нищо за мъжете.

— Не бих се обзаложил, но може би ще те успокои.

Възнамеряваше да й каже, че Ги е играл покер, дори ако Алекс знаеше номера на стаята му в мотела, където чукаше непрестанно цяла сутрин.

Отиде в кабинета, от който Ги управляваше огромните си капитали и където Грей се научи да ги управлява. Сложността на бизнеса и финансите го заплени толкова много, че на драго сърце пропусна шанса да стане професионален футболист и се гмурна стремително в света на бизнеса. За него не беше кой знае каква жертва. Знаеше, че е добър за спортна кариера, но няма изключителен талант. Ако беше отдал живота си на футбола, щеше да играе най-много осем години, при условие че с достатъчно късмет избегне травми, и щеше да получава добра, но не огромна заплата. В края на краищата стана ясно, че колкото и да обичаше футбола, бизнеса обичаше повече. Това е игра, която ще може да играе много по-дълго от футбола, ще натрупа много пари, при това ще я играе със същото безскрупулно настървение.

Въпреки че Ги би се пръснал от гордост, ако синът му беше станал футболист, Грей чувстваше, че е доволен, когато вместо спорта избра да се прибере у дома. За няколкото месеца, откакто Грей се беше дипломирал, баща му му даде страшно много знания за бизнеса, които не можеше да получи от нито един учебник.

Грей докосна полираната повърхност на грамадното бюро, в чийто ъгъл стърчеше голяма снимка на Ноел, заобиколена от по-малки негови и на Моника в най-различни възрасти, подобно на кралица със скупчени около нея поданици. Повечето хора биха си представили майка с деца, притиснати към нея, но Ноел не беше майчински тип. Утринната слънчева светлина падаше право върху фотографията и подчертаваше детайли, които иначе оставаха незабелязани, и Грей се загледа в спокойното лице на майка си.

Беше красива жена, но по съвсем различен начин от Рене Девлин. Рене беше слънцето, дръзко, горещо и ярко, докато Ноел беше луната, хладна и далечна. Имаше гъста права, черна коса, която носеше изискано подвита, и прекрасни сини очи, каквито нито едно от децата й не беше наследило. Не произхождаше от френските креоли, а от най-обикновено старо американско семейство и някои хора от енорията се чудеха дали Ги Руйяр не е сключил неравен брак. Но тя даде да се разбере, че е по-царствена от всеки креол, роден за подобна роля, и тези съмнения се разсеяха много отдавна. Единственият намек за миналото беше името му — Грейсън — нейното фамилно име, но то отдавна беше съкратено на Грей и повечето хора смятаха, че е кръстен така, за да прилича името му на бащиното.

Бележникът на Ги стоеше отворен върху бюрото. Грей се пресегна за телефона, преглеждайки назначените за този ден срещи. Баща му беше отбелязал среща в десет с Уилям Грейди, банкера. За първи път младият мъж изпита внезапна тревога. Ги по никакъв начин не допускаше жените да пречат на работата му. Никога не би отишъл на делова среща, без да се обръсне и без да се преоблече.

Набра бързо номера на Алекс Чилит и секретарката му отговори още при първото позвъняване:

— Адвокатска кантора „Чилит и Андерсън“.

— Добро утро, Андрея. Алекс там ли е?

— Разбира се — отвърна тя с жизнерадостно настроение, като позна веднага характерния дълбок глас на Грей, напомнящ сиво кадифе. — Знаеш какъв е. Трябва да стане земетресение, за да не се появи на вратата точно в девет. Ще те свържа.

Чу прещракване, но познаваше много добре Андрея, за да се заблуди, че шепне по интеркома. От дете ходеше много често в кантората и знаеше, че използва интеркома само пред непознати. Обикновено просто се извръщаше и високо извикваше към отворената врата на кабинета на Алекс, която се намираше точно зад гърба й.

Грей се усмихна при спомена за Ги, който се смееше, докато разказваше как Алекс направил опит да накара Андрея да се държи по-официално, както е редно в една правна кантора. Горкият Алекс нямаше никакъв шанс срещу своята секретарка. Тя дълбоко се оскърбила и станала толкова студена, че кантората се заскрежила. Вместо с обичайното „Алекс“ започнала да се обръща към него само с „господин Чилит“, интеркомът влязъл в действие и дружеските им отношения излетели през прозореца. Щом застанел до бюрото й, за да побъбрят, тя се изнизвала към тоалетната. Всички досадни дреболии, с които съвсем естествено се занимавала тя и което много го облекчавало, били стоварени на Алекс. Отивал по-рано в кантората и оставал до по-късно, докато в това време Андрея развила склонност да спазва изключително точно работното време. И дума не можело да става за друга секретарка. Правни секретарки не се срещали на път и под път в Прескът. За две седмици Алекс капитулирал позорно и Андрея още по-често започнала да подвиква през отворената врата.

Чу се отново прещракване и Алекс провлече лениво и добродушно:

— Добро утро, Грей. Защо си подранил?

— Не е толкова рано — винаги ставаше преди Ги, но повечето хора приемаха, че какъвто бащата, такъв и синът. — Отивам в Батън Руж да огледам един имот. Алекс, знаеш ли къде е татко?

Настъпи кратко мълчание от другата страна на линията.

— Не зная — последва още една предпазлива пауза. — Да не се е случило нещо?

— Снощи не се прибра вкъщи, а има среща с Бил Грейди в десет.

— По дяволите — изруга тихо Алекс и Грей усети тревога в гласа му. — О, боже! Не ми се вярва да… по дяволите!

— Алекс! — гласът на Грей стана твърд и рязък. — Какво има?

— Заклевам се, Грей, не ми се вярва да го е направил — завайка се окаяно той. — Сигурно не е. Сигурно се е успал.

— Какво да е направил?

— Спомена няколко пъти, но само когато беше пиян. И през ум не ми е минало, заклевам се, че говори сериозно. Господи, как е възможно?

Младият мъж така стисна слушалката, че пластмасата изпука.

— За какво е говорел?

— Да напусне майка ти — Алекс преглътна така мъчително, че дори Грей чу. — И да избяга с Рене Девлин.

Грей постави слушалката на мястото й много внимателно. Стоеше, без да помръдва, загледан в апарата. Не беше възможно… Ги не би постъпил така. И защо му е? Защо да бяга с Рене Девлин, след като си я чука, когато и както му падне? Алекс сигурно грешеше. Ги не би изоставил децата си или бизнеса си, но пък му олекна, когато Грей реши да се откаже от професионалния футбол, и тогава му проведе светкавичен и интензивен курс на обучение, за да го запознае с цялата работа.

Грей се вцепени. Отказваше да повярва, но беше реалист и недоумението му не трая дълго. Вцепенението започна да го отпуска, заместено от истинска ярост. Като змия, която напада, изтръгна телефона и го запрати към прозореца, от който се разхвърчаха стъкла, и се втурна към коридора.

* * *

Всички спаха до късно, с изключение на Фейт и Скоти. Щом му даде да закуси, излязоха от колибата и тръгнаха към потока, където той цапаше в плитката вода и гонеше раците. Никога не успяваше да хване някой, но играта му доставяше огромно удоволствие. Утрото беше великолепно. Слънчевата светлина проникваше през листата на дърветата ярка и златиста и шареше по водата. Миризмите бяха свежи и остри, изпълнени с хубави, чисти цветове, които премахнаха киселото зловоние на алкохол, полепнало в ноздрите й, излъчващо се от четиримата потънали в сън, за да се лекуват от нощните си подвизи.

Ако очакваше Скоти да запази дрехите си сухи, значи можеше да очаква и слънцето да изгрее от запад. Съблече шортите и блузката му, когато стигнаха рекичката, и го остави да се хвърли във водата само по гащички. Беше взела и други, за да го преобуе после. Закачи дрехите на един клон и нагази във водата близо до детето. Ако някоя змия се плъзнеше наоколо, той не знаеше, че трябва да се пази. Тя също не се страхуваше, но беше благоразумна.

Детето игра така час-два и после тя го вдигна и го понесе към брега, а той през цялото време риташе и се противеше.

— Не можеш да стоиш повече във водата — обясни му тя. — Виж, пръстчетата ти се набръчкаха като сушена слива — седна на земята и го облече. Не беше лесна работа с извиващото се и дърпащо се към водата дете. — Я да видим има ли катерички. Погледни горе на дървото!

Скоти веднага забрави водата и обърна нагоре ококорени от вълнение очи, за да търси катерички.

Фейт го хвана за пухкавата ръчичка и го поведе бавно през гората по криволичещата пътека към къщурката. Може би Рене ще си бъде вкъщи.

Въпреки че майка й и преди не се беше прибирала по цели нощи, Фейт винаги се тревожеше. Макар и подсъзнателно, живееше в постоянен страх, че една вечер Рене ще излезе и няма да се върне. Знаеше с горчив реализъм, че ако майка й срещне мъж с малко повече пари и той й обещае хубави дрехи и разни други работи, ще изхвърчи като тапа от къщи. Вероятно единствено Ги Руйяр я задържаше в Прескът, както и онова, което й даваше. Ако я зарежеше, тя щеше да се забави колкото да нахвърли дрехите си в един сак.

Скоти успя да зърне две катерички — едната скачаше по клоните, а другата се катереше по дървото, и радостно вървеше с Фейт. Но когато съборетината се изпречи пред очите им, разбра, че го води вкъщи, започна да издава недоволно сумтене и да се опитва да се отскубне от ръката й.

— Скоти, престани — скара му се тя, тътрейки го от гората към изровения път, който стигаше до колибата. — Точно сега не мога да играя повече с теб, защото трябва да пера, но ти обещавам да си поиграем на колички, когато…

Дочу шум от приближаващ се автомобил и първата й утешителна мисъл, докато се обръщаше, беше: „Мама си идва.“ Но от завоя не се появи крещящо червената кола на Рене, а черният спортен шевролет с открит покрив, с който Грей замести сребристия, след като се дипломира. Фейт се закова на място, забравяйки Скоти, Рене и всичко на света, а сърцето й замря, после започна да бие така силно, че почти й прилоша. Грей идваше тук! Толкова беше зашеметена от радост, че в последния момент се усети да дръпне Скоти в крайпътния буренак. „Грей“ — пееше сърцето й. Трепет разлюля коленете й и плъзна нагоре по стройното й тяло при мисълта, че наистина ще говори с него, дори ако само си промърморят по едно „здравей“. Не откъсваше очи от него, попиваше жадно всеки детайл, докато той се приближаваше. Макар и да беше полускрит зад кормилото, тя си помисли, че е по-слаб, отколкото когато играеше футбол, и косата му е малко по-дълга. Все пак очите му бяха същите — черни като грях и точно толкова изкусителни. Проблеснаха към нея, когато шевролетът ги подмина, и той й кимна рязко.

Скоти се извиваше и дърпаше, запленен от красивата кола. Обожаваше колата на Рене и Фейт внимаваше да го държи настрана, тъй като майка й се вбесяваше от малките мръсни отпечатъци на ръцете му върху лъскавата повърхност.

— Добре — прошепна Фейт все така замаяна. — Отиваме да видим красивата кола.

Запътиха се към корвета, спрял пред къщата. Грей се измъкна иззад кормилото, спусна единия си крак на земята, после другия и слезе от колата, толкова ниска, като че ли беше детско автомобилче. Прескочи двете разнебитени стъпала, блъсна рамката с мрежа и нахълта вътре.

„Той не почука — помисли си Фейт. — Нещо лошо се е случило. Той не почука.“

Тя се затича, теглейки Скоти след себе си, а той трудно подтичваше с малките си крака и шумно запротестира. Сети се за болното му сърце и душата й се сгърчи от ужас. Закова се на място и се наведе бързо, за да го вземе на ръце.

— Извинявай, милото ми. Без да искам те накарах да тичаш.

Гърбът я заболя от усилието да го носи, но не обърна внимание и отново се затича. В босите й краката се забиваха малки камъчета и при всяка стъпка се вдигаха облачета прах. Скоти й натежа и я забави. Кръвта бучеше в ушите й, в гърдите й се надигна страх, който почти я задуши.

Чу неясен, слаб вик и позна гласа на баща си, заглушен от по-дълбокия глас на Грей. Затича се още по-бързо и задъхана, най-после стигна до къщата. Дръпна рязко вратата с мрежа, която изскърца силно, и връхлетя вътре. Спря се вцепенена и примигваща в полумрака на стаята. Неописуеми крясъци и ругатни се завихриха около нея и тя сякаш пропадна в някакъв кошмарен тунел.

Едва си поемаше дъх, докато спускаше Скоти на земята. Той се притисна към нея и скри лицето си, изплашен от виковете.

Когато очите й привикнаха към тъмнината и бученето в ушите й утихна, започна да схваща смисъла на виковете, но по-добре да не беше разбирала нищо.

Грей беше измъкнал Еймъс от леглото и го влачеше към кухнята. С крясъци и псувни баща й се вкопчи в рамката на вратата в безплодно усилие да се спаси от Грей. Но не беше равностоен противник на младия, вбесен мъж и само преплиташе крака, за да запази равновесие, докато Грей го теглеше към средата на стаята.

— Къде е Рене? — изрева той, изправен заплашително над Еймъс, който се сви назад.

Сълзящите му очи се завъртяха, като че ли търсеше жена си някъде наоколо.

— Тука я няма — изпелтечи.

— Виждам, че я няма, тъпо копеле! Питам къде, мамка му, е тя!

Еймъс се клатушкаше напред-назад на босите си крака и изведнъж се оригна. Гърдите му бяха голи, цепката на панталоните му зееше отворена. Сплъстената му коса стърчеше на всички страни, беше небръснат, с кървясали очи, а дъхът му смърдеше на немити зъби и алкохол. В пълен контраст Грей се издигаше над него, висок и стегнат, със стоманени мускули, черната му коса беше сресана назад, бялата му риза трептеше от чистота, а панталоните му бяха шити по поръчка и му стояха превъзходно.

— Що си се разкрещял? Хич не ми пука кой е баща ти — изропта Еймъс. Въпреки че се наежи, се свиваше от страх, щом Грей помръднеше.

Ръс и Ники се изнизаха от спалнята си, но не направиха никакъв опит да помогнат на баща си. Да се счепкат с разярения Грей Руйяр не им беше в стила и изобщо не им беше в стила да атакуват човек, който ще им докара беля.

— Знаеш ли къде е Рене? — попита отново Грей с леден тон.

Еймъс почеса едното си рамо.

— Сигур е излязла — смънка навъсено.

— Кога?

— Че де да знам. Аз спях. Как да видя в колко часа е тръгнала!

— Снощи прибра ли се?

— Ами че да. Мамка му, какво ми говориш? — развика се Еймъс, а от заваления му говор стана ясно, че алкохолът още преобладава в кръвта му.

— Казвам, че твоята курвенска съпруга е заминала — кресна му Грей с изкривено от гняв лице, вените на шията му запулсираха.

Безумен страх проряза Фейт и зрението й отново се замъгли.

— Не — задъха се тя.

Грей я чу и обърна рязко главата си. Черните му очи искряха от ярост, когато се спряха върху нея.

— Поне ти ми се виждаш трезва. Знаеш ли къде е Рене? Снощи прибра ли се вкъщи?

Фейт завъртя сковано глава. Връхлетя я усещане за жестока катастрофа, ноздрите й се изпълниха с остра, жълта, парлива миризма на страх… нейния страх.

Той повдигна презрително устна и се видяха здрави бели зъби, когато изръмжа:

— Грешиш. Избягала е с баща ми.

Фейт завъртя отново глава и после сякаш беше без силна да спре. „Не!“ Думата отекваше в мозъка й. „Господи, моля те, не!“

— Лъжеш! — викна Еймъс, препъвайки се към разнебитената маса, където се стовари на един стол. — Рене няма да изостави мене и нашите деца. Тя ме обича. Оня твоя баща, дето гони курвите, е задухал нанякъде с друга…

Грей скочи като змия, която напада. Юмрукът му се заби в челюстта на нещастника и Еймъс се прекатури заедно със стола на земята. Столът се разпадна на трески под него.

Скоти с вопъл се прилепи до бедрото на Фейт. Тя така се вцепени, че дори не го прегърна, за да го успокои, и детето се разплака.

Като се олюляваше, Еймъс се изправи несигурно на крака и се заклатушка, за да бутне масата между себе си и Грей.

— Що ме удари, бе? — изскимтя той, държейки челюстта си. — Нищо не съм ти направил. Каквито и да ги вършат Рене и баща ти, не е по моя вина.

— Защо сте се развикали? — чу се преднамерено знойният глас на Джоди, онзи, който пускаше в употреба, когато искаше да примами мъж. Фейт погледна към входа на пристройката и очите й се разшириха от ужас. Джоди беше застанала в театрална поза на вратата с разрошена червеникаворуса коса, разпиляна по голите й рамене. Беше само с червени пликчета от ластична дантела и камизола, която едва покриваше гърдите й. Примигваше срещу Грей с престорена невинност, толкова безочливо фалшива, че душата на Фейт се сгърчи.

Лицето на младия мъж се изопна от отвращение, когато погледна към нея, и обръщайки й гръб, сви презрително устни.

— До довечера да ви няма тук — обърна се той към Еймъс с леден тон. — Усмърдявате земята ни и на мен ми писна да понасям вонята ви.

— Да напуснем ли? — изграчи Еймъс. — Богаташко копеле такова, не можеш да ни изгониш. Има закони…

— Наем не плащаш — усмихна се убийствено хладно Грей. — Законите не важат за онези, които не плащат. Разкарайте се оттук!

Той се обърна и тръгна към вратата.

— Почакай! — извика Еймъс. Паникьосано въртеше очи, сякаш търсеше просветление. — Не бързай толкоз. Може… може само да са отишли да се поразходят. Ами да. Рене ще се върне, няма защо да бяга.

Грей се изсмя грубо, оглеждайки мизерната подредба в колибата. Някой, вероятно по-малкото момиче, се беше мъчил да я поддържа чиста, но все едно се беше опитвала да задържи приливите и отливите. Еймъс и двете момчета, копия на баща си, гледаха Грей мълчаливо. По-голямото момиче все така се подпираше на рамката на вратата, като се стараеше да показва колкото е възможно повече от циците си. Малкото момченце със синдрома на Даун ревеше, притиснало се до краката на другата сестра. Тя стоеше като вкаменена и втренчено го гледаше с огромни, празни, зелени очи. Тъмночервената несресана коса висеше по раменете й, а босите й крака бяха мръсни.

Фейт, застанала съвсем близо до него, видя изражението му, когато погледът му регистрира обстановката, и най-накрая се спря върху нея. Сви се от болка. Той огледа живота й, семейството й, нея самата и ги оцени като безполезни.

— Няма защо да бяга ли? — подсмихна се той презрително. — Боже мой, доколкото разбирам, тя няма причини да се върне!

Настъпи тишина и той мина покрай Фейт, отвори вратата и после я затръшна. Моторът на корвета изрева страховито и след миг Грей го нямаше. Тя стоеше вцепенена насред стаята, а Скоти все така се притискаше към нея и плачеше. Трябваше да направи нещо, но какво? Грей каза да се махат и тази толкова чудовищна заповед я зашемети. Да се махнат ли? И къде да отидат? Все още не можеше да накара ума си да проработи. Насили се да вдигне само ръката си, тежка като олово, и да погали Скоти по главицата.

— Няма нищо, всичко е наред — промълви тя със съзнанието, че това е лъжа. Мама я нямаше и повече нищо нямаше да бъде наред.