Нора Робъртс
Падението на Шейн (9)

Осма глава

Искаше да си спомня всичко. Да запечата всеки миг, всеки звук, всяко ухание в паметта и сърцето си. Искаше да може да събужда отново и отново това невероятно чувство да бъдеш обичана, да те носят силни ръце, да бъдеш искана, желана с такава неистова нужда от толкова красив мъж. Всеки сантиметър от тялото ти да бъде изследван и целуван от умели и жадни устни. Не се интересуваше дали е нежен или груб, внимателен или нетърпелив. Нали я искаше!

Той спря за миг на стълбите. Устните му покриха нейните така, че всяка мисъл излетя в неизвестността, за да направи място на настоящето.

Със стон на задоволство, Ребека обви ръце около шията му и премина с устните си по лицето и врата му. Вкусът му бе невероятен. Обзе я такова желание, че тя се стресна. И това, помисли си, беше само началото.

Не се изненада, когато се хвана, че се мъчи да разкопчае копчетата на ризата му. Искаше да чувства кожата му, да го докосва, навсякъде и едновременно.

Шейн бе останал без дъх. Но от време на време се засмиваше, докато стигнаха до неговата спалня.

— Това ми напомня за снощи — той падна на леглото заедно с нея. По-точно върху нея. — Само че сега е по-хубаво.

— Не можеш ли да махнеш тези дрехи? — тя също се засмя, макар да й беше чудно, че е в състояние да се смее, когато желанието изпълваше всяка клетка от тялото й със сладка изнемога.

— Твоите са по-лесни — с едно движение Шейн смъкна халата й. Беше млечно бяла, с тънко тяло. Той простена и пое в устните си гърдата й.

Шокът от това действие я накара да извика. Заля я вълна от неочаквано, непознато, неизпитвано удоволствие. Макар да се мъчеше да запази съзнанието си ясно, за да запомни чувството, ръцете й бяха заети да свалят ризата от раменете му.

Всяка целувка, всяко докосване на жадната му, но умела уста, пронизваше сърцето й с хиляди стрели. И всяка стрела избухваше в истинска клада под кожата й и се разпространяваше с главозамайваща скорост.

Възможно ли е човек да остане жив след подобно преживяване, мислеше си Ребека. А как може да живее без него? Шейн я съблече за секунди и отново я покри с тялото си.

Сега настъпи паниката. Паниката от мисълта, че може да умре от удоволствие. Кожата й бе гореща и влажна, и тръпнеше под ласките на големите му нежни ръце. Подхвърлена като от огромна приливна вълна, Ребека се затъркаля по леглото в прегръдката му.

Шейн не можеше да се владее повече. Тази кожа, нежна като на бебе, тези удължени крайници, малките гърди с ябълкова форма. Можеше да помирише аромата на вода и сапун. Никога не бе предполагал, че простият сапун може да бъде толкова възбуждащ. Можеше да я изяде жива, на малки сладки хапки.

Тя тръпнеше под него, ръцете й го галеха по гърба и бедрата с бързи, нетърпеливи движения. Прекрасните златисти очи, които никога нямаше да може да прогони от мисълта си, бяха потъмнели като старо уиски и светеха като разпалени въглени. Където и да я докоснеше тя му отговаряше така, сякаш никога не е била докосвана? Мъркаше, стенеше, въздишаше.

Никоя от жените, с които бе имал връзки досега, не беше го карала да се чувства толкова силен, свободен, желан.

— О, Боже! — луд от нетърпение, той се понадигна, за да свали ботушите си. Ребека също се надигна и го обви с тялото си, докато покриваше с целувки гърдите, раменете и шията му.

— Побързай! — захвърли фланелката му тя и продължи да го целува. — Обичам тялото ти — потърка гърдите си до кожата му, което го подлуди. С ръмжене Шейн я повдигна в скута си. Устните му намериха нейните, очакващи го с дива страст. Желанието й влезе в него и се разля по жилите му като силно, чисто уиски.

Покри тялото й с целувки. Беше топла и влажна. Чувстваше я как омеква, а дишането й става все по-неравно. Ребека почувства, че е на ръба на полудяването, но от желание и нетърпение. Ноктите й се забиваха в гърба му, бедрата й танцуваха под неговите.

— Искам да бъда в теб — гласът му бе помътнял дрезгав, а тялото — устремено към нея. Не си спомняше ръцете му да са треперили досега. Сега трепереха. — Искам да те изпълня и да гледам как ти ме изпълваш.

— Бързо! — ръцете й бяха на бедрата му и го насочваха. О, отново да се чувства така, да знае, че ще полети! — Не мога повече! Не издържам! — Ребека се надигна, да го посрещне.

И той я облада с едно-единствено движение. И замръзна. Шок, недоверие, угризение, и всичко това примесено с далечния й вик, се завъртяха в главата му, докато проникваше през девствеността й. Тялото в ръцете му потръпваше. Шейн потърси очите й.

— Ребека! Господи! Не мърдай!

— Какво? — беше объркана, не на себе си. Сякаш бълнуваше. О, това невероятно усещане, да го чувства вътре в себе си, в тялото си, я изпълваше с чиста радост и триумф от силата си. — Какво? — повтори тя.

— Моля те, не мърдай — продума Шейн през стиснатите си зъби. Тялото му се тресеше като от треска. Мили Боже, тя бе толкова топла, и стегната, и влажна. — Няма да те боли повече — не можеше да си поеме въздух. — Само ми дай една минута.

— Какво? — отново попита Ребека. И с първобитен женски инстинкт обви крака около кръста му и се надигна.

— Недей!

Но естественият нагон взе надмощие и всичко изчезна под вълната, в коя го се удавиха и самоконтрола, и желанието да бъде внимателен и нежен. Безсилен да се съпротивлява, Шейн се гмурна в дълбините на удоволствието, като я накара да сподели с него френетичния ритъм на любовта, докато светът изчезна и единственото нещо на земята останаха техните две тела, слети в едно. Плът до плът, твърда и гореща, дъх в дъх, избухващ от пламналите в жарава дробове като нова звезда.

Сладкият, упойващ аромат на секс и неповторимото усещане за две тела, създадени от Бога, за да си принадлежат.

Тъмно удоволствие се надигна и го погълна. Изпразни всичко от съзнанието му, и го остави бездиханен, слаб и благодарен като дете.

Той се отпусна върху нея и се опита да събере останките от остроумието си.

— Извинявай — бе единственото, което успя да измисли. Беше прошепнато. Трябваше да направи нещо, да се премести поне, но дори и това не можеше. Нищо от богатия му любовен опит досега не можеше да се сравни с току-що преживяното.

Каза си, че сигурно е така, защото бе девствена, той не го очакваше и сега го изпълваха вина и смущение. Това го стресна.

— Трябваше да ми кажеш.

Сигурно имаше начин да я успокои, но не знаеше как.

— Да ти кажа какво? — попита тя, а гласът й бе толкова тих, че едва го чу.

— Нямаше да те насилвам. Нямаше да… По дяволите пак щях да те искам — намери сили да се надигне и да я погледне в лицето. Очите й бяха притворени, а устните — леко усмихнати. — Сигурно те заболя. Аз ти причиних болка.

— Не, не си. Чувствах се страхотно. И сега се чувствам така.

— Но…

— Човек винаги ли се чувства така? — тя изпусна дълга, доволна въздишка. — Толкова препълнен… Съвършен, като бог. И нищо не може да спре следващия още по-прекрасен момент. Това е така… — тя отново въздъхна. — Примитивно.

— Аз… Да. Не — какво всъщност искаше да каже? — Не мога да мисля точно сега.

Ребека се усмихна по-широко.

— Не бях сигурна как ще се чувствам, добре или зле. Но да си призная, чувствах се добре. А ти?

— Ти… — какво ставаше, по дяволите? Тази жена непрекъснато го объркваше и изненадваше. Ето, сега нито плачеше, нито беше разстроена, че е загубила девствеността си. Изглеждаше като котка, която току-що е закусила с цял аквариум червени рибки. Или табла с канарчета. Той бавно и внимателно започна да говори, но не толкова заради нея, колкото заради себе си. — Ребека, ти никога досега не си била с мъж.

— Защото не изпитвах интерес към когото и да е — тя намери сили, вдигна ръка и го прегърна. После усмивката й изчезна. — Защо, не бях добра, така ли? Какво направих? Нещо лошо? Не ти ли беше приятно с мен?

— Ти ме уби! — Шейн се претърколи и легна по гръб до нея, като покри лицето си с ръце. — Загубих контрол. Дори когато осъзнах, че си девствена, не можех да се спра. А би трябвало да мога.

Той изруга, сетне хвана ръката й, преди тя да е станала от леглото.

— Погледни ме. Погледни ме, ти казах! — повтори, докато очите й не се върнаха на неговите. — Нямам намерение да те оценявам, но ще ти кажа нещо. Искам те! Точно сега те искам отново и толкова много, че бих могъл да те глътна цялата. Дори не чувствам вина или угризения на съвестта. Ако знаех, сигурно щях да бъда нежен. Щях да взема мерки. Щях да те пазя.

— Но ти не ме нарани, Шейн! — тя вдигна ръка към лицето му и сърцето й трепна. — Не ти казах, защото си помислих, че ако знаеш, няма да го направиш. Мислех си, че сигурно ще предпочетеш някоя с повече опит.

— Коя си ти, по дяволите? — прошепна Шейн. — Защо не мога да те разбера?

— И аз все още работя по този въпрос — Ребека се наведе и докосна с устни устните му. Въздъхна, когато той я привлече към себе си. — Това бе най-хубавият първи път в живота ми. Искам да го почувствам отново. Ти си страхотен любовник!

— Откъде знаеш? А, Ребека? — той покри с целувки шията й. — Започвам да си мисля, че има нещо сбъркано с тези академични типове. Как така са те оставили да им се изплъзнеш?

Тя се засмя.

— Аз бях едно нищо. Повлекана — трудно беше да настоява да й повярва, сега, когато лежеше в прегръдките му, изтощена от любов. — Истинско посредствено нищожество, на което мъжете дори не спират погледа си.

Учуден, Шейн повдигна глава.

— Бебчо, с очи като твоите никоя жена не може да бъде посредствена. Не знам какво има в главата ти. Но очите ти са греховни.

Ребека премига искрено изненадана.

— Така ли?

— Така я — разсмя се той. — Май ще трябва да правим още много пъти любов. Тя затъпява остроумието ти — той приближи главата й и леко я целуна. — Ако нямах работа, която не търпи отлагане, бих започнал веднага.

Ребека плъзна ръце по гърдите му и обгърна кръста му.

— Не може ли да работиш по-бързо?

Сърцето му подскочи и му прималя. Желанието тръгна нагоре и преди да се е предал, той хвана ръцете й и ги целуна.

— Днес наистина ще работя много бързо.

 

 

И тя имаше работа, но остана в леглото, когато Шейн слезе долу. О, милият, щеше да яде студена закуска, помисли си и й стана приятно. Беше по-гладен за нея, отколкото за храна.

Беше го изкушила. Беше го объркала, помисли си с усмивка и очи, вперени в тавана. Беше го убила. Нали така каза. Какво хубаво нещо бе да си жена!

Колкото и да й се щеше да прекара цялата сутрин с него в леглото, беше доволна, че остана сама. Сега можеше да се върне отново към всеки сладък миг, да му се наслаждава и да го преживее, да се радва на всяко усещане, на всяка изненадваща ласка, от която тялото й изнемогваше.

Ребека Найт, детето-чудо, странното създание, което никой не поглеждаше, имаше любовник, за който жените биха убили човек.

И той, поне за малко, бе неин. С потисната въздишка, тя се протегна на леглото и се отдаде на спомените си за преживяното.

Той имаше лице на тъмен, мрачен ангел, ръце на фермер и тяло на… Е, защо е толкова консервативна и не нарече нещата с истинските им имена? Имаше тяло на бог.

А ако човек успееше да проникне под повърхността, която бе почти непробиваема, откриваше, че е мил в нежен. Непостоянен, наистина, но това само добавяше тръпка към всичко останало. Беше непокорен, упорит, беше от хората, които правят това, което са си наумили. Работят здраво, обичат семейството си, уважават миналото и корените си, и се надсмиват над себе си.

Дори можеше да готви!

По нейна преценка беше много близо до идеалния мъж. Не беше ли пръст на съдбата, че беше се влюбила точно в него?

Ребека рязко се надигна в леглото. Та това са книжни сантименталности, напомни си тя, преглъщайки с паника. Беше смесила емоции с физическо привличане. Беше поставила под един знаменател секс и чувства. Типична женска реакция. Секс равно на любов. Пфу! Глупости!

Знаеше много добре всичко това. Нали беше психиатър.

Много бавно легна обратно. Не, нищо не можеше да й помогне. Нито интелигентността, нито образованието, нито здравото чувство за реалност. Беше влюбена в него. Тя сложи ръка върху сърцето си. Беше влюбена в него безнадеждно. И то от пръв поглед. Знаеше го от мига, в който го зърна на летището. Опита се да го игнорира, да не му обръща внимание, да анализира трезво нещата, да ги нарече с други имена, да преодолее със силата на волята си неочакваното чувство.

Но то остана. Беше тук, в забързано биещото й сърце.

Е, и сега какво? Не много отдавна би побягнала като заек. Без съмнение, ако кажеше на Шейн за откритието си, той би побягнал като заек. Не беше ли това още един опит? Емоция, която щеше да прибави към другите, които си бе позволила? Единственото разумно действие в този случай бе да я приеме и да извлече от това, което предстоеше, най-доброто, на което бе способна.

Имаше още няколко седмици да се наслаждава и радва на мъжа, който можеше да има. Имаше и достатъчно опит, за да знае как ще живее, когато го загуби. Накрая можеше да я боли, но приемаше и болката. Защото много по-лошо от болката би било, ако не бе изпитала всичко това.

 

 

Бяха първите дни на септември. Наслаждавайки се на последната лятна топлина, Шейн тръгна към къщи. Беше мръсен, беше си ударил кокалчетата на ръката на един болт и сега тя леко кървеше. И се страхуваше, че мирише на тор, която бе разхвърлял цяла сутрин.

Но беше работил здравата и бързо, за да има два свободни часа на обяд. Смяташе да ги прекара с Ребека. Всяка минута от тях.

Знаеше, че се усмихва глупаво, но хич не му пукаше. Искаше я отново в леглото, и то, колкото може по-бързо. Искаше да види дали няма да открие нещо ново, или нещо повече. Беше сигурен, че никога досега не бе желал така жена, никога не беше си падал по която и да е толкова много, колкото по нея.

Винаги бе смятал любовта за удоволствие и забава. Но с Ребека тя отиваше далеч зад забавата и удоволствието. Беше като опиум, като наркотик или делириум. И той, подобно на закоравял и непоправим наркоман нямаше търпение отново да го поеме.

Тя седеше в кухнята на масата, очилата едва се крепяха на върха на носа й, а дългите й пръсти летяха по клавиатурата на компютъра. Той се усмихна и нещо остро и сладко прониза сърцето му, когато вдигна очи му се усмихна, а лицето й светна.

— Много си хубава — промърмори Шейн и едва сега забеляза, че се държи за вратата, сякаш да не падне. Имаше ли жена, която да бе разтрепервала краката му досега?

Ребека мълчеше. Не можеше дума да промълви. Никой досега не беше я наричал хубава. А той, освен че го казваше, личеше, че го мисли.

Шейн се усмихна и обърканият поглед изчезна от очите му.

— Е, ако можеше и да готвиш!

— Направих чай с лед.

— Добро начало! — може би щеше да разхлади приятно пресъхналото му гърло. Вдигна каната, наля си голяма чаша и я изпи на един дъх. Едва не се задави. Колко пликчета чай сложи, докторе?

— Около дузина.

Той поклати глава, с надеждата, че очите му ще си останат в орбитите. Течността, която трябваше да бъде чай, бе смъртоносна. Подейства му като удар на боксьор.

— Добре, добре, и без това се нуждаех от стимулатор.

— Извинявай. Нали знаеш, че съм напълно безпомощна в кухнята. Може би не трябваше да ги кисна три часа?

— Може би — Шейн остави внимателно чашата. Нямаше да се изненада, ако тя тръгнеше да марширува. — Можем да го разредим. Имам един бидон от петдесет литра на двора.

— Искаш ли да направя сандвичи? — тя стана, но Шейн я спря с ръка.

— Благодаря ти. Аз ще ги направя. Моля те, не ме доближавай. Мириша на най-лошото място на кравата.

Удивена от това, че кръвта й закипя, Ребека облиза устни.

— Ти си ужасно мръсен — рече тя. Харесваше й. — И много хубав. Свали си ризата.

Желанието се събуди в него.

— Я каква командаджийка! Много обичам такива жени — Шейн леко отстъпи назад. — Не искам да те докосвам. Ти си чистичка и спретнатичка, а моите ръце са целите в кал. Едва ли искаш да те изцапам.

Ребека погледна ръцете му и забеляза кръвта.

— Какво има?

— Нищо страшно. Одрах си кокалчето. Чакай да се измия.

— Аз ще го направя.

Тя взе ръката му, преди да успее да реагира. Изми внимателно раната, като мръщеше вежди. Беше му особено приятно да стои до нея, докато водата и ръката й нежно галеха неговата. Представи си как вземат душ заедно. Две мокри тела, гладка лъскава кожа, боцкащите иглички на душа.

— Мисля, че ще оживееш. Но трябва да си по-внимателен — Ребека намръщи носле. — Какво си правил всъщност навън?

— Разпръсквах тор — ухили се той.

Тя ококори очи.

— С ръце ли?

Шейн избухна в неудържим смях при въпроса и физиономията й.

— Не, скъпа, има си техника. Дори тук, на село.

— Радвам се да го чуя — тя се обърна с намерение да му помогне за обяда и се блъсна в хладилника.

— По дяволите! Не съм го правила от години! — свали развеселена очилата си. — Обикновено забравям, че съм с тях и през цялото време се блъскам в нещо.

Той учудено я изгледа.

— Мислех, че не забравяш нищо.

— Забравям само неща, свързани с мен. Я ме попитай за каквото и да е, ще ти отговоря от игла до конец.

— Вълна.

Тя се обърна с чинията с шунка, която бе извадила от хладилника, и учудено го погледна.

— Моля?

— Мисля да купя малко овце. Разкажи ми за вълната.

— Не се занасяй.

Той сви рамене и посегна да си вземе хляб.

— Значи открих нещо, което не знаеш.

Не беше необходимо да я погледне, за да види, че е присвила очи. Но можеше да го разпознае в гласа й.

— Животинско влакно, което образува защитна обвивка или руно на овцете и на други животни като камили или кози. Вълната се получава чрез стригане на руното на живите животни. Изпирането премахва мазните субстанции, които се рафинират и от тях се получава ланолин. Използва се в козметиката и медицината. Да продължавам ли?

Силно впечатлен, Шейн я загледа с любопитство.

— Извинявай, къде си учила, когато аз бях в горните класове?

— В един снобски колеж в Швейцария, ако сметките ми са верни.

— А те винаги са — промърмори той.

Тонът, с който тя изрече думите, промяната в поведението й, му подсказаха, че тук има нещо. Някаква тайна, която трябва да открие. По-нататък. Тя говореше за колежа така, както той за пържен дроб. С една дума, като за нещо много неприятно.

— Въпросът не е само във възстановяването на фактите. Ти много добре ги използваш и прилагаш. Как реши какво да следваш?

Въпросът му я завари неподготвена. Почувства се неудобно. Колкото и повърхностно да беше, предпочиташе неговият интерес да бъде насочен към тялото, отколкото към мозъка й.

— Преди всичко, беше ми наложено какво да уча. Родителите ми имаха много точна представа и амбициозни планове за моето образование. А след това аз наблегнах на това, което ми бе интересно.

Гласът й бе хладен и явно разговорът не й беше по сърце, но Шейн нямаше намерение да сменя темата. Той посегна към горчицата.

— Сигурно си сбърквала учителите си.

Ребека остана на място, с чинията в ръка.

— Те бяха подбирани така, че да работят с гениални деца.

— А моите родители бяха благодарни, ако не прекарвах цялата седмица в кабинета на директора. Твоите сигурно са били много горди с теб.

— Те и двамата имаха много успешни кариери. Баща ми е един от най-известните сърдечно-съдови хирурзи в страната, а майка ми е уважаван индустриален химик в голяма компания. Очакваха същото и от мен. Други въпроси?

Отново блатист терен, помисли си Шейн, като улови нотката в гласа й. Обърна се, погледна я и още повече съжали, защото видя отнесения й поглед. Искаше да я види засмяна.

— Само един — рече той. — Какво има под тази риза?

Тя въздъхна с облекчение и товарът падна от раменете му.

— Обикновеното.

— О, така ли?

Ребека се усмихна, докато слагаше чинията пред него.

— Искаш ли да провериш?

— Точно това ми мина през ума.

Тя отиде до далечния край на касата.

— След обяда.

Устните му се извиха, очите дяволито заиграха. Изглеждаше прекрасно застрашителен.

— Не искам да ям.

Той я последва, тя продължи да бяга.

— Много си бърза.

— Но трябва, за да си силен и да разпръснеш тора.

— Закусих много хубаво. Една обилна, късна закуска.

Почти я настигна и хвана, но тя отново му се изплъзна със смях.

— Знам.

Той протегна ръка и я обхвана през кръста. Когато я вдигна във въздуха, тя се заля в щастлив смях.

— Но аз съм по-бърз.

Беше му учудващо приятно. Държеше я само с една ръка. Приятно и възбуждащо.

— Защото се оставих да ме хванеш.

— Глупости! — той я целуна, сетне я обхвана и с другата си ръка и я завъртя три пъти във въздуха.

— Караш ме да се чувствам пияна като снощи — смеейки се, тя сложи глава на рамото му.

— Нека! — той продължи да я върти пак и пак и да се наслаждава на смеха и щастието й. Да чувства тялото й до своето. Беше така познато и близко, като завръщане у дома след дълго, дълго отсъствие.

 

 

— Пусни ме Джон. Глупчо! Джон, на теб говоря!

Главата й се въртеше, стаята също.

— Вечерята загоря!

Можеше да го усети. Ако не цялата вечеря, то дъното на тенджерата със сигурност. Можеше да помирише и него — миришеше на сладко, на пот и на животни. А под престилката бебето ритна леко корема й…

 

 

Паника и още нещо сви гърлото на Шейн. Той остави Ребека на пода, но не я пусна от ръцете си.

— Какво беше това?

— Същото, като снощи. Ето че отново се случи.

Лицето й бе бяло като платно, а гласът й тих и замечтан.

— В тенджерата има яхния. Донесе ли дърва за огъня? — С разфокусирани очи, тя притисна с ръка корема си. — А това тук е момиче. Джони ще си има сестричка…

Сетне, сякаш някой засили светлината на лампата, очите й се проясниха.

— Апаратурата! — тя се отскубна от ръцете му и бързо отиде в трапезарията. — Погледни! Само виж! Още по-силно от снощи. Толкова много енергия! Направо мога да я почувствам върху кожата си — като електрически убождания.

Докато Шейн гледаше, без да каже нищо, Ребека започна да върти разни копчета, да настройва датчици, монитори и да си мърмори. Погълната от работата, с бързи и точни движения, тя включи записващото устройство и започна да говори:

„Явление, наблюдавано в един часа, двадесет минути и пет секунди. Съвсем ясни индикации. Визуални и говорни.“

Сякаш разсеяна, Ребека прокара ръка през косата си и се опита да възстанови всичко, което бе станало.

„Общо чувство на комфорт, на щастие. На любов. Може би сексуалното възприятие е причинено от предварителна стимулация и е засилено от такава.“

Тя сложи пръсти на устните си и се замисли.

„Край на събитието в един часа двадесет и четири минути и петдесет и осем секунди, което прави четири минути и петдесет и три секунди и е най-дългото по продължителност, регистрирано досега.“

Сетне въздъхна дълбоко и изключи записващото устройство.

— И най-силното — прошепна още веднъж.

— Предварителна стимулация ли каза?

Ребека тръсна глава, за да пропъди мислите си и се обърна към него.

— Извинявай, какво?

— Така ли го нарече? Предварителна стимулация?

— Технически — тя отново оправи косите си. — Беше невероятно, абсолютно неправдоподобно. Снощи седях в кухнята и можах да видя промяната. Беше доста по-слаба. Имаше огън, въглени в печката, имаше пай на прозореца. Едно бебе плачеше горе. Шейн! — искрите в очите й сякаш се пръснаха и във въздуха. — Записах плача му на лента. Успях да го запиша — като притисна ръце към бузите си, тя се засмя. — Трудно ми беше да го повярвам, дори след като върнах записа няколко пъти. Затова извадих виното. Исках да отпразнувам успеха уж с един тост, който премина в няколко следващи. Исках да ти кажа тази сутрин, но нали се разсеяхме.

— Аха, разсеяхме се значи!

Най-накрая нотката в гласа му и гневният поглед в очите му стигнаха до съзнанието й. Огънят се отдръпна от лицето й. Видя, че Шейн е блед, лицето му изсечено, а очите гневни.

— Защо си сърдит?

— Защото това са глупости — отвърна той, предпочитайки да е ядосан, отколкото уплашен. — И освен това, защото не обичам да ме наричат предварителна стимулация или разсейващ фактор.

— Това не се отнасяше за теб.

— Не намесвай мен! И си запази степените и дипломите, без да объркваш моя мозък.

— Ти не си сърдит — тихо рече Ребека. — Ти си уплашен.

За миг очите му станаха убийствени.

— Имам си работа.

Тя тръгна след него и го хвана за ръката, преди да излезе от кухнята.

— Нали каза, че ще ми помагаш, Шейн. Даде ми дума.

— Остави ме — той я отблъсна. — Остави ме ти казах!

Но тя застана на пътя му и го препречи. Друг мъж щеше да я отмести с едно движение. Знаеше това. Шейн също имаше и силата, и повода. Но имаше и още нещо, което го правеше Шейн.

— Ти почувства същото, което и аз. Видя и чу същите неща. Мога да го прочета в очите ти.

Той я хвана, вдигна я и я отмести от пътя си като перце.

— Казах, остави ме.

— Кои са Джон и Сара? — тя въздъхна, докато той тръгна към кухнята. — Нейното име е Сара. Библейско, като моето. Кои са те, Шейн? Кои бяхме ние преди малко?

— Аз съм си същият. Този, който бях и преди малко. И ти също. Ако искаш да продължиш тази игра — без мен. Остави ме да изляза.

— Джон и Сара — повтори Ребека. — Това са Джон и Сара Макейд, нали? Може би ще открия имената им във вашата семейна библия?

Той рязко се обърна, отвори вратата на хладилника и взе една бира. Отвори ядосано капачката, хвърли я в коша и изпи половината на един дъх.

— Моите прадядо и баба.

Ребека въздъхна.

— Ясно. И те са живели тук, в тази къща. Точно те са се опитали да спасят младия войник от северната армия в деня на битката.

— Така казва историята.

— Това, което се случи преди малко… Ти си го изпитвал много пъти и преди, нали?

Той улови бързия поглед, който тя хвърли към компютъра си, и стисна зъби.

— Не. По никакъв начин няма да ме използваш като някоя лабораторна мишка.

— Добре, извинявай. Това те нервира, виждам — тя приближи и прокара ръце по раменете му. — Но мисля, че трябва да ти кажа нещо. От няколко години насам аз сънувам. Едни и същи неща. И сега знам, че в сънищата си виждах тази къща и тези хора.

Той надигна бирата, но не каза нищо. Ребека изчака за момент, учудена дали този вид споделяне не бе повече от онова, което бяха преживели сутринта в леглото.

— Сънищата са една от основните причини, заради които започнах изследванията си в тази област. Те бяха… Те са така истински. Шейн! Виждала съм тази стая, тази къща, такива каквито са били преди сто години. Виждала съм Джон и Сара. Не знам дали имаш някакви стари снимки, за да ги сравня с тях. Но мога да ти ги опиша в различните периоди от живота им тук, заедно. Дори мога да ти кажа това, което тя е чувствала, мислила, желала. Мисля, че ти можеш да направиш същото, но за Джон. Защото ние с теб сме Джон и Сара. Така както Каси е Абигейл, а Девин нейният шериф.

— Не — твърдо отвърна Шейн.

Какво беше това, една лъжа, защото той беше честен човек, или нежеланието да повярва в невероятното?

— Не вярвам в тези работи.

Ребека вдигна ядосано ръце.

— Ти да не мислиш, че съм си измислила всичко?

— Мисля, че прекалено много глупости се въртят в прекрасната ти главичка — за да охлади пресъхналата си уста, той отново отпи от студената бира. — А аз предпочитам реалността.

Можеше да му каже, че се заблуждава, но това щеше само да го ядоса още повече. И да го направи още по-неотстъпчив. Търпение, каза си Ребека. Търпение и отстъпчивост щяха да свършат повече работа в случая.

— Добре. Ще го оставим, докато не решиш, че можеш да говориш с мен за тези неща.

— Ти да не си ми лекуваш лекар!

— Не съм.

Гласът й бе напълно овладян. Той остави бирата.

— Искам те. Искам теб, разбра ли? Само теб. Ти и аз — хвана ръцете й и я привлече към себе си. — Сънищата са само сънища, а духовете се срещат единствено в лошите филми. Тъй че можеш да ги изхвърлиш от мислите си. Разсейващ фактор съм бил!

Почти я влачеше по стълбата и тя почувства объркано усещане за възбуда и тревога.

— Не беше оскърбление.

— Прекалено много личности има скрити в теб, прекалено сложен характер си ти за мен. Аз харесвам по-простите — той я сложи на леглото и започна да събува ботушите си.

— Аз не съм проста — отвърна тихо Ребека. — Не и по начина, но които мислиш.

— Ето, това е просто нещо! — той свали, ботушите си и се изправи, за да хвърли ризата и разкопчее колана си. — Искам те! Работих цяла сутрин като смахнат и непрекъснато мислих за теб. Това е просто, Ребека. И разбираемо. Това е най-важното!

Любовта, която изпълваше всяка клетка от тялото и съзнанието й, я накара да обвие ръце около него.

— Аз съм тук — прошепна тя, вдигна глава и намери устните му.

Приласка го, като сирото бебе, като бездомно животно. Галещи ръце, жадни, ласкави устни. Той си каза, че това, което чувства, желанието да потъне в нея, да прогони тревогите си, са следствие само от факта, че тази сутрин правиха любов. Но когато потъна в топлината й, когато ритъмът на любовния транс го повлече, разбра, че никога не е имало друга преди нея и няма да има след нея. В паметта му щяха да останат завинаги коприната на кожата й, вкусът на устните и звукът на гласа й.

А когато тя го посрещна и прие, един глас в съзнанието му нашепна, че никога повече няма да поиска друга, няма да може да притежава друга, освен нея. Дори когато навлезе в тъмния тунел на безкрайното удоволствие, нещо много отдалеч му повтаряше, че го очаква друго, много по-голямо и по-опасно падане.