Нора Робъртс
Падението на Шейн (11)

Десета глава

Имаше много места, където да говори с духовете. Не бе необходимо непременно да бъде тъмна нощ, вятърът да вие зловещо и да се стелят кълбета бяла мъгла.

Беше ярък и прекрасен ден.

Дърветата, докоснати от ранната есен, бяха станали златни и кафявочервени, а небето бе толкова синьо, че изглеждаше като нарисувано върху платно.

Разнасяше се птича песен, а въздухът ухаеше на прясно окосена трева. Стърнищата на някои ниви бяха запалени и огънят пукаше и разнасяше горчив пушек и сладък дъх на земя. Прекрасна комбинация, като самия живот. И като малко чудо на края на гората стоеше самотен кълвач и душеше въздуха за човешко присъствие!

Ребека отиде на бойното поле сама. Разходи се по земята, известна с името „Кървавата нива“. Знаеше за битката всичко, всички подробности, всяка атака и контраатака. Знаеше ужасния край, когато мъжете падали в объркан куп от тела. На края на полето имаше кула, построена много след войната. Беше се качвала в нея и знаеше, че изгледът от върха й е много красив. Виждаха се мотела, гората и някои от нивите на Шейн.

Но кулата не я привличаше така, както това място. Тук, на земята, чувстваше странната връзка между живота и смъртта. Тя седна на тревата. Знаеше, че ще почувства само тъга. Това бе интелектуалната й връзка с миналото. Духовете не й говореха. Не и тук. Ключът беше във фермата. Ключът, който я свързваше с историята и със семейство Макейд.

Фермата бе обсебила не само сънищата, но и будните й часове. Тя го приемаше. Но не можеше да разбере връзката. Каква бе емоционалната връзка? Защо я бе притегляла години наред, от хиляди километри разстояние. Това не можеше да разгадае. Знаеше само, че е влюбена.

Вдигна лице на вятъра, сетне прекара пръсти през косата си, както обичаше да прави Шейн. Как можеше да бъде толкова доволна и в същото време така объркана? Имаше много въпроси без отговор, много необяснени чувства. А може би това бе любовта? Коя бе тя самата? Ребека или Сара?

Пасивната и неопитна Ребека, която не можеше да приеме това, което й предлагаше Шейн? Или жадната, ненаситна и настървена за любов Сара, която искаше още и още, дори когато получаваше достатъчно?

Както и да е, поне доказваше, че част от нея, нещо дълбоко вкоренено, не беше се променило. И вероятно никога нямаше да се промени. Шейн я желаеше. Беше му благодарна за това. Би бил шокиран, ако разбереше съмненията, които я измъчваха. Щеше да го запази в тайна, както щеше да запази тази всепоглъщаща и убийствено силна любов към него завинаги.

Имаше достатъчно опит в ограничаването и сдържането на чувства.

Здравият разум й подсказваше, че е ненаситна. Искаше всичката любов, страст, обожание, които населяваха къщата, за себе си. Тя ги усещаше и ги искаше. Искаше стабилността, постоянството и одобрението й. Беше приходяща, беше случайна посетителка, временен наемател. Каквато винаги е била. Но този път нямаше да си отиде с празни ръце. Този път нямаше да има само получено и предадено знание. Този път се бе родило чувство.

Повече, отколкото можеше да приеме и повече, отколкото можеше да даде. Беше нещо, за което трябваше да се празнува, да се отбележи и да се съхрани като съкровище.

Ребека седеше сама, гледаше полето, хълмовете, тесния ров. Беше така мирно, така пасторално, че красотата дори я плашеше. Бе изучавала достатъчно история, за да знае стратегията на войната, социалните, политически и лични мотивации, които стояха зад нея.

Знаеше достатъчно, за да разбере романтиката, скрита зад нея. Музиката, барабаните, разветите знамена, залповете на оръдията. Можеше да си представи атаката. Мъжете, които тичат сред пушека на оръдейни изстрели, със зачервени очи, с оголени зъби. Сърцата им сигурно бият възбудено, кръвта им ври и кипи. Нали са мъже! Обзети от страх, слава, надежда и малко лудост.

Първият сблъсък на байонетите. Слънцето сигурно е било засенчено от щиковете. Дали враните, накацали по околните дървета, са притихнали, злобни, но търпеливи, в очакване на своя последен пир, привлечени и омагьосани от звъна на саби и тътена на оръдия?

Севера и Юга. Един срещу друг в сблъсък на живот и смърт. Генералите, яхнали своите коне с извадени блестящи саби, играещи шах с човешките съдби. Как ли са се чувствали, какво ли са мислили, докато са гледали кървавата сеч? Грамади паднали тела, сиви и сини униформи на купища, станали еднакво червени. С цвета от кръвта. Жалните стонове на ранените, предсмъртните хрипове на умиращите. Ребека въздъхна. Войната винаги е загубена, без значение кой е победителят.

Вечно живи и завинаги тук ще останат Джон и Сара, и тяхната мъка по загиналия им син. Вечно жива ще бъде мъката на всички родители, загубили синовете си. Войната краде от живота. Реже живи късове от сърцата, които никога повече няма да заздравеят напълно. А ние издигаме паметници за войните и за мъртвите си синове. Казваме, че не бива да забравяме. Джон и Сара никога не са забравили. Както своя собствен син, така и неизвестното мъртво момче от Севера. Любовта винаги побеждава.

Тази мисъл я накара да се усмихне. Тя стана. Тревата бе зелена, а въздухът спокоен. Реши, че светът се нуждае от такива места, за да напомнят на хората, че всичко е преходно. Че от пръст са направени и на пръст ще станат.

Сетне тръгна към дома.

 

 

Беше време за вечерното доене, помисли си Ребека и се засмя в себе си. Колко странно! Бе започнала да разчита часовете на деня според програмата във фермата. Тръсна глава и продължи да пише. Защо бе прекарала живота си в писането на технически доклади?

Сегашните й мисли, емоции, разсъждения бяха толкова по-интересни. По дяволите, ако не се опита да напише и роман! Ребека се изкикоти при тази мисъл и я скри дълбоко в съзнанието си. Много хора щяха да осъдят предмета на сегашната й работа. Щяха да кажат, че се е увлякла по свръхестествени явления и научна фантастика. Когато телефонът иззвъня, тя стана и едновременно вдигна кафеника и телефонната слушалка.

— Ало?

— Доктор Ребека Найт, моля.

Замръзна, когато позна гласа. Сетне се насили да се отпусне. Защо така се изненада, та дори се и засегна, че гласът й не бе разпознат? Нима се беше променил?

— Аз съм, мамо. Здравей.

— Ребека, трябваше доста да се потрудя, докато те открия. Мислех, че си в Ню Йорк.

— Както виждаш, не съм — чу, че вратата се отваря и успя да се усмихне на Шейн, повече по инерция. — Намирам се в Мериленд.

— Имаш лекции, така ли? Не съм чула.

— Нямам лекции — просто си представяше как майка й прехвърля бележника си, за да види програмата. — Правя… Изследване.

— В Мериленд? На каква тема?

— Битката при Антиетам.

— Тя е изследвана много подробно, не мислиш ли?

— Аз подхождам от друг ъгъл — направи място на Шейн, за да си налее кафе, но не го погледна. — Мога ли да направя нещо за теб?

— Всъщност аз мога да направя нещо за теб. Къде, по дяволите, си се забутала? Много ме затрудни, дори не си оставила бележка. Искам да ми дадеш номера си.

— Аз съм отседнала при приятел, мамо — тя се обърна, избягвайки погледа на Шейн. — Тук няма факс.

— Но сигурно имаш достъп до някой. Не си попаднала в Средновековието, предполагам? Живеем в Америка!

Погледна Шейн. Той миришеше на земя. И я носеше в себе си.

— Тук е Америка, мамо. Но не тази, която ти си представяш — отвърна тя. — Ще проверя дали мога да намеря факс и ще ти се обадя. В Кънектикът ли си?

— Баща ти е там. Аз съм на семинар в Атланта. Можеш да ме намериш в „Риц-Карлтън“.

— Добре. За какво става дума?

— Една страхотна възможност. Деканът на историческия факултет в моя университет се пенсионира следващия семестър. Ти, с твоите препоръки и титли, няма да имаш никакви трудности да заемеш мястото му. Говори се за професура. Ще бъде истинска революция! На твоите години, най-младият декан в историята на университета! Само на двадесет и четири.

— Навърших двадесет и пет миналия март, мамо.

— Няма значение, пак ще бъде безпрецедентен случай.

— Да, сигурно. Но не ме интересува.

— Не ставай смешна, Ребека!

Ребека затвори очи. Този глас, този нетърпящ възражение тон, който я пришпорваше като камшик през целия й живот. Трябваше да положи огромно усилие, за да запази равновесие.

— Страхувам се, че е така — откъде успя да извади този студен, саркастичен глас, зачуди се сама Ребека. — Не искам да бъда нито декан, нито преподавател.

— Преподаването е най-малкото предимство, Ребека. Общественото положение, длъжността…

— Не искам да бъда нито декан, нито професор по история. В никой университет — трябваше да спре, защото усети старото, познато свиване и преобръщане на стомаха си. Майка й никога досега не беше се обръщала към нея, освен по име. Ребека. — Благодаря, че си се сетила за мен.

— Не ми харесва становището ти, Ребека. Ти си длъжна да оползотвориш талантите си, както и възможностите, които аз и баща ти ти предоставихме. Едно следващо повишение ще спомогне за кариерата ти.

— За чия кариера?

От другия край на линията долетя въздишка.

— Явно не си в настроение. Едва ли ще дочакам благодарност от теб. Но разчитам на здравия ти разум. Дай ми факс номера, колкото е възможно по-скоро. Сега бързам, но очаквам да те чуя утре сутрин. Дочуване.

— Дочуване, мамо — Ребека затвори и се усмихна на Шейн, малко по-ослепително, отколкото трябваше. Мускулите в стомаха й обаче се бунтуваха. Беше на границата на истерията. — Е, кравите легнаха ли си вече? Седни за малко.

— Умирам от глад — страхуваше се, че ако я докосне, ще се срути на пода. Затова отстъпи.

— Мисля, че все още има малко шоколадов кейк, който една от твоя харем донесе.

— Ребека! — гласът му бе спокоен, но очите — тревожни. Тя притисна с ръка стомаха си, забеляза Шейн, сякаш я болеше. — Мисля, че трябва да седнеш.

— Мога да направя още кафе — посегна към кафеника, но той я спря, като я хвана нежно за раменете.

— Какво искаш? — извика тя. Цялата се тресеше.

Внимателно, каза си Шейн, уплашен от израза в очите й.

— Значи си от Кънектикът?

Ребека се поколеба, сетне се измъкна изпод ръцете му.

— Родителите ми живеят там.

— Там си израснала, значи.

— Не съвсем. Живях известно време, докато ходех в началното училище. Няма да ти е вкусно това — добави, като гледаше кафеника. — Стои от няколко часа. Ще направя прясно.

— Какво каза майка ти, че така те разстрои, бебчо?

— Нищо. Нищо — повтори тя, но той продължи да я държи и да я гледа с безгранична любов и търпение. — Искаше да се кандидатирам за декан в нейния университет. Много престижна длъжност. Но мен не ме интересува. Имаме различие в мненията, а тя не е свикнала аз да имам собствено мнение.

Това беше много просто обяснение помисли си той, или поне би трябвало да бъде. Но в реакцията й нямаше нищо просто.

— Ти й каза „не“.

— Моето „не“ няма значение. Никога не е имало значение. Дори в редките случаи, когато съм имала куража да им го кажа. Очаквам скоро да позвъни и баща ми, за да ми напомни за задълженията, които имам.

— На кого си задължена?

— На тях, на образованието си, на потомството. Длъжна съм да използвам талантите си и да печеля награди. Просто разновидност на лозунга: „Победи или умри“, войнственият академичен лозунг. Хайде да го забравим.

Той я остави да се отдръпне, защото разбра, че се нуждае от това. Видя, че ръцете й не трепереха, докато зареждаше кафе машината, но лицето й бе бледо.

Изведнъж Ребека захвърли всичко.

— Не мога да повярвам, че го направих. Ето как съм си докарала язвата.

— За какво говориш?

— За язвата, мигрената, безсънието и нервното разстройство. Нали затова учих психология?

Сякаш не говореше на него, осъзна Шейн, затова не я прекъсна. Говореше на себе си, като в транс.

— Репресирането не е начинът. Знам го. То е едно от нещата, които измъчват тялото, заради това, което се крие в съзнанието. Винаги е много по-лесно да анализираш другите. Винаги е по-трудно да видиш нещата, когато се отнасят до теб — прекара ръка през косата си. — Няма да им се дам този път. Няма да се оставя да ме удрят, докато се предам. Да вървят по дяволите! Нищо не са направили за мен, освен че ме превърнаха в нещастно, невротично чудовище, игра на природата! Детето-чудо!

Тя рязко се обърна към него. Лицето й вече не беше бледо.

— Знаеш ли какво е да си на четири години и да искат от теб да четеш Данте на италиански, че и да го обсъждаш? Да сядаш на масата, когато краката ти не стигат дори до земята и да те изпитват по физика или да разговаряш за Ренесанса? На френски, разбира се!

— Не знам — отвърна тихо Шейн. — Защо не ми кажеш?

— Ужасно е. Непоносимо. Страшно. Собствените ти родители да гледат на теб като на „нещо“, направено и родено от успешното съчетание на гените? Мразех ги, но какъв избор има човек, когато е дете? Просто прави това, което очакват от него. А сетне всичко се превръща в навик и продължава да го прави, дори когато вече не е дете. Един ден поглежда в огледалото и вижда нещо, от което го заболява сърцето. И си казва: „Защо просто не приключа с това?“

Гневът, който растеше в него, се превърна в леден, смразяващ ужас.

— Ребека! — опита се да я спре той.

Но тя поклати глава и продължи.

— Може би си фантазираш, може би това се превръща в мания, във фикс идея. Но ти си умна, толкова дяволски умна, че можеш да намериш най-ефективния, най-безболезнения начин да го направиш. И, разбира се, най-сигурният.

Шейн не отговори. Беше го разтърсила до дъното на душата му. Беше смразила кръвта му. Защото тази прекрасна, красива, умна жена, говореше за своето планирано самоубийство.

Ребека разтърка челото си, за да прогони болката, която го пробождаше.

— Но ти си достатъчно интелигентна, добре програмирана, за да осъзнаеш какво означава тази загуба за теб самата. Малко те плаши фактът, че наистина можеш да го направиш. Затова решаваш, тъй като си практична, да изследваш човешкото поведение, психиката. И вместо да го направиш, онова, последното и непоправимото, вземаш едно много по-приемливо решение, в края на краищата. Забиваш се в психологията. Намираш начин за оцеляване.

— Колко голяма беше? — успя да проговори Шейн, но преди това трябваше да си поеме дълбоко дъх. — На колко години беше, когато…

— Когато мислех за самоубийство ли? На дванадесет. Опасна възраст. Хормони, които се събуждат. Удар върху първосигналната система. Трябва да си напомняш, че животът, макар и несъвършен, е единственото, което имаш, и да продължиш да го живееш. По-лесно е да останеш жив, ако се затвориш, заключиш, скриеш зад книгите и теориите, зад научните степени и дипломите. Докато откриеш, че това е само един друг начин за самоубийство.

Тя въздъхна дълбоко.

— Изморена съм — потърка лицето си. — Те ме измъчват.

Шейн беше объркан до такава степен, че не можеше да мисли. Язва, нервно разстройство. Мили Боже, самоубийство! Какво й бяха направили тези хора? Собствените й майка и баща! Искаше да ги разкъса на парчета. Всички.

Всички, които са пренебрегнали сърцето й. Искаше да може да върне назад времето и да намери онова малко момиче, за да му даде всичко, от което се е нуждаело и което е заслужавало. Смях, игри, пукнати глави и разкървавени колене.

Но можеше само да докосне нежно нещастната жена, в която се бе превърнало детето.

— Хайде — той приближи и я прегърна внимателно, въпреки бурята, която бушуваше в него. Тя имаше нужда от нежност, а не от ярост. — Облегни се на мен.

— Добре съм.

— Не, не си. Но ще бъдеш — той щеше да се погрижи за това. — Разчитай на мен.

— Всъщност тя не е направила нищо лошо. Наистина. Не сме се виждали почти цяла година. Съмнявам се дали ще ме познаят, ако се сблъскаме на улицата. Промяната в мен ще ги изненада.

Той потърка буза в косата й. Изглеждаше така крехка. Защо не беше го забелязал по-рано? Къде беше гледал, че да не види тази уязвима, слаба, тъжна Ребека? Още една Ребека.

— Няма значение какво мислят те. Важното е ти какво искаш.

— Не може винаги да имаш това, което искаш. Някога исках да ме обичат. Знаеш ли какъв проблем имам с памет като моята? Не мога да забравя нищо, дори и да искам. Спомням си, когато за пръв път ме изпратиха в колеж. Бях толкова уплашена, самотна и нещастна. Качиха ме на самолета за Европа и дори не дойдоха с мен. Бях на шест години.

— О, мила, толкова ми е мъчно за теб!

— Виждаха, че имам преждевременно развито мислене, като на възрастен, но сякаш не осъзнаваха, че все още сърцето ми е на дете. Е, аз пораснах. Мисля, че вече ще мога да се оправя.

— Оправяш се чудесно. Не чак толкова, но по-добре.

— Извинявай. Ако беше закъснял поне час, щях да съм преодоляла кризата. Изобщо нямаше да разбереш.

— Искам да ми кажеш какво чувстваш — много внимателно той наведе глава и докосна с устни косата й. — Искам да знам коя си и как си стигнала дотук. Не мога да се справя сам. Всички тези различни парченца от теб, които, струва ми се, никога няма да мога да сглобя. Сега като че ли започват да се наместват. Направи ми една услуга.

— Каква?

— Не й се обаждай. Нека се тревожи.

— Но това е жестоко — усмихна се тъжно Ребека.

— Така ли? И какво от това?

— Тя ще се обади пак. Баща ми ще се обади. Те… — в потвърждение на думите й телефонът зазвъня. — Ето, виждаш ли! Те са.

Шейн я притисна така, че тя не можеше да помръдне. Нямаше да позволи на никой да върне оня объркан израз на лицето й, докато той е тук и я защитава.

— Аз не чувам нищо.

— Телефонът!

— Ние нямаме телефон — той я целуна. И се почувства по-добре. — И освен това няма никой вкъщи.

— Къде сме?

Той мушна ръце под коленете й и я вдигна.

— Навсякъде, където поискаш — тъй като телефонът продължаваше да звъни, той излезе от стаята. — Достатъчно далеч. Ще им трябва много време, за да стигнат до нас.

Когато стигнаха спалнята, той я пусна на земята. Телефонът престана да звъни. Шейн взе апарата и го пъхна в гардероба, за да не се чува.

— Трябваше отдавна да го направя.

— Нямаш дори телефонен секретар. Това ще ги подлуди.

— Много добре.

Харесваше му възможността да говори с някой от родителите й. Но разговорът щеше да почака. В момента имаше само едно нещо, което трябваше да направи и то бе да премахне израза на подплашено животно в очите на Ребека.

— Е, къде искаш да отидеш?

Тя тръсна глава и усмивката се появи на устните й.

— Мисля, че вече сме пристигнали.

— Това е само началната точка — той прокара ръце по жилетката, която носеше над ризата си. — Тропически остров? Или, как го каза — планинска хижа? Може да ни затрупа снегът. А, какво ще кажеш за средновековен замък? Вдигаме моста и край, никакъв достъп до света — той докосна с устни веждите й. — Хайде да си пофантазираме.

— Фантазирането често е признак на… — устните му спряха на нейните.

— Не ме интересуват нито признаци, нито призраци. Представи си един дълъг, безлюден плаж, бял пясък, палми. Мирише на цветя — целуна я нежно по очите й. — Чува се прибоят. Хайде да се изкъпем. Харесва ми как свети кожата ти на лунната светлина — захапа леко устната й, докато сваляше жилетката и бавно разкопчаваше ризата й. — Във водата има луна, върху теб също. Хубавата ми Ребека! — обхвана с ръце гърдите й. — Ела с мен.

— Навсякъде — прошепна тя и го остави да я вземе.

— Няма никой, освен нас — той свали ризата си, без да спре да я целува по устните, по лицето, по ухото. — И няма нищо за правене, освен любов. Искам да правя любов с теб, Ребека. Само с теб. Ден и нощ.

Думите я съблазняваха, привличаха, изкушаваха. Думите бяха сила, тя знаеше това. А неговите думи я покоряваха. Кожата му под пръстите му оживяваше, беше гладка и топла. Сърцето й биеше до полуда. Можеше да се закълне, че наистина чува вълните, идват и си отиват.

— Да се изкъпем в прибоя — продума замечтано Ребека, докато ръцете му я галеха като лунни лъчи. — Във водата, която идва и се връща.

— Точно така. Кожата ти е мокра и хладна. Хлъзгава — продължи да я съблича Шейн. — И солена — положи я на леглото. — В очите ти светят звезди — можеше да ги види, нищо че последните слънчеви лъчи проникваха през прозореца. — Сребро, разтопено в злато. Можем да останем колкото си искаме. Толкова дълго, колкото ти искаш.

Устата му затвори нейната в капан. Тялото й бе меко и всеотдайно. Той знаеше, че тя е с него. Пулсът й биеше в унисон с неговия. Искаше да й покаже какво значи да бъдеш обичана. Ръцете му бяха така нежни, устните жадни и всяко движение, всяко докосване — страстно и всепоглъщащо. Да обича!

Той я галеше нежно, потъвайки все по-дълбоко в илюзиите, мечтите, фантазиите, които създаде за нея. А Ребека плуваше. Виждаше около себе си вода, която обгръщаше тялото й и падаше. Толкова чувствени бяха ръцете му. Подаръкът, който й даваше, бе повече за душата, отколкото за тялото.

Представяше си, че лежи на пясък, мокър и мек. А вятърът зад прозореца звучеше като шума на вълните. Полумракът сякаш бе сребърен от пълната луна. Екзотични аромати на островни цветя, нощно море, романтична песен на тропически птици. И най-нежният любовник, който я прегръщаше.

— Къде си, Ребека?

— С теб.

— Остани с мен.

Тя обви ръце около него.

Той я обичаше. Когато пропадаше, бе готов да я хване, за да започнат пътуването отново. Съзнанието, че е негова, бе най-вълнуващото нещо, което бе изпитвал в живота си. Всяка въздишка, всеки стон, всеки неин дъх, преминаваха през него и го опияняваха като вино.

Шепнейки името й, Шейн намери гърдите й и ги пое в устни. Когато тя извика името му, беше като музика. Затъмни съзнанието и разпали кръвта му. Беше й показал, че я обича. Сега щеше да й покаже колко я жадува.

Ребека почувства, че иде буря. Морето беше бурно, духаше ураганен вятър и вълните блъскаха брега, заплашваха да я погълнат и потопят в своята безпросветна тъмнина. Но тя щеше да тръгне. Нямаше да спре, защото щеше да бъде с него. Затова се приюти в Шейн, устните й го приеха, а тялото й се устреми към бездната. Зарови ръце в косите му, докато той я повдигна, за да прекоси с устни тялото й. Тя се потопи и изплува отново. С крайчето на замъгленото си съзнание чу собствения си глас, който моли за още.

Луната залезе. Остана само блясъкът на светкавиците и тътенът на отдалечаващите се гръмотевици. Той продължаваше да я води по незнайните пътеки. Чувстваше мускулите му да тръпнат над нея.

— Погледни ме — гласът му бе грапав, а пръстите впити в бедрата й. — Погледни ме! Искам да видя очите ти.

Ребека отвори очи и видя лицето му като през мъгла. Беше хубав. Напрегнат, властен.

— Влез в мен! Сега, за Бога, моля те! Шейн! Искам те! Искам те! Искам те!

— Коя си ти?

— Твоя — отвърна тя и извика, когато той потъна в нея.

Не можеше да диша, беше сигурна, че сърцето й всеки момент ще спре. Тялото й се изви в дъга. Изумена, бездиханна, смаяна, тя прекара ръце по него, от корема към гърдите му, сетне ги зарови в косата му и те спряха там като котва на дъното на морето.

Шейн не бе виждал нищо по-красиво, по-възбуждащо и вълнуващо от Ребека, потънала в дълбините на удоволствието. Гледаше падналата й назад глава, затворените очи и върховния прилив, който преминаваше през нея. За да продължи мига, той се въздържа и й позволи да изживее всяка секунда от това първо изкачване до върха на емоцията. Сетне Ребека засили ритъма и това го подлуди. Все по-бързо и по-бързо, докато стана нетърпимо. Когато не можеше повече да чака, стисна до болка ръцете й и забрави всичко.

След време осъзна, че слънцето е залязло и стаята е потънала в сенки. И че никога в живота си не се е чувствал по-щастлив.

Изчака, докато тя лежеше тиха, а тялото й леко потръпваше под него. Дишането й постепенно се успокои.

— Е, къде искаш да отидем сега?

Смехът й загъргори в гърлото и излезе звънък и щастлив като камбанка. Така, както най̀ му харесваше.

— Ами защо не опитаме да идем в самотна горска хижа? Смяната на сезоните сигурно ще бъде очарователна.

— Добра идея. След вечеря можем да…

— След вечеря ли? По дяволите! — с блеснали очи Ребека вдига глава и започна да го хапе по гърдите. — Не мога да чакам толкова дълго!

— А, бебчо, почакай малко! — зъбите й захапаха зърната му. — Е, ако ми дадеш само няколко минути… — ръката й слезе надолу, още по-надолу.

— Ще трябва да докажеш репутацията си — промърмори Ребека, като си мислеше, че много й допада идеята да играе ролята на съблазнителка с един изчерпан мъж. — Из градчето се носят слухове, че си бил… Ненаситен и неуморим.

— Ами… Така си е. Но хората преувеличават. Малко — десет минути, помисли си Шейн. Не, пет, поправи го, докато се наслаждаваше на тънкото й голо тяло. Трябваха му само пет минути, за да се възстанови. — Слушай, бебчо, ти ставаш много добра.

Тя го погледна дяволито и се разсмя.

— Забрави ли, че имам фотографска памет. И бърза мисъл.

— О, да, каза ми. Между другото, защо не вземем един душ или да подремнем малко? Не мисля, че ще съм достатъчно добър за теб точно сега — той едва си пое дъх, когато устните й слязоха по пътя на ръцете й. Дори се чудеше дали очите му не се кръстосаха. — След това мисля, че ще успея да…

— Аз пък мисля, че вече си успял.

И те взеха душ, но доста по-късно. Ребека го наблюдаваше как подлага глава на водните струи. Тя обви ръце около кръста му и притисна устни към мокрия му гръб.

— Господи, на заек ли ти приличам? — той се обърна към нея.

— Не — тя със смях вдигна ръка към мократа му коса. — Това бе, за да ти благодаря.

— Ааа… — Шейн изсипа шампоан върху косата й и я насапуниса. — За какво?

Ребека премига, когато пяната стигна до очите й.

— Беше изморен и гладен, когато се върна. Но искаше да ми помогнеш, да ме извадиш от ужасното състояние, в което ме докара майка ми.

— Да, наистина тежка работа. Чудя се как успях — развеселен, той я бутна под душа.

— Така е — Ребека отчаяно се мъчеше да отвори очи. — Беше чудесен. Никога няма да го забравя.

— Всички казват така — той се ухили, когато тя все пак отвори очи и го прониза убийствено. — Занасям се!

— Не знам дали си чувал, че най-големите злополуки стават в банята.

— Чувал съм. Внимавай къде стъпваш.

— Ти внимавай!

Шейн подпря ръце на плочките и я заклещи.

— Спомняш ли си кога за пръв път правихме любов тук? Сигурно си спомняш, ти нали нищо не забравяш.

Тя вдигна вежди.

— Няма да ме объркаш този път.

— Бих могъл, ако искам — наведе устни към нея. — Но ако не хапна нещо, просто ще припадна. Тук, в банята.

— Какво ще кажеш да ти направя супа?

Той я изгледа, разтреперан от страх.

— Ти? Супа?

— Сготви си сам тогава.

— Знаеш ли какво забелязвам? — Шейн спря душа и взе хавлиена кърпа. — Ти попиваш нещата и ги складираш някъде. Искам да кажа, че задаваш милион въпроси, подреждаш отговорите и си ги слагаш някъде. И мога да се обзаложа, че ако излезеш утре сутрин, ще издоиш кравите, без да ти мигне окото.

— Да, да! Надявай се! Хич не си въобразявай! — Ребека се загърна в халата си.

— Видях те да решаваш кръстословица за по-малко от две минути. А когато ходихме на пазар, преди да излезе сметката от машината, ти беше приготвила парите до стотинка.

Тя сви рамене, взе гребен от поличката пред огледалото и разреса косата си.

— Ами, евтините трикове са моята стихия. Така вземам акъла на мъжете.

— Сигурно можеш да построиш атомен реактор в дневната, ако си го наумиш. Но не можеш да изпържиш едно яйце — той хитро я наблюдаваше, докато увиваше кърпата около бедрата си. — Или по-точно казано, не искаш да изпържиш едно яйце, затова и не можеш да си представяш как да го направиш.

Ребека хвърли поглед през рамото си.

— Е, хвана ме. И какво е твоето предложение?

— Аз ще готвя, а ти ще строиш ядрени реактори.

Тя се засмя, но той забеляза как нещо помрачи очите й.

— Ребека! — с много нежност взе лицето й в ръцете си. — Умът е само едно от нещата, които ми харесват у теб. Харесва ми да те гледам, когато мислиш, почти толкова, колкото когато не мислиш. Какво те е докарало до това положение няма значение. Защото си тук.

Тя въздъхна.

— Мислиш ли, че е нормално непрекъснато да те желая?

— Напълно нормално. А това значи, че си нещо специално.

Да, беше толкова просто, помисли си тя. И толкова разумно. И беше типично негово обяснение. Надигна се на пръсти и докосна с устни неговите.

— Благодаря ти.

— Друг път.

Ребека отново въздъхна.

— Добре. Хайде да идем в кухнята. Можеш да ми предадеш първия урок по готварство.