Нора Робъртс
Падението на Шейн (14)

Епилог

Зимното слънце светеше ослепително. Снегът и ледът, които бяха покрили земята, изглеждаха чисти и девствени. Скоро всички щяха да дойдат, помисли си Ребека. Всички Макейдови, с шума, който вдигаха, и енергията, която носеха. Щяха да дойдат на ливадата, на която сега се издигаше скромен, прост паметник и хвърляше сивата си сянка върху белоснежната покривка наоколо.

Но тя трябваше да дойде първа. Тя и съпругът й. Тази дума, дори след трите месеца брак, продължаваше да кара сърцето й да тупти забързано. Шейн Камерън Макейд беше нейният съпруг. И в този ден, първият ден на новата година, Ребека имаше всичко — любов, мъж и бъдеще. Всичко това бе нейно.

Тя мушна ръка в ръката на Шейн с тънката златна халка. И двамата тръгнаха към ливадата.

— Това е всичко, което те искаха — рече тихо Шейн. — Да остане спомен за живота, прекъснат така рано и нелепо. Знанието е част от спокойствието, нали? И основа за бъдещето.

— Да. Това чувстваш във въздуха, нали? А аз ще открия наследниците му — Ребека обърна очи към него и се усмихна. — Ще ми отнеме време, но време имаме много.

— Ще ти помогна — Шейн вдигна главата й и я целуна. — Всички ще ти помогнем. Това е семейна работа. А ти трябва първо да довършиш книгата си. Искам първия екземпляр, още топъл от машината, да е за мен. „Легендите на Антиетам“ от доктор Ребека Найт Макейд.

— Скоро ще свърша книгата — засмя се Ребека. Протегна ръка и погали камъка, който отбелязваше гроба на младия ефрейтор. Върху него бе изсечена само една дума „Камерън“. — Това искаха Сара и Джон от нас.

— Все още мога да ги почувствам. В къщата, по земята.

— Винаги ще чувстваме присъствието им — Ребека се сгуши в прегръдките му, защото вятърът се усили и захвърча сняг. — Но сега е различно. Спокойно и някак си доволно.

— Да, те вече са спокойни — той се засмя, като сложи буза върху косата й. Беше дума, която никога не бе мислил, че ще му подхожда. — Обичам те, Ребека.

— Зная — но сърцето й заби учестено. — И аз те обичам.

Беше най-доброто, беше идеалното място. И идеалното време, за да му каже. Стоеше в обръча на прегръдките му, чувстваше топлината на любовта му. Вдигна глава, защото искаше да гледа очите му, когато му каже новината. Пое си дълбоко въздух, защото щеше да произнесе за пръв път на глас думите.

— Ще си имаме бебе.

Очите му избледняха.

— Какво?

Колко беше приятно да ги повтори още веднъж.

— Ще си имаме бебе, след около осем месеца — усмивката й грейна, а очите й светнаха, когато той сложи ръка на корема й. — Ще си имаме бебе! — рече Ребека за трети път.

— Ти си бременна? — думите излязоха като въздишка, но очите му вече не бяха бледи и уплашени. Бяха пълни с щастие, удивление, възторг! — Ти си бременна! — извика той. — Ще си имаме бебе!

— Нашето бебе! — Ребека се разсмя щастливо, а Шейн я грабна и завъртя, като вдигна облак сняг във въздуха.

Изведнъж рязко спря и по лицето му се изписа страх.

— Добре ли си? Да не ти е лошо? Не ядеш достатъчно. Ще трябва да ядеш повече. Сигурна ли си, че ти е добре?

— Чувствам се прекрасно. Неописуемо — тя докосна с устни лицето му. — Чувствам се обичана.

— Ребека! — устните му намериха нейните. Целувката им продължи дълго, а прегръдката му я зави като щит. — Ти си обичана! — тя сложи глава на гърдите му и това предизвика такъв прилив на чувства, че му се стори, че ще се задави. Неговата жена. Неговото дете. Те бяха тук.

На неговата земя.

— Това е животът, това е кръговратът на вечния живот — прошепна Шейн, докато гледаше каменния гроб с издълбаното име. — Сезон след сезон, година след година. Век след век.

— Да. Ако е момче, ще го кръстим Камерън.

— Звучи чудесно — Шейн дочу далечен лай на кучета, викове и смях. — Семейството се задава. Идат! — той я целуна още веднъж. Сетне се обърна и, както я носеше на ръце, тръгна през покритата със сняг ливада към къщата. — Нямам търпение да им съобщя, че още един Макейд е на път. Трябва ни шампанско! Много шампанско! О, ти не можеш да пиеш алкохол! — той я погледна, глупаво усмихнат. — Ето защо не пи нищо дори на Нова година!

— Позна — гледаше го и се чудеше дали си дава сметка колко е щастлив. И колко смешен изглежда! — едва потискаше смеха, който напираше в нея. — Шейн, вече можеш да ме пуснеш.

Той обаче я притисна още по-плътно към гърдите си.

— Нямам такива намерения.

— Но не е необходимо да ме носиш през целия път до вкъщи. Мога и сама да вървя.

— Напротив, ще го направя — очите им се срещнаха. — Толкова съм щастлив, че те намерих, Ребека! Благодаря на Бога за това. Благодаря на Сара и на Джон! На Камерън! И никога няма да те пусна!