Нора Робъртс
Падението на Шейн (7)

Шеста глава

По време на престоя си в мотела, Ребека си направи програма. Ставаше рано, за да закуси с другите гости. Причината обаче не беше храната. Тя търсеше възможността да интервюира гостите под прикритието на лек и непринуден разговор на масата.

Не трябваше да се поддава на навиците си на учен и аналитик. Трябваше да събира сведенията методично. И ето тази сутрин бе възнаградена между кафето и вафлите. Една млада двойка с увереност заявиха, че са усетили присъствие в сватбения апартамент, който заемаха.

Сега, късно през нощта, след като остана сама в стаята си и целият мотел утихна, Ребека прочете повторно бележките, които нахвърля сутринта.

„Обектите потвърдиха усещанията си взаимно. Неочакван хлад, силен аромат на рози, хлипане на жена. Включени са едновременно и трите усещания. Обектите са изпитали по-скоро вълнение, отколкото страх. Много ясно и чисто. Не са имали видение, но жената описва дълбоко чувство на мъка, което я обхванало веднага след температурната промяна и продължило, докато се усещала миризмата на рози.“

Заинтересована, Ребека се замисли, докато обработваше бележките си по-подробно, с имена и дати. Тя самата беше спала като бебе, макар и само за няколко кратки часа. Рядко спеше повече от пет часа, а предишната нощ ги бе намалила дори до три в очакване да се случи нещо необикновено.

Но стаята си остана спокойна и подредена през цялата нощ.

След като приключи с бележките и попълни дневника за деня, Ребека превключи файла на книгата, която пишеше повече като забавление.

„На лов за духове в Антиетам“

Заглавието не й харесваше много. Можеше да си представи как някои от по-консервативните й колеги мърморят по факултетски сбирки и университетски събрания. Да си мърморят, реши тя. Цял живот беше спазвала правила, налагани й от другите. Беше дошло време да скочи от лодката.

Да пише за изпълнени с чувства, а не сухи и прозаични неща, беше истинско предизвикателство. Да накара върху белия лист да оживеят нейното виждане, нейните емоционални възприятия за малкото градче с полегати хълмове, сенките на планините в далечината, необятните, плодородни поля и ниви.

Прекара няколко часа на бойното поле, за да попие и приеме неговите излъчвания. Но сега трябваше да разкаже за мотела и за неговите обитатели.

Работи час-два, за да опише историята на семейство Барлоу. Трагичната участ на Абигейл, непреклонният Чарли и децата, изгубили майка си още в най-ранна възраст. Благодарение на Каси, Ребека прибави още един персонаж. Мъжът, когото Абигейл тайно обичала и отпратила. Подозираше, че е заемал някаква важна длъжност в градчето по онова време. Може би шериф. Тази прилика между съдбите на Абигейл и самата Каси, това, че любимите им бяха шерифи, беше особено интригуващо и тя имаше намерение да го изследва подробно и до дъно.

Беше така дълбоко потънала в работата си, че й трябваха няколко минути, за да осъзнае, че апаратурата се включи и заработи.

Ребека скочи и впери очи в монитора.

Каква бе тази графика, зачуди се тя и възкликна, потрепервайки. Видя, че се е задействал температурният датчик. Загледа с удивление как цифрите бързо намаляват. Когато достигнаха 5 градуса, потрепери и обви с ръце раменете си. Дъхът й започна да излиза под формата на облаче пара, а сърцето й заби на пресекулки.

Но все още не чувстваше нищо. Само студ. Не чуваше нищо, не долавяше някакви миризми.

Саманта никога не влиза в тази стая. Това й каза Ема. А господарят? Стаята е била негова. Беше прочела толкова много за него. Редове, изпълнени с гняв, страх и отвращение.

С бързи движения Ребека включи рекордера и камерите. Бързото премигване на машините отбеляза нейното присъствие и за един миг, толкова кратък, че бе почти неуловим, нечие друго. Сетне всичко свърши и температурата започна да се покачва.

Почти полудяла от възбуда, тя включи записващото устройство и заговори.

„Нещо се случи. Събитие, регистрирано в два часа, осем минути и петнадесет секунди след полунощ с рязко спадане на температурата до 5,5 градуса. Измерена промяна в енергията, която продължи част от секундата, последвана от мигновено покачване на температурата. Събитието приключи в два часа, девет минути и двадесет секунди. Продължителност шестдесет и пет секунди.“

Спря за миг със записващото устройство в ръка, опитвайки се да накара нещата да се повторят. Знаеше, че преди малко тук беше Чарли. Почувства го и сърцето й още биеше ускорено. Какво ли щеше да покаже апаратът за кръвно налягане, ако сега го измереше!

— Хайде, ела! Хайде, страхливо, тъпо копеле! Кучи син! Ела, де! Върни се!

Звукът на собствения й глас я накара да се осъзнае и да си поеме няколко пъти въздух. Не губи обективността и търпението си, момиче, напомни си Ребека. При всяко изследване най-важна е обективността.

Насили се да седне и да работи още половин час. Записа най-прецизно случилото се и изключи компютъра. Беше прекалено възбудена, за да заспи, затова излезе от стаята си. Застана в коридора в очакване и надежда, но навсякъде цареше тишина, тъмнина и спокойствие. Слезе бавно по стълбите, представяйки си смъртно ранения войник, обърканата и шокирана Абигейл, ужасената прислужница, хладнокръвният убиец Чарли Барлоу с пушка в ръка. Те бяха по-малко веществени, отколкото мислите й.

Беше направила опити във всички стаи. В салона, където някои казваха, че усещат дим от огън, въпреки че камината не бе запалена. В библиотеката, която и Каси и Рийгън избягваха, защото се чувстваха най-зле там. В зимната градина имаше само саксии, столове и светлината на луната.

Ребека влезе в кухнята. Моментът преди малко не бе илюзия, нито фантазия. Той бе напълно реален. Беше почувствала, беше усетила нечие присъствие. Търпението бе толкова важно, колкото аналитичният и любознателен мозък.

Тя отиде до прозореца и точно нейният любознателен и аналитичен мозък прелетя над градините и полята, над дърветата и нивите и стигна до къщата, където спете Шейн.

Желанието й да бъде с него бе толкова силно, че я уплаши. Желанието да излезе, да мине по тревата, да прекоси нивите и поляните. И да отиде в къщата, при Шейн. Глупости! Пълни глупости, рече си Ребека. Първо, едва ли е сам. Представи си го с онази привлекателна брюнетка, или някоя друга хубава жена и нещо, не би могла да кажа какво точно, я заболя до смърт.

Какво я привличаше така неудържимо? Мястото? Или мъжът?

Имаше и още нещо, за което трябваше да помисли. Нещо, за което да събере кураж, за да го изследва. Повече никаква Ребека, скрита в ъгъла, страхлива и стеснителна. Няма да прекара живота си зад бюрото или зад камарата книги. Нали бе дошла тук заради опита. И ако Шейн Макейд представляваше неизследван феномен и предлагаше опит, тя щеше да го извърши.

Както тя искаше, обаче. С пълното самосъзнание и решение за това. Той я приемаше като жена, която може да отстоява своето и тя имаше намерение да се държи точно така.

Той искаше да я вкара в леглото.

Е, как ти се струва това, доктор Найт? Как се чувстваш? Уплашена, развеселена, любопитна?

Уплашена, призна си Ребека.

От какво, от секса ли?

Сексът е биологична функция. Част от човешкия живот. Защо тогава трябва да се плаши от него? Защото й е непознат, отговори си сама тя. Затова изглежда толкова страшен и любопитен. Сексът предизвикваше любопитството й. Само да успее да постигне контрол над ситуацията…

О, доктор Найт, значи въпросът бил в контрола? А какво ще кажеш относно възможната му липса?

Чувствам се неудобно, отговори си тя. Ето защо не трябва да го губя.

Ребека прогони въпросите и реши повече да не се изтезава. Но не можа да прогони желанието и неистовата нужда, които я измъчваха. Затова напусна кухнята и си отиде в стаята.

Но цялата нощ сънува. И сънищата й бяха изпълнени с любов и смях…

 

 

Ръцете на мъжа я прегръщаха. Двамата се търкаляха върху мекия дюшек като деца. В тъмнината се носеше приглушен смях, пръстите му галеха дългата й коса.

— Шшшт, Джон, ще събудиш бебето!

— Ти шумиш толкова много, Сара!

Бързи и горещи, ръцете му се шмугнаха под памучната й нощница и намериха онези места, които толкова обичаше да гали.

— Имаш прекалено много дрехи, Сара. Искам те гола.

И отново смях, въздишки и милувки.

— Все още съм дебела от бебето.

— Нищо подобно! Аз те харесвам такава! Ти си идеална! Направо идеална! Искам те, Сара. Обичам те. Позволи ми да те обичам.

Смехът постепенно стихна, но удоволствието остана. И двете тела върху мекия дюшек, унесени в ритъма на любовта…

 

 

На другия ден беше гроги, но не от безсъние, а от сънищата, които все още бяха живи в спомена й. През по-голямата част от следобеда Ребека се затвори в стаята си и използва модема си, за да получи справка за населението на Антиетам през 1862 година.

Принтерът точно подаваше дълъг списък от имена, дата на раждане, професия и дата на смъртта, когато на вратата почука Каси.

— Извинявай, че те безпокоя.

— Няма нищо — Ребека погледна над очилата си. — Опитвам се да открия любимия на Абигейл, ако изобщо е съществувал.

— О! Непременно ще го откриеш — развълнувана, Каси оправи косата си. — Но как можеш да го направиш?

— По метода на изключването — години, семейно положение — тя свали очилата си и Каси дойде на фокус. — Значи си абсолютно сигурна, че не е бил женен?

— Не, няма начин.

— И не е бил в армията. Но ти каза, че е заемал някакъв пост, преди да напусне града.

— Много ми е странно, когато говориш така за тях. Сякаш са живи и все още са тук.

Ребека се усмихна и се облегна на стола.

— А не са ли?

— Май наистина са — Каси поклати глава. — Дойдох да те предупредя, че отивам в болницата.

— В болницата ли? — Ребека скочи уплашено от стола си. — Да не би някое от децата да не е добре? Или да се е ударило лошо?

— Не. Шейн…

— Божичко! Сигурно е катастрофирал! — лицето й стана смъртно бледо. — Къде е? Какво се е случило?

— Нищо му няма. Ребека, става дума за Савана. Започна да ражда — силно изненадана от реакцията й, Каси я наблюдаваше как се отпуска безсилна на стола. — Не исках да те плаша.

— Всичко е наред — махна вяло с ръка. — Би трябвало първо да помисля, преди да бързам с изводи и заключения.

— Шейн се обади преди два часа, веднага след като Джаред му позвънил. Но аз трябваше да намеря детегледачка. Ще оставя Конър и Ема с Ед до вечерта. Ти не се познаваш още с Ед. Тя е чудесно момиче и я използвам като бавачка. Но няма да може да се оправи и с Али, затова ще я взема в болницата с мен. Там има целодневна детска занималня.

— Разбирам — Ребека бе започнала да възвръща цвета на лицето си.

— Не искам да се чувстваш изоставена. Ако си гладна, в хладилника има студено месо и пай. Ще тръгна с колата, но ако ти потрябва, можеш да прескочиш до фермата и да вземеш на заем.

— Няма да стане нужда — вече напълно възстановена, Ребека се усмихна. — Значи Савана ще ражда! Чудесна новина! Всичко наред ли е?

— Да, според последните новини. Но ние всички искаме да сме там.

— Разбира се! Предай на майката и таткото моите поздрави. Ще се радвам, ако мога да ти помогна с Али.

— Много мило от твоя страна. Но нали знаеш, че я кърмя, а не знам колко време ще се забавя там — Каси захапа долната си устна, пресмятайки нещо на ум. — Не очакваме нови гости. Оставих бележка на тези, които са навън. Обикновено в четири сервирам чай, но…

— Спокойно, Каси, не се тревожи. Ще се оправим и сами. Хайде, върви! Виждам, че умираш от нетърпение да си там.

— На света няма нищо по-хубаво от раждането на бебе.

— Не се съмнявам.

Когато остана отново сама, Ребека се опита да се концентрира, но това въобще не й се удаде. Цялото семейство Макейд щеше да бъде там, в чакалнята на родилното отделение и вероятно щеше да пречи на сестрите и докторите. Ще бъдат шумни, разбира се. Един през друг ще надничат в родилната зала, за да видят докъде е стигнало раждането.

Всички ще бъдат възбудени и весели. Ще се радват така, както само задружните семейства могат да се радват. Чудеше се дали изобщо имат представа колко са щастливи.

Ребека прекара още два часа пред компютъра, елиминирайки имената на половината мъже от списъка, преди гладът да я заведе в кухнята.

Гостите вече бяха наченали пая. Някой се бе сетил да направи кафе. Тя си наля една чаша, помисли си да си направи сандвич, но реши също да яде пай.

Когато телефонът иззвъня, го вдигна и отговори автоматично.

— Ало? Мотел „Макейд“.

— Гласът ти звучи много секси по телефона, бебчо.

— О, Шейн?

— А, значи и слухът ти е добър. Е, решихме, че сигурно ще искаш да знаеш, че семейство Макейд току-що се увеличи с още един член.

— Какво е? Как е Савана?

— Момиче. И двете се чувстват чудесно — Миранда Макейд тежи три кила и половина и е дълга петдесет и два сантиметра. Чудесна малка женичка!

— Миранда. Хубаво име — въздъхна Ребека.

— Каси тръгна към къщи, но ще мине да прибере децата, да разкаже на Ед подробности за раждането и тъй. Помислих, че може да се тревожиш.

— Така е. Благодаря ти.

— Аз пък мисля да празнувам. Искаш ли да празнуваш с мен, доктор Найт? Имаме такъв повод!

— Ами аз…

— Нищо особено не ти предлагам. Дори няма да се преобличам. Ще мина да те взема. Черпя бира.

— Звучи неустоимо, обаче…

— Никакво обаче. След половин час да си готова.

— Не бих казала… — той вече беше затворил и в ухото й звучеше сигнала на централата.

 

 

Реши да не се конти. Само подреди косата си и сложи съвсем лек грим. Нищо друго. Панталоните и тънкото бежово сако, с които бе облечена следобед, бяха удобни и сигурно подходящи за пиенето на бира.

Ако си сложеше и големите медни обеци, щеше да изглежда още по-добре. През последните месеци бе започнала да се наслаждава на подобни дребни женски хитрини.

Остави на Каси бележка на вратата и излезе навън да чака Шейн.

Във въздуха се носеше предчувствие за настъпващата есен. Денят бе горещ и задушен, но сега се бе разхладило. Тъмнината бе мека и плътна, както трябва да бъде сред природата.

От време на време прогърмяваше кола. После отново всичко потъваше в тишина. Абсолютна тишина, от която може да те заболи глава. Когато тръгна насам, беше сигурна, че ще й липсва градския шум, звуците на забързания живот, суровостта, грубостта. Безпардонността.

В Ню Йорк се бе научила да приема този живот, да прекарва времето си в музеи и магазини, да се приспособява към хората, вместо да бяга от тях. Беше нещо като терапия, която си бе предписала и която действаше добре. Беше престанала да гледа само в краката си. Беше престанала да бърза да се скрие в апартамента си, където бе в безопасност, заобиколена от книгите си.

Но ето че всичко това не й липсваше. Тук й харесваха тишината, спокойствието и възможността да контактува с хората. Сега щеше да излезе и да пие бира с един изключително интересен мъж.

Изобщо днешният ден бе много хубав.

Видя фаровете на колата, която зави от пътя и се насочи към къщата. Преметна чантата си през рамо и се запъти към Шейн.

— Ето, винаги това съм искал да виждам — една жена, която ме чака.

— Съжалявам, но ще те разочаровам — Ребека седна в кабината. — Не чаках теб. Просто излязох да се насладя на вечерта. Започва да мирише на есен.

— Много си хубава — той протегна ръка и заигра с обеците й.

— И ти — беше самата истина. Наистина беше много хубав. Избеляла работна риза, усмихнати очи, разрошена коса.

— Къде отиваме?

— При Дъф — Шейн сложи ръка на облегалката на седалката, обърна глава и направи задна маневра. — Не е кой знае какво, но човек се чувства като у дома.

Наистина не беше кой знае какво, реши Ребека, когато влязоха в кръчмата. Дълго помещение, слабо осветено от няколко луминесцентни лампи, замъглени от цигарения дим, който се носеше на талази. От джубокса долиташе тиха кънтри музика. По пода имаше пръснати черупки от фъстъци, над бара висяха плакати за бира и очарователна картина на кучета, които играят покер. Във въздуха витаеше нещо старинно и малко опасно.

Беше като каубойски бар от времето на златната треска. Харесваше й.

Докато вървяха към бара, издялан от старо дърво, цялото в белези и рани, зад който стоеше висок, мършав човек със сърдита физиономия, Шейн я представи на поне половин дузина хора. Тя забеляза начина, по който хората от една общност поздравяват външни, непознати, чужди. Комбинация от любопитство, недоверие и интерес. Някой извика Шейн, но той само поклати глава и показа два пръста на мъжа зад бара.

— Как е, Дъф?

Мършавият се усмихна, докато отваряше бутилките бира.

— Както обикновено.

— Това е Ребека, приятелка на Рийгън от Ню Йорк.

— Ню Йорк е мръсна дяволска дупка.

— Бил ли сте там? — учтиво запита Ребека.

— За нищо на света не бих отишъл — той плъзна бутилките към тях и се намръщи, при което лицето му се покри с бръчки.

— Истинска бъбрица, а? — изкоментира Шейн, докато си преправяха път към една маса. — Най-щастливият човек в града.

— Бих казала същото — тя седна. — Все пак, нали съм професионалист.

Усмихнат до уши, Шейн чукна своята бутилка в нейната.

— За Миранда Катрин Макейд!

Ребека вдигна своята и отпи.

— Хайде, разкажи ми всичко наред.

— Е, добре. Няколко пъти влизах да я видя. Савана бе малко… хмм, бодлива. Каза, че мъжете от семейство Макейд трябва да бъдат държани под ключ. Както и някои специфични части от анатомията им.

— Звучи справедливо. Особено от устата на жена, която ражда.

— Каси и Рийгън не бяха толкова злобни навремето. Савана изобщо има по-дълги нокти. И си ги показа за малко. После, когато всичко свърши, вече гукаше като гълъбица и беше нежна като розови листенца.

— А Джаред?

— Премина от състояние на изпотен бик към глупаво ухилен идиот. Забелязах, че това става с всеки от братята ми, когато си имаме бебе.

— Ние?

— Ами да. То си е семейна работа. Трябваше да дойдеш.

— Струва ми се, че Савана си имаше достатъчно голяма компания — тя наклони глава. — Е, събитието не ти ли подсказа някаква идея?

— Какво? А, да — той се облегна и ухили. — Даде ми идея, че братята ми свършиха добра работа, като се ожениха и продължиха рода. Значи няма нужда и аз да го правя. А ти? Мислила ли си да си седнеш на четирите букви и да мътиш?

— Да мътя ли? — Ребека се разсмя. — Не.

Шейн си взе фъстък от пластмасовата купа на масата и го счупи.

— А какво правиш, когато не гониш духове или не четеш лекции?

— Аз живея в дяволската дупка, според Дъф. Забрави ли? Там има много неща за вършене. Развлечения, убийства, оргии. Животът ми е невероятно интересен и пълен.

Той сложи ръка върху нейната.

— А ползваш ли нечия специална помощ при запълването му?

— Не, минавам без специални помощи — Ребека му се усмихна сладко. — Как е Дарла?

Той прочисти гърлото си и отпи от бирата, за да спечели време.

— Чудесно.

Нямаше смисъл да й обяснява, че бе отпратил добрата стара Дарла, въпреки желанието й да сподели вечерята му, пък и нещо друго.

— Напредваш ли с лова?

— Не се опитвай да избягаш от темата на разговор. Не е никак хитро.

— Не се опитвам да хитрувам — той отново хвана ръката й и я стисна, преди да успее да я издърпа. — Срещна ли някой дух най-после?

— Всъщност, да — стана й приятно, когато видя как усмивката изчезна от лицето му.

— Това е нелепо!

— Не, не е. Имам го документирано. Запис на спадане на температурата до 5 градуса за по-малко от две минути.

Шейн отново отпи.

— Апаратурата ти сигурно се е повредила.

Реакцията му я учуди и ядоса.

— Ти си много упорит. Като магаре. Да не би да се страхуваш?

— Защо да се страхувам от нещо, което не съществува?

— Да, наистина, и аз това питам. Защо?

— Защото… — той спря и присви очи. Тя го наблюдаваше с усмивка, но много внимателно. — Така ли анализираш пациентите си?

— Ти като пациент ли се чувстваш?

— Я стига!

— Извинявай — Ребека отметна назад глава и се разсмя. — Не можах да устоя на изкушението. Всъщнос, не се занимавам с индивидуална терапия, ти просто ме принуди. Искаш ли да опитаме така наречената асоциация на думи?

— Не.

Тя вдигна учудено вежди.

— Нали не се страхуваш? Много е просто. Аз казвам една дума, а ти бързо отговаряш първото нещо, което ти дойде на ум.

— Не се страхувам от някаква си глупава игра на думи — но беше раздразнен и ядосан, затова тръсна глава. — Добре, давай.

— Къща.

— Семейство.

Отговорът я накара да се усмихне. Да, Шейн Макейд беше лесен за разгадаване.

— Птица.

— Перушина.

— Кола.

— Камион.

— Град.

— Шум.

— Провинция.

— Земя.

— Секс.

— Жени — вдигна ръката й, която все още държеше, долепи я до устните си и добави. — Ребека.

Тя се опита да не обръща внимание на ускорения си пулс.

— Брои се само първото, което ти дойде на ум. Мога кажа, че си обикновен човек, с установени навици и си щастлив с тях. Според този елементарен тест.

— Искаш ли да опитаме отново? Само че въпросите ще задавам аз.

— Когато завършиш университета, фермерче — очакваше да я удари, но той леко се усмихна. — Ако си гладен, защо не ядеш фъстъци?

— Ръката ти ми харесва повече — и в потвърждение продължи да я гали. — Дълга и малко слабичка. Като всичко останало в теб.

Ребека приближи стола си и се наведе към него.

— Нима наистина мислиш, че ще се оставя да ме прелъстиш на бутилка бира в някаква мръсна селска кръчма?

— Заслужава си да се опита — той прекара устни по китката й. — Пулсът ти е ускорен, докторе.

— Обикновена химическа реакция, вследствие на стимуланти. Нищо лично.

— Можем да го направим лично — той погледна през рамото си и видя, че билярдната маса е празна. — Искаш ли да се обзаложим?

— Зависи от вида на облога.

— Какво ще кажеш за една игра на билярд, приятелски облог?

— Билярд ли? Никога не съм играла. Не знам правилата.

Още по-добре, помисли си Шейн.

— Ще ти обясня. Ти сигурно си много възприемчива. Всеки, който е сложил пред името си няколко букви, би трябвало да е способен да възприеме правилата на една проста игра.

— Добре. Какъв ще бъде облогът?

— Ако спечеля аз, отиваме в къщи. Умирам от нетърпение да те целувам. Може и в пикапа.

Ребека си пое дъх и се опита да остане спокойна.

— А ако спечеля аз?

— Каквото поискаш. По твой избор.

Тя се замисли, сетне се усмихна.

— Добре, когато пренеса оборудването си в твоята ферма, ще ми помагаш. Чисто професионално, имам предвид.

— Съгласен — с увереността на ветеран, Шейн стана и я поведе към масата. — Тъй като си начинаеща, ще ти пусна две топки аванс.

— Много си щедър.

 

 

Шейн беше честен човек и освен това никога не беше губил игра на билярд. Затова внимателно й обясни правилата на играта. Това му даде възможност да мине зад нея, за да й покаже как се държи щеката. Устните му бяха до ухото й, докато обясняваше.

— Трябва да се контролираш — каза той, като оправи косата й. — Но не бива да бързаш. Дръж леко, но здраво щеката.

Ребека се опита да не мисли, че бедрата му са долепени до нейните. Следвайки указанията му, тя изстреля топката.

— Браво! — извика Шейн. — Имаш добър удар. И страшно нежни ушенца — преди да успее да реагира, той захапа едното. Когато тя се обърна, сложи ръце на хълбоците й. — Защо не се преструваме, че играем, а всъщност да се целуваме?

— Облогът си е облог. Долу ръцете.

— Мога и да почакам — той вече си представяше как я прегръща в тясната кабина на камиончето си. — Искаш ли почивка?

— Ще я предоставя на теб.

Тя заобиколи масата, като насочи щеката, както й показа.

Правилата бяха съвсем прости. Човек играе или с едноцветните, или с раираните топки, в зависимост каква топка е вкарал първо в джоба. Сетне трябва само да ги цели, като избягва черната топка с номер осем. Ако я вкара, преди да е вкарал другите, губи.

С една дума, който успее да потопи своите топки пръв и накрая осмата, печели. Фасулска работа.

Ребека наблюдаваше как Шейн се навежда върху масата. Имаше дълги крака, дълги ръце, големи длани. Гледката така я възбуди, че тя пропусна да види как той уцели трите топки, но видя резултата. И трите потънаха в джобовете.

С присвити устни и сериозни очи тя наблюдаваше техниката му на игра, скоростта и посоките, в които се търкаляха топките по зеленото сукно. Беше гледала игра на билярд и друг път, разбира се. В кънтри клуба, където членуваха родителите й, имаше билярдна маса. Но никога не беше обръщала внимание на играчите. Нито бе изпитвала желание сама да играе.

Играта бе просто геометрична и по законите на физиката. Бързо пресмятане, стабилна ръка и точно око. Това бяха всички необходими предпоставки, за да спечели.

Шейн успя да вкара още две топки, преди да вдигне очи и да я погледне. Веждите й бяха замислено събрани. Беше интересно да я гледа как мисли, реши той. Още по-интересно би било да я наблюдава как се вълнува.

За да балансира резултата, той нарочно направи грешен изстрел. Топката докосна ъгълчето на джоба и се върна.

— Твой ред е, докторе.

Заобиколи масата, за да й помогне да заеме позиция, но тя го отпъди.

— Искам сама.

— Добре. Прицели се в онази, с жълтото райе. Ще бъде чисто попадение в страничния джоб.

— Виждам — Ребека се наведе, нагласи щеката, присви око и се прицели.

— Браво! — искрено се възхити Шейн и отиде към масата, за да вземе бирата. — Следващата топка в добра позиция за стрелба е…

Ребека вдигна глава и му хвърли ироничен поглед, което го накара да прекъсне изречението насред дума.

— Така ли мислиш?

— Хей! — вдигна ръка Шейн. — Искам само да ти помогна. Продължавай.

Той насила задържа езика зад зъбите си, когато я видя, че се готви да стреля погрешно. Не вижда ли, че третата топка е свободна? Вдигна бутилката с бира, за да прикрие усмивката си. Както се развиваха нещата, след пет минути щеше да я държи в прегръдките си.

Но след секунда устата му остана отворена от изненада. Ребека удари топката, която се чукна в стената и се върна направо в джоба. Тя се усмихна. Дори не го погледна и продължи да играе.

Няколко посетители приближиха и наобиколиха масата. Наблюдатели, кибици. За нея бяха невидими, почти като духовете й.

Ребека играеше систематично, като спираше за кратко време между ударите или докато обикаляше масата, за да анализира следващия си ход. Шейн забрави за бирата в ръката си. Дразнеха го побутванията, чуждите лакти и коментарите на околните, докато тя бързо, спокойно и уверено разчистваше топките от масата.

Използва една от неговите топки, единствената, с която можеше да спечели. Той почувства съжаление, когато уцели осмата топка и я вкара в джоба, с което спечели играта. Тя се изправи, сви устни и погледна объркано.

— Ами сега?

Наоколо избухна гръмогласен смях. Няколко мъже я потупаха по рамото и й предложиха бира. Шейн остави своята щека на масата.

— По същия начин ли си проправяш път в колежа? Както биеш на билярд?

Цялата почервеняла от удоволствието на победата, тя се обърна към него.

— Не, досега никога не съм играла билярд.

— По дяволите! — той пъхна ръце в джобовете си и я огледа. — Ти спечели. Но това не беше просто късмет, защото си начинаеща или нещо подобно.

— Не, не беше. Беше наука. Играта се основава върху геометрия и скорост, нали? — доволна от новото си познание, Ребека оправи косата си. — Искаш ли още една игра? Ще ти пусна две топки аванс.

Шейн почувства, че се изчервява, но се засмя.

— Че какво пък! Ще играем за две победи от три.