Нора Робъртс
Падението на Шейн (12)

Единадесета глава

— Наистина ти благодаря, Савана.

Савана опъна дългите си крака и погледна записващото устройство, което Ребека сложи помежду им.

— Няма проблеми. Имам достатъчно време.

Ребека огледа обстановката в стаята. Цареше пълна бъркотия. Лайла седеше на пода и вдигаше невъобразим шум с някакво камионче, като имитираше шума на мотора.

— Жена с голям син и две малки деца няма много време за губене.

— Ами! Само настава истинска лудница по десетина пъти на ден — Савана погледна дъщеря си. — Това май се укроти.

— Как се справяш? Имам предвид, с трите деца — и новото бебе, и работата, къщата, животът!

— Номерът е да се забавляваш. Това и правя. Понеже ги няма, за да си вирнат носовете, ще ти призная, че моите мъже много ми помагат.

— Имаш хубаво семейство — почувства завист в гласа си и бързо смени темата. — Да ти обясня какво правя. В книгата, която пиша, Антиетам и битката са важни, разбира се, но искам да наблегна върху легендите, които населяват това място, и личните преживявания на хората тук.

— Историите за духове.

— В известен смисъл. Връзката на историческите герои с Макейдови — Ребека продължи. — Да речем Рийгън и Рейф. И двамата са изпитвали различни неща. Но са били привлечени от мотела. Рейф се е завърнал в града заради него, Рийгън също. Следващият пример са Каси и Девин. Мотелът играе основна роля и в техния живот. Разговарях с всеки от тях поотделно и те потвърдиха чувствата и усещанията на другия. Някои бяха споделени, общи, други специфични, но всички сякаш са свързани с историята за двамата ефрейтори.

— И сега искаш да ти разкажа моята история.

— Да. Говорих с Джаред тази сутрин в офиса му. Освен това искам да ти кажа колко много ми харесват картините ти. Особено онази на гората.

— Благодаря ти. Това беше, всъщност е, нашата гора. Ако искаш да използваш думата „връзка“, то тя наистина подхожда най-много за нашата гора — Савана присви очи. — Мотелът има много силно привличане. Това, което Рийгън и Рейф направиха от старата къща, това че Каси и Девин живеят там. То беше и все още е, не знам… място, изпълнено с много скръб. Едно тъжно място. Но Рийгън ми каза, че си изровила информация за ефрейтора от Армията на Конфедерацията.

— Да, името му е Франклин Грей.

— Абигейл е открила името и е уведомила семейството му — Савана се замисли и кимна. — Била е много смела. И много добра.

— Абигейл е имала деца. И си е представила какво чувства майката на момчето. Да живее и неизвестност. Семейството на войничето не е знаело нищо за него. И никога не би научило. Другият ефрейтор… — Ребека въздъхна с леко разочарование. — Единственото, което знаем за него е, че е бил ефрейтор от Юнионистката армия. Това е информацията, която успях да получа.

— Това, което семейство Макейд е направило за раненото момче, също е било смело и благородно — рече Савана. — Но ти искаш да го откриеш, нали? Да научиш името му, да намериш гроба.

— Да. Били са убити преди толкова много време, а сякаш историята все още не е приключила. Двама млади мъже, които всъщност още не са живели. Не са изпитали радостта на любовта, радостта да имат деца. Но тяхната смърт е повлияла върху съдбата на много други хора. И очевидно продължава да влияе. Не е ли това част от усещанията, които те обземат в гората, Савана?

Савана поклати глава.

— Кои според теб са най-силните човешки чувства, Ребека?

— Любовта и омразата. Всичко друго произтича от тях.

— Да — Савана се усмихна. — Чудесно обяснение за интелектуалец. Всъщност това чувствах и все още чувствам в гората. Любов? Да, към Джаред и към дома. Омраза? То е повече страх и насилие, скрити зад листата. Защо бяхме привлечени там, и то така силно, към мястото, където двете момчета са се срещнали преди повече от век? Каква е връзката? — тя повдигна рамене. — Трябваше да разбера.

— И успя ли?

Савана вдигна вежди.

— Каза ли ти Джаред, че за пръв път правихме любов там, в тази гора?

— Не.

— Вероятно не е искал да те смути — лека, топла усмивка, истинска женска усмивка, плъзна по устните й. — Къщата беше празна, имаше чудесно, меко легло с чисти чаршафи, но ние отидохме в гората. Защото така трябваше. Защото бяхме… свързани по необясним начин с убитото момче. Защото любовта лекува.

Ребека си помисли за Шейн.

— Да, така е.

— Седях там и чувах шумоленето на листата под ботушите им, накъсаното им уплашено дишане, звуците на войната, екота на байонетите. Чувах тези неща, преди изобщо да знам за историята.

Очите на Ребека се разшириха от интерес.

— Не си чувала за двамата ефрейтори, преди да дойдеш тук?

— Не. Джаред ми каза много по-късно, но аз вече знаех. Бях го почувствала.

— Сигурно си решила, че полудяваш?

— Не повече от друг път — тих плач я накара да погледне нагоре. — Време е за хранене — промърмори тя. — Ще се върна след малко.

— Бебето — рече Лайла, след като майка й тръгна по стълбите. Приближи и подаде на Ребека една кукла. — Бебе.

— Много хубаво бебе имаш — Ребека целуна куклата, все едно, че е дете. — Почти толкова хубаво, колкото си ти.

С усмивка, която направи на бузката й трапчинката, характерна за всички Макейд, Лайла притисна куклата към себе си и я залюля.

— Мама — затанцува из стаята.

В това време Савана слезе с Миранда на ръце.

— Бебето, моето бебе!

— Ела и гледай — покани я Савана, като седна. Със свободната си ръка погали главата на Лайла, която се наведе над бебето.

— Бебе, бебе — припяваше момиченцето, като целуваше червеното личице на сестричката си.

— Бебето е гладно — обясни Савана, като погледна Ребека.

Ребека наблюдаваше как младата жена разкопчава блузата си. Бебето риташе с крачета и с една ръчичка удряше гърдите на майка си, докато намери с устни зърното.

Обзе я завист, чиста и примитивна, докато гледаше тази сцена. Беше удивена. Задушена от неочакваното чувство, преглътна въпросите, които напираха. Как ли се чувства жената, която храни детето си? Дали това е онази интимност, която прави очите на майките така нежни и ласкави?

— Искаш ли да оставим разговора за после?

— Не, разбира се.

— Рийгън прилича на Мадона, когато кърми — промърмори Ребека. — А ти не — повдигнатите вежди на Савана я накараха да се разсмее. — Не е обида. Донесох картите си „таро“, те също са част от изследването. Дамата е олицетворение на плодовитостта, на женската сила и начало. Ти приличаш на нея.

— Е, ще го преживея някак си.

Като си пое дъх, Ребека се върна на разговора. Задаваше въпроси, с които караше Савана да премине от общото към специфичното, а после и към още по-езотерични неща. Когато свърши, бебето бе заспало. Устенцата му бяха мокри и сладки от млякото.

— Сега аз бих искала да те попитам нещо — Савана стана и остави Миранда в люлката до тях.

— Разбира се.

— Какво целиш с това? Знам, че пишеш книга, но не мога да разбера как ще използваш всичко, за което ме пита и което ти казах. Което всички ние ти разказахме.

— Мисля да се съсредоточа върху преживяванията на вашите три двойки. И да обясня влиянието на легендата върху живота ви. Интригуващо и романтично е как миналото дава отражение върху настоящето и върху бъдещето ви. Шест човека, които са оформили три семейства — обясни тя, като жестикулираше въодушевено. — Три семейства, които всъщност са едно. Всеки от вас е бил повлиян от трагедията, разиграла се на това място, много преди да се родите. И така, доколко миналото влияе върху нас? Доколко мястото? Силата на кого и на какво играе роля върху човека, който е готов да я приеме?

— И ти смяташ да опишеш своите впечатления, наблюдения и изводи?

— Точно така.

— А какво ще стане с репутацията ти? — обърна глава Савана. — Какво ще кажат всички онези институти и умните глави, които ги ръководят, за доктор Найт, която се е побъркала на тема „окултизъм“?

— Някои ще поклатят глави и ще отсекат: „Колко жалко, че един блестящ млад учен си е загубил здравия разум.“ Всъщност, вече има няколко доста сериозни изследвания върху паранормалното. Но — усмихна се тя, — тъй като го правя за себе си, хич не ме интересува.

Савана седна и взе Лайла на коленете си.

— Защо не си говорила с Шейн?

— Моля?

— Ти каза, че си разговаряла с всички нас и ще използваш преживяванията ни в книгата си. Но нито веднъж не спомена името на Шейн.

— Той не е настроен никак дружелюбно на тази тема — Ребека се засуети и разбърза, като пъхна записващото устройство в чантата си. — Отнася се с внимание към всичко, което правя, но не му харесва. И освен това, не се вписва в уравнението. Шест човека, три двойки. Връзките са между вас. Той е излишен.

Савана кимна и облиза с език устните си.

— Знаеш ли, математиката не беше най-силният ми предмет в училище, но мисля, че хората са осем, а двойките четири — тя тупна Лайла по дупенцето, когато детето слезе от коленете й и отиде да си играе. — Къде остави своята собствена връзка? Ти, Шейн, фермата.

— Това не може да се използва.

— Може. И още как! Съвсем очевидно е, че си влюбена в него.

— Така ли? — успя да каже Ребека, неспособна да говори. — Бъркаш привличането, възбудата и физическата връзка със… По дяволите! Сигурна ли си, че не си полудяла?

Бедното дете, подсмихна се Савана. Не можеше да не симпатизира на жената, попаднала под чара на един Макейд.

— Ти чудесно се контролираш, Ребека. И не афишираш чувствата си, нито ги излагаш на показ. Но аз имам очи — тя махна с ръка. — Освен това съм художник и имам добре развити сетива. Можеш да бъдеш сигурна, че една влюбена жена винаги може да разпознае друга.

Ребека неловко закърши ръцете си.

— Не знам дали да се чувствам притеснена, или облекчена от това.

— Ти много ми харесваш. А аз не харесвам всеки. Много чувствителна избирателна способност имам. Всъщност, отначало не те харесвах въобще — седна удобно и скръсти крака. — Професионална, интелектуална, учена, всички тези титли пред името ти. А аз завърших висшето си образование едва след раждането на Лайла. Когато Рийгън ми говори за теб, си представях мозък, окичен с рогови очила.

Описанието накара Ребека да избухне в смях.

— Е, значи всичко е наред, щом подобно описание приемаш със смях, а не с обида!

— Защо не ме нарисуваш, ще окача картината в апартамента си.

— Всъщност, много те харесвам. Ако се бях опитала да обрисувам жената, която би подхождала на Шейн, тя нямаше да прилича на теб. И щях да сбъркам. Фермерът и докторката — фразата я накара да се усмихне. Бедният Шейн, помисли си тя. Бедният щастливец Шейн. — Става. И какво мислиш да правиш?

— Да се наслаждавам. Докато трае всичко.

— И това ти е достатъчно?

— Дори е повече, отколкото съм очаквала — щеше да има и цена, разбира се, напомни си тя. И щеше да се наложи да я плати. — Аз съм практична жена, Савана.

— Може би. Но колко си храбра и колко си сигурна? Наистина ли мислиш да напишеш книгата, да загубиш толкова време, да положиш толкова усилия и да пропуснеш нещо за себе си? Вашата връзка. Нима можеш да я пренебрегнеш?

 

 

Мога ли наистина, запита се Ребека, докато се връщаше през гората. По отношение на книгата — да. Можеше и щеше да го направи, заради Шейн. Убедена бе, че връзката им ще остане с нея завинаги. Когато го напуснеше, щеше да я боли страшно, но щеше да оживее. От разумна гледна точка знаеше, че никой не е умрял от разбито сърце. Все пак беше по-лесно да живее, когато обича, отколкото да съществува, без да знае, че на света може да има такова щастие!

Познаваше добре гръцките трагедии. В тях винаги имаше удоволствие и винаги се плащаше. Нейната сметка, така да се каже, бе неизбежна. Знаеше го. Щом Савана можеше така добре да я разгадае, какво оставаше за другите. И за Шейн също. Тогава заплащането щеше да стане твърде високо, за да го понесе.

Утре беше годишнината от битката. Чувстваше, че е важно, дори задължително, да остане във фермата през този ден и вероятно през следващия. Сетне може би щеше да е най-добре да се премести обратно при Рийгън. За няколко дни, преди да се върне в Ню Йорк.

Ребека вървеше сред дърветата и гледаше към фермата. От комина излизаше пушек. Сигурно камината в дневната бе запалена. Вече беше доста хладно. Виждаше къщата — солидни камъни, потъмняло от времето дърво, навеси и веранди.

Осъзна, че ще й бъде трудно да се раздели с мястото, както и с Шейн. Беше щастлива тук така, както никога не е била през живота си. Тук бе открила любовта. Така че би трябвало да е благодарна, а не да съжалява.

„Върви си, махай се оттук“, нашепваше й някакъв глас. „Не рискувай! Бягай, докато е време!“

Неочаквано й стана хладно и Ребека обви рамене с ръце и забърза през полето.

Видя някаква кола да завива от пътя и да паркира пред къщата. Бърз, приятелски клаксон оповести появата й и кучетата затичаха с лай, за да посрещнат червенокосата, която слезе от колата.

Беше тихо и въздухът бе кристален. До ушите й достигна смехът на жената. А и разстоянието не бе голямо, така че успя да види Шейн, разцъфнал в усмивка, да бърза към новодошлата, за да я посрещне.

Докато ги гледаше как се прегръщат, ревността я заливаше и се отдръпваше, и отново я заливаше. Прерязваше сърцето й като с нож и от него течеше кръв. Ръцете на жената обвиваха врата на Шейн.

О, не! Няма да ти го дам! Той все още е мой! И ще бъде, докато съм тук!

Наблюдаваше ги как стоят и си говорят. Още една кратка целувка, после жената отиде обратно при колата си. Шейн остана с кучетата и й махна с ръка, когато тя потегли. Ребека тръгна към къщата. Колата премина между нея и Шейн и изчезна зад завоя.

— Хей! — извика той. — Как е Савана?

— Добре. Видях картините й. Чудесни са.

— Нали? — инстинктивно той долови, че нещо не е в ред и се опита да прочете по лицето й. — А, това беше Франи Спайдър. Виждала си я и друг път.

— Мисля, че я познах — тъй като кучетата искаха да им обърне внимание, а и това щеше да й даде време да се съвземе, тя се наведе и ги погали.

— Само минавала оттук.

— Видях. Извинявай, трябва да подредя бележките си.

— Ребека! — той я хвана за ръката. — Няма за какво да се мусиш. Тя е само приятел. Просто намина да ме види.

Единствено гордостта я накара да потисне ревността и да повдигне вежди.

— Какво те кара да мислиш, че трябва да ми даваш обяснение?

— Защото аз… Виж, ние с Фран, бяхме… Е, бяхме любовници! — ядосан на себе си, заяви той. — Но сега не сме. Откакто ти дойде. Останахме приятели.

О, беше й толкова приятно да го гледа объркан! Това поне бе малка компенсация за разкъсващото чувство, което измъчваше сърцето й.

— Нима мислиш, че се нуждая от обяснение? — повтори тя.

— Не. Да! — По дяволите! — представи си, че я вижда да се прегръща с друг мъж. Беше сигурен, че ще има трупове. — Не искам да си мислиш нищо друго, това е.

— Защо трябва да си мисля нещо друго?

— Няма ли да престанеш? — той тръгна, после пак се върна. — Мразя, когато го правиш. Наистина мразя.

— Какво правя?

— Превръщаш всичко във въпроси. Какво чувстваш? Какво мислиш? — обърна се към нея, а от очите му хвърчаха искри. — По дяволите, ако искаш да питаш нещо, то би трябвало да бъде: „Защо, по дяволите, целуваше тази жена?“

— Мислиш ли, че проявата на ревност е подходяща в случая?

Той изруга през зъби, а тя сви рамене.

— Извинявай, но не мога да се съглася с теб. Ти си имал някакъв живот, преди да дойда, ще имаш и след като си отида.

— Браво! Страхотно! Хвърляй миналото в лицето ми!

— Ти това ли мислиш, че правя?

— А ти не можеш ли да се държиш като обикновен човек? Да се биеш честно и почтено?

— Когато има за какво да се бия. Твоите приятели и приятелки са си твоя работа. И понеже нямам представа колко от тези… приятелки може да срещна, когато отида в града, смятам, че е абсолютно безсмислено да се тревожа за това.

Разумът му подсказваше да спре спора, но устата не му се подчиняваха.

— Виж какво, Ребека. Ако бях спал с всички тези жени, за които хората говорят, трябваше да не ставам от леглото. Освен това не съм правил секс с всяка жена, с която съм излизал. Не съм! По дяволите, защо ли ти казвам всичко това?

— Това щеше да бъде следващият ми въпрос. По мое мнение, това, което правиш в момента, е да се оправдаеш, да защитиш чувствата си или реакцията си в ситуацията. Като прибавим към това вината, а също и досадата, раздразнението от тази вина… И какво правиш? Прехвърляш раздразнението си върху мен. От болната на здравата глава.

— Млъкни! — очите му бяха като гневни звезди. Той хвана лицето й в ръцете си. — Тя дойде да ме види и да ме пита искам ли да излезем. Казах „не“. Попита ме свързан ли съм с теб. Казах „да“. Поговорихме още минута. Това е всичко. Доволна ли си?

Сърцето й биеше до полуда. Но гласът й остана хладен и леко изненадан.

— Нима ти се струвам недоволна?

Очите му се присвиха. Ребека сметна това за задоволително. Почти толкова, колкото невъздържаното проклятие, което се изтръгна от устата му, когато той се обърна и се отдалечи.

Добре, доктор Найт, каза си тя. Беше сигурна, че Шейн никога повече няма да целуне друга жена. Тананикайки си, тя влезе в къщата.

Наистина имам работа, каза си Ребека и потупа един от мониторите, минавайки край него. Но щеше да отдели една минута, за да се наслади на чувството си на задоволство.

Бедното момче бе така предсказуемо. Класическа реакция. Тревогата, че нещо, пък било то и толкова невинно, може да бъде интерпретирано погрешно. В добавка репутацията му на женкар. Не сваляч или бройкаджия, а женкар. Някой ден щеше да му обясни разликата между мъжете, които обичаха и оценяваха жените и женското у тях по достойнство, и онези, които само ги използваха.

И накрая, мислеше си тя, докато вървеше към кухнята, чувството за безпокойство, тревога и раздразнение от реакцията й. Директно попадение в егото му! Чиста десетка! Самочувствието му бе разбито на пух и прах!

Колко по-интересно бе да изследва поведението на мъжете и жените, когато сама участва на бойното поле, отколкото отстрани като наблюдател!

Можеше да напише статия по този въпрос, помисли си Ребека, като отиде до прозореца. След като се отдалечи на достатъчно разстояние. Тогава ще знае не само какво значи да се влюбиш, да обичаш, но и какво изпитва човек, когато загуби любовта.

Някой ден може би щеше да събере кураж да го попита какво е била за него. Какво е означавало за него времето, прекарано с нея, реши Ребека. Щеше да събере смелост. След десетина години може би.

Като си каза, че това, което има значение, е сегашният момент, и се зачуди дали този малък инцидент няма да й донесе цветя, тя реши да го изненада и да сготви вечерята сама.

В края на краищата имаше цяла книга с формули. Имаше и формулата на Рийгън. О, Боже, казваше се рецепта, сети се Ребека. Печено пиле с подправки. Извади я, прочете я и я запамети. Тъй като в кухнята нямаше престилка, зави една кърпа за съдове около кръста си и се хвана за този много сериозен експеримент.

Готвенето действа успокояващо, реши Ребека, докато натриваше пилето с подправките. Когато се прави от време на време. Помисли си, че ако трябва всеки ден да планира какво да сготви и да готви ден след ден, ядене след ядене, сигурно ще й стане много скучно.

Но като хоби беше много интересно. Имаше своите предимства. Ако можеше да запази това свое ново хоби от превръщането му в навик, както ставаше с повечето жени, би било чудесно!

След като изпържи пилето в сгорещеното олио, Ребека се поздрави за успеха. Миришеше чудесно, изглеждаше чудесно. И следователно би трябвало да бъде чудесно и на вкус. Дали Шейн щеше да е приятно изненадан и следователно не така войнствено настроен, когато се върне и намери, че вечерята е сервирана?

Беше време за доене, помисли си тя, като бодна пилето с вилица. Нощта падаше по-рано, дните ставаха по-къси, идеше зимата…

 

 

Дали щеше да види лагерните огньове, ако погледнеше през прозореца? Войниците бяха близо, съвсем близо. Чакаха утрото и началото на битката.

Искаше Джон да се върне. След като издоеше и затвореше животните, щяха да заключат къщата. Щяха да бъдат в безопасност тук. Трябваше да бъдат. Тя не можеше да загуби друго дете. Не би могла да го преживее. Нито пък Джон. Покри с ръка корема си и детето, което беше вътре, сякаш да го предпази от заплаха или нещо друго. Надяваше се, че ще бъде син. Не за да замени загубения й син. Джони не можеше да бъде заменен, нито сменен. Но ако детето, което носеше, беше момче, това щеше да намали малко болката на Джон. Той страдаше. Страдаше, а нямаше никакъв лек срещу болката му. Тя можеше да го обича, да го гали и да споделя мъката му, но не и да я премахне. Момичетата също се опитваха и Господ й е свидетел, че донякъде успяваха. Но Джони го нямаше. Всеки ден войната й напомняше за тази загуба.

Може би сега щеше да настъпи краят. Обърна пилето в тигана, както бе правила толкова често. Не би ли било в известна степен справедливо войната да свърши тук и сега. Тук, където бе родено нейното убито момче? Дали мъжът, който го бе убил, не седеше някъде там, навън, в своята синя униформа, и не чакаше битката? Кого ли щеше да убие утре?

Или може би неговата кръв щеше да напои земята, по която бе вървяла толкова много години?

Защо не си отидеха? Защо не си отидеха и не оставеха хората да живеят със своите мъки и скърби…

Горещата мазнина цвъртеше в тигана. Пръсна и опари ръката й. Ребека почувства болката със закъснение. В главата й се въртяха в объркано кълбо емоции, думи, мисли, звуци.

Обладание, помисли си отвлечено тя. Беше обладана. И за пръв път в живота си припадна.

 

 

Готов за бой, Шейн блъсна вратата и влетя в кухнята.

— И друг път… — започна той, преди да я види, че лежи на пода. Сърцето му спря.

Скочи, клекна до нея и я взе в ръцете си.

— Ребека! — запляска я леко по лицето. — Ребека, събуди се! Хайде, момичето ми, ела на себе си! — силно уплашен, започна да я целува, да я люлее и да й приказва, докато тя отвори очи.

— Шейн?

— Всичко е наред — по жилите му се разля облекчение. — Само лежи спокойно, докато ти стане по-добре.

— Аз бях тя — прошепна Ребека, мъчейки се да излезе от мъглата. — За минута бях тя. Трябва да проверя апаратурата.

— По дяволите апаратурата ти! — беше му трудно да я удържи. — Прави, каквото ти казах, и стой спокойно. Удари ли се? Как е главата ги? Нарани ли се някъде?

— Не. Нищо ми няма. Какво се случи?

— Ти ще ми кажеш. Когато влязох, лежеше в несвяст на пода.

— Господи! — тя вдъхна дълбоко въздух и отпусна глава на рамото му. — Припаднала съм. Представи си!

— Хич не искам да си го представям! Изкара ми акъла. Скъси живота ми с близо десет години! — сега вече беше бесен. Гняв смени страха му. — Защо, по дяволите, си припаднала? Яла ли си нещо днес? Ти кога ли ядеш като хората! Освен това и не спиш достатъчно. Четири, най-много пет часа. И отново на крак около твоите проклети компютри! — не можеше да се спре. — Е, това повече няма да продължава. Ще промениш начина си на живот! Ще започнеш повече да се грижиш за себе си. Виж се на какво приличаш, кожа и кости! И нерви! В твоите прехвалени училища не ви ли учеха за най-естествените нужди на човешкото тяло! И не мислиш ли, че ти също си обикновен човек, макар и гениален?

Ребека го остави да й се кара, докато главата й престана да се върти. Той вече говореше за това, как ще я заведе на лекар, ще й направи изследвания в болницата, ще й купи витамини. Накрая тя вдигна ръка и я сложи върху устните му.

— Никога в живота си не съм припадала. И тъй като нямам намерение да го превръщам в навик, не мисля да му обръщам внимание. А сега, ако можеш да се успокоиш и да ме пуснеш, трябва да стана, защото пилето ще загори.

Той каза нещо неразбрано и не особено приятно по повод на пилето, но я вдигна и я сложи на стола. После отиде до печката и изключи огъня.

— Какво правиш, по дяволите?

— Готвя. Мисля, че щеше да бъде успешен опит. Все още може да бъде спасено.

Шейн се намръщи, напълни чаша вода и й я подаде.

— Пий!

Ребека искаше да му каже, че той се нуждае от вода повече от нея, но се подчини и изпи чашата.

— Готвих — започна отново тя — и оставях мисълта си да блуждае. Сетне изведнъж мислите ми вече не бяха моите. Бяха съвсем ясни, съвсем лични, но не бяха мои. Бяха на Сара.

По гръбнака му премина ледена тръпка.

— Ти прекалено много се вживяваш в цялата тази работа.

— Шейн, аз съм чувствителна жена. А също така и практична. Знам какво стана тук, знам какво се случи преди малко. Сара пържеше пиле — като поклати глава, Ребека остави чашата на масата. — Не е ли странно, че реших да се опитам да сготвя по рецептата на Рийгън, точно днес, на 16 септември? Сара е готвила пиле в навечерието на битката.

— Е, значи вече знаем какво са яли тогава.

— Да, знаем — отговори Ребека, без да обръща внимание на сарказма му. — Тя е пържила пиле и се е тревожила за семейството си. Мислела е за убития си син и за бебето, което е носила. Мислела е кой ще умре на другата сутрин. Войниците са били отседнали недалеч от къщата им и са чакали утрото. Тя пържила пиле в кухнята, а мъжът й бил навън с животните. Искала е той да се върне, да влезе в къщата, за да заключа и да бъдат заедно. Сара се е притеснявала за него. Трябвало е да прави нещо, за да се разсейва.

— Аз пък мисля, че ти си преуморена. Прекалено много работиш. И освен това фактът, че утре е годишнината от битката, ти е повлиял.

Вече съвсем спокойна, Ребека стана.

— Знаеш, че не е истина. Ти знаеш, но не искаш да го приемеш. Това е твоят избор и аз го приемам. Въпреки това знам, че понякога сънуваш. Сънищата те тревожат, но аз уважавам твоето решение и личност. Очаквам от теб да уважаваш моето решение и работа по същия начин.

— Моите сънища са си моя работа.

— Просто така казах. Не те моля да ми разказваш нищо.

— Не, ти никога не молиш за нищо, Ребека — той пъхна ръце в джобовете си. — Ти просто си чакаш и побъркваш човека с това, докато не се предаде. Не искам това.

— Искаш да си отида ли?

Тъй като той не отговори, тя събра смелост и продължи.

— Предполагам, че трябва да те попитам. За мен е важно да остана тук утре сутринта. Не мога да ти дам ясен и разумен отговор защо. Просто така усещам нещата. Ще ти бъда много благодарна, ако ми позволиш да остана, само един ден още.

— Никой не те е гонил! — той изстреля думите с такава ярост, че й се стори, че ще я удари. Защо се паникьоса така при мисълта, че тя ще си отиде? Между тях нямаше никакви обещания. Той не бе давал такива, не беше и искал. — Щом искаш да останеш, стой. Но не ме забърквай. Имам да свърша нещо, после ще изляза.

— Добре.

Много искаше да го попита къде. Тогава би й отговорил едно хубавичко! Но тя не попита нищо. Затова единственото, което можа да направи, бе да излезе, макар че единственото, което искаше, бе да остане.