Нора Робъртс
Падението на Шейн (6)

Пета глава

Тъй като беше точна жена, трябваха й няколко часа, за да подреди апаратурата си. Имаше сензори, камери записващи устройства, компютри и монитори. Каси успя да отдели един по-голям апартамент и го предостави на Ребека за няколко дни. Но не й позволи да сложи камери и на първия етаж.

Ребека се съмняваше, че гостите на мотела ще я посрещнат с отворени обятия в стаите си.

Все пак имаше достатъчно пространство за наблюдение. И вълнението, че обитава стаята на Чарли Барлоу. Прозорците разкриваха чудесна гледка към насрещната поляна, изпъстрена с летни цветя, към дивите тигрови лилии, обрамчили пътя й към градчето. Ребека си представи как господарят на къщата е стоял тук и се е наслаждавал на панорамата, на далечните червени покриви и комини, на рядко преминаващите коли. Всичко, което бе прочела за Чарли Барлоу, го описваше като човек, който смята за свое право, и дори свое задължение, да гледа на останалите отвисоко, като на втора ръка хора.

Искаше й се да почувства присъствието на духа му, жестокостта му. Но във въздуха не витаеше нищо, освен настроението от очарователния интериор на мебелите от миналия век и жуженето на включените апарати.

Беше разочарована. Как беше възможно всеки от семейство Макейд да изпитва нещо в тази къща! Да бъде докосван от скритите сенки на миналото. Само тя не!

Надяваше се, че науката ще й помогне, както винаги досега. Беше закупила, без да мисли за разходите, най-доброто, необходимо за работата на сам човек. Някои жени, помисли си с гримаса Ребека, си купуваха обувки и бижута. Тя си купуваше апаратура.

Е, за да бъде искрена, трябваше да си признае, че напоследък и тя понакупи доста женски дреболии. Парите за нея не бяха проблем и нямаше изгледи да станат в близко бъдеще. Във всеки случай, тя даваше първенство на своето хоби, каза си Ребека, като пъхна ръце в джобовете. Даваше първенство на новия живот и на новата личност, която се опитваше да стане.

Много от колегите й заявиха, че е полудяла, когато им обяви с какво е решила да се занимава през свободното си време. А родителите й сигурно щяха да бъдат силно разочаровани, ако имаше смелостта да им спомене за новите си интереси. Тя обаче нямаше такива намерения.

Ако трябваше да се върне обратно към старото скучно, предсказуемо, подредено и ужасно досадно всекидневие на доктор Найт, би полудяла.

Все пак предната нощ бе получила много ценен урок. Разбра, че все още не е готова да се справи с всички изненади на новия си живот. Беше си вирнала носа доста самонадеяно. Помислила си бе, че е способна да се владее, а Шейн Макейд, без каквото и да е усилие, разби бронята й и я направи на пух и прах. Един Господ знае защо си бе въобразила, че може да се справи със секса и капаните, които той залага.

Шейн само я целуна. А тя пък взе, че се превърна в треперещо, безмозъчно едноклетъчно, истинска амеба. Известно време бе бясна. След това се уплаши. Надарена с аналитичен ум, бързо осъзна, че няма право да го обвинява. Всъщнос, сама си бе виновна. Сложи си маската на самоувереност и дори първа започна флирта. Какво бе виновен той, че повярва на измисления образ, който бе създала!

Ще трябва да бъде по-внимателна в бъдеще и да премисли решението си да остане във фермата за известно време. Този мъж бе изключително привлекателен. В него имаше от всичко по много. Особено за жени, които току-що са започнали да навлизат в дебрите на сексуалността.

Налага се да бъде много предпазлива, за да устои на горещите желания, които той възбуждаше у нея. Начинът, по който я целуваше, начинът, по който ръцете му галеха голата й кожа. Какво усещане! Да те докосват така интимно, така неповторимо! Страхотно!

Въздъхна и затвори очи. Длъжна бе да се пребори. Да се съсредоточи, да започне да пише книгата за Антиетам, да обмисли и другата книга, идеята за която вече се въртеше в съзнанието й. И ако упоритостта се възнаграждава, да намери своите духове.

Тя отиде при компютъра, седна и започна да пише.

„Установих се в мотел «Макейд». Заемам стаята, която по време на Гражданската война е била на Чарли Барлоу. Има и други гости. Ще ми бъде интересно да разбера дали някой е усетил нещо през нощта. Засега всичко е спокойно. Казаха ми, че хората често чуват хлопане на врати, стенание, плач, дори изстрел на пушка. Случвало се не само нощем, но и през деня.

Рийгън е чувала, Рейф — също. Има и хора, които усещали аромат на рози. Доста често срещано явление. Доколкото знам, обонянието е едно от най-силните осезания на човека.

При кратката ми среща и разговор със Савана Макейд, научих, че тя често чувства нечие присъствие в къщата и в гората зад нея. Установих, че гората, в която двамата ефрейтори са се срещнали и убили, привлича еднакво силно нея и Джаред.

Винаги съм се чудила как хората се намират и привличат. И колко еднакви са чувствата им. Сигурно затова се събират да живеят заедно.

Каси и Девин Макейд са друг пример, отново свързан с двамата ефрейтори. Живели са през цялото време и малкото градче. Каси е била омъжена за друг и има две деца. Но бракът й се оказал пълен провал. След като се намерили с Девин, всичко се променило. Сега изглеждат така, сякаш цял живот са били заедно. И тя, и той имат много неща за разказване. Ще трябва да ги разпитам подробно.

Шейн Макейд е единственият, който няма нищо за разказване. Или умело го крие. Нямам навика да се осланям на интуицията си, но ако повярвам на това, което тя ми нашепва, мисля, че той предпочита да не споделя чувствата си. Което е голяма загадка и в пълно противоречие с характера му, тъй като определено не е от потайните.

Бих казала, че е по-скоро демонстративен, параден. Може да се, каже истински женкар. Предполагам, че някой от моите нюйоркски познати би го нарекъл практичен селянин, но не в лошия смисъл на думата. Той е човек здраво стъпил на земята и сигурно това обяснява присмеха му към всичко, свързано с паранормалното. За да не си кривя душата, ще кажа, че много го харесвам. Чувството му за хумор, безрезервната му привързаност към семейството, неподправената му любов към земята. Все истински човешки ценности. На пръв поглед изглежда прост човек, но ако се доверя на интуицията и инстинкта си, съм склонна да вярвам, че под повърхността се крие много по-сложна личност.

Той сигурно изпитва интересни усещания и има наблюдения, свързани със…“

— Дамата никога не идва тук.

Пръстите на Ребека замръзнаха на клавиатурата. Тя вдигна глава и видя Ема, застанала на вратата.

— Здравей! Ти не си ли на училище!

— Мама ме прати да ти кажа, че има кафе и сладкиш, ако искаш.

Детето огледа с ококорени очички стаята.

— Я, колко интересни неща!

— Така е. Това са моите играчки. Коя е дамата?

— Тази, която е живяла тук преди много години. Тя плаче, както мама плачеше, когато живеехме с татко. Не я ли чу?

— Кога?

Ема се усмихна, очите й бяха спокойни.

— Сега. Докато пишеше. Но тя никога не идва тук.

По гърба на Ребека премина студена тръпка.

— И ти я чуваш, така ли?

— Да. Тя често плаче — Ема приближи компютъра и прочете изписаните на монитора думи. — Понякога отивам в нейната стая и тогава спира да плаче. Мама казва, че обича компания.

— Разбирам — Ребека се опита да запази спокойния си тон. — А когато я чуеш да плаче, какво чувстваш?

— Става ми мъчно. Но вече знам, че понякога плаченето помага да ти мине.

Ребека се усмихна.

— Вярно.

— Ще направиш ли снимки на дамата?

— Надявам се. Виждала ли си я някога?

— Не. Но мисля, че е била хубава, защото мирише много приятно. И ти миришеш така — усмихна се детето.

— Благодаря. Харесва ли ти да живееш тук, Ема? Заедно с дамата и с всичко останало?

— Да. Но ние ще си построим собствена къща, близо до фермата, защото вече сме голямо семейство. Мама ще работи тук и аз ще мога да идвам, когато си поискам. Ти приказки ли пишеш?

— Не съвсем. Това е нещо като дневник. Записвам си нещата, които искам да запомня или да прочета някога отново. Но смятам да напиша книга за Антиетам.

— А мен ще ме сложиш ли вътре?

— О, да, сигурно — Ребека погали златните къдрици на момиченцето. Беше й приятно да открие, че децата я привличат. Очевидно те също я харесваха. — Надявам се, че ще ми разкажеш всичко за дамата.

— Сега аз се казвам Ема Макейд. Съдията каза, че може. И затова в книгата ще трябва да ме пишеш Ема Макейд.

— Разбира се — Ребека изключи компютъра. — Хайде да хапнем малко сладкиш. Какво ще кажеш?

 

 

Нямаше намерение да ходи до фермата. Искаше само да поскита сред дърветата. Или поне така си повтаряше, за да си повярва. Да вземе малко въздух, да проветри мозъка си, да се поразтъпче. Но излезе от гората и прекоси поляната, без сама да го осъзнае.

Не можа да каже какво я накара да се усмихне, когато видя къщата. Надяваше се, че вече е достатъчно късно и Шейн е излязъл по работа или с някоя от многобройните си приятелки. Знаеше, че работата във фермата започва рано сутрин, още по тъмно и най-вероятно вече е приключила.

Видя, че част от сеното е окосено и напластено, но нямаше трактор, нито каквато и да е друга машина. Жалко, че пропусна това действие. Без съмнение Шейн Макейд, яхнал голямата мощна машина, би представлявал интересна гледка.

Но сега тя предпочиташе повече самотата, преди да се върне при компютъра и да пише отново.

Ето защо промени посоката и вместо към къщата, тръгна към нивите.

Харесваха й ароматите наоколо, струваха й се някак познати. Сякаш са били дълбоко заровени в паметта й. Може би от предишния живот. Беше започнала наистина да вярва в теорията за прераждането. Забележителна теория!

Тъй като знаеше историята за двамата ефрейтори в детайли, Ребека се запъти към стопанските сгради. Не знаеше какво представлява точно помещението за опушване на месо, но Рийгън й каза, че е каменна постройка и, че все още съществува.

По поляната цъфтяха диви цветя, малки сини звезди с жълти чашковидни цветчета, царствени бели лилии. Очарована от красотата им, тя забрави за какво е тръгнала и започна да ги бере. Наоколо се простираше зелено поле, опъстрено с полски цветове и пърхащи пеперуди.

Имала ли бе в живота си досега време да се разхожда по зелени поляни, зачуди се Ребека. Никога. Ботаническите й изследвания бяха свързани по-скоро с латински наименования, отколкото с живото докосване до природата.

А ето че сега правеше точно това. И се наслаждаваше с пълно сърце.

Тя тръгна към нива с висока зелена трева, по посока на слънцето, което клонеше на запад и цветята се люлееха или по-точно танцуваха от полъха на лекия ветрец.

Изведнъж гърлото й пресъхна, а пулсът й се ускори. Почувства огромна, непоносима тъга, безутешна самота, толкова силни, че едва не залитна. Пръстите й стиснаха здраво букета.

Нагази в тревата, сред магарешките бодили, люлеещи алените си топчици върху високите стъбла, и мъката я блъсна в стомаха като удар с юмрук. Спря, загледа летящите невинни пеперуди, ослуша се и чу птиците. Слънцето топлеше кожата й, но вътре в нея бе леденостудено. Като смърт, ако човек може да почувства смъртта. „Какво още можеше да направим?“, изплува в мозъка й и тя потрепери от скръб, която не бе нейна, но бе удивително истинска. „Какво още трябваше да направим?“ Пръстите й се разтвориха и цветята се посипаха в краката й. От очите й закапаха сълзи. Внимателно, сякаш преминавайки през минно поле, Ребека се върна назад, забравила напълно за цветята. Откъде дойде този странен, несвързан въпрос и какво означаваше?

Обърна се, пое си дълбоко въздух и напусна поляната.

Докато се отдалечаваше, усещанията започнаха да избледняват и тя дори се усъмни дали изобщо ги е имало. Сигурно причината бе чувството й за самота. Или защото трябваше да си признае, че не бе от жените, които се разхождат по зелени поляни и събират диви цветя.

Бе създание на книгите и библиотеките. Там й беше мястото, при фактите и теориите. Беше родена такава. Това бе нейната природа. Освен това бяха я отгледали и възпитали така. Едно свръхинтелигентно дете на интелигентни родители, за което светът бе така добре описан и от толкова дълго време, че бе пораснала и остаряла, преди да се запита защо е така или да събере кураж и да се възпротиви.

Животът, който искаше да създаде за себе си, все още й беше чужд. Дори сега здравият разум я караше да се върне, да изпълни програмата си, да седне пред компютъра и апаратурата. Няма значение, че това, което искаше да изследва, бе нещо необикновено. Тя трябваше да го направи.

По дяволите!

Ребека пъхна ръце в джобовете си и тръгна в посока на мотела. Реши, че пак ще дойде да се разходи, да набере още цветя. Следващият път щеше да събуе обувките си и да нагази боса по тревата.

Говореше си тихичко, както често й се случваше, когато бе сама, когато зърна кравите. Това сигурно бе краварника, реши Ребека. Но те не трябваше ли да бъдат на полето? Имаше толкова много! Разхождаха се и пасяха кой знае какво — сено или люцерна.

Любопитна, тя се приближи, но не много наблизо, защото не бе съвсем сигурна дали са толкова приятелски настроени, колкото изглеждаха. Когато видя, че не й обръщат никакво внимание, приближи още.

И тогава го чу да пее.

„Едно за прослава на утрото,

две за ранната роса,

три за мъжа, който защитава земята си

и четири за твоята любов…“

Възхитена от песента, пристъпи до вратата и за пръв път в живота си видя как изглежда обор.

Каквото и да беше си представяла досега, то не бе така организирано и технически добре оборудвано, като това, което се разкри пред очите й. Имаше големи, блестящи тръби, и улеи, и шум от компресор или друга машина. Дузина крави стояха в клетки и ядяха от отделни ясли. Някои от тях хрупаха зърна.

Шейн, съблечен по една от онези безспорно сексапилни изрязани фланелки, с шапка върху буйната коса, се движеше сред тях и си пееше или подсвиркваше, докато проверяваше храната или издоеното мляко.

— Браво, момичето ми, истинска отличничка! — той потупа една крава по гърба.

Заинтересована от процеса, Ребека пристъпи и се осмели да попита.

— Как работи това нещо?

Шейн изруга невъздържано, защото се стресна и удари кравата по-силно, а тя измуча възмутено. Погледът, който й хвърли, когато се обърна към нея, не бе особено приятелски.

— Извинявай! Не исках да те стресна. Тук е много шумно — тя се опита да се усмихне и да не отстъпи инстинктивно назад. — Разхождах се и видях кравите отвън. Зачудих се какво ли става вътре.

— Това, което става по два пъти на ден, всеки ден, бебчо — струваше му усилие да укроти сърцето си за секунда. Беше решил да я избягва няколко дни, а ето че тя бе тук, хубава като картинка, с тези огромни очи. Стоеше насред собствения му краварник и се усмихваше.

— Как успяваш да свършиш всичко сам? Те са толкова много!

— Процесът е автоматизиран, поне в по-голямата си част — той внимателно провери вимето на кравата.

— Къде отива млякото? През тези тръби, имам предвид.

Шейн въздъхна. Нямаше никакво желание да й обяснява как действа млеконадойната машина „Милкинг 101“. Предпочиташе да я целуне.

— От кравата в тръбите и сетне в резервоара — той махна с ръка. — Там се съхранява при подходяща температура, докато дойде цистерната да го изпомпа. Трябва да върна тези момичета при навеса да побезделничат.

— Къде?

— Там, където безделничат преди и след доене — усмихна се Шейн.

Ребека се отдръпна да му направи път малко повече, отколкото бе необходимо. Зачуди се как ли ги различава, вече издоените, от неиздоените. Но когато той вкара вътре другите крави, осъзна, че отговорът е от ясен по-ясен. Виметата на новодошлите бяха пълни. Тя се изкикоти, докато Шейн ги подреждаше по места.

Наблюдаваше одобрително реда и организацията, докато той пълнеше яслите с храна.

— Значи едновременно ядат и дават мляко.

— Храната им действа възбуждащо — не й обръщаше много внимание, тъй като бе зает. — Докато ядат, издоявам половината. А другата половина, докато вкарвам следващата група.

Бързо и без суетене той подреди новата партида край яслите.

— Това са смукатели. Прикрепят се към виметата и правят това, което някога хората са правили с ръце. Можеш да издоиш много крави, при това много по-бързо, отколкото с ръце и ведро.

— Но нали трябва да бъде антисептично? Ти използваш ли тези неща върху техните… — тя нерешително спря.

— Вимета, скъпа. Наричай ги вимета — той кимна. — Всичко е стерилно. Ако трябва да дадеш оценка на млякото, можеш без угризения да му пишеш „отличен“.

— Как се прави тази оценка? — запита Ребека и сконфузено млъкна. — О, извинявай. Прекалено много въпроси задавам. Преча ли ти?

— Да, пречиш ми — той пристъпи към нея. — Какво всъщност правиш тук, Ребека?

— Нали ти казах, разхождах се.

Той вдигна иронично вежди и пъхна палци в джобовете си.

— И реши да дойдеш на гости на кравичките? Посещение на вежливост?

— Не съвсем. Нямах такива намерения.

— Мисля, че ще си по-искрена, ако ми кажеш, че си имала. Не изневерявай на стила си. Не ти прилича.

— Добре де, имах.

Разбира се, че беше прав. Няма значение какво си бе казала, преди да тръгне към гората.

— Чувствах, че между нас остана нещо неразрешено. Недоизказано. Не искам да усложнявам нещата. Особено с теб, след като контактувам с толкова хора от семейството ти.

— Аха — не беше съвсем сигурен с коя от двете личности, скрити в нея, разговаряше в момента. — Натрапих ти се. Искаш ли да ти се извиня?

— Не е необходимо.

Това го накара да се усмихне. Все повече го привличаше упоритата извивка на брадичката й.

— Какво ще кажеш да опитаме отново? Имам страшно силно желание да те целуна пак.

— Сигурна съм, че такова желание имаш към всяка жена, по всяко време на денонощието.

— Да, но сега ти си тук.

— Ще ти дам да разбереш, когато искам да ме целунеш — за по-сигурно тя се обърна и се блъсна в контейнер с надпис „Балсам за виме“. — Проблемът е, че колкото по-дълго чувстваме това…

— Привличане? — прекъсна я той. — Желание? Страст?

— Напрежение — отговори бързо Ребека. — То ми пречи да изпълнявам плана, който съм си набелязала. Искам да работя — рече тя и отново се обърна към него. — Но не мога, ако трябва непрекъснато да отклонявам нежелателни предложения.

— Нежелателни, значи! — вместо да се засегне, Шейн се заля в смях. — По дяволите, Ребека, страшно ми харесва начина ти на изразяване! Я кажи нещо друго!

— Сигурна съм, че си свикнал жените да падат в краката ти като круши — отвърна студено тя. — Или да ти носят торти. Просто искам да знам, че съвсем ясно разбираш значението на думата „не“.

Какво смешно намираше в думите й, че непрекъснато се хилеше, ядоса се не на шега тя.

— Ти ми каза „не“ снощи, така ли?

— Моята реакция…

Но той не й позволи да продължи.

— Можех да те имам точно там, на пода в къщата на брат ми.

Лицето й пребледня, но успя да запази гласа си леден и безстрастен.

— Надценяваш възможностите си, фермерче!

— Внимавай, Беки — не й остана длъжен Шейн. — Не обичам недомлъвките. Искаш да разрешиш някакъв свой проблем, който нарече напрежение, за да си вършиш спокойно работата. Винаги съм смятал, че честността е най-добрата политика при разрешаване на проблемите. Затова чуй какво ще ти кажа. Ти ме желаеш с всяка клетка на тялото си, така както и аз теб. Може да ти е странно. И на мен ми е. Но това са фактите.

Ребека отвори уста, но никаква подходяща лъжа не дойде на езика й.

— Добре. Няма да отричам, че ми стана интересно. За момент.

— Скъпа, това, което ти стана, бе на светлинни години разстояние от „интересно“.

— Не ми казвай какво чувствам и какво не чувствам. Само искам да знаеш, че ако мислиш, че ще бъда поредната резка на ботуша ти, сбъркал си. Най-добре обмисли отново нещата.

— Съгласен — с подчертано безразличие той отиде да провери следващата крава. — Колкото до разбирането на значението на думичката „не“, няма проблеми. Когато я кажеш, бъди сигурна, че ще я разбера.

Ребека едва не подскочи.

— Добре, значи ние…

— Ти по-добре помисли за защитата си, скъпа — той я погледна така, че всичко в нея затрептя и зазвъня. Сигурно се чуваше в тишината на обора. — Защото аз нямам проблеми и с разбирането на предизвикателствата също. Искаш да търсиш духове в моята къща. Добре, възползвай се от шансовете си. Желаеш да рискуваш, така ли?

— Ти не ме притесняваш.

По лицето му отново се разля усмивка.

— Напротив. Сега стоиш тук и се чудиш какво да правиш с мен.

— Всъщност се чудя как успяваш да се задържиш прав, когато товарът на егото ти е толкова голям.

— Свикнал съм — той пак се ухили. — Сигурно по същия начин и ти успяваш да носиш тези тежки мисли в прекрасната си малка главичка. Вече съм към края, свършвам. Защо не влезеш в къщи да направиш кафе? Можем да поговорим по въпроса още малко.

— Мисля, че го изчерпахме — Ребека бързо тръгна към вратата, за да мине пред него. — Освен това не мога да правя кафе.

За толкова слаба жена изглежда доста добре отзад, помисли си Шейн, следвайки я по петите.

— А не искаш ли да ме целунеш за довиждане, сладурче?

— Целуни кравите си, фермерче — подхвърли през рамо Ребека.

Той обаче не можа да устои на изкушението. Хвана я и с едно движение я обърна към себе си, като се смееше гръмко.

— Ти си най-хубавата проклета малка женичка, която съм срещал!

Вдигна я във въздуха и дишането й спря. Мисълта й отлетя някъде. Трябваше й минута, за да успее да подреди думите.

Ръцете му бяха твърди като стомана, а тя се чувстваше чудесно в тази непробиваема прегръдка.

— Нали каза, че разбираш от „не“…

— Но аз не те целувам, нали? — излъчвайки невинност, Шейн не откъсваше смеещите си очи от нея. — Освен това ти също ме искаш. Само малко да те подържа. Бас ловя, че не тежиш повече от торба соя.

— Благодаря за поетичното сравнение. Поласкана съм. Пусни ме!

— Наистина трябва да ядеш повече. Защо не поостанеш? Веднага ще ти приготвя нещо вкусно за хапване.

— Не! Не, не, не!

— Добре, де, можеше да го кажеш само веднъж — Шейн сведе очи към шията й. Виждаше ясно как пулсира вената под бялата й кожа. Точно над отворената яка на копринената й риза. — Защо трепериш?

— Не треперя.

— Не, сигурно ти е студено! — заяде се Шейн, но после разгледа лицето й. — Някой да не те е обидил?

— Никой не ме е обидил. Помолих те да ме пуснеш.

— Веднага. Защото ако направя това, което искам, ще пренебрегна кравите и ще наруша думата си. А не искам нито едното, нито другото — и той я остави на земята, но не свали ръце от раменете й.

— Предпочитам сама да взема решение.

— Правилно — той прокара пръст по косата й. — Аз вече реших. Наистина те искам. Не съм психиатър, нито голям умник, не ми е необходимо да анализирам защо и как, нито да търся скрити вътрешни подбуди. Просто те искам. Това е. Чувствам го.

Очите му, зелени и замечтани, отново се впиха в нейните.

— Искам да те заведа в леглото и да правя любов с теб. И го искам все повече и повече, всеки път, когато се появиш. Може да го сложиш в уравнението си.

— Ще го сложа — трябваше да се концентрира, докато ръцете му галеха раменете й. — Но това не е единственият фактор, от който зависят нещата. Всичко ще бъде… много по-просто, ако успеем да се въздържим, докато не завърша работата си.

— Да, по-просто — съгласи се той, отново развеселен от думата. — И скучно.

Скучно, помисли си Ребека. Интересно определение, особено когато става дума за любов.

Шейн видя как очите й потъмняха, тялото й омекна, а устните й се извиха. В него се надигна вълна от желание и той я притисна още по-плътно към себе си.

— Ребека, хубавата ми Ребека — прошепна той. — Нека да ти покажа…

Беше готов да убие този нахален идиот, който наду пронизително клаксона на колата си.

Ребека се отдръпна рязко и двамата погледнаха към прашното камионче, което спря пред къщата. През прозореца се подаде главата на нацупена дребна брюнетка.

— Шейн, скъпи, нали ти казах, че ще намина!

Той вдигна ръка като за поздрав, чувствайки, че температурата спада под абсолютната нула.

— А, това е Дарла. Моя приятелка.

— Обзалагам се — раменете на Ребека отново се вдървиха, този път сякаш станаха от желязо. Тя вдигна вежди и изви подигравателно устни. Шейн не можеше да знае, че подигравката всъщност бе насочена към нея самата, а не към него. — Не искам да те отделям от… приятелките ти, скъпи. Ти явно си едно много заето фермерче.

— Слушай, дявол го взел…

В този момент Дарла извика отново. Дрезгавият й глас бе пълен с нетърпение. Шейн с нарастваща паника забеляза, че слиза от колата. Между които и да е други две жени подобна среща би му била забавна. Но Дарла и Ребека… Имаше чувството, че сблъсъкът ще бъде смъртоносен. За Дарла. Ребека щеше да я лапне на един залък.

— Слушай, аз…

— Нямам време нито да те слушам, нито да те гледам — прекъсна го Ребека, защото определено се страхуваше, че ще изпадне в глупаво положение пред жената, която идеше по поляната, поклащайки се на високите си токчета. — Имам си работа. А ти си имаш Дарла.

И тя си тръгна, като го остави да се разкъсва между желаещата го и желаната от него.