Нора Робъртс
Падението на Шейн (13)

Дванадесета глава

Шейн мислеше да се напие. Не беше разрешение на проблема, но помагаше. Само че нещо нямаше настроение за това. Да спори с някого или да се сбие, беше по-добра идея. И тъй като Ребека явно нямаше намерение нито да спори, нито да се бие, тръгна към града да намери Девин.

Винаги можеше да разчита на Девин за един хубав бой. Още откакто бяха деца. Когато в офиса на шерифа, освен Девин, намери и Рейф, реши, че е извадил голям късмет.

— Хей, братле, тъкмо мислехме да направим един покер — посрещна го Рейф, като го потупа по рамото. — Имаш ли парички?

— А вие имате ли бира?

— Това място е на закона и на реда — отвърна тържествено Девин. После кимна към задната стая. — Има няколко в хладилника. Навит ли си да играем?

— Може би — Шейн отиде в другата стая. — Мога да правя каквото си искам, когато си искам, нали момчета? Няма да питам жените си, като вас.

Девин и Рейф се спогледаха.

— Ще се обадя на Джаред — каза Рейф и вдигна телефона, докато Шейн се върна с бирите в ръка.

В това време Девин вдигна крака върху масата и заразпитва Шейн.

— Как е Ребека? Какво е направила сега, че си толкова бесен?

— Тя също няма да ме контролира!

— Аха, скарали сте се, значи — доволен от откритието, Девин кръстоса ръце зад главата си. — Изгони ли те? Много ли съска?

— Това е моята къща и никой не може да ме изгони оттам — ядосано отвърна Шейн. — Освен това разумната Ребека не съска. Тя е непредсказуема — той размаха бирата. — В един миг е умна, способна и безстрашна. В следващия е толкова слаба, крехка и сладка, че ти иде да убиеш човек, ако се опита да я обиди. След това е леденостудена, непоносимо безразлична и… — той пресуши бирата. — Аналитична. Как мислиш, че човек може да се оправи с нея?

— Е — замисли се Девин, — поне не ти е скучно.

— Всичко друго, но не и скучно. Дявол да го вземе! И аз не знам какво има в главата на тази жена! Днес например дойде точно когато Франи ме целуна за довиждане. Да не мислиш, че полудя или че се ядоса и скочи да ми издере очите? Ами! Нищо подобно. Остана безчувствена, все едно, че не я засяга. Доколкото знам, щом спиш с някого, естествено е да не ти е приятно да го гледаш как се целува с друг, нали? Ясно ли се изразявам?

Рейф остави телефона и погледна внимателно брат си.

— Напълно. Аз съм съгласен. А ти, Дев?

— Че как!

Доволен от еднаквостта на мненията, Шейн отново надигна бутилката.

— Вие така мислите. Но доктор Найт — не! Тя е безразлична към всичко това. Стои на докторския си пиедестал и ме изследва, сякаш съм някакво петно или микроорганизъм върху микроскопското й стъкло. Дразня се, когато прави така.

— Че кой не би се дразнил? — рече Рейф и седна да се забавлява.

Малко поуспокоен от разбирателството, което получаваше от страна на братята си, Шейн отвори втора бира.

— И още нещо. Как така нито веднъж не ме попита как ще свърши всичко това? Накъде вървим? Хайде де, отговорете ми! Жените винаги питат: „Какво ще правим сега? Кога ще се видим пак?“ Това е начинът да държат нещата изкъсо. Така да се каже, да те накарат да си свалиш картите.

— Това ли е начинът? — усмихна се иронично Девин.

— Разбира се. А тя не пита — той отново отпи. Ето защо ми е така напрегнато, реши Шейн. Искаше му се да вярва, че е заради това. — Вие може би си мислите, че се опитва да печели по този начин, нали? Като живее вкъщи с мен. Нищо подобно. Само събира опит, данни. Сортира ги и изследва човешкото поведение. Психиатър, значи!

— Как така? — Девин се ухили и намигна на Рейф.

— Ей така! Седим си например на закуска и тя винаги намира за нещо да говори. Задава въпроси. Работи повечето време в кухнята и човек свиква, че ще бъде винаги там.

Рейф погледна към вратата, през която влезе Джаред с голяма кафява чанта. Той я остави на масата и извади опаковка от шест бири.

— Е, ще играем ли?

— Може би, но по-късно — за да не се прекъсне излиянията на Шейн, той му посочи стола с ръка. — Сядай, брат ни има проблеми и се вълнува.

— Аха — Джаред го погледна. — И заради кого се вълнува този път?

— Ребека. Представяш ли си?

— Спалнята мирише на нея. Не си е оставила нищо там, и въпреки това мирише. На сапун и на онези боклуци, с които си маже кожата.

— Охо! — рече Джаред и си отвори бира.

— Знаете ли, родителите й я изпратили в колеж, когато била само на шест годинки. Все едно още бебе. Никога не е имала детство. Не е играла като нас. Понякога, когато се смее, сякаш се изненадва от звука на смеха си — той замълча замислено. — Има страхотен смях.

Джаред се обърна към Рейф.

— Изгонила ли го е?

— Казва, че не е.

— Как ще ме изгони, бе! Това е моята къща! — повтори им Шейн. — Моята къща и моята земя. Аз съм този, който казва какво ще се прави и къде. Ако не ми харесва глупавото, идиотското и смешно оборудване, което домъкна, ще го изхвърля. Не ми харесва, че непрекъснато се занимава с тези боклуци. И няма никога повече да вляза и да я намеря на земята.

— Какво? — Девин стана разтревожен от стола. — Какво се е случило?

— Припадна! Както вече ви казах, ти не ме ли слушаш? Твърди, че е срещнала нашата прабаба Сара — той пресуши следващата бутилка на един дъх. — Е, добре. Оставих ги да си пържат пилетата в нощта преди битката! Не искам да ме замесват в тези щуротии!

— Тя добре ли е?

— Щях ли да съм тук, ако не беше? — той прекара пръсти през косата си, която стърчеше във всички посоки, и се помъчи да прогони образа на Ребека, лежаща бледа и малка на земята в кухнята. Но не успя. — Изкара ми акъла, дяволите да я вземат! — затвори очи, като притисна с ръка сърцето си. — Не мога да го понеса! Не искам никой да я нарани! Тази жена ме убива! — с усилие се помъчи да се овладее. — Оправи се. Никога не съм виждал човек да се оправя толкова бързо. Сега е добре, отново се контролира. Но няма да ме примами. Няма да ме хване!

— Братле! — със симпатия Джаред отвори още една бира и му я подаде. — Ти вече си хванат! Я кажи, по колко пъти на ден мислиш за нея?

— Не знам — объркан, Шейн реши, че пиенето на бира не беше лоша идея. — Не съм ги броил.

Джаред продължи разпита и събирането на доказателства. Професионално изкривяване, нали си беше адвокат.

— Има ли някой друг, за които да мислиш толкова често и толкова много?

— Е, и ако е така, какво толкова странно има в това? Тя живее с мен! Човек мисли за този, с когото живее ден и нощ, нали?

Рейф съсредоточено разглеждаше ръцете си.

— Мисля, че става дума за секс.

— По дяволите, така е! — Шейн скочи от стола като пружина. Естествено, беше готов да се бие. — Но тя не е само едно топло тяло. А аз не съм животно! — той се овладя, когато брат му се усмихна.

— Чакай, чакай! — Рейф също си взе бира. — Колко други жени си пожелал, откакто Ребека е тук?

А така! Този път го излови! Нито една. Нула. Ама че глупост!

— Не е там работата. Работата е… — той седна и надигна бирата. — Забравих какво искам да кажа.

— Работата е — продължи Девин, — че си загубил равновесие и сега падаш много бързо.

— Направо е разбит отвсякъде. Отпишете го. Загубен е — добави и Джаред. — Дори не го осъзнава. Но като умна и чувствена жена, Ребека може и да не се предаде толкова бързо, особено с тип като него.

— Какво, по дяволите, не ми е наред?

— Както вече казах — продължи Джаред, — тя е свикнала да живее в Ню Йорк. Има кариера, други интереси. Може да имаш проблеми да я задържиш. Трудно ще я спреш да не си отиде. Ще трябва да бъдеш много ловък, за да я убедиш да се ожени за теб.

Шейн се възмути, скочи и отпи още бира.

— Глупости! Нямам намерение да се женя за никого! Вие сте луди!

Рейф се усмихна.

— Да се обзаложим ли?

Тъй като Шейн бе ужасно блед, Девин изпита жал към брат си.

— Дръж още една бира, момко. Можеш да идеш отзад и да поспиш.

Това май беше отлично предложение.

 

 

Ребека не можеше да заспи. Не само защото Шейн не беше в къщата, която сякаш оживяваше около нея. Очакването на утрото през най-дългата нощ от живота й бе непоносимо мъчително.

Тя реши да прави нещо. Работата винаги й бе помагала по време на криза, малка или голяма. Започна да си опакова багажа. Вадеше дрехи, сгъваше ги внимателно, почти педантично, и ги поставяше в куфара. Всичко това бе знак, че е готова да си тръгне, заедно с остатъка от живота си.

Ако се тревожеше за нещо, то бе, че двамата с Шейн се разделиха с тежки думи. Не искаше да е така. Когато се върне, каза си Ребека, ще се опита да оправи нещата и да постигне някакво равновесие.

Но той не се върна, а часовете минаваха мъчително бавно.

Слънцето се показа и сивата мъгла, стелеща се над земята полека-лека, взе да се вдига, поглъщайки фермерския двор. Ребека излезе навън. В този миг не можеше да повярва, че има човек, който да не чувства това, което чувства тя самата. Страх, очакване, вълнение и тъга.

Трябваше й съвсем малко въображение, за да види пехотата, маршируваща през тънката завеса на мъглата, телата и байонетите, които я разсичаха, а зад тях мъглата отново се събираше и стелеше на кълбета. Глухият тропот на краката, обути в ботуши, звънтенето на саби и оръжие.

Първият залп на пушките, първите викове на болка. Сетне настъпи адът.

— Ти какво правиш тук?

Тя подскочи от изненада. От мъглата се появи Шейн. Изглеждаше блед, със зачервени очи и толкова много гняв в тях, че тя едва се удържа да не го прегърне.

— Не те чух да се прибираш вкъщи.

— Току-що идвам.

Виждаше, че не е спала. Очите й бяха изморени, имаше сенки под тях. Едва преглътна топката на вина, която заседна в гърлото му.

— Цялата трепериш! Освен това си боса, дявол го взел! Прибирай се веднага! Бързо в леглото!

— Изглеждаш уморен — каза Ребека. Знаеше, че гласът й е повече крехък, отколкото хладен.

— Махмурлия съм. Някои хора, за разлика от теб, изпитват подобни неудобства на другия ден след пиене. Няма ли да ме питаш къде съм бил и с кого?

Ребека вдигна ръка и я сложи на сърцето си. То все още биеше, помисли си тя, въпреки че толкова много я болеше.

— Опитваш се да ме нараниш ли?

— Може би. Може би искам, но не знам дали ще успея.

— Успя.

Тя се обърна и влезе в къщата.

— Ребека! — извика той, но тя вече бе затворила вратата зад себе си, оставяйки го да се чувства като някакво влечуго, пълзящо по камъните. Сипейки проклятия, Шейн тръгна към обора.

 

 

Цяла сутрин двамата се опитваха да се избягват. Вместо да работи в кухнята Ребека се затвори в дневната. Не искаше да я изненада. Значи така щяха да разделят. Може би беше най-добре. Вероятно дългата и постепенна раздяла е по-лесна, защото човек свиква с мисълта. Но пък рязкото скъсване не оставя време за съмнения и излишни угризения.

От прозореца на стаята можеше да го види как работи. Е, щеше да се наложи да я изтърпи още малко, докато си тръгне. Нямаше намерение да напусне фермата преди залез-слънце.

— Сара, къде си? Помогни ми! — прошепна Ребека, като прекоси стаята, която бе започнала да й прилича на клетка. — Ти искаше да съм тук. Знам, че и сега искаш? Защо?

Като приближи до прозореца, Ребека отново погледна навън. Шейн прекосяваше двора по посока на зеленчуковата градина, където растяха последните късни домати, зелен пипер, грах. Спря и се наведе над лехите. Да провери дали са узрели, предположи Ребека.

Беше много болезнено да го гледа. Нима наистина бе повярвала, че ще може да обича и сетне да загуби всичко? Така хладнокръвно, като част от някакъв експеримент, или още по-лошо, като експеримент относно човешкото поведение? Че може да изследва, да анализира и да пише на тази тема?

Не, нямаше да се излекува никога от него.

Когато Шейн излезе от градинката и тръгна към една от селскостопанските постройки, тя се обърна. Не! Не можеше да чака до края на деня. Беше много жестоко. Щеше да говори още сега с него. Още веднъж, за последен път. Веднага след това щеше да си отиде.

Ще изпратя някой да прибере апаратурата, каза си Ребека, слизайки по стълбите. Щеше да си отиде с достойнство, макар и бързо. Ще отиде при Рийгън. Да тръгне веднага за Ню Йорк й изглеждаше доста страхливо и малодушно. Беше безсмислено да го кара да страда, а също да му позволи да разбере, че е разбил сърцето й.

Нека да си мисли, че всичко е било наистина експеримент. Нещо, което вече е приключило и ще си спомнят за него с безразличие.

Никога вече нямаше да дойде тук.

Ребека спря в подножието на стълбите и притисна ръка към сърцето си. Никога повече нямаше да се върне в този град, в тази къща!

Не, тя нямаше да бяга. Макар че щеше да се оттегли, нямаше да бяга.

Не погледна към мониторите. Прекара ръка по дървените лавици, по стените, сякаш да попие спомена за тях в сърцето си.

На вратата на кухнята нещо я блъсна силно, като ритник…

 

 

Яхнията къкреше на огъня. Чуваше се канонада… Гърмяха пушки…

С омекнали крака, Ребека се подпря на стената. Знаеше, че е Шейн. Разумната част от съзнанието й разпознаваше фигурата му, дори миризмата му. Но с едно друго, вътрешно око, видя, че мъжът носи обляно в кръв момче…

— О, Боже! О, Господи! Джон? Ранен ли е? Убит? Не! Не! Сложи го на масата. Трябват ми кърпи. Господи, колко много кръв! Побързай! Толкова е млад! Почти момче!

Като Джони!

Също като Джони. Млад, ранен, умиращ. Разкъсаната му униформа бе прогизнала от кръв. На раменете му проблясваше нова нашивка. Току-що произведен ефрейтор. Когато свали куртката, за да прегледа раните му, Сара зърна крайчето на хартия, подаващо се от скъсания вътрешен джоб.

Едно бедно момче! Толкова много мъртви момчета…

 

 

Ребека виждаше всичко съвсем ясно. Виждаше сцената в кухнята като нарисувана. Момчето на масата, кръвта, тези, които се опитваха да му помогнат. Сетне писмото в ръцете на Сара, скъсаната по гънките хартия, там, където е било сгънато, четено и препрочитано много пъти. Думите изплуваха пред очите й:

„Скъпи Камерън…“

— Не са могли да го спасят — каза тихо Шейн. — Опитали са се, но…

— Да — отвърна тя и изпусна въздуха, който бе задържала досега в гърдите си. — Опитали са се.

— В първия миг той зърнал само униформата. Враг. Бил е дори щастлив, че този янки умира тук. После видял лицето и сякаш видял своя син. Затова го взел и занесъл в къщата. Само това е можел да направи.

— Било е най-правилното, най-човешкото нещо.

— Искали са да го спасят, Ребека.

— Знам. Направили са всичко възможно. Всичко, което е било по силите им. През целия ден, през цялата нощ, стояли са при него. Молили са се. Слушали са го, когато им е говорил. Шейн, в тази къща е имало толкова много любов! Те са се борили да спасят един млад живот!

— Но не са успели. Загубили са го. И сякаш са загубили своя син още веднъж — с тъжни очи Шейн пристъпи към нея.

— Той не е умрял самотен. Нито е бил забравен.

— Но са го погребали на неосветена земя. И не са означили гроба.

— Защото Сара се е страхувала за мъжа си. За семейството си. Нищо не е значело повече за нея от тях. Ако съседите научели, че момчето е умряло тук и че Джон симпатизира на янките, кой знае какво е щяло да стане! Времената са били размирни. Тя не е можела да рискува. Затова помолила Джон да не казва на никой. Да изкопае гроб през нощта, така че никой да не види. Сара е тъгувала за момчето, за нещастната му майка, която никога нямало да узнае къде, кога и как е умряло детето й.

— Те заровили писмото заедно с него.

— Но писмото нямало плик, Шейн. Никакъв адрес. Никакъв знак, който да им подскаже откъде иде момчето или кой го чака да се завърне у дома. Само две странички, изписани гъсто и ситно, сякаш майката е искала да събере върху тях всичката нежност, цялата си любов — Ребека потръпна и се разплака. — Аз ги видях, Шейн. Успях да ги прочета… Също като Сара. Там пишеше: „Скъпи Камерън…“

Очите на Шейн потъмняха, стомахът му се сви на топка.

— Това е моето второ име. Дядо ми се казваше Камерън. Камерън Джеймс Макейд, вторият син на Джон и Сара. Роден шест месеца след битката при Антиетам — Шейн с мъка си пое въздух. — Това име се предава от поколение на поколение в рода Макейд. Във всяко поколение има по един Камерън.

— Те са кръстили бебето си на момчето, което не са успели да спасят — Ребека избърса сълзите си с опакото на ръката. — Така са му направили паметник. Те не са го забравили. Направили са всичко, което са могли, за да запазят паметта му.

— После го погребали в неозначен гроб.

— Не ги обвинявай за това. Сара е обичала много мъжа си и се е страхувала за него.

— Не ги обвинявам — Шейн прекара ръка през лицето си, сякаш се събуди. — Но това е моят живот, Ребека, моята земя. Не мога да променя миналото, но се измъчвам от него. То ме преследва.

Тя му подаде ръка.

— Знаеш ли къде е погребан?

— Не, винаги съм бягал от тези мисли — през целия си живот се бе опитвал да прогони сънищата, виденията, гласовете. Тези мъчителни спомени. — Никога не съм искал да бъда част от това.

— Защо влезе точно сега? Моля те, кажи ми?

— Не знам — той въздъхна. — Видях го. Зад къщата. Целият в кръв, молеше ме да му помогна — пое си дълбоко дъх. — Не ми е за пръв път. Случва ми се, откакто бях дете. Не можех да не дойда, да не ти кажа. Ти си част от всичко това. Ти го знаеше.

— Той е погребан на ливадата — прошепна Ребека. — Там, където растат дивите полски цветя — тя протегна ръка и преплети пръсти с неговите. — Ела!

И те тръгнаха към ливадата.

 

 

Планините бяха обагрени в цветовете на есента, а цветята под краката им бавно вехнеха. Миришеше на трева и на кълнове. На земя, на живот. Когато пристъпи, очите й бяха пълни със сълзи.

Ребека не каза нищо. Не можеше да говори, можеше само да гледа земята, където веднъж, преди време изпусна първия си букет от диви цветя.

— Те са направили всичко, което са могли, за него. Недалеч оттук, друг един мъж е убил едно друго момче само заради цвета на униформата му. А твоите баба и дядо са се опитали да спасят войничето, въпреки цвета на униформата му — тя се прислони към Шейн, а той обгърна раменете й с ръка. — Те са го обичали. И все още не могат да го изоставят сам.

— Да, така е.

— Шейн, по местата на бойните полета хората правят паркове и паметници. За да помнят. Важно е да се помни. Той се нуждае от паметник. Те сигурно са щели да му направят, ако са можели.

Нима беше толкова просто? Толкова лесно, помисли си Шейн. И толкова човечно.

— Добре — той се огледа. — Аз ще го направя. И може би тогава всички ще намерим спокойствие.

— Тук има повече любов, отколкото скръб. Това е твоята земя, твоят дом, твоето наследство. През каквото и да премине животът ти, трябва да бъдеш горд, че го имаш. Да бъдеш горд от това, което си.

— Винаги съм се чувствал така, сякаш някой ме побутва. Кара ме да направя нещо. А аз се възмущавах, отхвърлях го — ето, най-после бе освободил напрежението. Стоеше тук с Ребека, под слънцето, върху собствената си земя. — Не разбирах, не проумявах защо аз трябва да съм този, който да реши техните проблеми, да изкупи техните грешки — обхвана с поглед земята, нивите, хълмовете и почувства как голяма част от тревогата му премина. — Може би ще го направя сега. Тази земя винаги е била повече моя, отколкото на братята ми. Повече, отколкото на татко и на мама дори. Ние всички я обичаме, всички работим и се грижим за нея, но…

— Но ти си останал тук, защото си я обичал повече от другите — Ребека се повдигна на пръсти и го целуна. — И защото я разбираш повече. Ти си добър човек, Шейн. Добър фермер и стопанин. Няма да те забравя никога.

Преди да разбере за какво говори, тя се обърна и си тръгна.

— За какво говориш? Къде отиваш?

— Мисля, че може би искаш да останеш за известно време сам — Ребека се усмихна и избърса сълзите, които съхнеха по лицето й. — Освен това трябва да събера багажа си.

— Какъв багаж?

— Моя… — тя отново тръгна. — Сега, когато установихме истината и подредихме нещата, мисля да се преместя при Рийгън за няколко дни, преди да се върна в Ню Йорк. Нямах достатъчно време да остана с нея, както бяха първоначалните ми планове.

Със същия успех можеше да го удари по главата с ковашки чук. Облекчението, което бе почувствал, когато преди малко си даде сметка за миналото, което го бе преследвало през целия му живот, бе заменено от истинска, подлудяваща го паника.

— Отиваш ли си? Как така? Експериментът свърши, значи, довиждане?

— Отивам при Рийгън за няколко дни. И без това останах тук повече, отколкото възнамерявах, и съм сигурна, че искаш да останеш сам. Благодаря ти за всичко.

— Благодариш ми, значи — повтори той. — За всичко.

— Да, и то много! — страхуваше се, че усмивката й е по-скоро плачевна. „Бързо, колкото може по-бързо“, бе единствената мисъл, която се въртеше в главата й. Колкото се може по-бързо, да си отиде. — Ще ти се обаждам, ако искаш. Да видя как вървят нещата тук.

— Може да си разменяме картички за Коледа.

— Да, можем — като през мъгла, тя все пак успя да задържи усмивката на устните си. — Виж, това беше само експеримент.

Е, добре, помисли си той, докато я гледаше как се отдалечава. Всичко си беше точно и на мястото. Не искаше да усложнява нещата, нито пък да изпитва някакви си големи, изпепеляващи чувства. Нямаше смисъл от емоционални сцени на раздяла.

По дяволите!

Ребека стигна до вратата на кухнята и тъкмо пристъпи прага, когато Шейн я настигна и хвана. Завъртя я ураган от чувства. Той я обърна към себе си.

— Значи само секс и наука, така ли, докторке? Надявам се, че ти предоставих достатъчно данни за някоя от твоите бъдещи статии.

— Какво, какво?

— Сега ще ти покажа какво! Искаш ли още един, последен опит, за изпроводяк?

Притисна я към себе си и с настървение започна да целува устните й. Беше брутален, беше груб. Беше гневен и ядосан. За пръв път Ребека се уплаши от него и от това, което можеше да направи.

— Шейн! — цялата трепереща, тя се опита да се отдръпне. — Боли ме!

— Много добре! По-рано трябваше да те заболи! — но все пак я пусна рязко и тя едва не падна на пода. — Заслужаваш го! Ти си една студенокръвна… — успя да се възпре, преди да я нарече с дума, за която никога нямаше да си прости. — Как можеш да спиш с мен, как можеш да споделяш такива неща, а после да се обърнеш и да си тръгнеш, сякаш нищо не означава за теб, а само начин да си прекараш добре времето?

— Мислех. Аз мислех, че така се прави. Чувах хората да казват, че винаги оставаш приятел с всички жени, с които…

— Ти не ми казвай какво съм правил! И не ми навирай миналото ми в носа! — извика той. — По дяволите! Нищо не е същото, откакто се появи тук! Обърна живота ми с главата надолу. Искам да си вървиш! Искам да си отидеш!

— Нали това правя? — отвърна Ребека. Направи една стъпка, след това още една, и стигна до вратата.

— За Бога, Ребека, не си отивай!

Тя се обърна и се подпря с една ръка на стената.

— Не те разбирам.

— Искаш да ти се моля — унижението вече не представляваше нищо пред болката и страха да я загуби. — Добре, моля те, моля те не си отивай. Мисля, че няма да мога да живея без теб.

Тя подпря главата си с ръка и продължи да го гледа. Виждаше само чувствата в очите му. Толкова много чувства, беше невъзможно да ги опише.

— Искаш да остана?

— Че каква работа имаш в Ню Йорк? Добре де, там има музеи и ресторанти. Искаш да ходиш на ресторант? Ще те заведа. Сега, веднага! Обличай си палтото!

— Не съм гладна.

— Добре. Значи не искаш ресторант. Виждаш ли? — говоря като ненормален, осъзна Шейн. По дяволите, много важно! Така си беше, беше полудял. — Имаш си компютъра, модема и всички други щуротии. Можеш да работиш навсякъде. Можеш да работиш и тук.

Ребека просто не бе в състояние да мисли рационално. Затова се хвана за последната му дума.

— Искаш да работя тук? Така ли?

— Че какво лошо й е на фермата? Нали имаш достатъчно време да бъдеш сама?

— Да, но…

— Сложи апаратурата си навсякъде, където желаеш. Не ме интересува. Няма да ми пречи — скочи и я вдигна във въздуха, като я прихвана под лактите. — Не ме интересува — повтори яростно. — Ще свикна, вече свикнах. Инсталирай предавател в обора, а на покрива сателитна антена, ако искаш. Само не си отивай. Ще бъдем приятели!

Лека усмивка се мерна на устните й. Може би приятелство не бе най-точното определение, но като идея й допадаше.

— Искаш да остана тук?

— Ти колко езици говориш? Не разбираш ли английски? — пусна я на земята. — Не ти ли го казах съвсем ясно? И аз не мога да повярвам, но го казах. Не мога да те загубя — промърмори. — Не мога да загубя всичко, което преживях с теб. Никога не съм чувствал подобни неща. Не исках, но ти промени всичко. Сега през цялото време си в главата ми и тази мисъл се появява не само когато те видя или докосна. Тя разкъсва сърцето ми. Разкъсва сърцето ми на парчета! — извика Шейн, а очите му искряха. — Нямаш право да правиш това и да си отидеш!

Тя се опита да заговори, но изразът на лицето му я спря.

— Обичам те, Ребека! О, Боже, обичам те! И трябва да седна.

Краката му трепереха. Беше сигурен, че ще се строполи. За да се съвземе, притисна с ръце главата си. Каквото и да бе унижението, приемаше го, стига тя да останеше тук.

После я погледна. Беше бледа и цялата трепереше. И плачеше. Сърцето му спря, прескочи и тръгна отново.

— Съжалявам! Извинявай! Нямам право да те измъчвам така, нито да ти говоря така. Моля те, не плачи.

Ребека подсмръкна.

— Никой не ми е говорил подобни думи. Нито веднъж, през целия ми живот. Не можеш да си представиш какво означава да ги чуя от теб.

Шейн се изправи. Знаеше, че ще убие всеки, който се опита да му я отнеме.

— Не ми казвай, че е много късно да ти ги кажа сега. Ще го направя, Ребека, ако ми позволиш.

— Страхувах се да ти призная колко те обичам. Мислех, че не ме искаш.

Трябваше му миг, за да проговори.

— Искам те. Нуждая се от теб. Не си отивай!

Тя поклати глава, докато той я притегляше към себе си.

— Никъде няма да ходя.

— Ти ме обичаш?

— Да.

— О, Боже! — Шейн зацелува устните й с всичката благодарност, която извираше от сърцето му. — А аз се влюбих в теб в мига, в който те видях на летището. Ти бе толкова надменна, че се чудех как да ти завъртя главата. Това никога не е било проблем за мен с другите. А с теб… — една мисъл мина през ума му и го накара да се намръщи. — Ребека, аз снощи…

— Няма значение.

— Не, има. Бях с братята ми, в офиса на Девин. Напих се и спах на кушетката в задната стая. Бях сърдит и ядосан от това, което стана тук, и което ставаше вътре в мен. Бях сърдит и на теб, и на мен. Глупак! — той я погледна. — Не знаех дали ако си отидеш, няма да бъде полезно. Но ти винаги си принадлежала на това място. Вярваш ли ми?

— Да — тя сложи ръце на бузите му. — Ние сме свързани.

— И така може да се каже. Но предпочитам „обичам те“. Повече ми харесва.

— И на мен. Повече от всичко! — Ребека се сгуши в прегръдките му. — Няма да оставя апаратурата си из цялата къща. След като смятаме да живеем известно време заедно, трябва да има някакъв ред, нали?

— Известно време ли? — той целуна челото, после носа и накрая устните й. — Грешиш. Ние винаги ще живеем тук. Защото ще се оженим.

— Ще се оженим? — сърцето й спря. — Ти? — краката й се подкосиха. — Сега аз трябва да седна.

— Не, няма нужда. Аз ще те нося — прочутата усмивка на Макейдови премина по устните му, докато покриваше с целувки лицето й, а ръцете му галеха тялото й. — Омъжи се за мен, Ребека. Можеш да кажеш „да“.

Женитба. Семейство. Деца. Шейн. Кой би могъл да й каже нещо повече от това, което искаше най-много на света?

— Не мога да мисля.

— Чудесно! — ще живеят така известно време, без да мислят, реши той, като захапа устната й. — Обичам те! Моята хубава Ребека. Обичам те. Кажи „обичам те!“

— Обичам те!

— Омъжи се за мен, Ребека! — устните му преминаха от устата към врата и брадичката й. После пак се върнаха. — Бъди моя жена, майка на децата ми. Остани винаги с мен. Кажи „да“. Кажи: „Ще се омъжа за теб, Шейн!“

— Да — почувства как силата се върна в ръцете й и тя ги обви около врата му. — Ще се омъжа за теб, Шейн.

Той леко захапа ухото й.

— Кажи, ще готвя за теб ден и нощ, Шейн. Ще…

Очите й се ококориха. Най-красивият и важен миг от живота й завърши с луд смях.

— Ах, ти! Фермерче, подло, малко фермерче!

— Струваше си да опитам, Беки! — смеейки се заедно с нея, той я вдигна на ръце и я завъртя из стаята. — Но аз ще спечеля две от три игри, ще видиш!