Нора Робъртс
Падението на Шейн (8)

Седма глава

— И така играхме билярд — Ребека нагласяваше една от камерите си в кухнята на Шейн, докато Рийгън я наблюдаваше. — Той наистина е много добър. Свършихме едва когато затвориха заведението.

Рийгън помълча минута, сетне потърка ушите си, сякаш да чуе по-добре.

— Играхте билярд, значи. При Дъф!

— Аха. Първо щяхме да изиграем само една игра. След това станаха две от три, после три от пет и така нататък. Само че не можех да приемам всички тези мъже да ме черпят бира. Сигурно щях да се срутя.

— И мъжете ти купуваха бира!

— Е, поне така искаха. Но аз не позволих. Не съм толкова голям пияч — с присвити очи, Ребека се отдръпна, за да провери положението на камерата. — Шейн обаче се държа невероятно добре. Повечето хора побесняват, ако някой ги бие на собствен терен, и то в тяхната любима игра.

— Чакай, чакай! — вдигна ръка Рийгън. — Ти си била Шейн? Шейн Макейд на билярд? Така ли да го разбирам?

— Седем от десет игри. Знаеш ли как се пуска тази кафе машина?

Ти да видиш! Остави я за няколко дни и ела да гледаш какви ги е забъркала, помисли си Рийгън, Не може да направи едно кафе, но да бие Шейн на билярд може.

— Единственият човек, който може да го бие, и то с мъка, е Рейф. Никой обаче не може да бие Рейф.

— Аз ще мога — цъфна в усмивка Ребека. — Защото съм природно надарена. Така каза Чарли Дод.

— Чарли Дод? — Рийгън едва не се задави, но зареди кафе машината. — Ти си висяла с Чарли Дод и момчетата в бърлогата на Дъф и си играла билярд! Мили Боже! Какво, по дяволите, си търсила там?

— Празнувахме раждането на Миранда. И, освен това, тъй като спечелих облога, Шейн, ще не ще, трябва да ми помага с работата. Не е особено щастлив от това, защото е непробиваемо консервативен относно свръхестественото.

Все по-удивена, Рийгън се замисли.

— Но е човек, който държи на думата си. Може ли един страничен въпрос?

— Да?

— Какво щеше да стане, ако ти беше загубила облога?

— Щях да се целувам с Шейн в камиончето.

Рийгън разля водата, която наливаше в кафе машината.

— Господи! Ребека, какво става с теб?

С блуждаеща усмивка, Ребека се загледа мечтателно навън.

— Може пък да ми бъде приятно.

— Можело да й бъде приятно! Няма съмнение, че ще ти бъде — Рийгън попи разлятата вода и започна отново. — Скъпа, не искам да се меся в живота ти, но Шейн… Той е прекалено ласкателен към жените и освен това… Няма никакви намерения да завързва сериозни връзки.

Ребека спря да мечтае.

— Знам. Не се тревожи за мен. Може да съм живяла под похлупак и уединено, но не съм глупачка.

Тя се наведе и загука на бебето, което лежеше в количката си.

— Мисля, че се оправям много добре с него. Може да излезе роман от тази работа.

— Можело да излезе роман — повтори бавно Рийгън. — Мога ли да ти бъда полезна с някои съвети от моя опит в брачния живот?

— На теб разчитам — засмя се Ребека. — Надявам се, че ще ме осветлиш относно всички подробности, ако се наложи.

Рийгън прекара ръка през челото си, като си каза, че трябва да бъде разумна. И се сети, че насреща й стои не кой да е, а Ребека, най-разумният и рационален човек, когото познава.

— Значи смяташ да завъртиш роман с Шейн. Този същият Шейн Макейд, моят девер? Не говорим за друг човек, нали?

— Ъхъ — неспособна да устои, Ребека щипна Джейсън по меката бузка. — Все още го премислям, но той е много привлекателен и сигурно много способен — докосването й се видя недостатъчно, затова се наведе и целуна бебето на същото топло, меко местенце. — Ако имам намерение да завъртя роман, ще бъде с някого, когото харесвам, уважавам и който ми действа. Не си ли съгласна?

— Е, по принцип…

Ребека се изправи и я прекъсна с усмивка.

— А пък ако е опитен в леглото, какво по-добро от това. Хубавото лице и тяло не са всичко, но ако ги има, това си е направо подарък. Знам от теорията, че колкото е по-силно физическото привличане, толкова по-добър е сексът между двама души.

Кафе машината загъргори, преди Рийгън да намери думи, за да отговори на приятелката си.

— Ребека, любенето с един мъж не е нито научен опит, нито експеримент.

— В известен смисъл е — Ребека се разсмя и я прегърна през раменете. Изглежда просто нямаше начин да обясни, дори и на най-близката си приятелка, какво чувства. И как се чувства — свободна, желана, привлекателна.

— Престани да се тревожиш за мен, мамичко. Вече съм пораснала.

— Това е очевидно.

— Искам да използвам предоставените ми възможности, Рийгън. Много дълго време правех онова, което ми казваха и което очакваха от мен. Бях послушна. Вече искам да правя това, което аз желая — с лека въздишка, тя се завъртя из кухнята. — Няма защо да се тревожиш за мен. Защо мислиш, че избрах паранормалното за свое хоби? Всеки първокурсник по физика може да изчисли вероятностите. Целият ми живот бе ненормален и в същото време досадно нормален. Аз бях ненормалната.

— Не е истина! — гласът на Рийгън бе искрено възмутен и това накара Ребека да се усмихне.

— Ти винаги си ме защитавала, дори от самата мен. Само че е самата истина. Защото не е нормално едно седемгодишно дете да решава интеграли, нито да дискутира политическите последици от Кримската война с историци, и то на френски език. Всъщност, не съм сигурна какво е нормалното поведение на едно седемгодишно момиченце, защото никога не съм била такова.

Преди Рийгън да успее да проговори, Ребека тръсна глава и продължи.

— Бях натикана в науката прекалено млада. Нямах изградено собствено мнение, нито възгледи за живота. Не можех да им се противопоставя. Ти не знаеш какво е само да учиш и да учиш, без никакви игри и развлечения. Дори когато си бях в къщи, пак бях заобиколена от частни учители и преди да се осъзная целият ми живот бе превърнат в учение, изследвания, лекции — вдигна ръце, после уморено ги отпусна. — Спечели тази награда, вземи еди-коя си степен, и накрая се прибери у дома. Сама.

— Не знаех, че си била толкова нещастна — прошепна Рийгън.

— През целия си живот съм била — Ребека затвори очи. — Погледнато отстрани, звучи така патетично, че дори и малко смешно. Всъщност не беше честно. Аз имах и огромни предимства. Отлично образование, добри пари, уважение, възможности. Но предимствата могат да те хванат в капан, Рийгън. Също както и несгодите. Изглежда смешно да се оплаква човек, но е така. И ето че най-сетне правя нещо — с нескрито задоволство, тя си пое дълбоко дъх. — Нещо, което никой не очаква от мен, което ще даде на моите праволинейни колеги достатъчно храна за клюки. Но то ме очарова.

— Изцяло съм на твоя страна — Рийгън посегна да извади от бюфета две чаши. — Искам да кажа, че е чудесно, че си отделила време за себе си. Че те интересува нещо, което повечето хора смятат за ненормално. Или поне необикновено.

Ребека пое чашата с кафе.

— Но?

— Но Шейн не би трябвало да влиза в хобито ти. Той е най-милият мъж, когото познавам, но също така знам, че може да те нарани.

Ребека отпи.

— И това е възможно. Но дори и да се случи, ще бъде опит за мен. Никога досега не съм била достатъчно близка с мъж, че да бъде наранена. Не знам какво е.

Тя отиде до прозореца и погледна навън. Можеше да види Шейн на полето. Караше трактор. Точно както си го бе представяла. Не, не беше трактор, а балираща машина. Правеше бали от сено.

— Харесва ми да го гледам — промърмори тя.

— Те всички са много приятна гледка — Рийгън се приближи до приятелката си на прозореца. — И никой не е лесен за обичане — тя сложи ръка на рамото й. — Бъди внимателна.

Но Ребека си помисли, че много дълго време е била внимателна. И че вече е късно.

 

 

Тя дори не можеше да готви. Шейн за пръв път срещаше човек, който не може да направи нищо на печката, освен да стопли супа. Дори и това при Ребека бе изчислено с математическа точност. Кога да сложи и кога да вдигне тенджерката.

В началото нямаше намерение да я пуска в къщата си. Но сам бе влязъл в капана. После се оказа, че нейната компания му харесва. Беше сигурен, че в леглото ще му хареса още повече. Само причините, поради които бе тук, не му допадаха.

Апаратурата й бе пръсната навсякъде — в кухнята, в трапезарията, в гостната стая. Не можеше да прекоси собствената си къща, без да се сблъска с някоя камера или друг непознат апарат. Объркваше го фактът, че една толкова интелигентна жена действително вярва, че има духове и че дори може да ги снима.

Е, от присъствието й имаше някаква полза. Той готвеше, но тя пък чистеше. И освен това му беше необяснимо приятно, когато се върнеше от полето, да я намери седнала в кухнята да пише на своя портативен компютър.

Ребека твърдеше, че най-добре се чувства в кухнята. И въпреки че не различаваше тенджера от тиган, прекарваше повечето от времето си там.

Първата нощ Шейн не можа да мигне, измъчван от мисълта, че тя е долу, в хола. Само на една крачка от него. И макар че на другата сутрин бе със зачервени от безсъние очи и целият свят му беше крив, успя навреме да издои кравите и да се върне, за да приготви закуската.

После Ребека дойде в кухнята. Тя не ядеше кой знае колко много. Колкото едно птиченце. Но пиха заедно кафе и четоха сутрешния вестник. Ребека го разпитва за какво ли не. Господи, тази жена непрекъснато задаваше въпроси!

Все пак му беше приятно да си има компания. Някой, който изглежда добре, ухае приятно и те гледа с огромните си златисти очи, изпълнени с внимание и симпатия. Проблемът бе, че продължи да мисли за нея и когато отиде на работа.

Не можеше да си спомни друга жена да е заемала мислите му толкова дълго време. И така натрапчиво. Все неща, за което един мъж би трябвало да се притеснява. Шейн Макейд не обичаше да се притеснява. Освен това не беше свикнал да мисли за жени, които дори не му обръщаха внимание.

Бе просто въпрос на настройка. Поне той така си втълпяваше. Ребека му беше на гости, а джентълмените не се възползват и не досаждат на гостите си. Ето защо му се искаше колкото може по-скоро тя да напусне къщата. Тогава нямаше да има угризения.

Стига да успееше да прогони образа й от мисълта си. Непрекъснато я виждаше как седи в кухнята с компютъра в скута, очилата й падат на носа, зад стъклата очите й са съсредоточени, а дългите й стройни крака са кръстосани в глезените. Ако можеше да изтрие този образ, нямаше да страда.

Но, по дяволите, как можеше да не мисли за нея, ожесточено търкаше тенджерата той.

Когато я блъсна за трети път, Ребека вдигна глава впери очи в него.

— Шейн, престани да готвиш.

— Щом ти не го правиш — промърмори той.

— Мога да поръчам нещо по телефона.

Той се обърна и я изгледа иронично.

— Тук не ти е Ню Йорк, скъпа. Никой не разнася пици по домовете.

— О! Все забравям — тя въздъхна и нагласи очилата си.

От него се излъчваше радиация. Всъщност, от него винаги се излъчваше нещо. Той бе най-вълнуващият мъж на света. Най-жизненият, когото бе срещала.

Но точно сега изглеждаше напрегнат. Сигурно има проблеми с кравите. Изпълнена със симпатия, Ребека стана, приближи към него и започна да разтрива раменете му.

— Сигурно си имал тежък ден. Вероятно е уморително толкова време да си на полето, а после да се занимаваш и с добитъка.

— Затова пък така по-лесно се спи — промърмори през зъби той. Ръцете й само усилваха напрежението в уморените му мускули.

— Прекалено си напрегнат. Защо не седнеш? Ще отворя някоя консерва и ще направя сандвичи.

— Не искам сандвичи.

— Но това е единственото, което умея да правя.

Той се обърна и я хвана здраво за раменете.

— Искам теб.

Сърцето й подскочи като птиче, качи се в гърлото и после се върна на мястото си.

— Мисля, че се разбрахме по този въпрос — тя не преглътна мъчително, не трепна. По-лесно можеше да посрещне раздразнението в очите му, отколкото желанието. — Ти се съгласи, че отношенията ни ще бъдат само професионални.

— Много добре знам — очите му, зелени и яростни, приковаха нейните. — Но не ми харесва.

— Разбирам. Но не ти ли идва на ум, че всъщност си ядосан, защото не реагирам по начина, но които очакваш да реагират жените?

— Сега не говорим за жените. Говорим за теб. И за мен. Тук и сега.

— Говорим за секс — отвърна Ребека и стисна ръцете му, преди да се отдръпне. — И аз го обмислям.

— Обмисляш ли го? Как? Както обмисляш дали да вечеряш пиле или риба? Слушай, не познавам друго толкова студенокръвно същество като теб — идеше му да я удуши.

— Ще се справиш — със свиване на раменете тя се върна на масата и седна.

Щял да се справи, помисли си той и отново кипна.

— Означава ли това, че ще ме осведомиш, когато приключиш с обмислянето и вземеш решение?

— Можеш да бъдеш сигурен, че ще бъдеш първият, който ще научи — отвърна тя и си сложи очилата.

Битката беше тежка. Беше истинска война. Война, която Макейд можеше и да не спечели. Причината бе, че тя много добре го разбираше. Ами добре тогава! Щеше да й даде да разбере и се надяваше да се хване на примамката.

— Знаеш ли? И аз, като премислих, реших, че може би си малко студена за моя вкус. И определено кльощавичка. А пък аз си падам по по-горещите и закръглени.

Тя усети как челюстта й провисна от изненада, но бързо се окопити.

— Добър удар, фермерче. Неочакван и оскърбителен. Сигурна съм, че винаги имаш успех с този номер — насили се да му се усмихне. — Но ще трябва да измислиш нещо по-добро.

— Още сега отивам да мисля.

Тъй като явно не можеше да победи дори на собствения си терен, Шейн излезе. Всичко, от което се нуждаеше, бе да навие някой от братята си да се сбият. Знаеше, че ще му олекне.

Ребека въздъхна, свали очилата и потърка слепоочията си. Бяха един на един, помисли си тя. Откъде можеше да знае, че едва сдържаният гняв, желанието и вродената му арогантност ще бъдат толкова възбуждащи, така главозамайващи? Почти беше се предала. В мига, в който той се завъртя и я сграбчи в ръцете си, беше готова да изпрати по дяволите всичките си съмнения и да се остави на водовъртежа, който я влечеше към така примамливото дъно. Но…

Трябва да има някакъв начин да овладее ситуацията, при този негов непостоянен, променлив нрав. Трябваше да спечели. И колкото знаменито да звучеше това на теория, развитието на нещата всъщност я плашеше.

Ако Шейн само знаеше, че тя всъщност очаква той да се успокои и да бъде сигурна, че е наясно с чувствата си. Защото знаеше, че ако е спокоен, ще бъде нежен и чудесен любовник. А ако е нетърпелив и на границата, ще бъде неспокоен, нетърпелив и искащ.

Така че и двамата би трябвало да почакат, за да настъпи точно подходящия момент. Тя имаше особено важни и лични причини за това.

Ребека седна и затвори очи. Сега беше така спокойно, без емоционалните вихрушки, които Шейн създаваше около себе си. Липсваше й все пак. Но откри, че й е много приятно да се отпуска тук, в тази стая, в тази къща. Дори скърцането на дъските на пода й бе приятно. И пушекът на горящите дърва, миризмата на яхнията, вряща на печката, уханието на канела и ябълки от току-що опечения пай, шумът от разсипването на въглените зад вратичката на печката. Тези неща правят от къщата дом, в края на краищата…

Изведнъж Ребека замръзна. Очите й останаха затворени, но тялото й се напрегна като опъната тетива. Осъзна, че никой нищо не готви, на печката не къкри тенджера, не горят дърва. Тогава как можеше да долавя подобни миризми? Нямаше запален огън, тогава откъде идва шумът на разпадащите се въглени?

Тя отвори бавно очи. За миг й се стори, че стаята плува и зрението й е замъглено. Но сред мъглата видя желязна печка и огън в нея. На перваза на прозореца имаше тавичка с пай, от които се вдигаше пара, а слънцето се промъкваше през стъклото и си играеше с прашинките във въздуха. Едно мигване и всичко изчезна.

Видя плочките на пода. Чу бръмченето на хладилника.

И все пак ароматите бяха така ясни, чисти, силни. Като ехо в мозъка, помисли си Ребека и чу плач на бебе.

— Е, добре — каза си тя, тръпнеща. — Нали го искаше. Ето сега, по всички личи, че го постигна.

Като се изправи бързо, тя се втурна към всекидневната. Сред старинните удобни столове, книгите по лавиците и другите мебели, бе апаратурата й. Нямаше регистрирано спадане на температурата, но енергийното поле бе променено. Не бе нужно да поглежда датчиците, за да го установи, усещаше го. Във въздуха прескачаше електричество и то караше косата на врата й да настръхва. Знаеше, че не беше сама.

Бебето продължаваше да плаче.

Притиснала трепереща ръка до устните си, Ребека включи записващото устройство. Дали щеше да чуе този плач, когато отново пуснеше лентата? Вратата на една от спалните горе тихо се затвори.

Чу скърцането на люлка върху пода. Плачът стихна.

Бебето бе залюляно, помисли си Ребека, почти зашеметена от задоволство. Успокоено, обградено с любов. Точно това чувстваше в енергията, трептяща във въздуха. Това бе необикновеното, което ставаше. Къщата бе пълна с любов. Дълбока, всеотдайна и вечна. Къщата бе изпълнена и жива с нея.

Сълзите потекоха по лицето й. Топлината на тази любов я обгърна.

Когато отново всичко бе спокойно, когато отново остана сама, тя включи магнетофона и провери записа. Сетне документира всички подробности относно преживяното и го качи на диска.

Накрая извади бутилка вино от хладилника, за да отпразнува своя успех.

 

 

Беше почти полунощ, когато Шейн се върна вкъщи. Ребека стоеше точно там, където я бе оставил. Той успя да потисне до известна степен яда си. Никой не се заинтересува от евентуален бой, а Девин дори се шегуваше с лошото му настроение.

Страхуваше се, че то ще се върне, когато отново я види, седяща усмихната, с коса, паднала на челото и очила, смъкващи се по носа.

— Защо не си почиваш?

— Защото съм обсебена — отвърна бавно Ребека. — Здрасти.

— Здрасти — веждите му се събраха в една черта, когато забеляза, че бузите й са зачервени, а очите светят. — Какво правиш?

— Играя си с духовете. Но твоите са много по-приятелски настроени от онези в къщата на Барлоу.

Шейн приближи. И тогава видя до компютъра бутилката вино. Празна. И една полупълна чаша до нея. Погледна я още веднъж и се разсмя.

— Ти си се надрънкала, доктор Найт!

— Значи ли това, че съм пияна? Ако значи, то ще трябва да се съглася с твоята диагноза. Аз съм много, много, много надрънкана — тя вдигна чашата и се опита да отпие, без да я излее върху блузата си. — Не знам как стана. Сигур… — хлъц! — Сигурно щото нямам тренинг.

Господи, колко беше сладка! Седеше си кротко и очите й светеха като звезди, ярки и огромни. Усмивката й бе… Е, добре, де, доста глупава. Беше му приятно да види, че и тя понякога изглежда глупава. Само понякога.

— Чакай малко — Шейн протегна глава и повдигна брадичката й, която клюмаше. — Яла ли си нещо?

— Не. Не мога да готвя — прозвуча й толкова смешно, че избухна в гръмък смях. — Здрасти.

— Добре, де, каза го вече. Здрасти — беше невъзможно да й се сърди. Изглеждаше толкова сладка. И така неправдоподобно пияна. Той взе очилата от края на носа й и ги остави встрани. — Хайде да те заведа горе, бебчо.

— Няма ли да ме целунеш? — при това почти се плъзна от стола.

С добре тренирано движение Шейн успя да я хване, преди да падне.

Може да беше пияна, но имаше дяволски добра координация. Преди да се усети, устните й се залепиха за неговите в дълга, всепоглъщаща целувка, която му взе ума и го остави без дъх.

— Мммм… Колко си вкусен! — опиянена от устните му и от виното, което въртеше главата й, Ребека вдигна ръце и ги обви около врата му. — Ела, мили! И ме целуни отново. Това кара главата ми да се върти, а сърцето ми да спира. Искаш ли да видиш? — тя взе ръката му и я сложи на гърдите си. — Чувстваш ли нещо?

Разбира се, чувстваше, че ще изскочи.

— Престани — той беше объркан и трябваше да издържи на това шеметно хлъзгане към пропастта. — Ти не си на себе си, скъпа.

— Чувствам се чудесно. Не искаш ли да ме почувстваш?

Този път поведението му не бе чак толкова възпитано. Той отново я вдигна и не можа да избегне целувката, която Ребека отново успя да залепи на лицето и шията му.

— Стига, Ребека! — гласът му бе дрезгав, а тялото напрегнато. — Дръж се прилично!

— Не искам! Вечно това „дръж се прилично“! Писна ми! Искам да избягам от него заради теб! — повече с ентусиазъм, отколкото с финес, тя посегна към копчетата на ризата му. — Харесва ми как изглеждаш без риза. Мускулите ти… Нека да ги пипна.

Сега Шейн направо ругаеше, докато я носеше през стаята.

— Ще си платиш за това, скъпа! Кълна ти се. Не знаеш какво те чака утре. Махмурлукът е нещо страшно. И не прощава.

Тя се кикотеше, махаше с крака и завираше ръце в косата му. Тежеше колкото едно дете, но мускулите му трепереха. Не от тежестта й, разбира се. Краката почти не го държаха. Едва не извика, когато тя захапа ухото му.

— О, обожавам тази къща! Обичам я. Обичам и теб. Обичам всичко на Макейдови. Може ли да пием вино в леглото?

— Не. Ти по-добре… — направи грешка, че я погледна. Устните й отново намериха неговите. Е, благороден или не, той все пак беше мъж. По тялото му премина тръпка, гореща и разтърсваща. Шейн простена и спря насред стълбите, защото загуби себе си в омаята на тези сочни и желани устни. — Ребека — името й прозвуча като молитва. — Подлудяваш ме.

— Винаги съм искала да подлудя някого. Сетне мога да го излекувам, нали съм психиатър — като се притисна към него, тя отново се изсмя. Пръстите й зашариха по врата му, под яката на ризата. Кожата му пламна и се овлажни.

— Целуни ме! Още! Както ти можеш, когато зъбите ти стигат до езика ми. Обожавам да го правиш.

— О, Боже! — обръщението му към Бога бе абсолютно искрено.

Повтаряше го отново и отново, докато я носеше през гостната стая. Намерението му бе да я занесе до леглото и много бързо да излезе. Дотолкова, доколкото позволяваше изгарящото го желание.

Но тя го дръпна и събори върху себе си на голямото меко легло. Точно отгоре си.

— Колко ми е хубаво! — въздъхна Ребека.

— Господи! — простена жално Шейн. Това, което бе останало в главата му, се изпари. Само кръвта бушуваше и блъскаше в слепоочията му. Помисли си, че очите му ще изскочат от орбитите си, когато тя взе ръцете му и ги прокара по тялото си.

— Не искам да правя това — дишаше с мъка и се мъчеше да не се поддаде на желанието да разкъса дрехите й.

— И аз. Хайде да свалим тези панталони! По-скоро!

Ръката му хвана нейната, която се опитваше да намери ципа на джинсите му. Той се вгледа в светналото от желание лице под него и с огромно усилие си напомни, че има правила, които трябва да бъдат спазвани.

— Искам да спреш, веднага! — не особено внимателно хвана ръцете й, вдигна ги над главата й и ги прикова към постелята.

Единственият проблем при тази поза бе, че тялото му бе плътно прилепнало към нейното. А тя, по дяволите, изобщо не стоеше мирна.

— Дръж си ръцете, дявол те взел!

Ребека се усмихна, експериментирайки с усещанията, които си проправяха път през опияняващата мъгла в главата й. Размърда изкусително бедра.

— Обещавам да не ти причиня болка — изсмя се кратко, защото знаеше, че тези думи обикновено ги казват мъжете. — Изглеждаш толкова уплашен. Хайде, целуни ме.

— Би трябвало да те удуша — но я целуна, не толкова, за да не я разочарова, а защото го искаше. И целувката бе сурова, дива и само малко многозначителна. Когато успя да се отдръпне, очите й бяха натежали от желание и леко изцъклени. Но устните й го примамваха и изкушаваха.

— О-о-о-ще!

Тялото му се изви.

— Ще ти го напомня, Ребека, когато правя любов с теб. Сигурно ще се опитваш да бъдеш студена и подигравателна, но аз ще ти напомня всеки миг. И преди да съм свършил, няма да знаеш дори името си.

— Добре — промърмори Ребека, а очите й се затвориха. — Добре — сетне се прозя и заспа.

Шейн остана още няколко минути, като се бореше да си възвърне спокойното дишане и самообладание. Усещаше повдигането на гърдите й, нежните извивки на тялото й, лекото плъзгане на ръцете й.

— Поне няма да ме мразиш утре сутринта, бебчо — тихичко прошепна той и стана. — Но аз може и да те мразя — и я покри с одеялото, като я остави облечена и дори с обувките да спи на леглото.

 

 

Той обаче не заспа цялата нощ. Въпреки това стана преди изгрев-слънце, както през целия си живот досега. Само че тази сутрин не си подсвиркваше. Погледна сърдито към стаята на Ребека, преди да слезе в кухнята и да се заеме с ежедневните си задачи.

Ако двамата студенти от четвърти курс, които му помагаха през ваканцията, забелязаха лошото му настроение, то бяха достатъчно умни да не повдигат този въпрос. Издоиха и нахраниха кравите, прасетата също, прибраха яйцата. Всичко в пълно мълчание. Имаше да се напластява сено и да се слага да съхне.

Кучетата играеха наоколо, както обикновено, но след малко изглежда също усетиха, че нещо не е наред. Затова се укротиха и легнаха под задната веранда.

Когато се върна в къщата, за да си приготви закуска, слънцето бе вече високо в небето. Физическата работа му помогна да подобри част от лошото си настроение. Чувството му за хумор довърши останалото. Ето на, мислеше си Шейн, аз съм голям, зрял мъж, с репутацията на разбивач на женски сърца. А снощи се провалих като заек, при първите си стъпки в територията на женското царство.

Беше направо смешно, ако се погледнеше на случката от друга страна. Леденостудената, саркастичната и остроумна доктор Найт, пияна до козирката. Заслужаваше си цената на билета!

Мислеше за това, докато пържеше бекона. Тя наистина изглеждаше сладка и безпомощна, с очилата, които падаха на носа й и глупавата усмивка на устните. Един мъж не бива да се оплаква, когато една хубава жена му се натиска. Е, някой друг можеше и да се възползва от ситуацията. Някой друг можеше да й позволи да свали дрехите му и да направи същото с нейните. Някой друг можеше да влезе, без да се замисли в това малко, крехко тяло и…

Тъй като се измъчваше, Шейн въздъхна дълбоко. Тя имаше страхотен късмет, че не беше някой друг мъж. Всъщност, като погледнеш, беше му задължена. Много, много задължена.

Това оправи настроението му и го развесели. Наля си чаша кафе. Сетне отново си помисли, че бедното дете сигурно ще страда, като се събуди.

Тъй като миризмата на бекона, шумът на кафе машината и красотата на утрото подобриха настроението му, той реши, че дори му е мъчно за нея.

Щеше да се събуди безумно гладна и с бели петна в паметта. Щеше да му бъде забавно да възстанови скъсаната лента и да я гледа как се гърчи от срам и неудобство. Можеше дори да поукраси някои моменти. Но не много, реши великодушно. Ще бъде състрадателен. Ще й даде аспирин, заедно с лекарството на Макейдови за другата сутрин. Фамилна рецепта.

А ще се посмее от сърце за нейна сметка, но тя си заслужаваше. Бедното дете, подсмихна се снизходително Шейн, докато чукаше яйцата. Вероятно ще спи до обяд, сетне ще се събуди, ще придърпа завивката върху главата си, която ще я боли като разцепена и ще се моли за бърза и милостива смърт.

Е, в края на краищата това си бе справедливо възнаграждение за ужасната нощ, която той прекара.

Беше много изненадан, когато изключи печката, посегна да вземе чиния от бюфета и видя Ребека до кухненската врата.

Стоеше безшумно, беше бледа, с огромни очи и по халат. Косата й бе мокра, което означаваше, че се е опитала да си оправи махмурлука с душ. Той се усмихна малко злобничко.

— Как е, докторе?

Ребека се прокашля.

— Чудесно — погледна към масата. Следите от престъплението й все още стояха там. Бутилката вино, чашата, която не успя да изпие. Трябваше да преглътне срама. — Струва ми се, че малко се поувлякох снощи.

— Ти го казваш — той нарочно затръшна вратичката на бюфета малко по-силно, отколкото бе необходимо. Тя обаче не трепна при звука и това го разочарова. Очакваше друга реакция. — Или с други думи, беше пияна като пън.

Тя отново не трепна.

— Не съм свикнала да пия. Беше глупаво от моя страна. Отгоре на всичко бях гладна. Искам да ти се извиня и да ти благодаря, че си ме занесъл до леглото.

Усмивката му бързо-бързо се стопи. Тази жена беше прекалено спокойна и нещата не се развиваха както си беше представял.

— Как е главата ти?

— Главата ми ли? — Ребека се усмихна, успокоена, че е загрижен за нея. — На мястото си. Не чувствам болка, никакъв махмурлук. Сигурно имам добър метаболизъм.

Той се втренчи в нея. Какво? За какъв метаболизъм говори тя? Нима на този свят няма справедливост?

— Нямаш махмурлук?

— Не знам точно какво трябва да ми е, но ми няма нищо. Все пак бих пийнала едно кафе.

Ребека приближи към кафеника. Дявол да я вземе, дори не се клати, установи Шейн. Никакво колебание в походката, никакво примижаване от слънчевата светлина. Никакво, дори и най-тихото, стенание.

— Изпи една бутилка вино и се чувстваш добре?

— Много съм гладна — тя отново му се усмихна, докато си сипваше кафе. — Бях истинска идиотка снощи, а ти бе толкова добър.

— Аха — той изведнъж загуби апетита си. — Бях най-добрият човек, когото познаваш.

Наистина беше, помисли си Ребека. И заслужаваше, освен извиненията, и обяснение за постъпката й.

— Виж какво, успях да направя пробив и… — изражението на лицето му й подсказа да остави обясненията за по-късно. — Но ти си ми сърдит. Сигурно така трябва. Бях ужасна — тя сложи ръка на рамото му. — Бях изпаднала в пълен вакуум. Не контролирах нито действията, нито езика си. А ти бе толкова добър. И сладък.

— Сладък, значи — процеди през зъби Шейн. — Спомняш ли си какво се случи?

— Разбира се — леко изненадана от въпроса и от съмнението му, че може да не помни, Ребека се облегна на барплота и отпи от кафето. — Аз… Е, добре де, направо щях да те изнасиля. Не е в моя стил. Много съм ти благодарна, че разбра, че за всичко е виновно виното. Не бих те упрекнала, ако ме бе оставил тук на пода — тъй като беше повече развеселена, отколкото смутена, тя се засмя в чашата си. — Сигурно ти е било трудничко с мен. Не мога да си представя, че една смешна, пияна жена може да бъде прелъстителна и съблазнителна, но ти бе много спокоен, внимателен и търпелив.

Тя дори не се чувства унижена, ядоса се Шейн. Не се срамува. И което бе още по-лошо, най-лошото, имаше нахалството да го превъзнася и прави на светец.

— Ти беше направо противна!

— Знам — засмя се сладко Ребека и с това скъса последната нишка от самообладанието му, което едва се крепеше. — Приеми го като експеримент. Никога не съм се напивала. И не мисля, че някога ще опитам отново. Радвам се, че го направих тайно, без свидетели и че ти беше с мен, за да ми помогнеш. Може ли да си взема парче бекон?

Трябва да съм спокоен, каза си Шейн, докато чуваш силното блъскане на кръвта в главата си. Успя да заговори все пак.

— И сега си трезва?

— Като кукуряк — тя си отряза парче бекон. — Мисля да остана такава за дълго време.

Той кимна, без да откъсва очи от нея.

— Главата ти е ясна и всичко си ти е на място?

Тя понечи да отговори, но нещо в тона му я спря и главата й заби тревожна камбана. Погледна го объркана. Тъмният, заплашителен поглед в очите му я накара да отстъпи назад.

— Шейн?

Той я хвана здраво през гърба и взе чашата от ръцете й.

— Значи не беше съблазнителна? — устните му, излъчващи ярост и възбуда, се наведоха към нейните. — Аз бях сладък? — добави, като я обърна така, че гърбът й се опря в хладилника. — Разбран. Какъв каза още? Внимателен. Търпелив — докато изстрелваше думите като куршуми, устата му неумолимо приближаваше нейната.

— Да. Не! — как да мисли, когато кръвта бушуваше в главата й като бурно море?

— Ти едва не ме уби! — той хвана брадичката й и я вдигна. От него се излъчваше огън, който проникна във всяка клетка на нейното тяло. — Знаеш ли колко много те желаех? Имаш ли изобщо някаква представа за онова, което изпитвах снощи?

Целуна я страстно, силно, почти животински. Ръцете му я стегнаха в стоманена прегръдка. Ребека се опита да си поеме дъх, да диша, да остане права, да продължи да мисли с остатъка от разума, който направо се изпаряваше от главата й.

Разтапяше се в ръцете му. Беше като мек, стичащ се восък. Кръвта му бумтеше в отговор на тихите звуци, които излизаха от гърлото й. Звуци на желание и нетърпение, които събуждаха в него вълна от непоносима нужда.

— Сега — продума той и я огъна в ръцете си.

Обзета от паника, Ребека сложи ръка на гърдите му.

— Почакай!

— Да бъда проклет, ако го направя — очите му я изпиваха. — По-добре кажи „не“. Нали непрекъснато се заканваш, че ще го направиш! Кажи високо и ясно, че не ме искаш, Ребека! И колкото може по-бързо. Кажи, че не ме желаеш! И ме накарай да ти повярвам.

Ръката й лежеше на гърдите му и усещаше лудия темп на сърцето му. Тя трепна. Помисли си, че е от страх. Не, не беше страх! Беше копнеж, желание, необходимост да го притежава.

— Не мога — достигна като дихание до ушите му. — Не мога и не искам.

— Знам! — възторжено се изтръгна от гърдите му.